Обсидианова пеперуда

9

Предложението на Маркс да ме придружи до местопрестъплението бе изпарило с темперамента му. Едуард ме караше. Пътувахме в почти пълна тишина. Едуард никога не е бил по малките сладки приказки, а аз просто нямах енергия за това. Ако можех да измисля нещо полезно да кажа, щях да го кажа. До тогава, тишината си беше добре. Едуард бе предложил да отидем до последното местопрестъпление и щяхме да се срещнем с останалото му подкрепление в Санта Фе. Не ми каза нищо повече за тях, а и аз не натисках. Устната му все още беше подута защото егото му бе прекалено голямо, че да й сложи лед. Разбрах че спукана устна беше цялата небрежност която си бе позволил да ми даде за един ден. Показах му границата, нещо като дърпане на оръжие, за да спре с съревноваването и нищо не би променило това, най-малко за мен.

Освен това, все още бях потопена в звънтящата тишина, сякаш всичко оставаше леко и нищо не беше напълно солидно. Беше шок. Оцелелите, ако това беше правилната дума за тях, ме бяха разтърсили до пръстите на краката. Виждала съм ужасни неща, но нищо като това. Трябваше да се освободя от това преди да се изправим пред първата си битка, но честно ако някой бе дръпнал спусъка срещу мен точно в тази секунда, щях да се поколебая. Нищо не изглеждаше наистина важно или дори истинско.

— Знам защо си изплашен от това нещо — казах.

Той погледна към мен през черните стъкла на очилата си, тогава обратно към пътя, сякаш не ме е чул. Всеки друг щеше да ми каже да обясня или да коментирам. Едуард просто шофираше.

— Ти не се страхуваш от нищо което предлага просто смърт. Приел си че няма да преживеем до стари години.

— Ние — каза той. — Ние сме приели това че няма да преживеем до стари години.

Отворих устата си да протестирам и спрях. Помислих над това за секунда, две. Бях на двадесет и шест и ако следващите четири години са като последните четири, никога нямаше да видя тридесет. Никога не съм мислила за това с толкова много думи, но да остарея не бе една от най-големите ми грижи. Не очаквах наистина да стигна до там. Живота ми беше нещо като пасивно самоубийство. Това не ми харесваше много. Искаше ми се да се свия и да го отрека, но не можех. Исках, но не можех. Осъзнаването, че очаквам да умра насилствено накара сърцето ми да се стегне. Не го исках, но го очаквах. Гласът ми звучеше несигурен, но го казах на глас.

— Добре, ние приехме че няма да преживеем до стари години. Щастлив?

Той отвърна с леко кимване.

— Страхуваш се, че ще оживееш като тези неща в болницата. Страхуваш се, че ще свършиш като тях.

— Ти не си ли? — Гласът му беше почти прекалено мек, че да се чуе, но някак си се понесе над звука на колелата и ръмженето на двигателя.

— Опитвам се да не мисля за това — казах.

— Как можеш да не помислиш за това? — попита той.

— Защото ако започнеш да мислиш за лошите неща, да се притесняваш за тях, това ще те забави, ще те изплаши. Нито един от двама ни може да си го позволи.

— Преди две години, аз щях да ти говоря по този начин — каза той и имаше нещо в гласът му, не гняв, но близо.

— Ти беше добър учител — отвърнах.

Ръцете му се стегнаха на волана.

— Не съм те научил на всичко което знам, Анита. Не си по-добро чудовище от мен.

Гледах профила му, опитвах се да прочета изражението на лицето му. Имаше стегнатост при челюстта му, нишка от гняв надолу по вратът и раменете му.

— Опитваш се да убедиш мен или себе си … Тед — Направих името му леко и осмяно. Обикновено не си играя с Едуард просто за да го изкарам от него, но днес, той беше несигурен, а аз не бях. Част от мен се наслаждаваше дяволски на това.

Той отклони към аварийното платно и гумите изпищяха спирайки отстрани на пътя. Имах Браунинга насочен към главата му, достатъчно близо, че ако дръпна спусъкът мозъкът му ще се разпилее по целият прозорец. Той имаше пистолета си в ръката си. Не знаех къде от колата беше дошъл, но пистолетът не беше насочен към мен.

— Успокой се Едуард.

Той остана неподвижен, но не остави пистолета. Имах един от тези моменти, когато поглеждаш към друг човек и виждаш душата му като през отворен прозорец.

— Страхът ти те прави бавен, Едуард, защото предпочиташ да умреш тук, така, от колкото да оцелееш като тези жалки копелета. Търсиш по-добрият начин да умреш. — Пистолета ми беше много стабилен, пръстът на спусъка. Но това не беше наистина, не още. — Ако беше сериозен, щеше да имаш пистолет в ръката си преди да отбиеш. Ти не ме покани тук да ловя чудовища. Ти ме покани, за да мога да те убия ако нещата се объркат.

Той кимна съвсем леко.

— Нито Бернардо, нито Олаф са достатъчно добри. — Той постави пистолета си много, много бавно в пространството между седалките. Той ме погледна, ръцете разперени над кормилото. — Дори и за теб, трябва да съм малко бавен.

Взех предложеният пистолет без да свалям очите си или пистолета от него.

— Сякаш бих повярвала, че това е единственият пистолет, който е скрит в колата. Но оценявам жеста.

Той се засмя тогава и това бе най-горчивият звук който някога бях чувала от Едуард.

— Не обичам да бъда изплашен, Анита. Не съм добър в това.

— Имаш предвид не си свикнал.

— Не, не съм.

Отпуснах надолу собственият си пистолет докато вече не сочеше към него, но не го прибрах.

— Обещавам че ако свършиш като хората в болницата ще ти отрежа главата.

Той ме погледна тогава, дори и зад слънчевите очила, знаех че той е изненадан.

— Не просто ще ме застрелях или убиеш, но ще ми отрежеш главата.

— Ако се случи, Едуард, няма да те оставя жив и отрязването на главата ще направи и двама ни сигурни че работата е свършена.

Нещо премина през лицето му, надолу по раменете, ръцете му и разбрах че е облекчен.

— Знаех че мога да разчитам на теб за това, Анита, на теб и никой друг.

— Трябва ли да бъда поласкана или обидена че не си срещнал никой друг достатъчно студенокръвен, за да направи това.

— Кръвта на Олаф си е достатъчно студена, но той просто ще ме застреля и ще ме погребе в някаква дупка някъде си. никога не би помислил за това да ми отреже главата. И какво ако изстрела не ме убие? — Той свали очилата си и разтърка очи. — Ще съм в някаква воняща дупка жив, защото Олаф никога не си е помислил да ми отреже главата. — Той поклати глава сякаш да премахне картината надалеч. Той сложи очилата обратно и когато се обърна да ме погледне, лицето му беше празно, нечетливо, неговото обикновено. Но бях видяла зад маската, по-навътре от колкото някога ми бе позволявано. Единственото нещо, което никога не съм очаквах да открия беше страх и зад това доверие. Едуард ми доверяваше повече от просто живота си. Той ми се доверяваше да се уверя че е наистина мъртъв. За мъж като Едуард, няма по-голямо доверие.

Никога не бихме отишли на пазар заедно или да ядем торта докато се оплакваме от мъжете. Той никога не ме е канил у дома си на вечеря или барбекю. Никога не сме били любовници. Но имаше много добър шанс един от нас да е последният човек който другият ще види преди да умре. Не беше приятелство по начина по който го разбират повечето хора, но е приятелство. Има няколко хора на който бих поверила живота си, но няма никой друг на който бих поверила смъртта си. Жан Клод, дори Ричард биха се опитали да ме задържат жива заради любов или нещо друго. Дори семейството ми и другите ми приятели ще се борят да ме задържат жива. Ако исках смърт, Едуард щеше да ми я даде. Защото и двамата разбирахме, че не е смъртта, това от което се страхуваме. Живота е.