Квантова мрежа

58.

31 юли

Москва, Русия

Килкъни последва високия мускулест мъж навътре в сградата. Временни стени от гипсокартон ограждаха големи части от зданието, които все още се ремонтираха, огледални полусфери, прикриващи охранителни камери, се появяваха в коридора на равни разстояния.

Охранителят поведе Килкъни нагоре по стълбите към вътрешен апартамент, разделен на обширно лабораторно пространство — което в момента беше празно — и няколко кабинета. Купчина кутии до едната стена на бъдещата лаборатория все още носеха клеймата, които Сандстром им беше сложил при пренасянето през юни.

Водачът на Килкъни посочи първата врата, после се обърна и изчезна. Пазачът на Авакум отвори вратата на кабинета и махна на Килкъни да влезе. Авакум с нищо не показа, че е забелязала идването му.

— Здрасти! — каза Килкъни с приятелски тон, прекрачвайки в стаята. Пазачът затвори вратата след него. — Не ни представиха по-рано. Името ми е Нолън Килкъни.

— Килкъни? — ахна тя. — Значи ти си човекът, на когото пратих съобщението?

— Да, и исках да ти благодаря за него.

— Защо? Нищо добро не произтече от постъпката ми, а аз вече съм затворник тук.

— Не съм съвсем съгласен. То ми помогна да открия кой е отговорен за нападението над лабораторията на Сандстром и за отвличането на две жени, едната от които ми е много близка.

Авакум се усмихна вяло при мисълта, че Килкъни е прекосил половината свят, за да освободи жената, която обича. Дългите години на изолация я бяха лишили от възможността да намери човек, който би направил същото за нея.

— Защо Орлов те изпрати тук?

— Трябва да те науча как да декодираш тетрадките, които хората му откраднаха от нас.

— Не искам да му предоставя познанието, което е скрито в тетрадките — въздъхна Авакум. — Той не го заслужава.

— Абсолютно съгласен съм, но не мисля, че който и да е от нас има голям избор в случая.

— Нека да поразчистя малко.

Килкъни й помогна да премести няколко купчини разпечатки на пода, после дръпна още един стол, за да може и двамата да седнат около дългото бюро. Вдигна капака на куфарчето си, сложи лаптопа върху бюрото в близост до компютъра на Авакум и свърза двете машини с кабел. После включи лаптопа.

— Файловете със сканираните страници на твоя компютър ли са?

— Не, държат ги на мрежовите сървъри в главната сграда на компанията в града.

— Все още ли имаш достъп?

— Някакъв. Ограничена съм до специално свързани с проекта ми области и нямам никакъв външен достъп.

— Няма и да се нуждаем от него. Включена ли си в мрежата?

— Да.

— Добре тогава, започваме.

Килкъни въведе серия от команди на клавиатурата и многократно кликна с мишката, за да отвори прозорец върху активния матричен екран на лаптопа. Тих звук от набиране на телефон се понесе от високоговорителите и Килкъни изключи звука.

— Какво беше това? — попита Авакум.

— Нищо особено, просто малка програма за комуникация.

Без да издава звук, лаптопът завърши набирането на предварително въведения номер и започна сателитен телефонен разговор от вътрешния си модем към мрежовия превключвател на Мичиганския консорциум в Ан Арбър.

Мрежата на консорциума отговори, двете машини се „здрависаха“ електронно — размениха си комуникационни протоколи — и се увериха, че могат да си разменят информация. След като двата компютъра се синхронизираха, прозорецът се изпълни с логото на Мичиганския консорциум по приложни изследвания и поиска потребителско име и парола. Килкъни въведе и двете и се включи във вътрешната мрежа.

В горната част на прозореца се появи съобщение.

Килкъни се усмихна.

Той знаеше, че от другата страна на света Грин е заредил Спайдър и чака да нападне компютърните мрежи на Орлов. Килкъни смали прозореца и на екрана остана само малко квадратче. След като Спайдър контролираше връзката между двата компютъра, нямаше нужда да губи време, за да гледа какво точно прави.

— Е, предполагам, че сега вече можем да се опитаме да декодираме още малко от тетрадките на Йохан Волф.

От нов прозорец Килкъни влезе в компютъра на Авакум и свали една от сканираните страници от тетрадките, откраднати преди пет дни. Отвори декодиращата програма и маркира картинния файл за обработка.

— Това е всичко; просто избираш кодирания файл и казваш на програмата да го преведе.

Авакум наблюдаваше нетърпеливо, докато компютърът й бавно, знак по знак, трансформираше блоковете от неразбираеми символи в мислите на отдавна умрелия физик.

Килкъни се завъртя на стола си.

— Мога ли да те попитам нещо?

— Разбира се.

— Когато бяхме в кабинета на Орлов и ти прочете страниците, които вече бях декодирал, какво откри?

— Не сте ли ги чели? — попита тя изненадано.

— Всъщност не. Не говоря много немски, а още по-малко разбирам от квантова физика. Предполагам, че ти се справяш отлично и с двете.

Авакум се усмихна и извърна глава, смутена от комплимента и вниманието.

— Работата на вашия колега Тед Сандстром е блестяща. Той е направил забележителен скок с експериментите си и откритието му може би ще промени твърде много неща. От малкото, което видях от работите на Йохан Волф, смятам, че той е разработвал теории, които обещават да разкрият нов начин за възприемане на физическата вселена.