Обсидианова пеперуда

21

Час по късно свърших със свидетелските показания. Опънах гърба си, докато все още седях в стола, просто се наведох от кръста, докато дланите ми не докоснаха пода или почти го докоснаха. Три извивания и можех да притисна дланите си в пода. по-добре. Изправих се и проверих часовника. Полунощ. Чувствах се стегната и някак отчуждена, отчуждена от тази тиха стая и спокойната среда. Главата ми беше пълна с това, което бях прочела, а това което четох не беше спокойно.

Изправена можех да видя Едуард. Той се бе преместил на пода, лежеше, по гръб, държейки документите пред лицето си. Ако аз бях легнала, щях да заспя. Едуард винаги беше имал желязна воля. Той ме погледна. Успях да видя какво гледаше той. Беше се преместил на снимките. Нещо явно се бе показало на лицето ми, защото той постави снимката на гърдите си, с лицето надолу.

— Свърши ли?

— Със свидетелските показания, да.

Той просто ме гледаше. Заобиколих масата и седнах в стола, в който Едуард беше започнал вечерта. Той остана да лежи на пода. Бих казала като доволна котка, но имаше нещо в него, което наподобяваше влечугите повече от котки — студенината. Как можеше Дона да го пропусне— Поклатих глава. Работата, концентрирай се върху работата.

— Повечето къщи са изолирани, най-вече заради имуществото на притежателите. Имали са достатъчно пари, които да им дадат земя и уединение. Но три от къщите са в индустриална зона, като семейство Бромуел със съседи наоколо. Трите атаки са се случили да са в една нощ, когато всички съседи ги е нямало.

— И? — каза той.

— Мисля, че това е било обсъждано. Искам идеите ти.

Той поклати глава.

— Доведох те за нови идеи, Анита. Ако ти кажа всичките ни стари идеи, може това да те отведе до същият грешен път, по който ние вече поехме. Кажи ми какво видя.

Намръщих му се. Това което каза имаше смисъл, но все още го чувствах сякаш крие тайни. Въздъхнах.

— Ако това беше човек, щях да кажа, че е висял пред къщата нощ след нощ, чакайки нощта, в която всички съседи няма да се пречкат. Но знаеш ли какъв е шанса цялата улица да се изчисти в една и съща нощ в предградията?

— Много малък — каза той.

Кимнах.

— Дяволски вярно. Няколко хора са имали планове за вечерта. Една от двойките е отишла на парти за рождения ден на племенницата им. Друго семейство е имало месечната среща със сватовете си. Две двойки от различно местопрестъпление са работили до късно, но останалите хора са нямали планове, Едуард. Всички те просто напуснали дома си по едно и също време, през една и съща нощ, по различни причини.

Той ме гледаше, очите празни, но напрегнати и неутрални по едно и също време. От лицето му не можех да кажа дали казвам нещо, което е чул дузина пъти преди това или нещо ново. Детектив сержант Долф Стор обича да остава неутрален и да не влияе на хората си, така че донякъде бях свикнала с това, но Едуард правеше Долф да изглежда положително зареден с влияние.

— Детективът водещ втория случай го е забелязал също. Той е започнал да разпитва защо са напуснали домовете си. Отговорът бил потчи идентичен, когато полицията е отделила време да разпита.

— Продължавай — каза Едуард, лицето му все още празно.

— По дяволите, Едуард. Ти си прочел всички показания. Просто повтарям това което знаеш.

— Но може би ще свършиш някъде другаде. Моля те, Анита, просто довърши мисълта си.

— Всички станали неспокойни. Подтикнати на моментално пътуване за сладолед с децата. Една жена решила да отиде до магазина да пазарува в единадесет часа вечерта. Някои от тях просто са се качили в колата си и са карали към никое специфично място. Просто е трябвало да се махнат за известно врене. Един мъж го е описал като клаустрофобия. Жена, госпожица Ема… по дяволите. Прочетох прекалено много имена в прекалено кратък период от време.

— Беше ли необичайно име? — Попита Едуард без промяна в гласа му.

Намръщих му се и се наведох през масата да достигна показанияте. Минах през тях, докато не открия този който исках.

— Госпожица Ема Тайлър казва: „Нощта просто беше ужасна. Просто не можех да остана вътре.” Тя продължава казвайки: „Отвън въздухът беше задушаващ, трудно дишах.

— И? — попита той.

— Искам да говоря с нея.

— Защо?

— Мисля, че тя е чувствителна, ако не и медиум.

— Няма нищо в документите, което казва, че е едно от двете.

— Ако имаш способност и я игнорираш или се преструваш, че не е истинска, тя не изчезва. Силата излиза, Едуард. Ако тя усеща силно или е медиум, който пренебрегва способностите си от години, тогава тя ще бъде или депресирана или маниак. Ще има история в лечебниците за умствени заболявания. Колко сериозни, зависи от това, колко са силни способностите й. Най-накрая изглеждаше заинтересован.

— Казваш, че да имаш психически способности, може да те подлуди?

— Казвам, че психическата способност може да бъде сбъркана с умствено заболяване. Познавам ловци на духове, които чуват гласовете на мъртвите, като шепот в ушите си — един от класическите симптоми за шизофренията. Емпати, хора, които приемат чувствата на други хора и ги изразяват, могат да бъдат депресирани, защото са заобиколени от депресирани хора и не знаят как да се защитят. Наистина силни ясновидци могат да прекарат живота си получавайки видения от всичко, което докоснат, неспособни да го изключат, отново виждат неща които не са там, шизофрения. Обладаването от демон може да бъде замаскирано, като раздвоение на личността. Мога да продължа още час да ти изброявам сили, които наподобяват умствени заболявания.

— Разбрах на къде биеш — каза той. Седна и не изглеждаше и малко схванат. Може би пода беше добър за гърба му. — Все още не мога да разбера, защо искаш да говориш с тази жена. Рапорта беше направен от детектив Логиа. Той беше доста старателен. Питаше добри въпроси.

— Забелязал си, че е обърнал повече внимание върху това, защо са напуснали останалите, точно както аз забелязах.

Едуард сви рамене.

— Логиката не харесваше начина, по който всички са излезли. Прекалено голямо съвпадение, но той не успя да извади нищо, което да свърже хората в конспирация.

— Конспирация? — Почти се засмях, но сериозното му лице ме спря. — Някой наистина е предположил, че всичките съседи са се наговорили да убият заедно тези хора?

— Това беше единственото логическо обяснение, защо всички са излезли за около тридесет минути в нощта на престъплението.

— Така че те разследваха всички тези хора? — попитах.

— Това е от където дойдоха допълнителните документи.

— И?

— Нищо.

— Нищо?

— Няколко съседи са се карали заради деца смачкали цветя, една афера където съпругът озовал се мъртъв, е чукал по вратата на съседската съпруга. — Едуард се ухили. — Съседът е щастливец, че мъжът е бил нарязан, в серия от серийни убийства. Иначе, щеше да е най-отгоре на списъка със заподозрени.

— Не може ли да е бил подражател?

— Полицията не мисли така и повярвай ми те се опитаха да свържат парчетата.

— Вярвам ти. Полицията мрази да изоставя да й се изплъзне добър мотив тъй като през повечето врене мотиът дори не е един от най-важните им приоритети. Повечето хора убиват, заради глупави неща — импулс, заради измама.

— Имаш ли логическа причина защо всички тези хора са оставили къщите си празни точно в правилната нощ за убиеца или убийците.

Кимнах.

— Да.

Той ме погледна, лека усмивка на лицето му.

— Слушам.

— Обикновено е за хората да се чувстват некомфортно в места, в които има силни призраци.

— Казваш, че това е направено от призрак?

— Чакай, чакай докато свърша.

Той кимна леко.

— Заслепи ме.

— Не мисля, че заслепява, но мисля, че така е направено. Има заклинания, които се предназначени да накарат хората да се чувстват неловко в къща или място. Но заклинанието, което четох в колежа беше просто за един човек или една къща, не дузина къщи и двойно повече хора. Не съм сигурна, че сбор от вещици работещи заедно могат да повлияят на толкова голяма площ. Не знам толкова много в тази област. Нуждаем се да потърсим вещица, която да попитаме. Но мисля, че е съмнително. Просто го споменавам като възможност.

— Това е възможност, която ченгетата все още не са открили.

— Приятно е да знам, че не съм пропиляла напълно последните пет часа от живота си.

— Но ти не мислиш, че са вещици — каза Едуард.

Поклатих глава.

— Вещиците от почти всеки вид вярват в тройното правило. Каквото даваш, се връща при теб, тройно.

— Каквото даваш това и ще намериш.

— Точно така и никой не би искал нещо такова да се върне към него тройно. Бих казала също и че вярват в: „Прави каквото правиш, но не наранявай никого.” Но можеш да срещнеш лоши езичници, точно както можеш да срещнеш лоши християни. Само това че вярата казва, че нещо е грешно, не означава че някой няма да наруши правилата.

— Тогава какво мислиш ги е накарало да напуснат домовете си, точно когато убиеца е имал нужда?

— Мисля, каквото и да е направило това, е достатъчно голямо и могъщо, така че просто да пристигне на мястото и да поиска хората да си тръгнат, и те тръгват.

Едуард се намръщи.

— Не съм сигурен какво имаш предвид.

— Нашето чудовище пристига, знае коя къща иска и изпълва останалите къщи със страх, изкарва останалите семейства навън. Това отнема много сила, но да защити семейството, което ще убие, така че то да не изчезне, това е наистина впечатляващо. Знам някои свръхестествени същества, които могат да хвърлят усещане за неудобство около тях. най-вече, мисля, за да държат ловците надалеч. Но не знам нищо, което може да причини такъв вид контролирана паника.

— Така че, казваш, че не знаеш какво е — каза той и съвсем леко разочарование оцвети гласът му.

— Не още, но ако това е истина, тогава изхвърля доста неща от списъка. Имам предвид, някой вампири могат да причиняват страх по този начин, но не толкова надалеч, а ако успеят да го направят, не могат да защитят определена къща.

— Познавам вампирско убийство когато го видя, Анита, това не е такова.

— Просто подхвърлям примери, Едуард. Дори и демон не може да направи това.

— Ами демон? — каза той.

Погледнах го, видях че е сериозен, така че му отговорих сериозно.

— Няма да отивам към това, колко дълго е, откакто някой е виждал дявол, великия демон, по земята, но ако беше нещо демонично, щях да го почувствам днес в къщата. Демоните остават следа след себе си, Едуард.

— Не може ли някой толкова могъщ да скрие присъствието си от теб?

— Вероятно — казах. — Не съм свещеник, така че вероятно, но каквото и да обезобразява тези хора не иска да се крие. Не е нещо демонично, почти съм сигурна в това, но отново не съм експерт по демоните.

— Знам, че Дона може да ни помогне да намерим вещица утре. Не знам дали тя познава някакви експерти по демоните.

— Има само двама в страната. Преподобният Саймън МакКупън, който държи рекорда за този век в тази страна за брой направени прогонвания на демон, и д — р Фило Мерик, който преподава в университета в Сан Франсиско.

— Звучиш сякаш ги познаваш — каза Едуард.

— Слушах в класа преподаван от Мерик и разговарях с преподобния Саймън.

— Не знаех, че си заинтересувана от демоните.

— Нека кажем, че съм изморена от това, да попадам на тях, без да знам много за тях.

Той ме гледаше някак очаквателно.

— Кога попадна на демон?

Поклатих глава.

— Няма да говоря за това след залез. Ако наистина искаш да разбереш, питай ме отново утре, когато слънцето грее.

Гледаше ме секунда — две, сякаш искаше да спори, но го остави. Което беше добре. Има някой истории, някой спомени, ако се разкажат след залез изглежда печелят тежест, стабилност, сякаш нещо слуша, чака да повториш нещата отново. Думите имат сила. Но дори и мисленето за тях понякога е достатъчно, за да накара въздуха в стаята да стане по-тежък. През годините станах по-добра в това да забравям спомените. Беше начин да останеш здравомислещ.

— Списъкът с това, което нашият убиец не е, става все по-дълъг — каза Едуард. — Сега ми кажи какво е.

— Не знам все още, но е свръхестествено. — Разгърнах страниците докато открия частта, която бях отбелязала. — Четирима от хората, който сега са в болницата в Санта Фе, са намерени само защото са вървели извън къщите си през нощта, без кожа и кървящи. Съседите са ги намерили и в двата случая. — Има запис от обаждането към 911 някъде . Жената, която е намерила Кармайкълс е получила истерия по телефона.

Помислих за това което бях видяла в болницата и се опитах да си представя да открия съседите си, може би приятели, в това състояние по средата на улицата. Поклатих глава и пропъждайки картините назад. Не исках да си го представям. Имах си достатъчно кошмари.

— Не я обвинявам — казах. — Но това, което имам предвид е: как могат да ходят в това състояние— Един от оцелелите атакувал съседа си, когато мъжът се притичал на помощ. Захапал е рамото му толкова зле, че мъжът е бил заведен в болницата заедно със жертвите. Д-р Евънс каза, че е трябвало да вържат пациентите или те се опитват да станат и напуснат. Не намираш ли това за странно?

— Да, всичко е странно. Има ли нещо което искаш да кажеш? — чух лека умора в гласа му.

— Мисля че каквото и да им е махнало кожата, ги вика.

— Вика ги, как? — попита той.

— По същия начин, по който вампирите викат човек, когото са ухапали или омаяли. Махането на кожата или нещо в това дава на чудовището сила над тях.

— Защо чудовището просто не ги е взело с тях в нощта, в която им е махнал кожата? — попита Едуард.

— Не знам.

— Можеш ли да докажеш, че жертвите са викани от някакво страшилище?

— Не, но ако докторите са съгласни, чудя се къде ли ще отиде някой от оцелелите, ако никой не го спира. Може би жертвите могат да ни отведат право при него.

— Ти видя болницата днес, Анита. Няма да ни оставят да вземем един от пациентите им и да го освободим. Между теб и мен, не съм сигурен, че мога да го гледам.

— Великият Едуард, изплашен най-накрая — каза друг глас.

И двамата се обърнахме да погледнем Олаф, който стоеше на далечната врата. Носеше черни официални панталони и черен тип поло блуза, ръкавите бяха малко по-къси за дългите му ръце. Предполагам, че нямаш голям избор, когато носиш същият размер с Веселият зелен великан.*

(Jolly Green Giant или Веселият зелен великан е талисман на „Зеленият гигант”, хранителна компания в САЩ)

Той влезе в стаята доста леко и ако не бях прекарвала толкова много време около вампири и превръщачи, щях да кажа, че е добър. За човек, беше доста добър.

Едуард проговори пръв.

— Какво искаш Олаф?

— Момичето реши ли мистерията?

— Не още — отвърна Едуард.

Олаф спря на края на масата, много близо до нас.

— Не още. Такава увереност имаш в нея. Защо?

— Четири часа и това е най-добрият въпрос, който успя да измислиш — казах.

Олаф се обърна към мен озъбен.

— Млъквай!

Направих крачка напред, но Едуард докосна лакътя ми. Поклати глава. Отстъпих, дадох им малко пространство. Честно казано не бях за ръкопашен бой с Олаф, а не можех да го застрелям само защото ми е викнал. Това някак съкращаваше опциите ми.

Едуард отговори на въпроса на Олаф.

— Когато ти я погледнеш, Олаф, ти виждаш само обвивката, само малката, привлекателна опаковка. Под цялата тази привлекателност е някой, който мисли като убиец, като ченге и като чудовище. Не познавам никой друг, който съчетава и трите свята толкова добре, колкото нея. И всички експерти по свръхестественото, който ще намериш, са специалисти: те са вещици или ясновидци или експерти по демонология. — Той ме погледна когато каза последното, тогава се обърна към Олаф. — Но Анита е с общи познания. Тя знае по малко за повечето неща и може да ни каже къде трябва да потърсим специасписък и какъв точно специасписък ни е нужен.

— И какъв точно специасписък ни е нужен? — той вкара доста сарказъм в този въпрос.

— Вещица, някой, който работи с мъртвите. — Той си спомни по-ранното ми желание, да намери това което усетих на пътя. — Правим списък.

— И ще го проверим два пъти — казах.

Едуард поклати глава.

Олаф се обърна към мен.

— Това шега ли беше?

— Малка, да.

— Може би трябва да опиташ да не правиш шеги.

Свих рамене.

Той се обърна обратно към Едуард.

— Каза ми всичко това преди да пристигне. Беше доста красноречив относно способностите й. Но съм работил с твоите хора и преди и ти никога не си говорил за тях, както говориш за нея. Какво в нея я прави толкова дяволски специална.

Едуард ме погледна, тогава обратно Олаф.

— Гърците вярват, че някога не е имало мъж и жена, всички души били цели. Тогава душите били разкъсани на женска и мъжка. Гърците мислят, че когато намериш другата половина от душата си, твоята духовна половинка, тогава ще бъдете перфектните любовници. Но аз мисля, че ако намериш другата си половинка, вие ще бъдете прекалено еднакви, за да сте любовници, но все пак ще бъдете духовни половинки.

Борех се силно да прикрия изненадата от лицето си от тази малка реч. Надявах се да съм успяла.

— Какво се опитваш да кажеш? — настоя Олаф.

— Тя е като парче от душата ми, Олаф.

— Ти си луд — каза Олаф — лунатик. Духовни половинки, глупости!

Един вид бях съгласна с Олаф за това.

— Тогава защо мисълта да й дам пистолет, докато съм на лов за нея, е най-голямата ми фантазия? — попита Едуард.

— Защото си луд — отвърна Олаф.

Чуй, чуй, исках да кажа на глас.

— Знаеш, че за мен няма по-голям комплимент — каза Едуард. — Ако искам да те убия, Олаф, просто ще го направя. Същото е и с Бернардо, защото знам, че съм по-добър и от двама ви. Но с Анита никога няма да бъда сигурен, докато не тръгнем един срещу друг. Ако умра без да знам кой от нас е по-добър, ще съжалявам, че не съм разбрал.

— Не можеш да имаш предвид, че това момиче, това die Zimtzicke момиче е по-добро от Бернардо и мен.

— Точно това имах предвид.

Die Zimtzicke означава кавгаджийка или кучка. Не можех наистина да споря за това. Олаф ме мразеше и преди. Сега щеше да се чувства принуден да се съревновава. Не се нуждаех от това. А похвалното беше, че не бях успокоена знаейки, че Едуард фантазира за това как ще ме убие. О, извинете ме, да тръгне на лов след мен, докато аз съм въоръжена, за да разбере кой е по-добър. О да, това със сигурност беше по-разумно.

Погледнах часовника си. Беше 1:30.

— Честно казано, момчета, не знам дали да се чувствам поласкана или изплашена, но знам едно нещо. Късно е и съм уморена. Ако наистина ще ходим да видим големият лош вампир тази вечер, тогава трябва да е сега.

— Просто не искаш да видиш снимките тази вечер — каза Едуард.

Поклатих глава.

— Не, не точно преди да се опитам да поспя. Дори не искам да чета съдебните показания тази вечер. Утре първото нещо, което ще погледна са съдебните показания.

— Страхуваш се — каза Олаф.

Срещнах ядосаните му очи.

— Нужен ми е сън, ако искам да функционирам добре докато съм тук. Ако видя снимките преди да си легна, не мога да си гарантирам сън.

Обърна се към Едуард.

— Душевната ти половинка е страхливец.

— Не, просто е честна.

— Благодаря ти Едуард. — Застанах по-близо до Олаф, толкова че трябваше да извия врата си назад, за да видя лицето му. Нямаше начин да постигна директен контакт с очите, така че отстъпих за по-удобен ъгъл на врата ми и срещнах дълбоките му очи. — Ако бях мъж, щях да се чувствам задължена да погледна снимките, да се докажа достойна за хвалбите на Едуард. Но едно от хубавите неща от това да бъдеш жена, е това че нивото ми на тестостерона отрова е по-ниско от на повечето мъже.

— Тестостеронна отрова? — Олаф изглеждаше объркан.

— Покажи ми стаята, тогава му обясни, Едуард. Искам да взема няколко допълнителни неща, ако ще говорим с вампири тази вечер.

Едуард ме поведе покрай мрачният Олаф и през врата, през която изглежда всички изчезваха. Коридорът беше бял и толкова неукрасен, че изглеждаше недовършен. Той посочи стаята на Бернардо като първата в коридора, стаята на Олаф беше до моята.

— Наистина ли мислиш, че е добра идея с Олаф да сме един до друг?

— Като те слагам до него показвам, че не ме е страх за теб.

— Но аз съм.

Той се усмихна.

— Просто поеми някакви основни предпазни мерки. Ще бъдеш добре.

— Приятно е да знам, че единият от нас е сигурен. Ако не си забелязал, той ме превъзхожда с около тон.

— Говориш, сякаш това би било частна битка. Познавам те Анита. Ако Олаф влезе през вратата ти тази вечер, ти просто ще го застреляш.

Изучих лицето му.

— Да не нагласяш нещата така, че да го убия?

Той примигна и за момент видях изненадата му.

— Не, не. Имам предвид това, което казах за Олаф. Ако го исках мъртъв, просто ще го убия. Слагам те до него, защото знам как мисли. Той ще помисли, че е капан, прекалено лесно, ще се държи добре тази вечер.

— Ами утре вечер?

Едуард сви рамене.

— По една нощ в даден момент.

Поклатих глава и отворих вратата. Едуард ме повика преди да мога да влезна или включа лампата. Обърнах се с лице към него.

— Знаеш, повечето жени стават сантиментални когато мъж им каже, че те са неговата духовна половинка.

— Аз не съм повечето жени.

Усмивката му се разшири.

— Амин на това.

Погледнах го.

— Знаеш ли това, което каза ме изплаши. Мисълта, че фантазираш за това, да тръгнеш на лов за мен и да ме убиеш. Това е зловещо Едуард.

— Съжалявам — каза той, но все още се усмихваше, все още беше развеселен.

— Но честно казано, ако беше казал това със духовните половинки в някакъв любовен смисъл, това би ме изплашило повече. Знам, откакто те познавам, че може някой ден да ме убиеш, но да се влюбиш в мен… това просто е прекалено странно.

Усмивката му увехна леко.

— Знаеш, че ако можехме да се обичаме един друг, животът ни би бил много по-малко сложен.

— Истината Едуард. Някога въобще имал ли си романтична мисъл за мен?

Дори не му трябваше да се замисли. Просто поклати глава.

— Аз също. Ще се срещнем пред колата.

— Ще те изчакам тук — каза той.

— Защо?

— Не искам да се натъкнеш на Олаф с остроумията си по пътя към колата и аз да не съм тук, за да спра битката.

— Бих ли направила това?

Той поклати глава.

— Вземи си допълнително огнева мощ и нека тръгваме. Би ми харесало да си легна преди изгрев.

— Умно. — Влезнах в стаята, затваряйки стаята зад себе си. На вратата се почука почти незабавно. Отворих я отново, бавно, но бях доста сигурна, че е Едуард. Беше.

— Ще те заведем в клуба като мой гост, просто като приятел. Ако вампирите не знаят коя си, може и да се по-невнимателни около теб, може да изпуснат нещо, което би имало смисъл за теб, а за мен не.

— Какво ще стане ако ме разкрият по време на вечерта— Мислиш ли, че ще й хареса, че си вмъкнал тайно Екзекуторката в клуба й?

— Ще й кажа, че си искала да видиш най-доброто шоу в града и си мислела, че те няма да искат Екзекуторката наоколо, но ти си строго там не, за да екзекотираш.

— Наистина ли би казал точно това, не за да екзекутирам.

Той се усмихна.

— Вероятно. Тя харесва мъжете й да бъдат или много сериозни или много сладки.

— Тя. Говориш сякаш я познаваш.

— Тед убива само измамниците. Той е доста добре дошъл в повечето свърталища на чудовища.

— Едуард, актьора — казах.

— Добър съм в работата под прикритие.

— Знам че си, Едуард.

— Но винаги те кара да се чувстваш некомфортно, когато го видиш.

Свих ръмене.

— Ти си такъв добър актьор, Едуард, понякога ме кара да се чудя кое е истината.

Усмивката повехна, оставяйки лицето му празно, сякаш част от него беше изчезнала заедно с усмивката му.

— Отиди да си вземеш нещата, Анита.

Затворих вратата, докато той все още седеше там. От една страна разбирах Едуард по-добре от всеки мъж, с когото се срещах. От друга страна той, като цяло, беше най-голямата мистерия. Поклатих глава, буквално я разтресох и огледах малката спалня. Ако се върнем след изгрев, щях да съм уморена, а уморена може да означава невнимателна. Реших да направя няколко промени сега, докато съм свежа.

Единственият стол в стаята щеше да отиде под бравата, но не и докато не си легнех. Преместих миниатюрните китайски кукли от срина на перваза. Ако някой отвореше прозореца, една или повече кукли щяха да паднат. Имаше малко огледало на стената. Сложих го под прозореца, просто в случай, че куклите не паднат. Оставих куфара си от страната, от която се отваряше вратата, така че ако вратата успее да се отвори без да забори стола, Олаф да трябва да се справи и с куфара. Разбира се, доста е вероятно да се спъна в него докато излизам навън към банята. В момента, в който си го помислих, трябваше да тръгвам. Минах през банята по пътя навън. Едуард можеше да стой отвън и да бъде сигурен, че Олаф няма да пречи.

Претърсих през багажа си. Беше незаконно да нося оборудването си за екзекуции без съдебна заповед. Носенето без такава беше като предумишлено убийство. Но нямаше закон срещу носенето на няколко екстри. Имах две тънки шишенца светена вода с гумена капачка. Притискаш капачката с пръста си и тя се отваря, нещо като граната, но опасна само за вампири. Което я правеше много по използвана от гранатата. Сложих светената вода във по един от задните си джобове. Почти не си личаха през тъмните дрехи. Вече носех кръста си, но и преди ми бяха откъсвали кръстът от врата, така че имах допълнителни. Сложих обикновен сребърен кръст с верига в предният джоб на джинсите си и още един в джоба на черното официално сако. Отворих кутията с новите амуниции и ги прибрах. Трябваше да напусна апартамента си преди две години. Когато живеех в апартамента си слагах безопасни куршуми „Глейзър” в пистолета си, защото не исках съседите ми да умрат от отклонил се куршум. „Глейзър” не минават през стените, но както Едуард и няколко полицаи приятели бяха посочили, съм била късметлийка. „Глейзър” би разтрошил кост, но те не минават наистина през костта, нещо като разликата между просто пушка и добра пушка. Едуард, всъщност беше дошъл в града само, за да ме заведе на стрелбището, за да тества. Той ми задаваше въпроси за специфични битки с пистолети и това, което научих бе, че причината поради която „Глейзър” бяха правили каквото исках от тях, което бе напразно насочване всеки път, когато ги използвах, за да убивам. Това, от което се нуждаех, беше нещо, което надеждно ще убие от по-безопасно разстояние от една ръка разстояние. Също обяснява и защо бях уцелила няколко по-стари вампира от разстояние, но те не бяха спрели. Може би не. Може би просто бяха толкова стари, но… Едуард беше много убедителен. Нещо с по-голяма проникваща сила, амуниции предназначени не да нараняват, а убиват. Защото нека погледнем фактите: кога беше последният път когато нараних някого без да имам предвид да убивам— Нараняването беше инцидент за мен. убиването беше целта.

Заредих с Hornady Custom XTP амуниции. За да бъдем точни 9 милиметрови Luger, 147 JHP/XTP със сребърно покритие разбира се. Има и други куршуми, който биха направили по-голяма каша, но някой от тях не проникват толкова навътре в тялото. С вампирите, трябва да си сигурен, че си ударил нещо жизнено, а не просто си направил голяма дупка. Дори има куршуми който проникват по-навътре в струпване , което означава че лесно минава през тялото и от другата страна. Но всички Hornady XTPs са замислени да преминават през целта, но той преминава през целта и „създаваш хазарт”. Последното е цитата от информацията в Hornady Manufacturing. Тези амуниции следваха изискването за проникване на ФБР. Федералните, дори повече от малката аз, трябва да се притесняват ако куршумите ударят лошият тип и продължат. Дали няма да удари дете, бременна жена, монахиня излязла за сутрешната си разходка— Веднъж щом куршума удари целта, но продължи, никога не знаеш къде ще свърши. Така че целта е да се увериш че куршума няма да напусне целта, но и целта да не стене.

Естествено, Едуард си бе направил собствена рецепта за убиване. Той вземаше кухи сребърни куршуми и ги пълнеше със светена вода и живак и запечатваше върха с восък. Страхувах се, че восъкът, ще накара куршума да заяде в спусъка, но те минават като през коприна — гладко и сигурно, както самият Едуард. Куршумите правели дяволско шоу. Така ми беше казал Едуард. Изненадващо, но все още не бях използвала амунициите на Едуард. Все още бях смътно предпазлива с тях. Не трябваше да ми казва, че те могат да заядат в пистолета. Или може би, така или иначе щяха да ме притесняват. С тези, дори и да удариш не фатално място, пропуснеш сърцето, главата, всичко жизнено важно, все още предизвикваш щети. Светената вода и среброто ще се пръснат през вампирското тяло, горейки всичко което докоснат. Светената вода ще рани тялото като киселина, удари вампир дори в крак или ръка, с това нещо и може би ще загубят интерес в това да те убият и просто ще искат да спрат болката.

Гледах двете кутии с куршуми и накрая заредих с Hornady XTP, специалните куршуми на Едуард си останаха в тяхната кутия. Ако трябваше да застрелям някой вампир тази вечер и нямах съдебна заповед за екзекуция, носенето на домашно направени куршуми би изглеждало прекалено много като планиране. Планирането е разликата между първа и втора степен убийство или непредумишлено убийство ако имаш добър адвокат и симпатизиращи съдебни заседатели. В този момент в затвора имаше хора, попаднали там защото са убили вампир. Не исках да бъда един от тях. Освен това, отивахме просто да задаваме въпроси, нищо значително. Така че си казах, че ще затворя куфара и ще оставя другите куршуми.

Но знаех по-добре, че когато нещо трябва да е просто става сложно, когато добавиш вампири. Добави господаря на града и града и никога няма да разбереш в какво се забъркваш. Убила съм трима господари на град: един с меч, един с огън, един като убих човешкият му слуга. Никога просто с изстрел. По всяка вероятност нямаше да стрелям по никого тази вечер, но… заредих допълнителният си пълнител с куршумите. Щях да ги използвам само ако изпразня първият пълнител. Ако изпразня тринадесет от XTP в нещо и то не падне, всички залози отпадат. Щях да се притеснявам за обвинението в убийство по-късно, след като оцелея. Оцеляването първо. Да се опитам да остана извън затвора е второ. Това са приоритетите ми. пъхнах резервният пълнител в десният джоб на якето си и отидох да потърся Едуард. Той беше, въпреки всичко останало, този който ме научи на приоритетите ми.