Обсидианова пеперуда

26

Може би щях да се изплаша от това откритие, но вампирите тръгнаха към нас. Оцеляването първо, моралните проблеми по-късно. Ричард би казал, че това е един от най-големите ми проблеми. Жан-Клод не би. Имаше повече от една причина защо Ричард и аз не бяхме постигнали щастливия си край и имаше повече от една причина, защо не бях отрязала Жан-Клод

Ицпапалотл се плъзна напред все още покрита в аленото си наметало. Беше толкова дълго, че не можеш да видиш краката й, и се движеше толкова гладко, че изглеждаше сякаш върви на колела. Имаше нещо неестествено в нея.

Четирите тихи жени се преместиха от лявата й страна и нещо в начина, по който се движеха ме притесняваше. Отне ми секунда да разбера какво бе. Движеха се в пълен синхрон. Една от тях вдигаше ръката си, за да махне черната коса от лицето си и всички останали следваха движението като марионетки, въпреки че пред техните лица нямаше коси. От дъха, който повдигаше гърдите им, до малкото поклащане на пръста, те се копираха една друга. Не, не копираха, думата е прекалено мека. Бяха като едно същество с четири тела. Ефектът беше зловещ, защото не изглеждат еднакво. Едната беше ниска и леко пълна. Другата беше висока и слаба. Останалите две бяха деликатни и изглеждаха някак еднакви. Всичките имаха по-бледа кожа от тази на Ицпапалотл, сякаш не са били много по-тъмни, отколкото са сега.

Високият вампир, който бе опитал да издърпа вампира от мен, отиде от дясната й страна. Беше по-висок от тези, които изглеждат често ацтекски, най-малко метър и осемдесет, с рамена и мускули, който отиваха на тялото му. Косата му падаше по гърба му, задържана да не пада по лицето му от корона от пера и злато. Имаше пиърсинг на носа си, въпреки че това е прекалено мека дума за девет сантиметровото злато, което разполовяваше лицето му. Златни обици се изтягаха по меката част на ухото му, до тънката линия плът на врата му. Кожата му бе с цвета на слонова кост, която понякога старите получават, не бледо златно, а бледо медно, като най-бледият бронз. Беше удивителен цвят, с черната коса и перфектно черните очи. Направи две крачки назад, от нейно дясно, и както жените, той се премести сякаш това винаги е било неговото място.

Трима мъжки вампира се преместиха малко по далеч от тялото. Всички бяха толкова крещящо бели, каквито бях свикнала да виждам. Бяха облечени в същите цветове като пазачите, но по тях нямаше украса. Ръцете и краката им бяха бледи и празни. Дори бяха боси. Познавах слугите, когато ги видех или затворници може би.

Един бе със средна височина с къдрава, късо подстригана кафява коса и тъмно кафява линия на брадичката, и мустаци, които очертаваха перфектната белота на кожата. Очите бяха светло сини. Вторият мъж беше по-нисък с черна посивяваща коса, сякаш е умрял след като косата му е посивяла. Лицето беше с високи черти, но силно, а тялото все още мускулесто, така че годините при смъртта му трудно можеха да се отгатнат. По-стар от другите, въпреки че не можех да съдя на колко години е умрял някой вампир. Очите му бяха тъмно сиви като буреносни облаци, съчетаваха се с цвета на косата му. Държеше каишка в едната си ръка и в края на каишката беше третият мъж на земята, на ръцете си и краката си, краката извити като на маймуна или като на послушно куче. Косата му беше къса и удивително жълта, леко навита. Бе единственото нещо в него, което изглеждаше живо. Кожата му беше като стара хартия, пожълтяла и прилепнала по костите. Очите му бяха толкова навътре в главата му, че не можех да видя цветът им.

В края бяха петима испанци, ацтекски охранители, охранителите са си охранители, независимо от културата или века или състоянието на живот или трябва да е на смърт— Познавах мускул когато го видех, а петимата вампири бяха мускули, дори носеха тояги с обсидианови остриета и изглеждаха не по малко сериозни в перата и бижутата си. Излъчваха аура на лоши типове.

Олаф се бе преместил обратно да застане с нас, тримата се изправихме срещу тях. Бернардо бе останал близо до вратата, за да се увери, че никой не препречва бягството ни. Толкова е приятно да работиш с професионасписъки. Олаф сега също бе извадил пистолета си и гледаше вампирите с поглед, който не беше неутрален. Беше враждебен. Не знам защо, но той изглеждаше ядосан. Ходи го разбирай.

Вампирите спряха на около два метра и половина — три, от нас. Мъртвият вампир лежеше на пода между нас. Тялото вече бе престанало да кърви. Когато махнеш главата на вампир, той кърви точно като човек . Истинска каша е когато обезглавиш някого. Но този вампир бе кървял в малка локва със страна форма върху каменният под, нямаше и половин метър ширина и имаше втора локвичка дори по-малка под гърдите му. Не бе и близо до достатъчното кръв, за това което му бяхме направили.

Тишината изглеждаше по-плътна, отколкото трябваше да е и Олаф я запълни.

— Можете да проверите за пулс, ако желаете.

— Олаф, недей — каза Едуард.

Олаф се размърда. Или му бе неудобно, или се бореше с желанието да направи нещо по-лошо от това да дърдори.

— Ти си шефът — каза накрая, но не и сякаш го има предвид.

— Съмнявам се, че този има пулс — казах и погледнах вампирите, докато говорех. — Отнема енергия, за да накараш сърцето на вампир да бие, той нямаше никаква.

— Чувстваш жал към него — каза Ицпапалотл

— Да, предполагам, че го правя.

— Приятелите ти не го правят.

Погледнах към Едуард. Лицето му не издаваше нищо. Беше приятно да знам, че все още има нещо по което да се различаваме. Аз чувствах жал, той не.

— Вероятно не.

— Но нито един от вас не изпитва съжаление или вина.

— Защо трябва да се чувстваме виновни— Ние просто го убихме. Не сме го превърнали в пълзящо и изтощено от глад нещо.

Дори под маскиращото наметало, можех да я усетя как става неподвижна с тази ужасна неподвижност, която придобиваха старите. Гласът й бе топъл с първата след от глас.

— Осмеляваш се да ме съдиш.

— Не, просто излагам фактите. Ако не бе изтощен от глад повече от всеки вампир, който някога съм виждала извън затвор или ковчег, той никога не би ме атакувал. — Също така можех да кажа, че можеха да се опитат по усилено да го разкарат от мен, но не го казах на глас. Не исках наистина да я ядосвам с осемдесет и повече вампира чакащи горе между нас и външната врата. Дори не включвах в бройката ягуарите.

— А ако кажа на тези, които са изтощени от глад, че могат да се хранят от вас, какво ще направят? — попита тя.

Изтощеният вампир на каишката погледна нагоре. Очите му никога не останаха прекалено дълго върху някого, прескачаха от лице на лице, но я бе чул.

Стомаха ми се сви на възел достатъчно силно, че да боли. Трябваше да си поема дълбок, дъх за да мога да проговоря през внезапно подскачащият ми пулс. Имаше най-малко десет петнадесет от тези, които бяха в най-лошо състояние.

— Ще ни атакуват — отвърнах.

— Ще ви се нахвърлят като диви кучета — поясни тя.

Кимнах, ръката ми стана по сигурна на пистолета.

— Да. — Ако дадеше заповедта, първият ми куршум щеше да е между очите й. Ако умра исках да я взема със себе си. Отмъстително, но истина.

— Мисълта те ужасява — каза тя.

Опитах се да видя лицето й под качулката, но някакъв трик на сенките бе оставил само малка част от устата й видима.

— Ако можеш да усетиш всички тези емоции, тогава можеш да различиш истината от лъжата.

Повдигна лицето си, внезапно предизвикателно движение. Изражение премина през лицето й, съвсем лека промяна премина през спокойствието. Тя наистина не можеше да различи истината от лъжата. И все пак усещаше съжалението, жалостта и страха. Истината и лъжата трябваше да идват от там някъде.

— Изгладнелите са полезни от време навреме.

— Оставяш ги да изгладнеят преднамерено.

— Не — отвърна тя. — Великият създател Бог ги вижда като слаби и не ги подкрепя, както подкрепя нас.

— Не разбирам.

— На всички им е позволено да се хранят, както се хранят боговете, не като животни.

Намръщих се.

— Съжалявам, все още не разбирам.

— Ще ти покажем как се хранят боговете Анита — Тя произнесе името ми, както трябва да се произнася, правейки го подвижна трисричкова дума, правейки от обикновеното име нещо екзотично.

— Превръщач идва надолу — каза Бернардо. Пистолета му беше вдигнат и насочен.

— Повиках жрец да нахранят боговете.

— Остави го да слезе — казах. Погледнах към деликатното й лице и се опитах да го разчета, но нямаше никой, с когото можех да разговарям, никой когото можех да разбера. — Не бих искала да те оскърбя, моите извинениея ако съм го направила, но дойдохме да говорим за убийствата. Би ми харесало да ти задам няколко въпроса.

— Необятното ти знание от тайнства и ацтекска култура ни доведе при теб — каза Едуард.

Преборих се да не повдигна вежди, просто кимнах.

— Да, това което каза.

Тя наистина се усмихна.

— Все още вярваш, че аз и хората ми, сме просто вампири. Но вярваш, че сме богове.

Имаше ме там, но тя не можеше да помирише лъжа.

— Аз съм християнка. Видя го, когато кръстът заблестя. Това значи, че съм монотеист, така че, ако вие сте богове, това е нещо като проблем за мен. — Бях толкова дипломатична, че чак бях впечатлена от себе си.

— Ще ви го докажем, тогава ще ви предложим гостоприемство като на гости, тогава ще говорим за бизнес.

Научих през годините, че ако някой каже че е бог, не спориш с него освен ако не си добре въоръжен. Така че не се опитах и преминах на частта с работата. Тя бе луда и имаше толкова мускули в тази сграда, че можеше да разпространява лудостта си и дори да е фатална. Така че щяхме да приключим с тайните вампирски глупости, тогава самообявилата се богиня ще бъде задоволена и ще мога да задам въпросите си. Колко зле би било да ги гледам как доказват, че са богове — Нямам отговора на този въпрос.

Ягуарът, минаващ през вратата, беше синеок и със златен тен, същият който бе преминал толкова близо до масата ни, че бях докоснала козината от костюма му. Премина през вратата с неутрално лице, празни очи, сякаш не беше напълно сигурен, че иска да е тук.

Погледа му премина през стаята и се поколеба над мъртвото тяло на вампира по средата. Но падна на едно коляно пред Ицпапалотл, гърбът му към нас и оръжията ни, наведе глава. Все още носеше костюма си.

— Какво бихте искали от мен, свещена господарке?

Преборих се да задържа лицето си празно. Свещена господарке— Боже господи.

— Искам да покажа на гостите ни как се хранят боговете.

Вдигна погледа си, гледаше в лицето й.

— Кого трябва да уважа, свещена господарке?

— Диего — каза тя.

Вампира с кафявата коса се сепна при изговарянето на името и, въпреки че лицето му беше недокоснато и празно, знаех че не е щастлив.

— Да, моя тъмна богиньо, какво бихте искали от мен?

— Сет, ще ти предложи жертвоприношение. — Тя прокара деликатната си ръка през козината на качулката на главата му.

— Както желаете, моя тъмна богиньо — каза Диего. Гласът му беше празен, както лицето.

Ягуарът, Сет, запълзя на четири крака, имитирайки животното, чиято кожа носеше. Притисна челото си до ръката му и почти се просна в краката на Диего.

— Стани, жреце на нашата тъмна богиня и направи жертвоприношението за нас.

Ягуарът се изправи и бе почти с петнадесет сантиметра по-висок от вампира. Направи нещо на предната част на ягуарската кожа и тя се отвори, достатъчно че да свали качулката — глава от главата си, така че стъклените очи на животното се вторачиха назад към нас над раменете на мъжа. Косата му беше медено руса, събрана назад в дълга плитка, изплетена напред и назад, така че изглеждаше като много коса, но стоеше прилепнала до главата му, така че ягуарската кожа да се облича и сваля по-лесно. Беше същата прическа, като на този, който го порязаха зад сцената.

— Обърни се така че гостите ни да могат да видят всичко — каза Ицпапалотл.

Мъжа се обърна, така че да можем да виждаме всичко от страничен ъгъл. Меката част на ухото на ягуара бе покрита с тънки бели белези. Той извади малък сребърен нож от колана си, дръжката беше нефритена. Постави сребърното острие срещу меката част на ухото си, хвана ухото си с другата ръка и го поряза. Кръвта се разля в алени линии по пръстите му, надолу по острието и капеше на рамото на ягуарската кожа.

Диего отиде при по-високия мъж, сложи ръката си зад врата му, а другата на гърба му. Изглеждаше странно като целувка, докато навеждаше главата на ягуара надолу. Устата на вампира обви меката част на ухото му и я засмука. Гърлото му работеше докато поглъщаше, смучеше раната. Светло синьото в очите му прерасна в изгарящ огън, като най-бледият сапфир блестящ под слънцето. Кожата му започна да блести сякаш в себе си имаше бял огън. Кафявото в косите му стана по-тъмно или това бе илюзия заради начина по който светеше белотата на кожата му.

Ягуара бе затворил очите си, главата му отпусната назад, дъхът му хванат в гърлото, сякаш се чувстваше доста добре. Една от ръцете му лежеше на голото рамо на вампира и можеше да видиш натиска на пръстите срещу тази бледа светеща плът.

Диего се отдръпна, показвайки зъби.

— Раната се затваря.

— Друго предложение, мое коте — каза тя.

Вампира се отдръпна достатъчно че мъжа да използва острието на другото си ухо. Тогава лапна и него, като отдавна забраняван любовник. Дръпна се, очите му искряха със синя светлина. Изглеждаше сляп.

— Раната се затваря.

Всъщност беше интересно, че раната се затваря толкова бързо. Вампирите има антикоагулант в слюнката си която трябва да поддържа притока на кръв, а среброто кара ликантропите да се лекуват с човешка бързина, но раната се затваряше доста бързо, не достатъчно бързо че да ми е удобно, но много по-бързо, отколкото трябва. Единственото за което можех да се сетя е, че Ицпапалотл някак е дала на превръщачите си по-големи лековити способности в сравнение с нормалните превръщачи. Може би нормален сребърен куршум нямаше да проработи с тях, не и за да ги убие. Беше нещо над, което да се замислиш, просто за всеки случай.

— Искам да видят какво е да си Бог, Диего. Покажи им, мое коте.

Ягуарът отвори козината при нещо което изглеждаше като залепваща се закопчалка.(Има се предвид, тези закопчалки, при които двете ленти се залепват една за друга.) Той отвори предната част на козината, трябваше да спре, за да свали колана, който държеше ножове и малка торбичка. Коланът падна на земята и той свали козината от тялото си. Златният тен бе по цялото му тяло, дори и … ъм, знаете. Голи слънчеви бани, колко нездравословно.

Ягуара махна сваляше козината докато не остана напълно гол. В ръката си държеше сребърният нож. Нямах и идея къде ще го използва, но това че трябваше да се съблича не бе добро предзнаменование. Хвана пениса си, който бе излязъл от козината готов и твърд, възбуден. Постави края на острието срещу деликатната кожа и го издърпа оставайки малка пурпурна линия. Дъхът му излезе с грубо изпъшкване, което бе повторено от мен и Олаф.

Бернардо каза:

— По дяволите! — Даа… Не мисля, че съчувствах, колкото момчетата, но това със сигурност наистина боли. Едуард беше единственият, който не издаде и звук. Или знаеше какво бе следвало или нищо не може да го изненада.

— Диего — каза Ицпапалотл — покажи им какво значи да си бог. — Имаше заплаха в гласът й, сякаш го предупреждаваше да си свърши работата. Не бях сигурна защо, тъй като Диего се бе наслаждавал да смуче от белега на ухото. Защо да не направи това?

Диего падна на колене и лицето му беше толкова близо до предложената кръв, всичко което трябваше да направи бе да се протегне и да я вземе. Но той остана на колене, гледайки прореза с очи, които все още блестяха в син пламък. Остана на колене, докато прореза не започна да се лекува и най-накрая изчезна, сякаш плътта го бе абсорбирала. Никога не бях виждала превръщач да лекува сребро толкова добре. Никога.

Сет погледна през рамото си, ръката му все още на пениса му, въпреки, че вече беше започнал да се отпуска.

— Свещена господарке, какво желаете да направя?

— Жертва — каза тя, и тази една дума съдържаше достатъчно топлина, че да ме накара да потрепна.

Сет постави острието срещу кожата си отново. Изглеждаше по-трудно да направи чист разреза, когато не е в пълната си ерекция, но той успя. Кръвта се разля по кожата му, украсявайки пръстите му леко с червено.

Диего остана на колене, но не мръдна да се нахрани. Огъня гаснеше в очите му, блясъка от кожата му намаляваше, оставайки го все пак прекрасен в контраста му от бледа кожа, тъмна коса и сини очи, но изглеждаше някак победен, ръцете му паднали свободно в скута му.

Четирите жени се преместиха от зад Ицпапалотл, вървейки докато не застанаха в полу кръг около коленичещият вампир.

— Отново ме разочарова, Диего — каза богинята.

Той поклати глава, наведе я и затвори очи.

— Съжалявам за това, моя тъмна богиньо. Не бих те разочаровал и за самата луна и слънце. — Но гласът му бе изморен докато говореше, думите му, не идваха от сърцето.

Четирите вампира около него извадиха черни увити в кожи пръчки от коланите си и вдигнаха кожените чанти от далечният край. Дузина кожени ленти се показваха през чантите. Сребърни топки бяха оплетени в кожените ленти, така че тракаха при движение. Беше като малките камшици с по девет ленти, само че тези имаха доста повече ленти.

— Защо настояваш да откажеш честта, Диего— Защо ни принуждаваш да те накажем?

— Не харесвам мъжете, моя тъмна богиньо, и няма да направя това. Съжалявам че отказа ми Ви наранява, но това е единственото, което няма да направя. — Отново гласът му беше уморен, сякаш го е казвал и преди, доста пъти.

Той беше над петстотин години, както и жените, който го заобикаляха. Беше ли отказвал „честта” от пет века?

Четирите жени гледаха богинята, дори не погледнаха към вампира в краката им. Ицпапалотл кимна леко. Четири ръце се вдигнаха назад, държейки четирите камшика от сребро и кожа. Завъртяха ги през въздуха, сякаш знаят какво правят. Удариха го в серия, от ляво наясно, всеки камшик удряше, след това следващият, и следващият и следващият. Ударите бяха толкова близо един след друг, че звука беше като от дъжд, освен че дъжда попадаше в плътта и можеше да чуеш звука при сблъсъка. Удряха го докато не изкараха кръв, тогава останаха неподвижни около него, чакащи.

— Все още ли отказваш?

— Да, моя тъмна богиньо, все още отказвам.

— Когато изнасили тези жени преди време, представял ли си си цената която ще платиш?

— Не, моя тъмна богиньо, не съм си представял.

— Не вярваше в боговете ни, не е ли така?

— Не, моя тъмна богиньо, не вярвах.

— Мислеше че твоят бял Христос може да те спаси, не е ли така.

— Да, моя тъмна богиньо, така е.

— Сгреши. — Той сгуши главата си по-надолу в раменете, сякаш се опитваше да се скрие като костенурка. Метафората беше смешна. Жеста не беше.

— Да, моя тъмна богиньо, грешах.

Тя отново кимна и жените започнаха да го удрят с толкова бързо, че сребърните топки бяха като светлина в ръцете им. Кръв потече на линии по гърба му, но той никога не извика, никога не замоли за милост.

Явно съм направила някакво движение, защото Едуард пристъпи по-близо до мен, не грабна ръката ми, но я докосна. Срещнах очите му и той съвсем леко поклати глава. Не бих рискувала наистина животите ни за вампир, когото не познавах, наистина не бих, но не ми харесваше.

Олаф издаде лек звук. Гледаше със блестящи очи, като дете на Коледа, което се е събудило и е открило, че е получило точно каквото иска. Насочи пистолета си нагоре и хвана ръцете си пред себе си, стисна ги толкова здраво, че се бяха зачервили, и трепет премина нагоре по ръцете му. Аз може и да не го харесвах, но Олаф се наслаждаваше на шоуто.

Погледнах към Едуард и леко кимнах към големият мъж. Едуард също кимна леко. Той също го бе видял, но го игнорираше. Аз се опитах. Видях Бернардо. Той бе зяпнал големият мъж, като нещо като страх имаше в очите му. Обърна се и се съсредоточи върху стълбите, обръщайки гръб на всичко в стаята. Би ми харесало да се присъединя към него, но не можех да се обърна. Не беше просто мачо глупости. Ако Едуард можеше да издържи да го гледа, тогава и аз можех. Добре де имаше малко мачо глупости. Повече бе това, че ако Диего може да го издържи, то тогава аз мога да го гледам. Ако нямаше да го спра, най-малкото, което можех да направя е да гледам. Да се обърна, така че да не гледам, беше прекалено страхливо, за да мога да го преглътна. Щеше да ми приседне, най-доброто,което можех да приема е да гледам другите неща около него. Начинът, по който жените движеха ръцете си нагоре — надолу, като машини, сякаш никога няма да се изморят.

Петимата бодигардове, стояха неподвижни, но вампирът, от дясната й страна гледаше с полуотворени устни, очите му изцяло на шоуто, сякаш се страхуваше да не изпусне и най-малкия детайл. Той бе толкова стар, колкото самата богиня, седем-осемстотин години, и петстотин от тях бе прекарал в гледането на точно това шоу и все още му се наслаждаваше. В този момент знаех, че не искам никога да ставам враг на някое от съществата в тази стая. Никога не бих искала да остана на милостта им, защото те нямаха такава.

Другите двама испанци се бяха преместили срещу далечната стена, колкото могат по-далеч от случващото се. Този с прошарената коса се бе вгледал в земята сякаш там има нещо много интересно. А този с каишката се бе свил в ембрионална позиция, сякаш се опитваше да изчезне напълно.

Жените превърнаха гърба на Диего в кървав парцал. Червена локва се бе образувала в краката му. Сви горната част на тялото си над краката си, докато не стана като малка шушулка от болка. Кръвта започна да тече по раменете му, за да оформи втора локва пред него. Клатушкаше се напред назад, дори толкова близо до земята, сякаш щеше да припадне. Надявах се да припадне скоро.

Най-накрая направих крачка напред и Едуард грабна ръката ми.

— Не — каза той.

— Жал ти е за него — каза Ицпапалотл.

— Да — казах.

— Диего беше един от непознатите, които дойдоха в земите ни. Мислеше че сме диваци. Бяхме нещо, което да завоюват, ограбят, изнасилят, изколят. Диего никога не ни е виждал като хора, не е ли така Диего?

Този път нямаше отговор. Той не беше точно в съзнание, но достатъчно близо, че думите бяха нещо прекалено сложно за него.

— Не мислеше за нас като хора, нали Кристобал?

Не знаех кой е Кристобал, но изведнъж чух висок, пронизителен писък. Идваше от вампира с каишката. Отвъртя се от ембрионалната си топка. Писъка се превърна в същият ужасен смях, който чух по-рано. Смеха ставаше по-силен и по-силен, докато вампира, който го държеше дръпна каишката, дръпна го като на куче. По дяволите.

— Отговори ми, Кристобал.

Вампирът отпусна каишката достатъчно така че, изтощеният от глад да може да си поеме дъх. Гласът му, беше странно изтънчен и гладък.

— Не, не мислехме за вас като за хора, моя тъмна богиньо. — Тогава от тънките му устни избяга този писклив смях и той отново се прегърна.

— Те разбиха храма ни и изнасилиха жреците ни, нашите девствени жреци, монахините ни. Дванадесет от тях изнасилиха тези четири жрици. Направиха им неописуеми и долни неща, принудиха ги с болка и смъртни заплахи да направят това което мъжете желаеха.

Лицата на жените не се промениха докато тя говореше, сякаш разказа бе за някой друг. Бяха спрели да удрят мъжа. Просто стояха там и го гледаха как кърви.

— Открих ги умиращи в храма, от това, което им бе направено. Аз им предложих живот. Предложих им отмъщение. Направих ги богове и тогава тръгнахме на лов за непознатите, които ги бяха изнасилили, тези, които ги бяха оставили да умрат. Взехме всеки един от тях, направихме ги като нас, така че наказанието да трае завинаги. Но моята teyolloquanies (вид покоряваща сила) бе прекалено силна за повечето от тях. Някога бяха дванадесет, сега останаха само двама.

Ицпапалотл ме погледна и имаше предизвикателство на лицето й, поглед, който изискваше отговор.

— Все още ли ти е жал за него?

Кимнах.

— Да, но сега разбирам омразата и отмъщението .

— Тогава виждаш справедливостта тук.

Отворих уста, дланта на Едуард се стегна около ръката ми, докато натискът не стана болезнен. Принуди ме да помисля, преди да отговоря. Бях внимателна, но той не го знаеше.

— Направил е ужасно и непростимо нещо. Те трябва да получат отмъщението си. — в главата си добавих, петстотин години мъчение изглеждаше малко прекалено. Убивах хора, когато го заслужават, всичко по-голямо от това е за Господ. Просто не мисля че съм съгласна да взимам решения, които ще продължат над петстотин години.

Едуард отпусна захвата на ръката ми и започна да ме пуска, когато тя каза:

— Значи си съгласна с наказанието ни? — Дланта на Едуард се заключи отново над ръката ми, сякаш по-силно от преди.

Погледнах го изсъсквайки под дъха си.

— Причиняваш ми болка.

Пусна ме, бавно, неохотно, но погледът в очите му, беше достатъчно предупредителен. „Не ни убивай”. Щях да опитам.

— Никога не бих си позволила да оспорвам решението на Бог. — което беше истина. Ако някога срещнех Бог, нямаше да оспорвам решенията му. Фактът, че не вярвах в никой бог с малко „б” беше друго нещо. Не беше лъжа и звучеше перфектно за ситуацията.

Тя се усмихна и внезапно изглеждаше млада и красива, като внезапен поглед към по-младата жена, която някога е била. Беше най-големият шок между всички останали. Очаквах много неща, но не и Ицпапалотл да сподели парченце от човечността си.

— Много съм доволна — каза и изглеждаше така. Удовлетворих богиня, накарах я да се усмихне. Успокой се, сърце мое.

Трябва да е направила някакъв знак, защото биенето продължи. Биеха го докато се показаха части от гръбнака му, където плътта бе премахната напълно. Човек би умрял, много време преди да стигнат до тук, дори и превръщач би умрял, но вампирът бе толкова жив, колкото и в началото. Беше се свил на малка топка, челото му на пода, ръцете заклещени под горната част на тялото му, тежестта му си почиваше на краката му. Беше в безсъзнание, но тялото му не падна. Стоеше така вероятно поради собствената си тежест.

Дъхът на Олаф излизаше все по-силно и по-бързо. Ако условията бяха различно, щях да кажа че скоро щеше да получи оргазъм. Ако това бе каквото прави, не исках да знам нищо. Игнорирах го или поне се опитах.

Ягуарът стоеше прав през цялото време, гол, тялото му бе отпуснато, прореза бе отдавна излекуван докато гледаше как разкъсват плътта на вампира. Гледаше със неутрално лице, но от време навреме ударите бяха особено лоши или дори при първият удар, при който костта се показа, той потрепна, извърна поглед, сякаш не искаше да гледа, но се страхуваше да обърне глава.

— Достатъчно. — Една дума и камшиците спряха, увиснали като увехнали цветя. Всички сребърна топки бяха станали пурпурни и кръв капеше от края на всеки камшик. Лицата на жените не се бяха променили през цялото време, сякаш лицата бяха просто маски и това което лежеше отдолу беше нечовешко и изпитваше всичките емоции които маската не можеше да покаже. Сякаш чудовището от вътре бе по-човек от външната обвивка.

Четирите жени вървяха в редица до малък каменен басейн в ъгъла. Всяка подред пускаше камшика си във водата и прокарваха пръстите си през всяка лента почти нежно.

Олаф опита два пъти да проговори, трябваше да прочисти гърлото си и най-накрая каза.

— Използвате ли сапун за седло и масло от норка върху кожата?

Четирите жени се обърнаха като една към него. Погледнаха към Ицпапалотл и тя отговори за тях.

— Звучиш сякаш познаваш тези неща.

— Не съм толкова запознат, колкото те — каза той и звучеше впечатлен.

— Имали са векове, за да усъвършенстват методите си.

— Използват ли методите си само на мъжете, които са ги наранили? — попита той.

— Не винаги.

— Могат ли да говорят. — Гледаше ги сякаш са нещо скъпоценно и прекрасно.

— Поели са обет за мълчание докато и последният от мъчителите им не умре.

Трябваше да попитам:

— Екзекутират ли ги периодично?

— Не — каза тя.

Намръщих се и въпросът трябва да се е показал на лицето ми.

— Не ги екзекутираме. Само ги нараняваме, ако умрат от раните си, така да бъде. Ако оцелеят, ще живеят, за да видят следващата нощ.

— Значи няма да дадеш никаква медицинска грижа на Диего? — попитах.

Едуард не ме бе пуснал по време на цялото мъчение, сякаш не ми вярваше, че няма да направя нещо. Стисна ме по-силно и това ми бе достатъчно.

— По дяволите пусни ме, сега, или ще имаме разногласие… Тед. — Не се чувствах добре за това, че Диего кървеше. Чувствах се по-зле, защото не ме притесняваше толкова, колкото смятах, че трябва. Щях да му помогна, ако можех, ако не означаваше убийство. Той бе непознат и вампир. Не бих рискувала животите ни за него. Имало ли е време, когато бих рискувала всички ни, дори за непознат вампир— Не знам вече.

— Диего е преживявал по-лошо от това. Той е най-силният от всичките. Всички останали ги пречупихме преди края. Накрая правеха всичко, което поискахме от тях. Освен Диего. Той все още ни се противопоставя. — Поклати глава, сякаш да се освободи от всичко това. — Но трябва да ти покажем, как трябва да бъде направено. Чуалталокал, покажи им как трябва да бъде прегърнато жертвоприношението.

Вампирът, който стоеше от дясната й страна пристъпи напред. Премина покрай падналият Диего сякаш беше купчина с боклук, която отбягваш и оставяш на някого другиго да я почисти. Изправи се пред ягуара, по начина, по който Диего беше направил, но нещата се бяха променени. Сет беше възбуден от смученето на ухото му, когато се съблече, беше твърд и желаещ да помогне. Сега беше просто гол и очите му продължаваха да прескачат към кървавата бъркотия, в която се беше превърнал Диего, сякаш се чудеше кога ще дойде неговият ред.

— Направи предложението си, мое коте — каза тя.

Сет поглеждаше от тялото на Диего към вампира пред себе си.

— Моя свещена господарке, имам желание, знаете че е така, но аз… изглежда аз — преглътна достатъчно тежко, че да го чуя с все още звънтящият си слух — изглежда аз…

— Направи предложението Сет или изживей гнева ми.

Четирите сестри бяха закачили камшиците си на малки кукички на стената, всяка лента разделена като садомазохистична версия на седемте джуджета. Те се върнаха обратно към всички, като акули усещащ и кръв във водата.

Сет изглежда разбра, че те са там. Хвана се и започна да работи със себе си, но очите му прескачаха диво през стаята, търсеха бягство. Опитваше се но нищо не се случи.

Едуард вече не държеше ръката ми, може би беше това или може би просто ми бе стигнало за една вечер.

— Ти го ужаси. Трудно е да си в настроение когато се страхуваш.

Тя и Чуалталокал ме погледнаха и в черните им очи имаше почти идентично изражение, не че имах шанса да погледна в очите им за дълго, но все пак беше там, презрение. Как се осмелявам да ги прекъсвам?

Едуард тръгна да ме хваща. Вдигнах ръка.

— Не ме докосвай.

Отпусна ръката си, но очите му не бяха щастливи с мен. Добре, аз пък не бях щастлива с никого.

— Да не предлагаш да му помогнеш да преодолее страха си? — попита Ицпапалотл. Погледа на лицето й казваше ясно, че не очакваше да предложа нищо.

— Да — казах.

Не знам кой беше най-изненадан, но мисля че беше Едуард, въпреки че Бернардо беше вторият най-близко до вратата. Олаф просто ме гледаше, като лисица гледа заек през оградата, под която току що е изкопала достатъчно голяма дупка, през която да премине. Игнорирах го. Вероятно беше най-добре да игнорирам Олаф. Игнорирай го или го убий. Това са възможностите.

Протегнах ръката си към ягуара. Той се поколеба, поглеждайки от вампира пред себе си, към мен, към богинята зад гърба си.

— Ела Сет. Нямаме цяла нощ.

— Отиди при нея, направи каквото каже, дотогава докато след това направиш предложение.

Пое ръката ми, колебливо и въпреки че беше повече от метър и осемдесет, гол, мъж, имаше нещо много момчешко в лицето му. Може би паниката в бебешко сините му очи. Той бе изплашен, изплашен, че ще свърши на пода под камшиците на четирите сестри. Не го обвинявах за това, че се притеснява. Мисля, че ако не се бях намесила, точно това щеше да се случи. Но получих всичкото мъчение което можех да поема за една вечер. Исках да задам въпросите си и да се махна от тук. Вампирите могат да живеят много дълги години, теоретично — завинаги, което означава че идеята им да се захванат за работа може да бъде дяволски бавна. Вампирите може и да имат вечност, аз нямах.

Поведох Сет, ягуара, в другият край на стаята. Най-лесният начин бе да го направя с ръка, но просто нямаше да го направя. Опцията, която избрах, не беше толкова проста, не беше нещо, което ми харесва. Щях да повикам тази част от мен която беше свързана с Ричард. Не връзката с него, това беше безопасно блокирано. Блокирала съм я толкова силно, че не бях сигурна, че мога да отворя белезите дори и да искам. Но държах част от него в себе си. Същата част, която беше разпознала Цезар, същата част, която ми беше позволила да се справя с леопардите у дома. Електрическото втурване на енергия на превръщачите. Открих я случайно. Сега щях да я опитам нарочно.

Но не беше като копче. Може би някой ден ще бъде, но точно сега трябваше малко подготовка. Беше вбесяващо, че понякога идваше без да го искам и би отказало да се появи, когато искам, но психическите неща са така, непостоянни. Това е една от причините, поради които е трудно да се изучават в лабораторни условия. Отпуснах ръцете си на бедрата и го погледнах, от глава до пети и не знаех от къде да започна. Животът ми би бил и по лесен и по-труден, ако бях по случайния секс, но за добро или лошо, не беше.

— Може ли да пуснеш косата си?

— Защо? — звучеше подозрително и не го обвинявах.

— Виж, можех да я оставя да те даде на домашните си мъчители, но не го направих. Така че работи с мен.

Ръцете му отидоха към задната част на косата му. Издърпа дълги игли от косата си и най-накрая гребен, който бе направен от кости. Косата започна да се разпуска бавно сякаш се разтягаше след дълъг сън, спускаше се по гърба му. Минах зад него, а той започна да се обръща, за да ме гледа. Докоснах рамото му и го накарах да се обърне напред.

— Няма да те нараня, Сет. По всяка вероятност аз съм единственият човек, който не би те наранил.

Той остана с лице напред, но усещах напрежение в раменете му, в гърба му, което казваше, че не му харесва. Не ме интересуваше. Трябваше да го направим бързо. Наречете го предчувствие, но не смятах че богинята е много търпелива.

Развих косата му, помагайки й да се спусне свободно надолу. Цвета беше необикновен, светло жълто, богато злато, бледо почти бяло, всичко това. Всеки цвят се смесваше и сливаше със следващия, по начина, по който морската вода преминава от един цвят към друг, различни, но правещи едно цяло. Прокарах пръстите си през гъстата топлота на косата му, докато не се разля по гърба му, до кръста. Хванах две шепи от косата му и ги притиснах към бузата си. Имаше сладкия мирис на козината, която бе носил до сега. Имаше и одеколон, който се усещаше слабо, нещо сладко като бонбон. Разделих косата му, така че да мога да видя кожата на гърба му и притиснах лицето си към топлината му. Миришеше на топлина, като да захапеш нещо току що извадено от фурната. Заобиколих го, ръцете леко минаваха по кожата му, докосвайки най вече разпуснатата коса.

Застанах пред него, поглеждайки в тези широки, все още наполовина изплашени очи, но поглеждайки надолу по тялото му, разбрах че имам някакъв прогрес, не достатъчен, но някакъв. Не поглеждах към вампирите или Едуард, или някой друг. Концентрирах се само върху мъжа пред мен. Да погледна на някъде другаде, щеше да ме провали. Хванах ръката му и този блед златен тен изглеждаше по-тъмен срещу белотата на кожата ми, наведох лицето си към дланта му и я целунах, докосвах леко с устни кожата му, премествайки се нагоре по ръката му, вдишвайки мириса на кожата му. Отворих уста, полагайки дъха си като топло докосване точно над кожата на ръката му. Това накара косъмчетата по ръката му да изтръпнат.

Извъртя ръката, която държа, завъртайки ме срещу тялото си, с гърба ми към него. Другата му ръка обгърна другата ми страна, давайки ми с топлината на тялото си. Облегна лицето си срещу главата ми и кичурите коса се разпиляха около мен като топла завеса, леката светлина танцуваше по златната му коса, превръщайки я в кехлибарена клетка, изрязана от светлината. Целуна главата ми, тогава положи нежна целувка върху челото ми, върху скулите ми, по бузата ми. Беше толкова висок, че можеше да се надвеси над мен все още обвивайки тялото ми, покривайки ме с усещането за него. Усещах бонбоненият мирис на одеколона му и тялото ми се пренасити с него. Миризмата беше ключът.

Дали не бях ангел?

Силата се разля навън с течна бързина, която ме повдигна на пръсти, накара ме да се насладя с тялото му, като котка с котешка трева, исках да обгърна тялото си в аромата. Тялото ми се извиваше срещу неговото докато силата яздеше с почти болезнени вълни, толкова топли, беше почти горещо, вдигаше се от тялото ми като невидима пара.

Едната му ръка остана около кръста ми, другата докосна брадичката ми, обръщайки лицето ми, така че да срещна устните му. Целуна ме и за секунда се напрегнах, но се научих, че ако извикаш силата не се бориш с нея. Прегръщаш я. Ако се бориш имаш по-малък контрол. Отвърнах на целувката му очаквах силата да се излее през устата ми, както се случи с Цезар, но не го направи. Целувката беше приятна, но беше само усещането за устните му върху моите. Стояхме обвити в завеса от косата му, в прегръдката на ръцете ни и вибриращото одеало на тази танцуваща по кожата сила на превръщачите.

Той трепна срещу мен, ръцете му ме притиснаха по-близо. Можех да кажа, че е готов за жертвоприношението без да гледам, но трябваше да погледна така или иначе. Беше готов. Измъкнах се от него, нежно.

— Готов си да се върнеш при вампирите, Сет. Мисля че си готов да направиш жертвоприношението. — Принудих се да го погледна в очите.

Той се наведе и целуна челото ми, нежно.

— Благодаря ти.

— Няма проблем.

— Върнахме се при вампирите хванати за ръце. Но не вампирите ме накараха да се почувствам неудобно, докато пресичахме стаята. Бяха хората. Бернардо ме гледаше, сякаш преразглежда статуса ми на недосегаема Мадона. Лицето на Олаф бе с почти гладно изражение. Беше по-близо до начина по който върколаците те гледат по време на пълнолуние, отколкото до начина, по който мъж гледа на жена. Едуард имаше бръчка между очите си, което за него означава, че е притеснен от нещо. Вампирите изглеждаха както и очаквах. Ицпапалотл изглеждаше сериозна, сякаш не знаеше, че мога да викам силата нарочно. Беше причината, поради която ми се бяха извинили, когато ме дръпнаха от сцената по-рано.

Дадох Сет на Чуалталокал като баща подаващ предаващ булката на младоженеца. Тогава се отдръпнах да застана до Едуард. Погледна ме, сякаш той се опитваше да ме разчете за промяна и се е провалил. Почти си заслужаваше, ако можех да объркам Едуард.

— Наслаждава ли се, мое коте? — попита богинята

— Да свещена господарке.

— Готов ли си да направиш жертвоприношението.

— Да, свещена господарке.

— Тогава го направи. — Тя погледна покрай него към мен, сякаш не харесваше, каквото виждаше. Нещо в това, което бях направила със Сет я притесняваше. Да не би да е очаквала да го заведа в ъгъла и да го оправя с ръка като някоя героиня от порно филм — Дали фактът, че използвам силата като лек секс я притеснява— Или е видяла нещо, което аз не, или разбрала нещо, което аз не съм— Няма друг начин да получа отговорите без да питам, а да признаеш такъв вид незнание пред вампир повелител ще те убие. Така че без въпроси за магия.

Сет извади малкото острие отново. Опъна плътта с ръката си и положи острието срещу кожата. Хванах Бернардо да се обръща към вратата. Върха на острието проникна в плътта и аз извърнах поглед. Мисля че всички го направихме, освен Олаф. Може да го е стреснало първият път, но бе преодолял шока. Кръвта потече, плътта бе прорязана. Олаф не можеше да пропусне това.

Гледаше докато порязването, но го видях как се обръща с ъгъла на окото си и трябваше да погледна. Трябваше да видя какво е достатъчно лошо, че Олаф да не може да го преглътне.

Вампирът бе застанал на колене. Предполагам, че очаквах просто да ближе раната, но грешах. Смучеше по начина, по който Диего бе смукал ухото, с разликата че това не беше ухо. Вампира бе покрил почти всеки сантиметър от Сет с устата си. Очите на Сет бяха затворени, а лицето му изразяваше концентрация.

Отново извърнах поглед и срещнах мъртвите очи на четирите опетнени жрици. Тези празни, ядосани лица, бяха почти по-трудни за гледане, отколкото вампир, който духа на някого. Буквално обърнах гръб на всички им и открих, че Олаф бе направил същото. Беше се прегърнал и загледал в нищото. Неудобството му се изливаше от него на почти видими вълни. Дори и обърнал гръб, звука все още се чуваше. Искаше ми се звънтенето в очите ми да стане по-лошо.

Леки смучещи звуци, мокри звуци, звука при досега на плътта с плът, рязкото поемане на дъх, което вероятно идваше от Сет. Пое си три бързи вдишвания и проговори.

— Моля, свещена господарке, не съм уверен в контрола си тази вечер.

— Знаеш наказанието — каза тя. — Сигурно, това ще те стимулира достатъчно, че да те задържи.

Погледнах обратно към тях и открих че Сет гледаше над рамото си към четирите жени в ъгъла. Когато се обърна отново изглеждаше уплашен. Вампира все още се хранеше, смучеше, гърлото му преглъщаше. Със сигурност, раната се бе затворила до сега, освен ако не са направили нова докато бях притеснена и не гледах.

Сет притисна ноктите си в дланите на ръцете си. Дланите му станаха по-бледи от усилието да притиска ноктите си в собствената си плът. Внезапно отхвърли глава назад, дишаше бързо и по-бързо и по-бързо. Вампира се дръпна от него, оставяйки го твърд и все още непокътнат.

Чуалталокал се изправи и се върна при господарката си. В момента, в който имаше място, Сет се падна на колене, разтвори дланите си, бавно, сякаш го боляха. Имаше кървави полумесеца където ноктите са били забити в плътта му. Но беше проработило. Всякакво разсейване, което ще го предпази от лапите на домашните луди на богинята.

— Предлагам ти гостоприемство, на теб и приятелите ти. Може да имаш Сет ако желаеш и да му дадеш освобождението, което тялото му така силно желае.

Внезапно знаех какво има предвид под гостоприемство. Някак си не мисля, че бе ацтекска култура, въпреки че ако си спомням правилно, не бяха ли някои от ацтеките изпратили Кортес и неговите жени и мъже с храна и злато— Може би това не бе по-различно. Но не исках да се замесвам.

— Утрото наближава. Мога да го усетя как притиска тъмнината, като някаква тежест, която ще разкъса нощта.

Тя наклони глава на една страна и изглежда мислеше или просто усещаше нота, въздуха, нещо.

— Да — каза тя — аз също го усещам.

— Тогава, ако не е прекалено голяма обида, може ли да пропуснем гостоприемството тази вечер и да преминем към престъплението?

— Само, ако ми дадеш думата си, че ще се върнеш и ще опиташ гостоприемството ни преди да се върнеш в Сейнт Луис.

Погледнах към Едуард, той сви рамене. Предполагам решението беше мое. Какво друго е ново що се отнася до чудовищата?

— Не съм съгласна да правя секс с хората ти, но съм съгласна дойда отново.

— Изглеждаше сякаш харесваш Сет. Бих ти предложила Цезар, когото силата ти харесва дори повече, но той не прави жертвоприношения и не показва гостоприемство. Това е цената за това, че ни оставя почти да го убиваме два пъти месечно.

— Имаш предвид, че защото ви оставя почти да откъснете сърцето му два пъти месечно, той не трябва да се жертва и да прави всичко друго?

— Това е, което имам предвид.

Накараме да мисля по-добре за Цезар. Видях шоуто, а сега видях и нещата зад сцената и мога да кажа, че погледнато от близо изглежда по-зле. Оставяш някой да разрязва гърдите ти и да докосва все още биещото ти сърце или оставяш вампирите да смучат кръв от деликатни части на тялото ти и предлагаш секс на непознати. Не, замисляйки се над това, бих предпочела да ми разрязват гърдите, докато след всеки път се излекувам напълно.

— Сет не е ли прекрасен— Сигурна съм, че би било удоволствие да съм с него, но не съм по случайният секс. Мерси за това, че мислиш за мен. Знам, че полицията е говорила с теб.

— Така е. Не мисля, че са научили нещо ценно от мен.

— Може би не са задавали правилните въпроси — казах.

— И какви са правилните въпроси?

Бях на път да направя нещо, което полицията не би харесала. Щях да разкажа на чудовището, което подозираха че може да е убиеца, детайли относно местопрестъплението. Но й трябваха специфични детайли иначе как щеше да разбере с какво точно ацтекско чудовище може да трябва да се справим. Знаех как са го направили ченгетата. Казали са само основно, толкова основно, че почти безполезно. Разбирах защо са го направили по този начин. Веднъж щом отворих устата си и кажех детайли на Ицпапалотл, тя става защитена. Нямаше да могат да я подмамят по време на разпит, защото тя ще знае секретните детайли от мен.

Но знаех, че полицията никога не би могла да я подмами да каже истината по време на разпит. Единственото, с което можеха да я заплашат е смърт, но ако е виновна за убийствата, то това носи смъртна присъда.Щом някой знае, че ще бъде екзекутиран, не може да се пазариш с него.

— Може ли да разчистим малко стаята?

— Какво имаш предвид?

— Може ли хората ти тук да станат по-малко, ще споделя поверителна информация с теб и не искам да се разпространява.

— Каквото и да кажеш в тази стая ще остане в тази стая. Никой от тук няма да говори с никого. Мога да ти обещая това. — Беше напълно сигурна в себе си, арогантна. Но защо не,всичките й хора бяха ужасени от нея. Ако това, което се случваше с Диего бе обикновено, тогава как би изглеждало другото. Ако тя казваше, че тайната е в безопасност, тогава е в безопасност.

Едуард пристъпи по-близо до мен. Сниши гласа си въпреки, че не се опитваше да шепне.

— Сигурна ли си за това?

— Сигурна съм, Едуард. Тя не може да помогне, ако няма достатъчно информация. — Гледахме се един друг няколко секунди, тогава кимна.

— Добре. — казах и й разказах за оцелелите и за мъртвите.

Не знаех какво очаквах, може би да се развълнува или да каже:”Аха” и да разпознае действията на чудовището. Това, което получих беше сериозно внимание, добри въпроси на правилните места и проблясък на голяма интелигентност зад цялата тази игра. Сякаш проблясък на това което би била, ако не бе халюциниращ, садистичен мегаломан, самообявил се за богиня.

— Кожата на мъжете е ценна за Ксипе Тотек и Тлазолтеолт (Ксипе Тотек е бог на земеделието, растителността, на изток, болест, пролет, златари, сребърни и сезоните. Тлазолтеолт е богиня на пречистване, парна баня, акушерки, мръсотия и покровителка на прелюбодейците.) жреците ще одерат жертвата и ще носят кожата. Сърцата имат много приложения за боговете. Дори и кожата се използва в някои от тях. Понякога се използват и вътрешностите на жертвата за поличба. В такъв случай органите биват запазени и изучавани, но това е рядко.

— Можеш ли да се сетиш за причината поради която са отрязали езиците?

— За да не могат да издадат тайната, която са видели. — Каза го, сякаш е естествено това да е причината. Има смисъл ритуално, предполагам.

— Защо са отрязали клепачите?

— За да може винаги да виждат истината, въпреки че не могат да я изкажат. Не знам дали това е причината, поради която са направили тези ужасни неща.

— Защо някой някои би премахнал външните полови белези?

— Не разбирам — каза тя и държеше наметалото толкова близо до нея, че сякаш й беше студено. Разговаряхме достатъчно дълго, че да трябва да си напомням, че не трябва да я поглеждам директно в очите.

— Гениталиите на мъжете и гърдите на жените са били отстранени. — Тя потрепна и разбрах нещо, което не знаех преди. Ицпапалотл, богинята на обсидиановото острие, беше изплашена.

— Звучи като някое от нещата, които испанците направиха на хората ни.

— Но одирането и взимането на органите е повече ацтекско от колкото европейско.

Тя кимна.

— Да, но нашите жертвоприношения са съобщения към боговете. Ние причиняваме болка само за свещени цели, не от жестокост и каприз. Всяка кръв е свещена. И ако умреш от ръката на жрец, умираш знаейки, че си служил на велика цел. Обикновено, смъртта ти помага на дъжда да вали, на царевицата да расте, на слънцето да се издига в небето. Не знам Бог, който ще одере хора и ще ги остави живи. Смъртта е нужна, за да може съобщението да достигне боговете. Смъртта е част от уважението към божеството. Испанците ни научиха да убиваме заради самото убиване, не за свещени цели, а просто клане. — Гледаше покрай мен към четирите жени, които чакаха търпеливо за нея да ги забележи, за да им даде цел. — Научихме урока си добре, но бих предпочела да бях останала в света, където това не бе така. — Видях по лицето й, че тя знаеше какво е загубила, какво са загубили вампирите й, когато е решила че ще станат жестоки колкото враговете си. — Испанците убиха толкова много хора по пътя си към Екачиненко (Екачиненко — забравен ацтекски град) , че бяха вързали бели кърпи пред носовете си заради миризмата на разлагащите се тела.

Погледна ме тогава и омразата в тези очи, гореше по кожата ми. След петстотин години, тя все още носеше омразата. Трябва да се възхитиш на някой, който може да задържи омразата си така. Мислех че знам как да задържа омразата си, но гледайки лицето й, разбрах, че съм грешала. В мен имаше място за прошка. В лицето на Ицпапалотл имаше място само за едно нещо, омраза. Ядосана е за едно нещо над петстотин години. Наказва хора за престъпление, което са извършили преди петстотин години. Беше впечатляващо, по някакъв психотичен начин.

Не бях научила много за убийствата откакто бях стъпила през вратата. Най вече бях научила негативите. Автентичен ацтек не бе познал убиеца като работа за някакъв бог или култ свързан с ацтекският пантеон. Беше добре да го знам, нещо което да зачеркнеш от списъка. Полицията работи най-вече с негативите. Разкриваш какво не знаеш, за да решиш какво да правиш. Нямах никаква позитивна следа към убийствата, но знаех едно нещо с абсолютна сигурност, докато слушах оскърблението в гласът и за зверствата по-стари от цялата страна в която сме. Никога не искам тази жена да ми се ядоса. Казвала съм на хора, че ще ги преследвам до ада, за да осъществя отмъщението си, но вероятно не го имах предвид. Ицпапалотл би имала предвид всяка дума.