Обсидианова пеперуда

40

Не можех да възстановя връзката със съществото без да спра и да се съсредоточа. Реших да продължа да го преследвам и се надявах да не го пропусна, докато тичах покрай вратите. На всичко отгоре, на 19-тия етаж имаше една групичка скупчени и подгизнали от водата пациенти със една сестра. Всички посочиха безмълвно надолу. На 17-тия имаше един мъж с разкървавени устни и държащ цветя, който ми измърмори нещо и посочи надолу. Вратата при 14-тия етаж се отвори и сестра в розова униформа изтича и се блъсна в мен. Изпищя, отскачайки назад към стената и се взря в мен с огромни очи. Във всяка ръка държеше бебе, увито в едно от онези малки одеяла. Едното бебе дори имаше на главата си малка розова плетена шапка. И двете пищяха, високият им плач, приличащ на котешки, си съперничеше с противопожарната аларма.

Сестрата просто се взираше в мен, неспособна да проговори или се страхуваше. Може би беше заради оръжието, а може би не всичката кръв беше отмита от пръскачките на алармата. Извисих глас над шума.

— То на този етаж ли е?

Тя само кимна. Мърмореше си нещо непрекъснато. Трябваше да се наведа към нея, за да я разбера.

— При новородените е. При новородените е. При новородените е.

Не съм мислела, че адреналинът ми можеше да бъде по-висок. Грешала съм. Изведнъж можех да усетя как кръвта в тялото ми се забързва, а сърцето ми в гърдите беше като нещо болезнено. Отворих вратата, огледах коридора с насочен „Браунинг”. Нищо не се движеше. Коридорът се простираше дълъг и празен, с прекалено много затворени врати, за да съм спокойна. Противопожарната аларма все още пищеше и звукът караше кожата ми да се напряга. Но дори над писъка на алармата можех да чуя бебетата

… плачещи… пищящи.

Извадих телефона от джоба си, натиснах копчето, за което Рамирес ми беше казал по-рано и започнах да тичам по коридора по посока на звуците. Той отговори още насред първото позвъняване.

— Анита?

— В родилното съм. На 14-тия етаж е. Една сестра каза, че това нещо е при новородените. Бях стигнала до първия ъгъл. Хвърлих се към отсрещната стена, но всъщност не спрях. Обикновено около ъглите внимавам повече, но плачът се приближаваше и ставаше по-сърцераздирателен.

— На път съм - отговори Рамирес.

Натиснах копчето за прекъсване, но когато завих зад следващия ъгъл, все още държах телефона в ръката си. Имаше тяло, което беше изтикано през армираното обезопасително стъкло. Можех да кажа, че е мъж, но това беше всичко. Лицето приличаше на хамбургер. На пода под него настъпих някакъв стетоскоп. Лекар или сестра. Не проверих пулса. Ако беше жив, не знаех как да му помогна. А ако беше мъртъв, нямаше значение. Още една последна врата, а след нея имаше дълъг прозорец. Но не ми беше нужно да го виждам, за да разбера, че там беше отделението с новородените. Можех да чуя бебешкия плач. Дори и над противопожарната аларма, звукът от тези паникьосани писъци накара сърцето ми да се разтупти, накара ме да поискам да побегна и да им помогна. Силен вътрешен отклик, за който дори не подозирах, че имам, ме накара да се протегна към вратата. Все още държах телефона в лявата си ръка и се опитах да го натикам в джоба си. Ухапването по ръката ме направи несръчна. Телефонът се плъзна и усетих как пада на пода.

Дръжката се завъртя, но врата се отвори само на сантиметри. Натиснах я с рамо и осъзнах, че има тяло, тяло на възрастен. Отдръпнах се и ударих отново, премествайки я само със сантиметри. Чуваха се и писъци на жена, не бяха само бебешките. Не можех да отворя вратата. Мамка му!

И тогава прозорецът се пръсна като дъжд от стъкла и тяло. Една жена падна на пода и остана да лежи просната и кървяща. Махнах се от запъналата врата и отидох при прозореца. В долния край имаше парчета стъкло, приличащи на малки мечове. Но на тренировките по джудо бях падала от по-високо. Бях тренирала падания в продължение на години. Хвърлих поглед вътре, за да проверя нещо. Малките пластмасови легла бяха скупчени от двете страни. Имаше място. Засилих се и се хвърлих над счупеното стъкло, като падайки се завъртях. Само едната ми ръка беше свободна, за да удари пода и да поеме силата на сблъсъка от падането, но исках оръжието да е в ръката ми и готово за стрелба. Ударих се в земята и силата от това, от скока или каквото беше, все още беше там, все още ме караше да се превъртам. Използвах я, за да се изправя на крака, още преди да съм разбрала какво има в помещението.

Виждах само отделни картини. Забелязах преобърнатите легла: едно мъничко, мъничко бебе на пода, приличащо на счупена кукла, а средната част на тялото му беше изядена, като изсмукания пълнеж на бонбон; легла, все още прави и изпръскани с кръв, в някои от тях имаше малки сгърчени телца, а други бяха празни, като се изключи кръвта; чудовището в отдалечения ъгъл на помещението.

Държеше малък вързоп, обвит с одеяло. Малки юмруци се размахваха във въздуха. Не можех да чуя плач. Не можех да чуя каквото и да било. Не съществуваше нищо друго освен тази гледка и това лице без кожа, надвесено над бебето. Първият ми куршум го отнесе през челото, вторият— през лицето, докато главата му се отмяташе назад заради удара от първото попадение. Съществото вдигна борещото се бебе пред лицето си и очите ни се сключиха над малкото тяло. То ме погледна. Дупките от куршуми по лицето му се запълваха като мека глина. Стрелях в корема му, защото там можех да уцеля, без да застраша бебето. Съществото беше оттласнато назад, но се хвърли на пода. Не падна. Не го бях наранила наистина. Прикри се зад редица от детски легла. Всички бяха с тънки крака, завършващи с малки колела. Свих се на пода, вгледах се през гората от тънки метални крака и го видях как се навежда и поднася бебето към устата си.

Нямаше чист изстрел. Така или иначе стрелях, уцелвайки стената до него. То трепна, побягна, но не пусна бебето. Стрелях през краката на леглата с колела, като го карах да се движи. Къде беше Рамирес?

То се изправи и побягна право срещу мен. Стрелях в тялото му. Потрепери, но продължи да се приближава. Бебето сега беше голо, като се изключи малката пелена, но беше живо. Съществото хвърли бебето към мен. Дори не ставаше въпрос за решение. Просто го хванах и го притиснах към гърдите си, като по този начин не можех да стрелям и с двете си ръце. Чудовището се удари в мен с все сила. Инерцията ни отхвърли назад през прозореца, през който влязох. Приземихме се, като чудовището беше отдолу, като че ли се бяхме завъртели във въздуха. Цевта на оръжието ми беше притисната в корема му и започнах да натискам спусъка с дясната си ръка дори още преди да съм започнала да прегръщам по-силно бебето с лявата си ръка.

Съществото потрепери рязко като змия със счупен гръбнак. Застанах на колене до него и стрелях докато пистолетът не се изпразни. Пуснах „Браунинг”-а и посегнах към „Файърстар”-а. Почти го бях насочила, когато то ме удари с опакото на едната си ръка и това ме отхвърли в стената. Опитах се да предпазя бебето от удара и поех повече от него, отколкото беше добре за мен. За момент бях зашеметена и съществото ме сграбчи за косата, като ме обърна към него.

Стрелях в гърдите и стомаха му. Всеки куршум караше тялото да подскача и по някое време около шестия или седмия изстрел, то пусна косата ми. Един куршум по-късно и „Файърстар”-а също беше празен. То се надвеси над мен и тази уста без устни се усмихна.

Противопожарната аларма спря. Внезапната тишина бе почти плашеща. Можех да чуя сърцето си, което отекваше в главата ми. Бебето в ръцете ми внезапно зазвуча пронизително високо, много по-обезумяло. Съществото се напрегна и секунда преди да дойде, знаех, че ще ме връхлети. Използвах тази секунда, за да се опитам и да оставя бебето на пода. Бях се обърнала наполовина, когато съществото ме вдигна и ме метна към отсрещната стена. Вече не държах бебе, за което да се притеснявам. Подпрях стената с целите си ръце, поемайки удара доколкото можех. Когато то се приближи, не бях зашеметена. Сграбчи ме за едното рамо и аз започнах да се боря, за да му попреча да хване и другото.

Знаех как да хващам, но не и нещо, което е хлъзгаво и без кожа. Нямаше в какво да се вкопча. Съществото ме вдигна за блузата, другата му ръка беше под бедрото ми и ме вдигна като щанга. Ударих се в стената, докато си мислех, че се е опитало да я пробие с мен. Опитах се да се предпазя, но се свлякох на пода, зашеметена, като за миг не можех да дишам или да мисля.

То коленичи до мен, като издърпа ризата от панталоните ми и оголи корема ми и сутиена ми. Сложи ръката си под гърба ми и ме повдигна почти нежно, изви гърба ми, като ме изправи и наведе лицето си към оголената ми плът, сякаш щеше да ме целуне. В главата си чух глас. Той нашепваше:

— Аз гладен.— Всичко ми се струваше отдалечено, сякаш сънувах и знаех, че съм на път да припадна. Вдигнах ръката си и почти не я чувствах като моя. Но я преместих. Погалих това хлъзгаво и одрано лице. То завъртя тези странни очи без клепачи към мен, докато навеждаше устата си, за да се храни. Палецът ми се плъзна по плътта, търсейки, търсейки окото. Съществото не ме спря. Захапа ме за горната част на корема в момента, в който палецът ми се плъзна в окото му. И двамата изкрещяхме.

То се отдръпна и се изправи, пускайки ме на пода. Падането беше кратко, застанах на колене и започнах да се отдръпвам, когато първият куршум профуча наоколо. Рамирес се появи в коридора откъм противопожарните стълби, стреляйки с две ръце, докато приближаваше.

Тялото подскочи, но раните се затваряха все по-бързо и по-бързо, като че ли колкото повече стреляхме по него, толкова по-добре плътта се лекуваше от нараняванията. Очаквах съществото да нападне Рамирес или мен, или да избяга, но не го направи. То скочи през счупения прозорец при новородените. Знаех какво си е наумило да направи. Не се опитваше да избяга. Опитваше се да отнесе колкото се може повече животи, преди да го унищожим. Господарят му се хранеше от смъртта.

Рамирес отиде при вратата, с която се бях пробвала по-рано. Оставих го да я удря с рамо. Приближих се до прозореца. Съществото разкъсваше одеялото на друго бебе, сякаш разопаковаше подарък. Не знаех къде са пистолетите ми. Не ми беше останало нищо, което да хвърля по него. То се обърна в профил, а бебето размахваше във въздуха с тънките си като клечки ръчички. Устата на чудовището са разшири, вече станала червена от кръвта.

Рамирес беше успял да отвори достатъчно вратата, че да се промуши вътре. Той стреля по краката и по долната част на тялото на съществото, страхувайки се да се цели в главата, защото беше твърде близо до бебето. Чудовището не му обърна внимание и всичко беше като на забавен каданс. Лицето се снижи, устата бе широко отворена, за да вземе това малко сърце. Изкрещях и вложих цялата си ярост, цялата си безпомощност в този вик. Извиках силата, която ми позволяваше да вдигам мъртвите, обвих я около себе си като нещо блестящо и я запратих напред. Можех да я видя в съзнанието си като тънко бяло въже от мъгла. Хвърлих аурата си, същността си около съществото. Бях некромант, а това проклето нещо беше труп.

Изкрещях:

— Стой!

То замръзна насред движението, бебето беше почти до устата му. Усетих силата, която го съживяваше. Усетих я вътре в тази мъртва обвивка. Силата на господаря му бе като тъмен пламък вътре в него. Бях протегнала ръка сякаш ми трябваше, за да насоча силата си. Отворих ръката си и от нея над трупа избликна това бяло въже. Покрих го с аурата си като че ли създавах ново тяло. Затворих я като юмрук около съществото и прекъснах силата, която го караше да се движи. Трупът потрепери, след което незабавно се свлече като марионетка, чиито конци са били отрязани.

Усетих господаря му. Усетих го като студен вятър по кожата си. Усетих как идва за мен, следвайки нишката на собствената ми аура към мен, като връв в лабиринт. Опитах да я издърпам, опитах отново да я навия в себе си, но никога преди това не бях опитвала нещо подобно и не бях достатъчно бърза. Мислех си, че съм наясно с рисковете, но сгреших.

Силата на господаря се хвърли към мен като огън, следващ следата от бензин, и когато ме удари, имаше миг, в който отхвърлих глава назад и не можех да дишам. Почувствах как сърцето ми започва да бие неравномерно и спира. Усетих тялото си да пада на земята, но не ме заболя, сякаш вече бях като вцепенена. Пред очите ми започна да сивее, след това ми причерня, а в чернотата се чу глас.

— Имам много слуги. Това, че си спряла един, не означава нищо за мен. Ще умреш напразно.

Опитах се да оформя думи, с които да отговоря на този глас и открих, че мога.

— Да ти го начукам.

Усетих гнева му, яростта му, че можех да го предизвиквам. Опитах се да му се изсмея, да се изсмея на безсилието му, но от мен не беше останало достатъчно, че да се смея. Тъмнината стана по-наситена. Преминах отвъд гласа на господаря, отвъд собствения си, и след това имаше… празнота.