Обсидианова пеперуда

48

Всички бяха тихи в колата. Олаф беше погълнат от собствените си мисли, за които не исках да знам подробности. Накрая Бернардо каза:

— Накъде?

— Моята къща — каза Едуард. — Не мисля, че Анита е в състояние за нещо друго днес.

За първи път не оспорвах. Бях толкова уморена, гадеше ми се. Ако можех да си намеря удобна поза, мисля че можех да съм заспала.

Излязохме от Албакърки и тръгнахме към далечните планини, сияйни и приветливи на сутрешната светлина. Пожелах си да имам чифт слънчеви очила, защото внезапно се почувствах нито приветлива, нито сияйна.

— Научи ли нещо, заради което си заслужаваше да излезеш от болницата по-рано? — попита Едуард.

— Научих това, че нещото си има име, Съпругът на червената дама. Крие се в някакво място, от което не може да се придвижва, което означава, че ако можем да го проследим, можем да го убием. — Просто за всеки случай добавих, защото имаха нужда да знаят. — Ники казва, че някога е било провъзгласено за бог и че все още се мисли за такъв.

— Не може да е бог — каза Бернардо. — Не и истински.

— Аз съм грешният човек, когото да питаш — казах аз. — Монотеист съм.

— Едуард? — Бернардо направи името му да прозвучи като въпрос.

— Никога не съм срещал нещо, което наистина да е било безсмъртно. Въпрос на време е да разбереш как да го убиеш.

В действителност бях срещала няколко неща, които изглеждаха безсмъртни. Може би Едуард беше прав, но съм виждала и неща, които все още не можех да разбера как се убиват. За мой късмет, нагата беше жертва на престъпление, а не от лошите, а ламията беше преминала на наша страна. Но до колкото знаех, и двете бяха безсмъртни. Разбира се, така и не натиках инцидентно граната в гащите им или не се опитах да ги подпаля. Може би не бях опитала достатъчно упорито. За доброто на всички ни, надявах се Едуард да беше прав.

Отбихме се по дългия път, който до колкото можех да кажа, водеше само към къщата на Едуард. Имаше по-стръмен склон, отколкото бях забелязала през нощта, достатъчно стръмен, че независимо от превозното средство беше недостъпен, освен ако не можеш да летиш. Бял пикап се появи зад нас и започна да ни следи.

— Познаваш ли ги? — попита Олаф.

— Не — отговори Едуард.

Успях да се обърна на седалката достатъчно, за да наблюдавам пикапа. Не се опита да ни настигне или нещо друго. Нямаше нищо нередно в пикапа, освен факта, че беше на пътя, който водеше към къщата на Едуард и не го разпознахме. Добавете към това, че и четиримата бяхме параноични заради професията си, и това ни изпълни с напрежение.

Едуард отби на обръщалото пред къщата си.

— Всички да влязат в къщата, докато не разберем кои са.

Всички излязоха по-бързо от колата от мен, но тъкмо бях успяла да спра кървенето на ръката си. За мой късмет, Едуард имаше аптечка на задната седалка. Превързах се с голямо парче бинт и ножницата за китката беше натикана в джоба ми.

Едуард отключваше вратата. Олаф беше зад него. Бернардо в действителност ме изчака, сякаш бе пожелал да ми предложи помощ да сляза от колата, но се страхуваше да го направи. Всъщност се чувствах достатъчно зле, че нямах против да имам детегледачка, което говори колко наистина лошо се чувствах.

Чу се малък, остър звук, някой беше дръпнал затвора на пушка и всичко се случи наведнъж. Едуард беше извадил пистолета и го беше насочил по посока на звука. Пистолетът на Олаф беше изваден, но не беше насочен. Бернардо беше насочил пистолета си, използвайки вратата за прикритие. Трябва да призная, че пистолетът ми беше изваден, но не и насочен. Не бях свикнала с новия кобур и трябваше да вдигна тениската с ранената си лява ръка. По дяволите, бях бавна.

Харолд с белязаното лице се беше облегнал на далечния край на къщата на Едуард с мощна пушка, насочена към Едуард. Беше скрил почти цялото си тяло зад къщата и държеше пушката сякаш знаеше какво прави. Ако искаше да повали Едуард, щеше да го направи преди Едуард да повали него. Това, че Харолд не беше прострелял никого все още означаваше, че бяха дошли за нещо повече от това да убиват. Вероятно.

Харолд каза:

— Ако никой не се панира, никой няма да пострада.

— Харолд — каза Едуард, — кога, вие момчета, си платихте гаранцията? — Той все още се беше втренчил надолу към Харолд през дулото на неговия Барета. Почти можех да се обзаложа, че се целеше в главата на другия мъж, най-добрата му мишена за убиване от малкото, по което можеше да стреля. Едуард не стреляше за да ранява.

— Само Ръсел беше арестуван — каза Харолд, с пушка настанена удобно на рамото му.

Като говорим за вълка. Ръсел дойде иззад ъгъла при Харолд. На носа му беше положен компрес с памук, покрит с превръзка. Бях счупила носа му. Супер.

— Мислех, че тероризирането на деца и жени отнема повече време от това — казах аз. Задържах пистолета зад отворената врата. Не исках да дам на някого извинениее да започне да стреля.

Високият тих Нют дойде от другата страна на къщата с голям лъскав револвер в ръцете си. Държеше го с две ръце, плъзгайки се бавно с кръстосана походка, което говореше, че знаеше какво прави. Имаше жена зад него, плъзгаща се като сянка. Беше висока около метър и осемдесет и потникът— показваше доста от раменете и ръцете— които можеха да накарат повечето мъже да изглеждат хилави. Само гърдите притиснати срещу блузата— показваха, че е доста надарена и без сутиен.

Олаф насочи пистолета си към тях. Бернардо се придвижи напред с неговия пистолет и жената се обърна към него. Олаф се извърна, когато Нют мина от другата страна пред него, като дълъг танц от разстояние. Жената и Бернардо бяха по-практични. Те стояха много малко отдалечени един от друг и се бяха втренчили един в друг над оръжията си.

Само Ръсел продължи да върви без да извади пистолет. Опитах да извадя моя и да го насоча към него. Той спря, но усмивката му стана по-широка и изражението в очите му стана по-лошо, като че ли имаше планове за мен и всички те бяха на път да се сбъднат.

— Застреляш ли ме, те ще застрелят приятелите ти. Ти си единствената, която шефът ни иска. — каза Ръсел.

— Но не сме тук да убиваме никого — добави Харолд много бързо, сякаш искаше това да бъде ясно. Ако аз се бях втренчила в цевта на пистолета, който държеше Едуард, и аз щях да поискам да бъда ясна.

Ръсел започна да върви към мен, въпреки че бях насочила браунинга към гърдите му.

— Шефът ни иска да говори с теб, това е всичко — каза Харолд. — Обещавам, че просто иска да говори с момичето.

Отстъпвах назад с вдигнат пистолет. Ръсел все още вървеше напред много уверено. Той нямаше да спре, освен ако не възнамерявах да го застрелям. Не искам аз да бъда първата, която ще започне да стреля. Щяха да умрат хора и не можех да контролирам кои точно щяха да са те.

Можех да чуя пикап, който скърцаше по чакъла. Направих единственото нещо, за което можех да се сетя, обърнах се и побягнах. Чух едно изненадано „Хей” зад мен. Но бях на ръба на склона и се спуснах надолу от другата му страна. Изведнъж не бях притеснена за това, че можех да разкъсам шевовете си или колко изморена бях. Сърцето ми беше в гърлото и открих, че не само можех да вървя без да падна, но и можех да бягам. Мозъкът ми изглежда работеше от бързо, по-бързо. Видях едно пресъхнало корито от река в подножието на склона и група дървета от едната страна. Плъзнах се в коритото плъзгайки се по камъчетата. Приземих се тежко на четири крака и се изправих бързо, преди да усетя първата струйка кръв по гърба си. Бях зад дърветата, когато чух Ръсел да се пързаля надолу по склона зад мен.

Не можех да го застрелям, но имаше и други възможности. Насочих се към групата от дървета. Казвайте каквото искате за Ръсел, но той можеше да бяга, защото можех да чуя, че го прави. Нямаше да ми даде достатъчно време да се скрия. Бягах покрай дърветата и знаех, че не мога да го надбягам. Адреналинът вече беше започнал да спада и жегата се обви около мен като ръка. Днес не бях в състояние за дълга гонитба. Трябваше да прекратя това и то скоро.

Забавих съвсем малко, първо, за да пестя енергия и второ, за да позволя на Ръсел да навакса по-скоро. Поех дълбоко дъх и се подготвих. Знаех какво исках да направя. Но тялото ми трябваше да го направи. Не можех да се колебая заради гърба ми или заради ръката ми, или нещо друго, което ме болеше. Рискувах и хвърлих бърз погледнах назад и Ръсел почти беше ме беше настигнал, почти беше до мен. Ритнах го съвършено точно, право в топките. Направих го без да се двоумя, почти без да съм го планувала, позволявайки на собствената му инерция да го доведе при мен. Сблъсъкът ме запрати назад подскачайки и направих това, което все още не бях усъвършенствала в клас, ударих с ритник със завъртане там, където си мислех, че ще е лицето му, където и беше. Той рухна, сграбчвайки себе си и падна на колене. Стоеше на четири крака, клатейки глава, но не изпадна в безсъзнание. По дяволите!

Чу се вик от върха на склона.

— Не ги виждам.

Имаше дълго парче от посивяло дърво на дъното на коритото. Вдигнах го и го ударих силно два пъти. Той най-после се свлече на земята и не помръдна. Нямах време да проверя за пулс. Коритото продължаваше напред приблизително деветдесет метра, преди храстите да запълнят края му. Имаше място в купчината, което се беше отмило повече от останалото. Изглеждаше като плитка пещера. Имах стотна от секундата да реша накъде да тръгна. Изкарах ножницата от задния си джоб и заедно с ножа я хвърлих колкото можах, по далеч в храстите. Тръгнах към пещерата, катерейки се на ръце и крака като маймуна, като стоях приведена. Бях в тъкмо се бях поуспокоила, когато чух мъжете да слизат по наклона.

— Не ги виждам — каза първият мъж.

— Отидоха в тази посока — каза женски глас. Не мислех, че има две жени от лошите. Това означаваше ли, че имаше един въоръжен по-малко при Едуард и другите— Оставих мисълта да отмине. Имах си мои собствени проблеми.

Камъни се спуснаха по надвисналата скала като сух водопад. Поне един от тях идваше директно над мен. Дали таванът на малката пещера щеше да удържи тежестта— Съжалих, че съм се скрила. Но коритото се простираше открито вапред прекалено надалеч. Никога нямаше да успея да стигна до мястото, където започваха храстите. Просто не бях толкова бърза днес. Ако си бяха помислили, че съм тръгнала в тази посока и не бяха ме видели, значи е бил добър план. Ако се обърнеха и ме забележеха, беше лош план. Чух ги да идват, но гласът на мъжа беше точно над мен. Това ме накара да подскоча. Би трябвало да е стоял точно от дясната страна на покрива.

— Исусе, ето го Ръсел. — Той скочи в коритото и тръгна да бяга към поваления мъж.

Жената беше по-предпазлива, плъзгайки се в коритото, претърсвайки коритото нагоре и надолу. Беше толкова близо, че можех да се протегна и да докосна крачола на дънките?. Сърцето ми бумтеше в гърлото, но спрях да дишам. Задържах дъха си, пожелавайки си да тръгне към мъжа, да се махне и да не поглежда назад.

— Жив е — каза мъжът. След това се изправи и се придвижи към ножницата, която бях хвърлила. — Тръгна насам — Той тръгна към храстите.

Жената започна да върви към него.

Той вече беше при храстите, промушвайки се в тях.

— Мори, по дяволите, не отивай там. — Наложи и се да подтичва, за да има някакъв шанс да го настигне. Не погледна назад, за да ме види свита в дупката. Когато широкият и гръб изчезна в храсталака и чух мъжът да проклина, изпълзях от дупката и започнах да се изкачвам по склона на четири крака. Ако жената и Мори дойдеха сега, щях да бъда спипана като черно петънце на бял списък хартия. Но те не дойдоха и успях да стигна върха на склона там, откъдето бях влязла, влачейки на корема си, за да лежа под храстите градински чай, които ограждаха предният двор на Едуард.

Нещо се плъзна от дясната ми страна и не беше човек. Змия. Змия се беше плъзнала по-навътре в храсталаците. Мамка му. Благодаря ти, мили Боже, че си отиде. Още един проблем и нямаше да мога да разреша и един. Разбира се сега всеки звук изглеждаше като от влечуго и като лазене по корем през гъстите храсти, миризмата на градински чай изпълваше горещия въздух, беше като кръг на ада. Продължих да чакам да чуя сухото трополене, което да ми каже, че съм изчерпала всичкия си късмет. Всяко клонче, което докоснеше крака ми, изглежда имаше люспи. Единственото нещо, което ме спря да изкрещя, беше знанието, че някой най-вероятно щеше да ме застреля, преди да разбере, че съм аз.

Докато успея да пропълзя болезнено сантиметър по сантиметър до самия край на храстите. Потях се и беше само от части заради жегата. Потта по гърба ми щипеше и знаех, че някои от по-гъстите струйки бяха кръв, а не пот. Можех да видя двора през последната преграда от градински чай. Нещата не се бяха подобрили.

Жената и новият мъж, Мори, бяха напуснали терена, но други бяха заели техните места. Държаха мъжете на колене. Олаф беше вплел ръце на плешивата си глава. Бернардо държеше здравата си ръка на своята глава, а гипсираната беше вдигнал толкова високо, колкото можеше. Едуард беше най-близо до мен. Нют беше толкова близо, че можех да забия ножа в крака му. Харолд говореше по мобилен телефон. Той махаше с една ръка, а пушката се мяташе другата. Той отдалечи телефона далеч от устата си и каза:

— Той казва да претърсим къщата.

— За какво? — попита един от новодошлите мъже, той имаше тъмна коса и револвер.

— За предмет, нещо, което момичето да е използвало срещу чудовището.

— Какъв вид предмет? — попита тъмният мъж.

— Просто го направете — каза Харолд.

Мъжът с тъмната коса измърмори, но направи знак и двамата мъже напуснаха, за да влязат през отворената врата на къщата. Едуард трябва да я е отключил за тях. Какво по дяволите се е случило, докато аз лазех през храстите?

Тримата мъже влязоха в къщата. Харолд все още говореше по телефона. Оставаше Нют и неговият четирдесет и пет калибров, а той дори не го беше насочил към ничия глава. Никога нямаше да имам по-добра възможност от тази. Всеки момент другите щяха да се върнат от коритото или къщата. Бих ми харесало поне да бях на колене и да забия ножа в жизненоважна област, но храстите бяха твърде гъсти. Никога нямаше да се надигна на колене, без да издам всякакви звуци.

Ако стрелях с пистолет, щях да привлека вниманието на всички. Мамка му. Имах два ножа. Имах една идея. Извадих острието от ножницата на дясната ми ръка, уверявайки се, че лявата ми ръка има добър захват. Кракът на Нют все още беше изкушаващо близо. Приех поканата, забих ножа, който взех от дясната си ръка, в крака срещуположен на пистолета му. Усетих острието да потъва в земята под обувката му, докато крещеше. Бях на колене зад него, когато се опита да се обърне и да насочи пистолета към мен, но той държеше насочен пистолета за някой, който стоеше от лявата му страна, а аз не бях там. Забих другия нож в горната част на панталоните му, от предната част на панталоните му, ръката ми беше между краката му и пропуснах. Не ударих плът. Мамка му. Помръднах острието на една страна у го усетих, но не беше порязан. Но стоеше много, много мирно.

Изсъсках:

— Не мърдай.

Той не помръдна. Стоеше като някакъв вид странна статуя. Харолд тръгна да върви към нас:

— Какво има, Нют?

Нют преглътна и каза:

— Н-нищо. Помислих, че видях змия.

Прошепнах:

— Добро момче, Нют. Ако искаш да задържиш семейните скъпоценности непокътнати, много бавно ми дай пистолета си. — Той остави чердирдесет и пет милиметровия да падне в ръката ми. Бях достатъчно близо, за да прошепна на Едуард:

— Какво искаш да направя?

— Повикай Харолд.

— Чу го, Нют — казах аз.

Мъжът не оспори.

— Ей, Харолд, можеш ли да дойдеш за секунда?

— Какво има сега, Нют? — Беше почти до Едуард, когато забеляза, че пистолетът на Нют беше изчезнал. Аз все още бях скрита зад по-голямото тяло на мъжа, дори острието беше скрито в плата на панталоните. — Какво по дяволите?

Бернардо изкара една от златните китайски пръчици от косата си и тя се превърна в острие, което беше забито в ръката на Харолд. Едуард го удари в корема, преви го на две и го обезоръжи. Той стоеше с пушката над него. Олаф и Бернардо се бяха изправили на краката си. Не знам какъв щеше да е планът после, защото чухме сирени. Полицейски сирени.

— Ти ли повика ченгетата, Харолд? — попита Едуард.

— Не ставай задник — отвърна Харолд.

— Анита — каза Едуард.

— Не съм им ги извикала аз. Все още държа насочен четирдесет и пет милиметров към теб, Нют. Не хитрувай. — Но извадих острието много внимателно и се изправих. Задържах пистолета му насочен към гърба му, но започвах да се съмнявам, че ще се наложи да застрелям някого. Сирените бяха почти при нас.

Тримата мъже излязоха от къщата с пистолети вдигнати на нивото на очите. Те погледнаха към Харолд видяха го на земята, а Едуард държеше пушката на рамото си и гледаше по дължината на цевта към тях. Очите им трепваха от ченгетата, които приближаваха с бърза скорост, обратно към Едуард. Хвърлиха оръжията си и преплетоха пръсти на главите си, без да им бъде казано. Съмнявах се, че беше първия път, в който трябваше да го направят.

Беше небелязана полицейска кола, следваше я белязана. Спряха от двете страни на черния пикап и четири ченгета се разпръснаха. Лейтенант Маркс, детектив Рамирес и двама униформени, които не познавах. Бяха насочили пистолети, но изглеждаха леко несигурни кои бяха лошите. Не можех да ги виня. Ние държахме всички оръжия.

— Детектив Рамирес — казах аз — слава на Бога.

— Какво става? — попита Маркс, преди Рамирес да може да ми отговори.

Едуард им каза, че Харолд и мъжете му са ни налетели и са се опитали да ни разпитват за убийствата. Маркс намери това за очарователно. Едуард е знаел, че ще стане така. Да, Тед Форестър щеше да повдигне обвинения за нападение. Всеки добър гражданин щеше. Имаше достатъчно белезници за всички.

— Има още двама там някъде — каза Едуард с най-добрия си услужлив глас.

— Има един в безсъзнание в коритото в тази посока — казах аз.

Всички ме погледнаха. Не ми се наложи да се преструвам, че ми е неудобно. — Преследваше ме. Помислих си, че ще убият останалите. — Свих рамене и трепнах. — Той е жив. Това прозвуча като извинениее дори и на мен.

Повикаха още мъже, за да претърсят околността. Повикаха линейка за Харолд, Нют и Ръсел, когато го намериха. Бях седнала на земята, чакайки всички да си свършат работата. Използвах и двете си ръце, за да се подпра. Сега, след като спешният случай изглежда приключи, не се чувствах особено добре.

Маркс ми крещеше.

— Напуснала си болницата против нарежданията на доктора! Не ми пука, но искам показания. Искам да знам точно какво се случи в болницата.

Погледнах нагоре към него и изглеждаше по-висок, отколкото беше, някак по-далечен.

— Да не би да казвате, че всичките тези светлини и сирени са били, защото сте ми бил ядосан, заради това, че съм дала показания преди да изляза от болницата?

Лицето му цялото се изчерви и знаех, че точно заради това е било. Един от униформените повика:

— Лейтенант.

— Искам тези показания днес. — Той се обърна и тръгна. Надявах се да не се върне.

Рамирес коленичи до мен. Той носеше обичайното, риза с навити ръкави, отпусната раирана вратовръзка около разкопчана яка.

— Добре ли си?

— Не — казах аз.

— Отидох в болницата днес и теб вече те нямаше. Онази вечер асансьорът беше изключен, заради пожарната аларма. Трябваше да се върна назад и да тръгна по стълбите, и да дойда зад теб. Затова закъснях. Затова не бях до теб. — За да бъде това първото нещо, излязло от устата му, трябва доста да го е човъркало. Това ми хареса.

Успях да изкривя уста в нещо като усмивка.

— Благодаря, че ми каза. — Беше ми толкова топло. Дворът изглежда плуваше в горещина, сякаш гледах света през вълнообразно стъкло.

Той докосна гърба ми, мисля за да ми помогне да стана. Той дръпна ръката си от тениската. Ръката му беше кървава. Той коленичи, използвайки една ръка, за да вдигне тениската. Беше толкова напоена с кръв, че трябваше да я отлепи от кожата ми.

— Исусе и Йосиф, какво по дяволите си си причинила?

— Дори не боли вече. — Чух се да казвам от далеч, после се плъзнах в ръцете му, в скута му. Чух някой да вика името ми и накрая припаднах.

Събудих се в болницата. Доктор Кънингам се беше надвесил над мен. Помислих се „Трябва да спрем да се срещаме по този начин”, но дори не се опитах да го кажа на глас.

— Загубили сте кръв и сте разкъсали шевовете си. Мислите ли, че бихте могли да останете тук достатъчно дълго, за да мога в действителност да ви изпиша този път?

Мисля, че се усмихнах.

— Да, докторе.

— В случай, че ви хрумне някоя забавна идея да напуснете, съм ви упоил с достатъчно обезболяващи, че да ви накара да се чувствате наистина добре. Така че спете, а аз ще ви видя на сутринта.

Очите ми се затвориха веднъж, после се отвориха. Едуард беше там. Наведе се над мен и прошепна:

— Да пълзиш през храстите по корем, заплашвайки да отрежеш топките на мъж. Такъв упорит задник си.

Гласът ми прозвуча слабо дори на мен:

— Трябваше да спася твоя задник.

Той се наведе към мен и ме целуна по челото или може би съм сънувала тази част.