Обсидианова пеперуда

14

Дона започна да плаче на паркинга. Бека се присъедини към нея. Само Питър остана тих и разделен от общата истерия. Колкото повече плачеше Дона, толкова по-паникьосано ставаше момичето. Бека плачеше с тези хълцащи ридания, които бяха на ръба на хипервентилиране. Погледнах към Едуард и повдигнах вежди. Той беше празен. Накрая го побутнах. Той промърмори.

— Кой?

— Момичето.

Той коленичи до тях. Дона беше седнала на долната част при вратата на бронята на Хамъра му, държейки Бека в скута си. Едуард коленичи пред тях.

— Остави ме да взема Бека за малка разходка.

Дона премигна към него, сякаш го вижда, чува, но не го разбира наистина. Той се протегна за Бека и започна да я отдръпва от майка й. Ръцете на Дона бяха слаби, но момичето се бе прилепило към майка си, пищеше.

Едуард буквално отлепи пръстите й и когато тя се освободи от майка си, Бека се обърна и се прилепи към него, заравяйки лице в рамото му. Той ме погледна над главата на момичето и аз го отпратих. Не задаваше въпроси, просто тръгна към пътеката на края на паркинга. Галеше момичето леко, докато се придвижваше. Дона беше покрила лицето си с ръце, свила се напред, докато лицето й и ръцете не докосваха колената. Нейният плач бе почти ридание. По дяволите. Погледнах към Питър. Той я гледаше и погледът на лицето му беше на отвращение, срам. В момента знаех, че той е бил възрастният в повече случай, от момента, в който е застрелял убиецът на баща си. майка му си позволяваше истерия, но той не. Той беше този който се държеше твърдо по време на кризи. Дяволски нечестно, ако ме питате.

— Питър, може ли да ни извиниш за няколко минути?

Той поклати глава.

— Не.

Въздъхнах и повдигнах рамене.

— Добре, просто не се намесвай. — Коленичих пред Дона, докоснах тресящото й се рамо. — Дона, Дона! — нямаше отговор, промяна. Беше дълъг ден. Хванах шепа от късата й коса и дръпнах главата й нагоре. Болеше и това беше целта.

— Погледни ме, егоистична кучко.

Питър се премести напред, а аз посочих с пръст към него.

— Недей. — Той отстъпи, но не напусна. Лицето му беше ядосано, бдително и знаех, че ще се намеси въпреки всичко, ако стигна прекалено далеч. Но не ми трябваше да стигам прекалено далеч. Аз я шокирах. Очите й бяха широки, на сантиметри от моите, лицето й мокро от сълзите. Дъхат и все още излизаше на малки ридания, но тя ме гледаше и слушаше.

Оставих косата й бавно и тя остана вгледана в мен с ужасно изражение на лицето си, сякаш щях да направя нещо жестоко. И аз щях.

— Малкото ти момиче току що видя най-страшното нещо, което е виждала в живота си. Тя се успокояваше, започна да го преодолява, докато ти не започна с истерията. Ти си нейна майка. Ти си нейната сила, нейният пазител. Когато те видя как се разпадаш така, това я ужаси.

— Нямах предвид … не можех да си помогна …

— Не ми пука как се чувстваш или колко разтроена си. Ти си майка. Тя е детето. Ще се държиш, докато тя не е наоколо и не може да те види да се разпадаш, ясно ли е?

Тя премигна към мен.

— Не знам дали мога да го направя.

— Можеш да го направиш. Ще го направиш. — Погледнах но не видях Едуард да се приближава още, добре. — Ти си порасналата, Дона, господи дръж се като такава.

Можех да усетя Питър да ни гледа, можех почти да го усетя. Той щеше да запомни тази малка сцена и ще мисли за нея, можеш да го усетиш.

— Ти имаш ли деца? — попита тя и знаех какво идва.

— Не.

— Тогава какво право имаш да ми казваш как да отглеждам моите? — Тя беше ядосана сега, изправяйки се малко и махаше сълзите от лицето си с ядосано движение.

Седейки така беше по-висока, отколкото мен коленичила. Погледнах в ядосаните й очи и казах истината.

— Бях на осем когато майка ми умря и баща ми не можеше да се справи с това. Получихме телефонно обаждане от полицията, че е мъртва. Баща ми изпусна телефона и се зазяпа в стената, не плачеше просто чакаше. Той пое ръката ми и вървяхме няколко преки, до къщата на баба ми, ридаеше и ме водеше за ръка. По времето, когато стигнахме до къщата на баба се беше събрала тълпа съседи, всички питаха какво не е наред. Аз бях тази, която се обърна към съседите и каза: „майка ми е мъртва” Баща ми се беше свил със семейството си, а аз бях оставена сама, неутешена, казваща какво се е случило на съседите ни.

Дона ме гледаше и имаше нещо много близо до ужас в очите й.

— Съжалявам — каза тя, а гласът й беше изгубил гнева и станал по-мек.

— Не съжалявай за мен, Дона, бъди майка на дъщеря си. Дръж я силно. Тя се нуждае да я утешиш в момента. по-късно, когато си сама или с Тед, можеш да се разпаднеш, но моля те, но пред децата. Това важи и за Питър.

Тя го погледна, стоеше там, гледаше ни тя се изчерви, най-накрая засрамена. Тя кимаше малко прекалено бързо, тогава видимо се изпъна. Всъщност можеш да я видиш как се събира. Тя пое ръцете ми, стисна ги.

— Съжалявам за загубата ти и се извинявам за днес. Не съм много добра около насилие. Ако е инцидент, няма значение колко кръв има, аз съм добре, честно, но просто не мога да гледам насилие.

Дръпнах ръцете си нежно от нейните. Не бях сигурна, че й вярвам, но казах.

— Радвам се, че знам това, Дона. Ще доведа … Тед и Бека.

Тя кимна.

— Благодаря ти.

Изправих се и кимнах. Тръгнах през паркинга на там на където беше отишъл Едуард. Харесвах Дона по-малко сега, но знаех че Едуард трябва да се махне от това семейство. Дона не беше добра около насилие. Исусе, ако само знаеше кой, какво, взимаше в леглото си. Щеше да има истерия до края на живота си.

Едуард беше минал надолу по пътеката и застанал пред една от многото малки къщички. Всички имаха градина отпред, добре поддържана. Това ми напомняше на Калифорния, където всяка частица земя се използваше, защото земята е възнаграждение. Албакърки не изглеждаше толкова претъпкан, колкото претъпкани изглеждаха градините. Едуард все още държеше Бека, но тя гледаше към нещо което той й сочеше и имаше усмивка на лицето й. Напрежение, което не бях разбрала, че нося, падна от раменете ми. Когато се обърна, така че лицето й изцяло да е към мен, видях клонче от люляк да е закачен на една от плитките й. Светлото лилаво цвете не си отиваше с жълтите панделки и роклята, но хей, беше ужасно сладко.

Усмивката й леко повяхна, когато ме видя. Имаше много добър шанс за това, че няма да бъда един от любимите хора на Бека. Вероятно съм я изплашила. О, по дяволите. Едуард я остави долу и тръгнаха заедно към мен. Тя се усмихваше нагоре към него, стискайки ръката му леко. Той отвърна на усмивката й и изглеждаше истински. Дори и на мен ми изглеждаше истинско. Наистина можеш да му повярваш, че той е обожаван и обожаващ баща. Как, по дяволите, щяхме да го изкараме от това семейство, без да изплашим Бека— Питър щеше да се зарадва, ако Тед изчезне, а Дона … тя е пораснала. Бека не беше. По дяволите.

Едуард ми се усмихна и ми каза с веселият глас на Тед.

— Как са нещата?

— Прости, татенце.

Той повдигна вежди и са секунда очите му от весели станаха цинични и обратно, толкова бързо, че се замаях.

— Дона и Питър ни чакат.

Едуард се обърна, така че момичето беше между нас. Тя погледна нагоре към мен и погледа й беше въпросително замислен.

— Ти наби лошият мъж — каза тя.

— Да, направих го — отвърнах.

— Не знаех, че момичетата могат да правят това.

Това накара зъбите ми да ме заболят.

— Момичетата могат да правят всичко което пожелаят, включително да се защитават сами и да бият лошите типове.

— Тед каза, че си наранила мъжа, защото той каза лоши неща за мен.

Погледна към Едуард, но лицето му беше отворено и весело заради детето и не ми подсказа нищо.

— Това е вярно.

— Тед каза, че ще нараниш някого, за да ме защитиш, точно както той.

Срещнах кафявите й очи и кимнах.

— Да, така е.

Тя се усмихна тогава и беше красиво, като слънцето, което се показва зад дърветата. Тя протегна свободната си ръка към мен и аз я взех. Едуард и аз вървяхме обратно към паркинга, държейки ръцете на детето, докато тя наполовина ходеше, наполовина танцуваше между нас. Тя вярваше в Тед, а той и каза, че може да вярва в мен, така че тя ми вярваше. Странното нещо беше, че щях да нараня, за да я защитя. Щях да убия, за да я запазя в безопасност. Погледнах към Едуард и за момент той погледна иззад маската. Гледахме се един друг над детето и не знаех какво да правя. Не знаех как да ни изкарам всичките от кашата, която той бе направил.

Бека каза:

— Люлейте ме.

Едуард отброй:

— Едно, две три и я залюля напред и нагоре, принуждавайки ме и мен да я залюлея. Минавахме през паркинга, люлеейки Бека между нас, докато тя се смееше с глас изпълнен с чиста радост.

Оставихме я смееща се пред майка й. Дона беше спокойна и усмихната. Гордеех се с нея. Бека ме погледна, светеща.

— Мама казва, че сега съм прекалено голяма, за да ме люлеят, но ти си силна, нали?

Усмихнах й се, но погледнах към Едуард когато казах.

— Да, така е.