Обсидианова пеперуда

58

Оръжието имаше къс приклад, но аз го подпрях срещу рамото си и ръцете ми бяха достатъчно къси, че вероятно за мен беше по-лесно, отколкото на мъжа, от който го взех. Бях само на крачка от отворената врата на кабинета. Гласове се чуха от коридора.

— Какво искаш да кажеш, че Антонио и Бандит са изчезнали? — Това беше Райкър. — Мислех, че хората ти са добри, Саймън.

По дяволите. Дали Саймън беше пак в стаята— Нямаше значение. Това не променяше плана. Но бих предпочела Саймън да е другаде, поне докато Едуард беше в безопасност и въоръжен. Но гласът на Саймън се чуваше тънък и статичен. Беше интеркома. Мамка му, не исках да чуят изстрелите. Най-доброто което можех да направя беше да изчакам, докато спра да чувам, че го използват. Колкото по-дълго да се криех в коридора, толкова по-малко шанс имаше плана. Някой щеше да дойде нагоре по стълбите или да излезе от стая или от кабинета. Ако аз загубех момента на изненада, това беше краят.

Бях уплашена, много уплашена и не за това че ще убия или ще бъда убита, а да не прострелям случайно Едуард. Имах непознат автомат в ръцете си. Никога не съм дори виждала как се използва това. Ако се целиш твърде високо с картечница, още повече с напълно автоматична картечница, но и автомат също, всъщност може да пропуснете. Ако стрелях в стаята и пропуснех всички, заслужавах да ме застрелят. Поех последен дълбок дъх и се приведох около рамката на вратата. Знам, че хората винаги стоят по средата на шибаната врата по филмите, но това е добър начин да бъдеш убит. “Използвай прикритие, когато го има.”

Имах частица от секундата да разгледам стаята. Рустър и Шутър покриваха Едуард, който все още беше на колене. Аларио, вещера, се беше преместил до бюрото на Райкър. Започнах стрелба преди да завърша огледа. Звукът беше огромен, но оръжието почти нямаше откат. Трябваше да коригирам прицела си, защото очаквах да трябва да се боря с пушката, но беше гладко, за автомат. Шутер в действителност изстреля един залп, но беше под погрешен ъгъл и оцели тавана над мен. Рустър се обърна, но това беше всичко. Секунди и двамата паднаха, секунди, да предвижа автомата в непрекъснат огън, който извади контролните панели и монитори от строя и Райкър, седяш зад бюрото си. Аларио беше най-далеко и имаше време да се гмурне на пода.

Аз също легнах на пода, ударих стомаха си, докато се целех по него. Бях под ъгъл далеч от Едуард. Не трябваше да бъда внимателна. Държах спусъка надолу и оцелих Аларио преди да успее да истреляи един изстрел. Тялото му затанцува от ударите на куршумите. Имаше нещо забележително по начина, по който куршумите го направиха на решето или може би аз просто не можех да пусна спусъка.

Хванах движение с крайчеца на окото си и се претърколих на рамото си с насочен пистолет. Пуснах спусъка точно навреме. Едуард коленичеше с пистолет в ръка до телата на неговата охрана… Той беше протегнал ръка, сякаш за да се предпази от куршумите, като че ли не беше сигурен, че ще се сетя навреме.

Останахме по този начин замразнали за секунда, аз от моята страна с автомат насочен към него, пръстът все още на спусъка, но не го натисках надолу. Той с протегната ръка с автоматичен пистолет в ръката си, но насочен надолу.

Устата му мърдаше, но не можах да го чуя. Част шок, адреналин, и част това, че стрелях с автомат без протектори за уши в затворено помещение. Изправих се до коленичеща позиция и спрях да насочвам пистолет към него. Той като че ли осъзна, че имам проблем със слуха, защото вдигна два пръста и свали палеца надолу. Рустър и Шутър са мъртви. Ура.

Знаех, че Аларио е мъртъв. Бях се отплеснала с него. Погледнах през стаята към Райкър. Той седеше на стола си, устата се отваряше и затваряше като риба на сухо. Предната част на хубавата му бяла риза и сако бяха оцветени в червено в един ред отпред на тялото му, включително и ръцете му. Той седеше, така че можех да видя ръцете му ясно. Не знам дали силата на истрелите са избутали стола на колелца или си беше така.

Едуард посочи Райкър, и чух една дума от изречението “охрана”.

Той искаше да пазя Райкър, а не да го убия. Разбира се, трябваше да разберем къде държаха децата. Надявах се, той да не умре преди да ни каже.

Слух ми се върна на етапи. Можех да чуя Райкър да казва:

— Моля, недей. — Това беше, това което Питър казваше на монитора. Достави ми удоволствие това, че Райкър се молеше. Едуард се върна от проверката на коридора. Той имаше един от автоматите в ръце. Затвори вратата, така че ако дойдеше компания, щяхме да получим малко предупреждение.

По времето, когато той започна да задава на Райкър въпроси, можех да чуя, но имаше звънтящо ехо в главата ми, което изглежда да искаше да си отиде.

— Кажи ми къде да намеря Питър и Ребека? — Каза Едуард. Той се беше облегнал на облегалката на стола на Райкър, с лице много близо до неговото.

Райкър извъртя очи да го погледне. Имаше кървава пяна на устните му. Бях пробила поне един бял дроб. Ако бяха двата, той умираше. Ако беше само единия, може би можеше да оцелее, ако стигнеше в болница достатъчно бързо.

— Моля. — успя да каже отново.

— Кажи ми, къде държите децата и аз ще позволя на Анита да се обади за линейка.

— Обещаваш ли? — каза той, с глас, пълен с неща, които никога не трябва да бъдат в гърлото.

— Обещавам, точно както ти ми обеща. — каза Едуард.

Или Райкър не схвана двусмислието, или не искаше. Хората биха повярвали на много неще, ако вярват, че ще умират. Той вярваше, че бихме извикали бърза помощ, тъй като даваше указания с този плътен, мокър глас. Той ни каза, къде ги държаха.

— Благодаря ви. — каза Едуард.

— Обадете се сега. — каза Райкър.

Едуард постави лицето си почти до това на Райкър.

— Искаш да бъдеш в безопасност от чудовището?

Райкър преглътна, изкашля кръв, и кимна.

— Ще те опазя от чудовището. Ще те опазя от всичко.

И той застреля Райкър в главата с Берета 9 мм, която си беше взел от тялото на Рустър. Моите оръжия бяха все още в Мики някъде там.

Едуард потърси пулса на Райкър и не го намери. Той ме погледна през тялото на мъжа. Винаги съм мисила, че Едуард убива студенокръвно, но бебешко сините му очи съдържаха чиста, вряща ярост, като пожар едва под контрол. Той все още имаше контрол над себе си, но за първи път се зачудих дали ще дойде момент тази вечер, когато ще го загуби. Можеш да стоиш студен и целенонасочен, когато нещата нямат никакво значение. А Питър и Ребека имаха значение за Едуард. Те значеха много повече, отколкото мислех, че някой би значел за него. Те и Дона, неговото семейство.

Той ми каза да презаредя автомата. Направих това което ми каза. Ако Едуард казваше, че съм изпразнила почти цял пълнител само за няколко секунди, аз му вярвах. Добавих допълнителен пълнител в чантата си от мъртвеца.

Едуард отиде към вратата, а аз го следвах. Мислех си, че няма нищо по-страшно от Едуард в неговото най-студено държание. Грешах. Едуард, семейният човек е направо ужасяващ.