Обсидианова пеперуда

53

Едуард изкара слънчевите си очила от жабката и ми ги подаде, преди да влезем в болницата. Очите ми не бяха възвърнали нормалното си състояние и фактът, че още бяха черни и светещи, бе започнал да ме притеснява, макар да знаех, че ефектът бе започнал да отшумява. Това беше добър знак.

Ники Бако не беше в самостоятелна стая. Полицията беше преместила човека, който я делеше с него, в друга стая. Ники беше в тракция и не отиваше никъде. Лежеше в леглото и изглеждаше по-малък, отколкото знаех че е. Кракът му, който беше зле счупен, беше гипсиран от пръстите до бедрото. Малки макари и въженца го поддържаха под странен ъгъл, от който сигурно адски го болеше гърбът.

Рамирес разпитваше Ники от трийсетина минути и не беше получил резултат. Едуард и аз се облегнахме на стената и загледахме шоуто. Но Ники беше направил точно това, от което се бояхме. Беше рабрал ситуацията и възможностите си веднага. Беше на път да умре. Така че защо да ни помага?

— Знаем къде е чудовището, което си създал, Ники. Знаем какво си направил. Помогни ни да спрем това нещо, преди да е убило отново.

— И какво? — попита Ники — Познавам закона. Няма живот в затвора за вещер, който използва магията, за да убива. Това автоматично означава смъртна присъда. Нямаш нищо, което можеш да ми предложиш, Рамирес.

Отблъснах се от стената и докоснах ръката на Рамирес. Той ме погледна на лицето му беше изписано безсилие. Беше информиран, че лейтенант Маркс пътуваше насам. Искаше да пречупи Бако, преди Маркс да е пристигнал, така че той да получи похвала, а не неговият лейтенант. Политическо, но реално в повечето полицейски работи.

— Мога ли да задам няколко въпроса, детективе?

Той си пое дъх и го изпусна бавно.

— Разбира се — той отстъпи назад и ми позволи да застана до леглото.

Погледнах надолу към Ники. Някой беше сложил белезници на една от ръцете му към преградата на леглото. Не бях сигурна дали беше необходимо като се има предвид тракцията, но му придаваше правилен вид.

— Какво ще направи Съпругът на червената дама, ако знае че си разкрил тайното му убежище?

Той се вгледа в мен и дори през слънчевите очила можех да видя омразата в очите му. Също така можех да видя бързото надигане и спадане на гърдите му, тупването на пулса на врата му. Беше уплашен.

— Отговори ми, Ники.

— Той ще ме убие.

— Как?

Това го накара да се намръщи.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид какъв метод на смъртта ще използва— Как би те убил?

Ники се извъртя в леглото, опитвайки се да намери удобно място. Кракът му се опъна стегнато и той дръпна гривната на белезниците, карайки я да трака нагоре и надолу по решетката. Нямаше да има удобна позиция за Ники тази вечер.

— Вероятно ще изпрати чудовището си след мен. То ще ме нареже на парчета и ще ми разпори корема, както е направило на останалите.

— Любимецът му коли всички вещици или медиуми и одира живи обикновените хора. Така е, нали?

— Ако си толкова умна, не ти трябва да ме разпитваш. Имаш всички отговори.

— Не всички — казах аз. Докоснах преградата на леглото, на която беше закопчан, увих ръце от двете страни на белезниците, така че да не може да ги плъзга без да удари една от тях.

— Виждала съм телата, Ники. Това е лош начин да си отидеш, но има и по-лоши неща.

Той се изсмя остро.

— Няма много по-лоши неща от това да те изкормят жив — рече той.

Свалих слънчевите очила и го оставих да види очите ми.

Той спря да диша за един удар на сърцето. Просто се втренчи в мен, очите му се разшириха, а дъхът му секна.

Докоснах ръката му и той изкрещя.

— Не ме пипай! Не ме пипай, мамка му! — Дърпаше белезниците като обезумял отново и отново, сякаш това би помогнало.

Рамирес дойде да застане от другата страна на леглото срещу мен. Погледна ме въпросително.

— Не съм го наранила, Ернандо.

— Разкарай я от мен.

— Кажи ни къде е чудовището и ще я отпратя от стаята.

Ники погледна от единия към другия от нас и страхът се изписа на лицето му. Не ви трябваше вампирско зрение, за да го видите.

— Не можете да ми причините това. Вие сте ченгета.

— Ние нищо не ти правим — каза Рамирес.

Очите на Ники трепнаха отново към мен.

— Вие сте полицията. Можете да ме екзекутирате, но не можете да ме измъчвате. Това е законът.

— Прав си, Ники. На полицията не е разрешено да измъчва затворници. — Приведох се по-близо и прошепнах — Но аз не съм полицията.

Той започна отново да дърпа белезниците, тракайки нагоре и надолу по решетката.

— Махнете я от мен, сега! Искам адвокат. Искам шибан адвокат.

Рамирес се обърна към двамата униформени полицаи, чакащи на вратата.

— Отидете да повикате адвокат за г-н Бако.

Двете ченгета се спогледаха.

— И двамата ли? — попита единият от тях.

Рамирес кимна.

— Да, и двамата.

Те си размениха още един поглед и тръгнаха към вратата. Високият попита:

— Колко дълго мислите, че трябва да отнеме телефонното обаждане?

— Известно време и почукайте преди да влезете.

Униформените излязоха и бяхме само Едуард, Рамирес, Ники и аз. Ники зяпаше Рамирес.

— Ти си добро ченге, Рамирес. Никога не съм чувал да говорят гадости за теб. Няма да— позволиш да ме нарани. Ти си добър човек. Няма да— позволиш да ме нарани. — Гласът му беше висок и френетичен, но всеки път щом го кажеше, звучеше все по-уверен в себе си, по-сигурен, че добротата на Рамирес ще го защити.

Вероятно бе прав за едно, Рамирес нямаше да ми позволи да го нараня, но бях склонна да се обзаложа, че Рамирес ще ме остави да го уплаша.

Протегнах се, сякаш щях да погаля лицето на Ники. Той се дръпна назад, извън обсег.

— Рамирес, мамка му, моля те, не— позволявай да ме докосне.

— Ще бъда ето там, ако ти трябвам, Анита — той отиде да седне на стола в края на стаята близо до Едуард.

Ники изкрещя след него:

— Рамирес, моля те, моля те!

Докоснах устата му с върховете на пръстите си и той замръзна под лекото докосване. Очите му се преместиха бавно, много бавно, докато не срещнаха моите.

— Шшшт — прошепнах аз и снижих лицето си срещу неговото, сякаш щях да целуна челото му.

Той отвори уста, пое си дъх и изкрещя. Хванах лицето му между ръцете си по начин, който видях Пинотл на прави, но знаех, че въпросът не беше в ръцете. Можех да го пресуша с целувка.

— Млъкни, Ники, млъкни!

Той започна да плаче.

— Моля те, о, Боже, моля те, недей.

— Така ли те умоляваха върколаците? — попитах — Молеха ли се, Ники? — притиснах ръцете си в лицето му, докато кожата се нагъна.

— Да — каза той, гласът му едва се процеди, защото държах лицето му здраво. Трябваше да се насиля да го пусна или щях да му оставя червени петна. Не можех да го бележа. Не можех да дам на Маркс причина да накаже Рамирес.

Облегнах ръцете си на решетката на леглото, към която беше закопчан. Той дръпна ръката си по дължината на веригата, но не започна да се бори. Гледаше ме така, както мишката гледа котките, когато знае, че няма измъкване. Наведох се към него. Беше съвсем обикновено движение, но приближи лицето ми към неговото, не достатъчно близо, за да го докосне, но достатъчно, че да погледне отблизо в очите ми.

— Виждаш ли, Ники, има по-лоши неща.

— Имаш нужда от мен, за да върна другите обратно. Довършиш ли ме, няма да мога да върна живота им.

— Разбери, Ники. Не ми трябваш вече. Знам как да ги върна и сама. — Наведох се, балансирайки на пръсти и ръцете ми на решетката, наклонявайки се, сякаш за да прошепна в ухото му. — Услугите ти вече не са нужни.

— Моля те — прошепна той.

Проговорих толкова близо до лицето му, че можех да усетя дъха си обратно от неговата кожа в топъл ритъм.

— Докторите ще потвърдят смъртта ти, Ники. Ще те погребат някъде в кутия и ще чуваш как всяка пълна лопата с пръст удря капака на ковчега. Ще лежиш в мрака и ще крещиш в главата си, но никой няма да те чува. Може би ще трябва да сложим в устата ти нефритено мънисто и да я зашием, за да те накараме да лежиш мирно.

От очите му се стекоха сълзи, но лицето му беше празно, като че ли не знаеше, че плаче.

— Кажи им къде е господарят ти, Ники, или кълна се ще направя нещо по-лошо от това да те убия. — Целунах го по челото много леко.

Той изскимтя.

Целунах връхчето на носа му, по начина, по който се целуват деца. Наведох се над устата му.

— Кажи им, Ники. — Сведох уста върху неговата, устните ни се докоснаха леко и той обърна главата си.

— Ще ви кажа. Ще ви кажа всичко, което искате да знаете.

Отместих се от леглото и позволих на Рамирес да се приближи и да поеме нещата.

Иззвъня телефон и Едуард извади мобилен от задния си джоб. Той отвори вратата и излезе в коридора, за да приеме обаждането.

Гласът на Рамирес не беше доволен.

— Какво имаш предвид, че не можеш да ми кажеш как да стигна там? — беше отворил тефтера си, държащ химикала си и не записваше нищо.

Тръгнах обратно към леглото.

Ники вдигна ръцете си, сякаш за да ме отблъсне.

— Заклевам ти се, че мога да ви заведа до него, но не мога да ви дам насоки и да бъда сигурен, че ще го намерите. Не искам да ви изпратя навън в тъмното и да не го намерите. Ще обвините мен, а вината няма да е моя.

Рамирес ме погледна.

Кимнах. Беше твърде изплашен, за да излъже и беше твърде глупаво, за да е измислена история.

— Мога да ви заведа до него. Ако съм там, мога да ви заведа до него.

— Разбира се, ако си там, можеш да предупредиш господаря си — казах аз.

— Не бих го направил — но видях промяната в цвета на кожата му, ускоряването на дишането му, трепването на очите му.

— Лъжец — казах аз.

— Добре, но бих бил глупак да не опитам и да се измъкна. Ще ме убият, Анита. Защо да не се опитам да се измъкна?

Предполагам не можех да го виня за това.

— Обади се на Леонора Евънс. Тя е вещица. Извикай я да го пази, за да сме сигурни, че не може да се свърже с господаря си по никакъв друг начин, освен викайки.

— А викането? — Попита Рамирес.

— Запушете му устата, когато дойде време — отговорих аз.

— Вярваш на Леонора Евънс да направи това?

— Тя спаси живота ми, предполагам че— вярвам.

Рамирес кимна.

— Добре, ще я повикам. — Той погледна към въженцата на тракцията. — Докторите няма да искат да ходи, където и да е тази вечер.

— Говори с тях, Ернандо. Обясни им какво е заложено. Освен това, какво е смисълът да го излекувате, след като ще го екзекутирате?

Рамирес ме погледна.

— Това беше грубо.

— Да, така е, но все пак е истина.

Едуард почука на вратата и влезе колкото да каже:

— Трябваш ми навън.

Хвърлих поглед към Рамирес.

— Мисля, че можем да поемем от тук, благодаря ти — каза той.

— Удоволствието бе мое — сложих си обратно слънчевите очила, докато следвах Едуард навън в коридора.

В момента, в който погледнах лицето на Едуард, знаех, че се е случило нещо лошо. Не го показваше по начин, по който нормален човек би го направил, но си личеше, от напрягането около очите му, начинът по който се държеше, внимателно, сякаш се страхуваше, че ако мръдне по-рязко, ще се счупи. Не мисля, че щях да го забележа без вампирското зрение.

— Какво има? — приближих се по-близо, защото нещо ми казваше, че това не беше за пред полицаи. С Едуард рядко беше.

Поведе ме за ръка надолу по коридора, по-далеч от униформените, зяпащи към нас.

— Райкър е взел децата на Дона — хватката му се затегна, но не му казах, че болеше. — Хванал е Питър и Бека. Ще ги убие, ако не те заведа при него сега. Знае, че сме в болницата. Даде ми един час, за да те закарам, после ще започне да ги измъчва. Ако не съм там до два часа, ще ги убие. Ако замеся полицията, ще ги убие.

Докоснах ръката му. Ако беше който и да друг приятел, щях да го прегърна.

— Дона добре ли е?

Изглежда осъзна, че беше забил пръсти в ръката ми и ме пусна.

— Това е вечерта, в която Дона излиза с групата си. Не знам дали бавачката е още жива, но Дона дори няма да се прибере в къщи до два, може би три часа. Тя не знае.

— Да вървим — казах аз.

Обърнахме се и тръгнахме надолу по коридора. Рамирес извика зад нас.

— Къде отивате вие двамата— Мислех, че искате да участвате в това.

— Личен спешен случай — каза Едуард и продължи да върви.

Обърнах се, вървейки назад, опитвайки се същевременно да говоря:

— След два часа се обади в къщата на Тед. Обаждането ще бъде прехвърлено на мобилния му телефон. Ще се присъединим към вас в лова на чудовището.

— Защо два часа? — попита той.

— До тогава ще сме се погрижили за спешния случай — отвърнах аз. Трябваше да докосна ръката на Едуард, за да продължа да вървя заднешком без да падна.

— Всичко може да е свършило след два часа — каза Рамирес.

— Съжалявам. — Едуард беше при вратите, които водеха към следващата част от коридора. Бутна ме през тях и вратите се затвориха след нас. Вече набираше цифри на мобилния. — Ще кажа на Олаф и Бернардо да се срещнат с нас на обръщалото към къщата на Райкър.

Едуард караше и всичко, което правех бе да мисля. Това не беше добро. Спомнях си миналия май, когато едни лоши типове отвлякоха майката и по-малкия брат на Ричард. Бяха ни изпратили кутия с кичур от косата на брат му и пръст от ръката на майка му в нея. Всеки, който ги беше докоснал, беше мъртъв. Всеки, който ги беше наранил, нямаше да нарани никого отново. Съжалявах само за две неща — първо, че не бях пристигнала навреме, за да ги спася от мъченията и второ, че лошите типове не страдаха достатъчно, преди да умрат.

Ако Райкър причини болка на Питър и Бека… Не съм сигурна, че исках да видя какво Едуард би му направил. Молех се докато пътувахме през тъмнината: „Моля те, Боже, не позволявай да са ранени. Нека са в безопасност”. Райкър можеше и да лъже. Можеше вече да са мъртви, но не мислех така. Може би защото имах нужда да бъдат живи. Спомних си Бека в нейната рокля на слънчогледи с онова стръкче люляк в косите— смееща се в ръцете на Едуард. Видях намусеното възмущение на Питър, когато Едуард и майка му се докоснаха. Спомних си начина, по който Питър се беше опълчил на Ръсел в ресторанта, когато заплаши Бека. Беше смело хлапе. Опитах се да не мисля за това какво можеше да им се случва точно в този момент.

Едуард беше много, много тих. Когато го погледнах, мрачното кристално зрение ми показваше повече от него, отколкото бях виждала преди. Не ми трябваше да отгатвам дали го беше грижа за децата. Можех да го видя. Той ги обичаше. Толкова, колкото беше способен, той ги обичаше. Ако някой ги ранеше, отмъщението му щеше да бъде нещо ужасяващо. Нямаше да бъда способна да го спра, без значение какво искаше да им стори. Всичко, което бих могла да направя, бе да стоя, да гледам и да се опитам да не изцапам прекалено много обувките си с кръв.