Обсидианова пеперуда

1

Бях покрита с кръв, но не беше моя, така че бях добре. Беше животинска кръв. Беше нещастен случай в нощ със шест пилета и един козел и щях да го преживея, както и всичко друго. Вдигнах седем трупа за една нощ. Това бе рекорд дори и за мен.

Вкарах джипа на верандата, небето все още бе тъмно, но бе започналo до се просветлява. Оставих го там, прекалено бях изморена да го вкарам в гаража, беше май, но се усещаше като април. Пролетта в Сейнт Луис бяха случайни два дни, между края на зимата и започването на лятото. Единият ден ви замръзват задниците, а на следващият температурата е плюс осемдесет. Но тази година имаше пролет, влажната благодатна пролет.

Освен броя на зомбитата която бях вдигнала, нощта бе обикновена. Всичко, от вдигането на войник от гражданската война за местна историческа организация и разпит за завещание, което се нуждае от последен подпис, до последната конфронтация на син със злоупотребяваща майка. Бях до гуша в адвокати и терапевти през по голямата част от деня. Ако чуя „Как те кара да се чувстваш това Джонатан (или Кати, или който и да е)?” още веднъж, ще закрещя. Не исках да гледам още някой „да се отдаде на чувствата си” никога. Най малко повечето от адвокатите на опечалените не идваха на гроба. Назначеният от съда адвокат, се уверява че вдигнатото зомби има достатъчно разум, че да знае какво подписва, след което подписва документа като свидетел. Ако зомбито не може да отговаря на въпроси, тогава подписа не е легален. Зомбито трябва да бъде с ума си за да подпише легално документ. Аз никога не съм вдигала зомби, което да не може да мине легална дефиниция за стабилност, но и това се случва понякога. Джеймисън, колега аниматор от „Съживители ООД” разходи чифт адвокати само да си седят на хълма. Какъв купон.

Въздуха бе достатъчно студен, за да ме накара да потрепервам докато вървях по алеята към вратата. Можех да чуя телефона да звъни, докато пъхах ключа . Бутнах вратата с рамо, защото обажданията преди съмване обикновено бяха важни. За мен това обикновено значеше полицията, което означаваше местопрестъпление. Ритнах вратата да се затвори и изтичах до телефона в кухнята. Гласът ми дойде от секретаря, след това затихна и гласа на Едуард дойде.

— Анита, Едуард е. Твой ред е да избереш. — Тишина.

Бягах напълно докато изритах високите токчета, грабнах слушалата. Извиках:

— Едуард, Едуард. Аз съм! Тук съм.

Едуард се смееше когато накрая го чух.

— Радвам се че съм ти забавна. Какво става? — попитах.

— Обаждам ти се за услугата — каза той тихо.

Беше мой ред да съм тиха. Веднъж, когато Едуард дойде като мое подкрепление, мой гръб, той бе довел приятеля си, Харли, като негов гръб, накрая аз убих Харли. Е, Харли първи се опита да ме убие, а аз просто бях по бърза, но Едуард бе приел убийството лично. Едуард ми даде избор: или аз и той можехме да се изправим един срещу друг и да открием веднъж за винаги кой е по-добър или аз трябваше да съм му задължена. Аз никога не искам да заставам срещу Едуард наистина. Защото ако го направех, бях доста сигурна че ще завърша мъртва.

Едуард беше ловец. Специализираше при чудовищата. Вампири, превръщачи, всичко. Имаше хора като мен, които правеха това законно, но Едуард не се притесняваше за закона или ада, или морала. Той дори от време на време убиваше и хора, но само ако те имат някаква опасна репутация. Други убийци, престъпници, лоши мъже или жени. Едуард никога на дискриминира, не и по пол, религия раса или дори вид. Ако беше опасно, Едуард ще го нарани и ще го убие. За това живееше, за това което е — хищник на хищниците.

Веднъж му бяха предложили споразумение за живота ми. Той го бе отхвърлил и бе дошъл в града като мой бодигард, водейки Харли с него. Питах го защо не е приел споразумението. Той ми бе отговорил просто. Приемайки споразумението, той щеше да убие само мен. Ако ме защитаваше, мислеше че ще убие повече хора. Перфектната причина на Едуард.

Той или е социопат или нещо прекалено близо до това, за да се направи разликата. Аз може би бях един от няколкото приятели който имаше Едуард, но това приятелство бе като да опитомиш леопард. Може да се свие в долната част на леглото ти и да те остави да му галиш главата , но все още може да ти откъсне вратът. Просто няма да го направи тази вечер.

— Анита, все още ли си там?

— Тук съм Едуард.

— Не си щастлива да ме чуеш.

— Нека просто кажем че съм предпазлива.

Той се засмя отново.

— Предпазлива. Не, ти не си предпазлива. Ти си подозрителна.

— Да — казах. — Каква е услугата?

— Нуждая се от гръб — каза той.

— Какво може да е толкова страшно, че Смъртта да се нуждае от гръб?

— Тед Форестър се нуждае от гръб, от Анита Блейк, вампирският екзекутор.

Тед Форестър бе една от личностите на Едуард, това бе единствената му закона самоличност за която аз бях чувала. Тед беше ловец който специализираше във свръхестествени същества, който не са вампири. Общо правило бе, че вампирите са съвсем различно нещо, това бе причината да има лицензи за вампирски екзекуции но не и лицензи за екзекуции на всичко друго. Може би вампирите просто имаха по-добро влияние над закона, но каквото и да е, те бяха по притискани. Ловците като Тед изпълваха празнината между полицията и лицензираните екзекутори. Те работеха главно в щатите където все още беше законно, за да ловят пакостниците и да ги убиват за пари. Пакостниците все още включваха ликантропите. Можеш да ги застреляш когато ги видиш около шестте щата и след това тестовете за кръв да докажат че са ликантропи. Някой убийства бяха предизвикали спорове, но нищо не се бе променило все още не и на местно ниво.

— Е, за какво се нуждае Тед от мен? — Въпреки че се успокоих че Тед питаше, а не Едуард. Едуард вероятно означаваше нещо незаконно, може би дори убийство. Не бях напълно студенокръвна убийца. Все още не.

— Ела в Санта Фе и открий — каза той.

— Ню Мексико— Санта Фе, Ню Мексико?

— Да.

— Кога? — попитах.

— Сега.

— Щом ще идвам като Анита Блейк, вампирският екзекутор, може да си взема лиценза за екзекуция и да си взема арсенала.

— Вземи каквото искаш — каза Едуард. — Аз ще споделям твоите играчки когато пристигнеш.

— Не съм си лягала още. Може ли да получа някакво време сън преди да потегля?

— Взе ми си няколко часа сън, но бъди тук следобед. Ще преместим телата, но ще запазим останалата част от местопрестъплението за теб.

— Какъв вид местопрестъпление?

— Предумишлено убийство, но не е съвсем точно. Клане, касапница, изтезание. Да. — Каза той, сякаш се опиташе да прехвърли думите в ума си. — сцена с изтезания.

— Да не се опитваш да ме уплашиш? — попитах.

— Не.

— Тогава престани да театралничиш и просто ми кажи какво по дяволите се е случило.

Той въздъхна и за първи път чух умора в гласът му.

— Имаме десет изчезнали. Дванадесет неразгадани убийства.

— По дяволите — казах. — Защо не съм чула нищо в новините?

— Изчезванията провокираха таблоидните. Мисля че заглавието беше „Бермудският триъгълник в пустинята”. Мъртвите бяха три семейства. Съседи просто ги открили днес.

— От колко време са мъртви? — попитах.

— Дни, първото семейство е от почти две седмици.

— Исусе, защо някой не ги е обявил за изчезнали по рано?

— През последните десет години почти цялата популация в Санта Фе се е променила. Имаше голяма миграция. Доста от хората трябваше да напуснат домовете си. Местните се обадиха на новодошлите калифорнийци.

— Умно — казах — но Тед Форестър местен ли е?

— Да, Тед живее близо до града.

Трепет премина през мен от пръстите на краката ми до върха на главата ми. Едуард бе най-мистериозният мъж. Не знаех почти нищо за него, наистина.

— Това означава ли че ще видя къде живееш?

— Ти ще останеш с Тед Форестър — каза той.

— Но ти си Тед Форестър, Едуард. Аз ще остана в къщата ти, така ли?

Той бе тих за малко, тогава:

— Да.

Внезапно, цялото пътешествие изглеждаше много по примамливо. Щях да отида да видя къщата на Едуард. Щях да съм способна да надникна в личният му живот, ако той имаше такъв. Можеше ли да е по-добре?

Макар че едно нещо ме притесняваше.

— Когато каза че жертвите са семейства, това включва ли деца.

— Странно, не — каза той.

— Е, благодаря за това малко благо — казах.

— Винаги се огъваш когато стане дума за деца — каза той.

— Наистина ли можеш да не се притесняваш да гледаш мъртви деца?

— Да.

Просто слушах дъха му за секунда две. Знаех че нищо не притеснява Едуард. Нищо не го преместваше. Но деца… дори ченгетата, които познавах, мразят когато жертвата е дете. Има нещо лично около това. дори за тези от нас който нямаха деца бе трудно. Едуард не бе така, това ме притесняваше. Забавно, но го правеше.

— Това безпокой мен — казах.

— Знам — отвърна той — една от най-сериозните ти грешки. — Имаше хумор в края на гласът му.

— Факта че ти си социопат, а аз не съм е едно от нещата с които много се гордея.

— Ти не трябва да си социопат за да си ми гръб, просто стрелец, а ти си такава, Анита. Ти убиваш толкова лесно колкото и аз, ако обстоятелството е такова.

Не се и опитах да споря, защото не можех. Несъмнено се бях съсредоточила във престъпността повече от колкото в упадъка на морала си.

— Значи Санта Фе е с висока преходна популация.

— Не преходна — каза Едуард — но мобилна, много мобилна. Имаме много туристи и много хора който се движат навътре навън във същите неизменяеми бази.

— така че никой не познава съседите си или какви са техните планове.

— Точно — Гласът му еднообразен, празен, с нишка на умора отдолу и под това нещо друго. Тона, нещо?

— Мислиш че има повече тела от колкото сте открили — казах. Направих го като изявление.

Беше тих за секунда, тогава каза.

— Чу го в гласът ми, нали?

— Да — казах.

— Не съм сигурен дали това ми харесва. Ти си способна да ме четеш и то добре.

— Съжалявам. Ще се опитам да бъда по малко интуитивна.

— Не се притеснявай. Твоята интуиция е това нещо което те е опазила жива толкова дълго.

— Да не си правиш шега с женската интуиция? — попитах.

— Не, казвам че ти си някой, който работи със същността си, с чувствата си, не с главата. Това е силата и слабостта ти.

— Прекалено съм състрадателна?

— Понякога, а понякога си просто мъртва отвътре както съм аз.

Слушайки го да го поставя така беше почти плашещо. Не че той включваше мен във същото място като себе си, а че Едуард знаеше че нещо умира вътре в него.

— Някога липсва ли ти частта която изчезва? — попитах. беше най-близкият до лично нещо въпрос който някога му бях задавала.

— Не — каза теб. — А на теб?

Помислих за това за момент. Започнах да казвам да, автоматично, тогава се спрях. Истината, винаги истината между нас.

— Не, предполагам че не.

Той издаде тих звук, почти смях.

— Това е моето момиче.

Бях и двете — поласкана и неясно раздразнена за това че бях „неговото момиче.” Когато се съмняваш, концентрирай се над работата.

— Какъв вид чудовище е Едуард? — попитах.

— Нямам идея.

Това ме спря. Едуард бе ловял свръхестествени същества години по дълго от мен. Той познаваше чудовищата почти толкова добре колкото мен, той пътуваше по света убивайки чудовища, така че неговото знание беше от първа ръка, а аз само бях чела за това.

— Какво имаш предвид с това, че нямаш идея.?

— Никога не съм виждал нещо да убива така Анита. — Чух скрито в гласът му нещо което никога не бях чувала от него-страх. Едуард, чийто прякор бе Смъртта, даден му от вампири и превръщачи, се страхуваше. Това беше много лош знак.

— Ти си шокиран Едуард. Това не си ти.

— Изчакай докато видиш жертвите. Запазил съм ти снимки и от другите сцени, но последната ще я оставя недокосната за теб.

— Как местните пазители на закона ще се въртят около местопрестъплението и ще го пазят само за малката стара аз?

— Местните ченгета са като Тед. Те са добри момчета. Ако Тед им каже, че ти можеш да помогнеш, те ще му повярват.

— Но ти си Тед Форестър — казах — а ти не си добро момче.

— Но Тед е — каза той, гласът празен.

— Твоята тайна идентичност — казах.

— Да.

— Добре, ще прелетя до Санта Фе този следобед, или раната вечер.

— Прелети до Албакърки. Аз ще те посрещна на летището. Просто ми се обади и ми дай време.

— Аз мога да наема кола.

— Ще бъда в Албакърки по друга работа. Няма да е проблем.

— Какво не ми казваш? — попитах.

— Аз, да пазя тайни? — Отново имаше нишка на развеселение в гласът му.

— Ти си първичен мистериозен мъж, Едуард. Ти обичаш да пазиш тайни. Това ти дава усещане за сила.

— Така ли? — той го направи като въпрос.

— Да, така.

Той се засмя леко.

— Може би е така. Вземи си билети и ми се обади за ми кажеш времето на полета. Аз ще съм там. — Гласът му бе станал нисък сякаш някой друг бе влезнал в стаята.

Не питах какво бе толкова неотложно. Десет изчезнали, дванадесет неразрешени смъртни случая. Това бе неотложното. Не питах дали той бе чакал за да ми се обади. Едуард, който бе като привидение, беше изплашен. Той бе чакал за да ми се обади.