Обсидианова пеперуда

50

— За какво говориш?

— Маркс пое случая. Има право да използва ресурсите си, както му е удобно.

— Спри да използваш политическа реторика и ми кажи какво е направило пак малкото лайно.

Той се усмихна.

— Добре. Хората, назначени по случая са един от тези ресурси. Той реши, че ще има най-голяма полза от мен в стаята с доказателствата, където да преровя нещата, конфискувани от къщите на предишните жертви и да ги сравня със снимките и записите, които имаме от някои от къщите преди убийствата.

— Снимки и записи за какво? — попитах

— За застраховки. Много от нападнатите къщи, са притежавали достатъчно редки и антични предмети, че да ги застраховат, а това означава, че са имали нужда от доказателство, че на първо място са ги притежавали.

— Какви предмети открихте на последното местропрестъпление, на което бях, онова в ранчото?

Усмивката си остана същата, но не и очите. От приятни станаха хитри.

— Не е само, защото си готина. Харесва ми начинът, по който мислиш.

— Просто ми кажи.

— Имаше множество подобни предмети, след като повечето от хората са колекционирали местни неща или от тази част на юга, но нищо изключително. С изключение на това — той посегна зад гърба си, под сакото и измъкна кафяв хартиен плик, който сигурно е бил затъкнат в колана му под якето.

— Знаех си, че трябва да има причина, за да носиш сакото.

Той се разсмя. Разтвори плика и изсипа снимки в скута ми. Половината бяха полупрофесионални кадри на някакво малко гравирано парче тюркоаз. От пръв поглед исках да кажа майско, ацтекско, нещо такова. Все още не можех да ги различавам от пръв поглед.

Другата половина бяха няколко по-добри кадъра на въпросния предмет в дома на човека, който беше убит. Този, който беше използвал сол, за да спре същетвото. И серия от полароидни снимки, направени от всеки ъгъл.

— Взел си полароидите? — попитах.

Той кимна.

— Този следобед, след като Маркс реши, че няма полза от мен на местопрестъплението.

Вдигнах една снимка от първата серия.

— Тези са правени на дървена повърхност, при много по-добра светлина, естествена, мисля. Застрахователните снимки?

Рамирес кимна.

— На кого е било?

— Първата къща, която видя.

— Бромуелови — казах.

Той вдигна друга снимка.

— Тази е от Карсънови и това е. Или никой от другите не е притежавал такова нещо, или не е помислил да го застрахова.

— Хората, които не са се опитвали да го застраховат, застраховали ли са другите си предмети?

— Да.

— По дяволите — казах. — Не разбирам много от тези неща, но знам, че е ценно. Защо не биха се опитали да го застраховат, ако са притежавалли нещо такова?

— Ако са мислели, че е несигурно?

— Незаконно— Защо биха си помислили такова нещо? — попитах.

— Може би, защото в двете къщи, при които можем да докажем, че са го притежавали, историята на това нещо — откъде са го получили — не е истинска.

— Какво имаш предвид?

— Нещо такова не изскача от нищото. Ако искаш да го застраховаш, то трябва да има история. Собствениците трябва да я докажат с документи пред застрахователната компания, а елементарно разследване показа, че хората, за които се предполага, че са го изровили и продали, не са чували никога за него.

— Компаниите са отказали да го застраховат.

— Да. — Имаше нещо в лицето му, подтиснато въодушевление, като на дете, което пази тайна.

— Криеш нещо. Какво?

— Знаеш ли какъв е Райкър?

— Той е иманяр. Нелегален дилър на антики.

— Защо би бил толкова заинтересуван от теб и този случай?

— Нямам идея. — Погледнах снимките в скута си. — Каваш, че той е продал тези неща на жертвите?

— Не той лично, но Тад Бромуел, синът тинейджър, е бил с майка си, когато се е сдобила с фигурката. Била е подарък за рождения ден на господин Бромуел. Купили са го от магазин, който често се свързва с Райкър. Там взимат антики и ги правят да изглеждат законни.

— Говорихте ли със собственика на магазина?

— Освен ако нямаш масичка за спиритически сеанси, няма да имаме възможност да говорим с него.

— Той е най-новата жертва — заключих.

Рамирес кимна, усмихнат.

— Правилно си разбрала.

Поклатих глава.

— Добре, Райкър е необичайно заинтересуван от случая. Искаше да ме види конкретно, заради него. Поне две от жертвите са хора, купили една от тези фигурки. Продавачът, който им ги е продал, също е мъртъв — вдигнах поглед към него — Това достатъчно ли е за разрешително за обиск?

— Вече претърсихме къщата му. Хората на Райкър са заподозрени за убийството на две местни ченгета. Не беше трудно да намерим съдия, който да издаде заповед за претърсване, заради глупостите, които натвориха при къщата на Тед.

— Какво, по дяволите, ви е позволила да търсите тази заповед— При къщата на Тед не казаха нищо за откраднати антики. Просто насочиха пистолети и казаха, че Райкър иска да говори с нас за случая.

— Заповедта беше за търсене на оръжия.

Поклатих глава.

— Тоест, дори и да бяхте намерили откраднати антики, нямаше да можете да ги използвате в съда.

— Това беше просто предтекст, за да претърсим къщата, Анита. Знаеш как стават тези неща.

— Намерихте ли нещо?

— Няколко оръжия, две без разрешително, но заповедта не ни позволяваше да разрушаваме стени или да чупим разни неща. Не можехме да дърпаме килими или да смъкваме рафтове. Райкър има таен сейф с артефакти, но не можехме да го намерим.

— Тед с вас ли беше по време на претърсването?

— Да, там беше — намръщи се той.

— Какво не е наред?

— Тед искаше да разбием някои от стените с чукове. Изглеждаше доста сигурен, че някъде на по-ниските нива има скрита стая, но не можахме да намерим начин да я отворим.

— А заповедта не ви позволяваше да разрушавате — казах.

— Не.

— Какво мислеше Райкър за цялата веселба?

— Доведе адвоката си да ни вика, че го тормозим. Тед се изправи пред лицето му, без да крещи, но съвсем близо до него и му поговори много тихичко. Адвокатът каза, че е заплашвал Райкър, но самият Райкър не потвърди. Не спомена какво му е казал Тед.

— Мислиш, че го е заплашил?

— О, да.

Не беше в стила на Едуард да заплашва някого, особено пред полицията. Случаят наистина му действаше на нервите.

— И какво, по дяволите, представляват тези малки фигурки?

— Никой не знае. Според експертите са ацтекски, но от много късен период, някъде след завладяването им.

— Чакай малко, искаш да кажеш, че са гравирани след като испанците са дошли и са наритали задниците на ацтеките?

— Не след, но горе-долу по това време.

— Кой беше експерта, който ги гледа?

Той спомена непознато за мен име от универсиТеда.

— Има ли значение кой беше?

— Мислех че използвате професор Далас.

— Маркс мисли че тя прекарва прекалено много време с нечестивите демони.

— Ако има предвид Обсидианова пеперуда, тогава съм съгласна. Маркс и аз сме съгласни по някакъв повод. Боже, това е почти плашещо.

— Значи и ти мислиш, че тя е несигурен източник?

— Мисля че Далас смята, че слънцето изгрява от задника на Итцпапалотл, така че да. Показвал ли си някоя от тези снимки на Далас?

Той кимна.

— Тази от Бромуел.

— Какво каза тя?

— Че е фалшива.

Повдигнах една вежда.

— Какво мисли другият експерт?

— Че разбира защо някой би помилил, че е фалшива, само по снимките. Фигурката има рубинени очи, а ацтеките не са имали достъп до рубини. Така че само по снимка, може да приемеш, че е фалшива.

— Чувам едно „но” — казах.

— Доктор Мартинес го държа в ръка, разгледа го отблизо и мисли че е автентично, нещо, направено след пристигането на испанците.

— Не мислех че е правено нещо след пристигането на испанците. Те не бяха ли разрушили всичко?

— Явно не, ако тези са автентични. Доктор Мартинес каза че се нуждае от още тестове, за да е сто процента сигурен.

— Предпазлив мъж.

— Повечето учени са.

Свих рамене. Някои са. Други не.

— Така че за момента можем да приемем, че Райкър намира тези неща, продава ги на хора, които знаят или подозират, че са несигурни и продава останалите на магазини, които ги разпродават като законни. И сега нещо избива клиентите и се движи по следата обратно към Райкър. Той от това ли е уплашен?

— Звучи ми основателно — съгласи се Рамирес.

Започнах да разглеждам полароидните снимки. На тях беше снимана фигурата отпред и отзад, не бяха с добро качество, но поне бяха от всеки ъгъл. Изглеждаше сякаш фигурата носи броня или нещо такова. Ръцете й държаха някакви дълги плътни нишки.

— Според Мартинес, какво държи фигурата,?

— Не беше сигурен.

В краката й имаше скупчени хора, но те бяха слаби и кокалести, а не дебели и квадратни като самата фигура. Очите бяха рубини, устата й беше отворена и пълна със зъби. От нея стърчеше дълъг език и се стичаше нещо, което приличаше на кръв.

— Изглежда гадничко.

— Аха — Рамирес вдигна една от снимките от чаршафа и се вгледа в нея, докато говореше. — Мислиш ли, че това може да е нещото навън, което убива хората?

Погледнах към него.

— Истински ацтекски бог, излязъл навън и колещ хора?

Той кимна все още гледайки снимката.

— Ако имаш предвид истински Бог с главно Б, аз съм монотеист, значи не. Ако имаш предвид някакъква свръхестествена гадост, асоциирана с този определен бог, тогава защо не?

Това го накара да вдигне поглед.

— Защо не?

Свих рамене.

— Очакваше ясно да или не ли— Не знам много за ацтекския пантеон, освен че повечето божества са големи и лоши, и изискват жертви, обикновено човешки. Нямат много неща в пантеона си, които да не са главни богове. Те са неща, които са достатъчно голями и лоши, че да не се бориш с тях. Или се опитваш да ги спреш с магия и жертвоприношения, или просто умираш. А каквото и да е нещото, което извършва убийствата, то не е чак толкова лошо.

Спомних си какво ми беше казал Ники Бако, че гласът в главата му бе все още в капан, че това, което извършваше убийствата, бе само един от подчинените му, а не истинското чудовище.

— Отново стана сериозна. Какво си помисли току що? — попита Рамирес.

Погледнах нагоре към него и се опитах да реша колко е ченге и колко би рискувал. Никога не бих могла да кажа тези неща на Долф. Той би използвал информацията само за строго полицейски работи.

— Имам сведения от информатор, чието име не искам да споменавам в момента. Но мисля че трябва да знаеш какво ми каза.

Собственото му лице стана официално.

— Легално ли получи тази информация?

— Не съм направила нищо нелегално, за да я получа.

— Не точно не — уточни той.

— Искаш ли я или не?

Той пое дълбоко въздух и го изпусна бавно.

— Да, искам я.

Предадох му какво ми беше казал Ники за гласа и за нещото, все още хванато в капан.

Приключих с:

— Не вярвам, че е истински бог, но вярвам че там навън има нещо, които са толкова ужасни, че някога, по някое време са им се кланяли като на богове.

— Да не би да ми казваш, че все още не сме видели най-лошото?

— Ако това, което убива е само последовател и господарят все още не е на свобода, тогава да, казвам че най-лошото тепърва предстои.

— Наистина ми се иска да поговоря с този информатор.

— Ти може и да се държиш нормално, но Маркс толкова бързо ще го подведе под отговорност, че никога няма да открием какво знае наистина. Веднъж щом заковеш някого с автоматична смъртна присъда, той веднага губи желанието да ти помага.

Погледнахме един към друг.

— Само за един от хората, с които разговаря досега, се говори за автоматична смъртна присъда. Ники Бако.

Дори не примигнах. Не е като да не знаех, че ще се сети. Бях готова за това, а и бях станала много добра в лъжите.

— Нямаш никаква идея с кого съм говорила, откакто съм пристигнала. Говорих с поне трима човека, които биха могли да бъдат обвинени за престъпления, за които се полага смъртна присъда.

— Трима? — направи го да звучи като въпрос.

Кимнах.

— Поне.

— Или си по-добра лъжкиня, отколкото си мислех, или казваш истината.

Продължих да гледам към него с празно, но сериозно лице. Дори очите ми бяха спокойни и срещаха погледа му без потрепване. Имаше момент, преди не чак толкова много време, когато нямаше да мога да го направя. Но това си беше за тогава, а аз не бях същия човек.

— Добре, ако има някакъв вид ацтекски бог там навън, какво ще правим с него?

Отговорът беше само един.

— Итцпапалотл трябва да знае какво е.

— Вече я разпитвахме за убийствата.

— Аз също.

Той ме погледна продължително и изпитателно.

— Ти отиде без полицейско подкрепление и не сподели какво си открила.

— Не открих нищо за убийствата. Каза ми почти същото, каквото е казала и на вас, т. е. нищо. Но когато говорих с нея тя наблегна на това, че нито едно божество, което знае, не би одрало хората, оставяйки ги живи. По-късно открих, че те са мъртви. Тя наблегна, че само чрез смъртта жертвата може да стане посланник към боговете. Повтори почти дума по дума, че не знае нито едно едно същество или бог, който би одрал хора, оставяйки ги живи. Може би трябва да се върнем и да я попитаме, дали знае някое божество или създание, което би одрало хора, без да ги запази живи.

— О, този път каниш и полицията.

— Каня теб — казах.

Той започна да събира снимките и да поставя в плика.

— Изнесох снимките от стаята с доказателствата, но се разписах за тях. Вкарах доктор Мартинес, за да види статуетката, но беше официално. Все още не съм направил нищо нередно.

— Маркс ще побеснее ужасно, че си открил нещо важно, докато той само се е опитвал да те разкара от пътя си.

Рамирес се усмихна, но усмивката му не беше точно приятна.

— Мисля че ще бъде дори по-хубаво. Маркс ще си припише заслугите за брилянтната идея да постави един от старшите си детективи по специални разследвания, да сортира събраните доказателства.

— Шегуваш се.

— Той наистина ме изпрати в стаята с доказателствата, за да разуча откритото в къщите на жертвите.

— Но го направи, за да те унижи и да те разкара от пътя си.

— Но не това каза на глас. Произнесеното ще го накара да изглежда вдъхновен.

— Правил е такива гадости и преди, така ли?

Рамирес кимна.

— Той е много добър политик и когато не е яхнал вълната на десните си възгледи, е и добър детектив.

— Добре. Спомена че и аз не съм допусната до местопрестъплението. Това как стана?

— Ами, ние всички мислехме, че си извън играта, но той разкара Тед и компанията му, като накара шефовете да се съгласят, че Тед не е бил от кой знае каква помощ досега по случая и че без теб, неговият най-нов експерт, Тед не е необходим на местопрестъплението.

— О, хващам се на бас, че на Тед много му е харесало.

Рамирес кимна.

— Той се държа много … непрофесионално, не приличаше на себе си, когато претърсвахме дома на Райкър. Никога не съм виждал Тед толкова… — Рамирес поклати глава. — Не знам, той просто изглеждаше различен, близо до ръба.

Едуард беше оставил малко от своята истинска същност да се покаже там, където полицията можеше да я види. Или беше под изключително напрежение, за да се прецаква така, или мислеше че е необходимо. И в двата случая, нещата отиваха на зле, когато Тед, случайно или не, започваше да губи концентрация и истинската личност на Едуард се показваше.

Вратата се отвори без почукване. Беше Едуард.

— Като говорим за вълка — казах.

Той беше превключил в режим Едуард и имах възможност да видя как лицето му се раздвижи като течност, за да премине в Тед, усмихнат, но все пак изморен около очите.

— Детектив Рамирес, не знаех, че сте тук.

Те се здрависаха.

— Просто разказвах на Анита някои от нещата, които пропусна.

— Каза ли й за претърсването у Райкър?

Рамирес кимна.

Едуард повдигна една спортна чанта.

— Дрехи.

— Не си имал време да стигнеш от къщата си до тук, откак сестрата ти се обади.

— Опаковах чантата още в нощта, в която влезе в болницата. Оттогава я разкарвах наоколо в хамъра.

Погледнахме се един друг в очите и там имаше неща, неказвани и невъзможни за казване пред компания. Може би го показахме, а може би Рамирес просто го почувства.

— Ще ви оставя сами. Вероятно имате неща, за които искате да си поговорите. Тайнствени информатори и други такива. — Той тръгна към вратата.

Извиках след него.

— Не се отдалечавай, Ернандо. Когато се облека, отиваме да видим Обсидианова пеперуда.

— Само ако е официално, Анита. Влизам и се обаждаме за униформено подкрепление.

Беше негов ред да се гледаме твърдо в очите и да мерим силите на волята си. Аз мигнах първа.

— Добре, ще влезем заедно с полицаите, като добри момченца и момиченца.

Той ми показа отново топлата усмивка, която явно можеше да извади от торбата по всяко време, по което поискаше или може би бе истинска и това беше проявление на циничната ми природа.

— Добре, ще изчакам отвън. — Поколеба се, после се върна и подаде плика на Едуард. Погледна още един път към мен и излезе.

Едуард отвори плика и погледна в него.

— Какво е това?

— Връзката, мисля. — Обясних му какво бяхме обсъждали с Рамирес за Райкър и защо той може да е заинтересуван от случая на много лично ниво.

— Това ще означава, че Обсидианова пеперуда ни излъга — каза той.

— Не, не ни е излъгала. Тя каза, че не знае божество или същество, което би одрало хората и би ги оставило живи. Те не са живи. Те са мъртви. Технически не беше лъжа.

Едуард се ухили.

— Границата е много тънка.

— Тя е деветстотин, почти хилядагодишен вампир. Те са склонни да изтъняват границите.

— Надявам се да ти хареса какво съм ти избрал за обличане.

Начинът, по който го каза ме накара да започна да вадя неща от чантата. Черни дънки, черна тениска с висока яка, черни спортни чорапи, черни найкове, един черен кожен колан, черното ми кожено яке, намачкано, от стоенето сгънато два дни, черен сутиен, черни сатенени бикини — Жан-Клод беше оказал лошо влияние на дрехите ми — и под всичкото това беше Браунинга, Файърстара, всичките ми ножове, един допълнителен пълнител за Браунинга, две кутии с патрони и нови колани за презраменния кобур. Беше един от тези леките, найлонови колани, с кобур насочен за предно носене и вадене надолу, както го харесвах. Винаги имах нужда от кобур, насочен много остро надолу, за да не задирам гърдите си всеки път, когато вадех пистолета. Бях открила, че милисекундата, която губех заради острия ъгъл, се компенсираше от секундата, която губех, за да прекарам ръка пред гърдите си и да я свия, за да хвана пистолета. Скритото носене е изкуство на компромисите.

— Знам че харесваш кожа, но повечето от кожените ще трябва да бъдат преправяни като за теб. Каишките на найлоновите могат да бъдат скъсени веднага — каза Едуард.

— Мерси, Едуард. Липсваше ми екипировката ми. — Погледнах към него, опитвайки се да проникна зад неутралното бебешко синьо. — Защо толкова много амуниции?

— По-добре да ги имаш и да не ти потрябват — отговори той.

Намръщих му се.

— Да не би да отиваме на някое място, където ще ни трябват?

— Ако си бях помислил това, щях да съм опаковал мини узито и рязаната пушка. Това са обичайните неща, които носиш.

Изтеглих дългото острие, което нормално би стояло на гърба ми.

— Когато срязаха презраменния ми кобур, прерязаха и ножницата за това.

— Специална ли беше?

Кимнах.

— Така си и помислих, защото разпитах наоколо и никой нямаше ножница, която да побере нещо толкова голямо и то на гърба ти, особено когато вмъкна и колко дяволски тясна си между рамената.

— Беше ръчна изработка. — Сложих големия нож обратно в торбата, почти със съжаление. — Няма начин да го нося без ножницата му.

— Направих най-доброто, което можах.

Усмихнах му се.

— Не, страхотно е, наистина.

— Защо взимаме полицията с нас при Обсидианова пеперуда?

Казах му какво бях научила от Жан-Клод, без да уточнявам как бях получила съобщението.

— С полицията зад нас, тя ще знае че не става въпрос за вампирска политика и вероятно ще можем да излезем без да бой.

Той се облягаше на стената с кръстосани ръце. Бялата риза не лежеше съвсем гладко отпред. Пистолетът му си личеше, но само ако знаеш какво да търсиш. Кобур за колан или може би на клипс, защото пистолетът стоеше извън панталоните. Това обяснява защо бялата риза не беше загащена, а фактът, че под ризата има тениска, вероятно означаваше, че носи нещо, което би протрило кожата му, ако е на голо.

— Още ли носиш тази лента със стреличките за хвърляне? — попитах.

— Не можеш да я видиш, не и при разгащена риза — дори не се опита да отрича той. И защо ли би трябвало?

— Носиш тениска отдолу и ризата ти не е втъкната в панталоните. Знам че е отчасти, за да прикрива пистолета, но ти никога не носиш тениска, затова трябва да има нещо под ризата, което би те протрило без долната блуза.

Той се усмихна с доволна усмивка, почти горд, сякаш бях направила нещо умно.

— Нося още два истолета, нож и гарота. Кажи ми къде са и ще ти дам награда.

Очите ми се бяха разширили.

— Гарота. Дори и за теб това е малко прекалено психарско.

— Предаваш ли се?

— Не. За колко време трябва да позная?

— Имаме цяла нощ.

— Ако предположа грешно, ще има ли наказание?

Той поклати глава.

— Каква е наградата, ако позная къде е всичко?

Той се усмихна с онази прикрита, тайнствена усмивка, която сякаш казваше, че знае неща, които аз не знам.

— Наградата е изненада.

— Изчезни, за да мога да се облека.

Той докосна колана, който лежеше на леглото.

— Тази катарама не е била черна поначало. Кой я оцвети?

— Аз.

— Защо?

Той знаеше отговора.

— Защото така, ако съм навън по тъмно, катарамата няма да отрази светлината и да ме издаде. — Повдигнах ръба на бялата му риза, разкривайки голямата орнаментирана сребърна тока на колана му. — Това си е като проклета мишена след залез.

Погледна към мен, без да се опитва да свали ризата.

— Това е просто щипка върху истинската катарама.

Пуснах ризата обратно.

— Токата отдолу?

— Почернена.

Ухилихме се един на друг. Усмивките стигнаха до ушите ни. Харесвахме се един друг. Бяхме приятели.

— Понякога мисля, че не искам да съм като теб, когато порасна, Едуард, а понякога мисля, че е прекалено късно и вече съм такава.

Усмивката му угасна, оставяйки очите му в цвета на зимно небе и също толкова безмилостни.

— Само ти решаваш колко далеч си, Анита. Само ти можеш да решиш колко далеч ще отидеш.

Погледнах към оръжията и черното облекло като за погребение, чак до нещата, които докосваха кожата ми.

— Може би за начало мога да си купя нещо розово.

— Розово? — попита Едуард.

— Аха, нали знаеш, розово, като Розовата пантера.

— Като захарен памук — каза той. — Или като почти всичко, което жените си подаряват на празненствата за раждане на бебе.

— Кога си присъствал на такова нещо? — попитах.

— Дона ме заведе на две такива. Това е нововъведение, празненство, на което присъстват двойки.

Погледнах го с широко разтоврени очи.

— Ти, на празненство за раждане на бебе за двойки, Едуард.

— Ти, в нещо с цвета на детски захарен памук или кукленски дрешки. — Той поклати глава. — Анита, ти си една от най-малко розовите жени, които някога съм срещал.

— Когато бях малко момиченце, можех да дам част от тялото си за розово легло с балдахин, а тапетите с балерини щяха да са идеални.

Той ме погледна с широки, изненадани очи.

— Ти, в розово легло с балдахин и тапети с балерини — той поклати глава — Само опита да си те представя в такава стая ми докарва главоболие.

Погледнах нещата нахвърляни по леглото.

— Някога бях розова, Едуард.

— Повечето от нас започват меки — каза той — Но не можеш да останеш такъв, не и ако искаш да оцелееш.

— Трябва да има някакво място, където не бих отишла, нещо, което не бих направила, линия, която не бих пресякла, Едуард.

— Защо? — тази единствена дума съдържаше повече любопитство, отколкото той обикновено си позволяваше.

— Защото, ако нямам никакви линии, граници, тогава какъв човек ме прави това? — попитах.

Той поклати глава, нахлупвайки каубойската шапка по-ниско на главата си.

— Преживяваш криза на съвестта.

— Да, предполагам, че е така — кимнах.

— Не омекавай, Анита, не и за моя сметка. Имам нужда да свършиш това, което вършиш най-добре, а това, което вършиш най-добре не е нежно или меко, или мило. Това, което правиш най-добре, е това, което аз правя най-добре.

— И какво е това— Какво е това, което правим най-добре? — попитах и знаех, че гневът се е промъкнал в гласа ми. Ядосвах се на Едуард.

— Правим, каквото трябва, когато трябва, за да си свършим работата.

— В живота трябва да има и нещо друго, освен абсолютна практичност, Едуард.

— Ако това ще те накара да се почувстваш добре, имаме различни мотиви. Аз правя това, което правя, защото ми харесва. Това не е просто работа. Това съм аз. Ти си вършиш работата, за да спасяваш животи, за да поддържаш щетите до минимум. — погледан ме с очи, толкова празни и бездънни, колкото и на всеки вампир. — Но и ти я обичаш, Анита. Обичаш я, и това те притеснява.

— Насилието е един от първите три начина, по който реагирам, Едуард. Може би дори първия.

— И това те е запазило жива.

— На каква цена?

Той поклати глава и изведнъж чернотата беше заменена с гняв. Внезапно се втурна напред. Мернах ръката му да се мушка под ризата и вече се претъркалях от леглото с браунинга в ръка. Вкарах патрон в цевта, в момента, в който падах с гръб към пода, с пистолет, насочен нагоре и очи, търсещи за движение.

Той беше изчезнал.

Сърцето ми тътнеше толкова шумно, че едва можех да чувам, а аз се нарягах да чувам. Движение, нещо. Той трябваше да е на леглото. Това беше единственото място, където можеше да е отишъл. От моето място не можех да видя нищо върху леглото, само ъгъла на матрака и увисналия чаршаф.

Доколкото познавах Едуард, амунициите в браунинга вероятно бяха от неговите домашно направени патрони, което означава, че щяха да премнинат през матрака и през каквото и да лежеше върху него. Почувствах как последният ми дъх напуска тялото и се прицелих в дъното на матрака. Първият изстрел или щеше да го уцели, или да го накара да се премести и така да получа по-ясна представа къде е.

— Не стреляй, Анита.

Гласът му ме накара да преместя дулото една идея по-надясно. Щеше да мине през тялото му, защото той се беше свил горе, а не лежеше по дължина. Знаех това и без да го виждам.

— Това беше тест, Анита. Ако исках да се изправя срещу теб, щях първо да те предупредя, знаеш това.

Наистина го знаех, но … Чух леглото да скърца.

— Не мърдай, Едуард. Никак.

— Мислиш си, че можеш просто да решиш и да изключиш всичко това. Но не можеш. Духът е извън бутилката, за теб, Анита, както е и за мен. Не можеш да се ликвидираш сама. Помисли за цялото напрежение, цялата болка, през която си минала, за да станеш такава, каквато си. Наистина ли искаш да захвърлиш всичко това настрани?

Лежах по гръб, държейки насочения пистолет с две ръце. Там, където робата ми се беше разтворила, подът беше студен,

— Не — казах най-накрая.

— Ако сърцето ти започне да кърви за всички лоши неща, които правиш, няма да е последното нещо, което ще прокърви.

— Наистина ми направи тест. Ти, кучи сине.

— Мога ли вече да мърдам?

Махнах пръст от спусъка и седнах на пода.

— Да, можеш да мърдаш.

Той бавно се изправи от другата страна на леглото, докато аз ставах от тази.

— Видя ли колко бързо се спусна за пистолета— Знаеше къде е, махна предпазителя и вкара куршум в цевта, търсеше прикритие и се опитваше да се прицелиш в мен. — Отново същата гордост, като учител с любим студент.

Погледнах към него.

— Повече не прави нищо подобно, Едуард.

— Заплаха? — попита той.

Поклатих глава.

— Не заплаха, просто истинкт. Стигнах прекалено близо до момента, в който щях да вкарам куршум през леглото в теб.

— И докато го правеше съвестта ти не те тормозеше. Не си мислеше: „Това е Едуард. На път съм да застрелям приятел.”

— Не — отвърнах — Не мислех за нищо друго, освен как да направя най-добрия възможен изстрел, преди ти да успееш да ме застреляш. — Не се почувствах щастлива докато казвах това. Почувствах се така, сякаш досега бях оплаквала малките мъртви части от себе си, а демонстрацийката на Едуард само беше потвърдила смъртта им. Почувствах се тъжна, леко депресирана и не особено щастлива от Едуард.

— Някога познавах човек, който беше също толкова добър, колкото си и ти — каза Едуард — После започна да се колебае, да се притеснява дали е лош човек. Това доведе до смъртта му. Не искам да те видя мъртва, защото си се поколебала. Ако трябва да те погреба, искам да е, защото някой е бил също толкова добър или поне късметлия.

— Искам да бъда кремирана — казах, — Не погребана.

— Добра християнка, пропаднала католичка, практикуваща епископална, а искаш да бъдеш кремирана?

— Не искам никой да се опитва да ме съживи от мъртвите или да краде части от тялото ми за магия. Просто изгорете всичко, много благодаря.

— Кремиране. Ще го запомня.

— Ами ти, Едуард— Къде искаш да бъде положено тялото ти?

— Няма значение — каза той — Ще съм мъртъв и няма да ми пука.

— Никакво семейство?

— Само Дона и децата.

— Те не са ти семейство, Едуард.

— Може би ще бъдат.

Сложих предпазителя на браунинга.

— Нямаме време да обсъждаме твоя любовен живот и моято морална криза. Изчезвай, за да мога да се облека.

Ръката му беше на вратата, когато се обърна.

— Като говорим за любов, обади се Ричард Зийман.

Това предизвика вниманието ми.

— Какво имаш предвид, че Ричард се е обадил?

— Изглежда знаеше, че ти се е случило нещо лошо. Беше притеснен.

— Кога се обади?

— По-рано тази вечер.

— Каза ли нещо друго?

— Че най-накрая се е обадил на Рони и я е накарал да открие непубликувания номер на Тед Форестър. Изглежда мисли, че ще е добра идея да му оставиш номер на гласова поща — лицето му беше безизразно и празно. Само очите му издаваха слаб намек за забавление.

Значи и двамата най-после се бяха уморили от мълчанието ми. Ричард се беше обърнал към добрата ми приятелка Рони, която по случайност беше частен детектив. Жан-Клод беше използвал по-директен път. Но в крайна сметка и двамата се бяха добрали до мен в една и съща нощ. Дали щяха да си сравнят записките?

— Какво каза на Ричард? — оставих пистолета на леглото при другите.

— Че си добре — Едуард се оглеждаше из стаята — Доктор Кънингам още ли не ти разрешава телефон в стаята?

— Не — казах. Бях успяла да развържа гърба на робата.

— Как тогава Жан-Клод се е свързал с теб?

Спрях посред движението. Робата се изплъзна от едното ми рамо и трябваше да я хвана с ръка. Беше ме хванал неподготвена, а не лъжа добре, когато импровизирам.

— Не съм казала, че ми се е обадил по телефона.

— Тогава как?

Поклатих глава.

— Просто върви, Едуард. Нощта напредва.

Той остана там, гледайки към мен. Лицето му беше студено и подозрително.

Взех сутиена в ръка и се обърнах с гръб към него. Пуснах робата да се плъзне до кръста ми, облегнах се назад към леглото, за да я задържа на място и наместих сутиена. Зад мен не се чуваше никкаъв звук. Взех гащичките и ги плъзнах на място под робата. Бях вдигнала дънките до средата на бедрата си, когато чух вратата зад мен да се отваря и затваря.

Обърнах се и открих, че съм сама. Приключих с обличането. Тоалетните ми принадлежности в банята бяха готови, така че ги набутах в чантата, заедно с големия нож и кутиите с амуниции. Усещах странно новия кобур. Бях свикнала с кожените, които прилепваха плътно и сигурно. Предполагам и найлоновият също бе сигурен, но беше малко прекалено удобен, сякаш беше по-малко плътен от кожения. Но определено беше по-добре, отколкото да набутам пистолета в дънките си.

Ножовете влязоха в каниите на китките. Проверих амунициите във файърстара. Домашното производство на Едуард. Проверих и браунинга, и в него се оказаха същите. Резервният пълнител за браунинга беше с „Хорнейди ХТП Сребърен ръб”. Смених пълнителите. Отивахме при Обсидианова пеперуда като полицаи, което означаваше, че ако прострелям някого, после ще трябва да се обяснявам пред авторитетните органи. Което пък означаваше, че не исках да влизам там с някакви, твърде вероятно незаконни, домашно произведени гадости в пистолета си. Освен това бях виждала какво може да причинят „Хорнейди” на вампир. Беше достатъчно.

Файрстарът влезе в кобура „Чичо майк” за в панталони, макар че, честно казано, дънките бяха прекалено тесни за такъв кобур. Може би не прекарвах достатъчно време във фитнеса. Бях на път повече време, отколкото си бях в къщи. Кенпото е добро, но не беше същото като пълна тренировка с тежести и бягане. Още нещо, на което да обърна внимание, когато се прибера в Сейнт Луис. Оставях доста неща за по-късно.

Най-накрая преместих файърстара във вдлъбнатината на гърба ми. Така ме дразнеше, но иначе се забиваше злобно отпред. На гърба имам лека извивка, така че там винаги има малко повече място за пистолет, но не беше място, от което да можеш да го извадиш бързо. Нещо около структурата на женските бедра, правеше поставянето на пистолета там лоша идея. Това че оставих пистолета във вдлъбнатината на гърба си, трябва да ви покаже, точно колко стегнати бяха дънките. Със сигурност трябваше да се върна към редовния си график за фитнес. Лесно е да се отървеш от първите два килограма, следващите два са по-трудни и става още по-трудно след това. В средното училище бях пълничка, почти дебела, така че знам за какво говоря. За да не може никой тинейджър наоколо да възприеме грешна идея и да си помисли че съм някаква анорексичка, трябва да кажа, че бях 46 размер, при метър и петдесет височина. Наистина бях пълничка. Много мразя жени, които се оплакват че са дебели, когато всъщност са някъде към 40 номер. Всичко под 40 номер не е жена. Вече е момче с гърди.

Втренчих се в черното яке. Само два дни сгънато в чантата и имаше отчайваща нужда от химическо чистене. Реших да го нося преметнато през едната си ръка, така, поне на теория, щеше да се поизпъне. Нямаше нужда да крия оръжията, докато не стигнехме до клуба. Ножовете са незаконни, ако бях цивилна или полицай, но аз съм екзкекутор на вампири и мога да нося ножове. Джералд Малъри, дядото на нашия бизнес, беше свидетелствал пред подкомисия на сената или нещо такова, колко пъти ножовете са спасявали живота му. Малъри беше много харесван във Вашингтон. Там беше базата му. Така че законът беше променен, за да ни позволи да носим ножове, дори и много големи. Ако някой ме предизвика, всичко което трябваше да направя беше да плесна в лицето му екзекуторският си лиценз и това беше всичко. Разбира се това почиваше на предположението, че ченгето познаваше вратичката в закона. Не всеки патрулен полицай щеше да я знае. Но моето сърце е чисто, защото съм се съобразила със закона.

Едуард и Рамирес ме чакаха във фоайето. И двамата се усмихнаха и усмивките им бяха толкова идентични, че беше изнервящо. Може ли истинските добри момчета да станат, моля— Но усмивката на Едуард не потрепна. За разлика от тази на Рамирес. Погледът му се поколеба на ножницата за китката. Якето скриваше другата. Стигнах усмихвайки се до тях и моите очи също сияеха. Поставих ръка около кръста на Едуард и плъзнах ръка по пистолета, който мислех че е там, в гънката на гърба му.

— Обадих се за подкрепление — каза Рамирес.

Едуард, който ме беше прегърнал набързо със своята Тед прегръдка, ме пусна, макар че знаеше че съм намерила пистолета.

— Страхотно. Мина доста време, откакто за последен път посетих някой Господар на град, заедно с полицията.

— Как ходите обикновено? — попита Рамирес.

— Внимателно — отговорих.

Едуард обърна глава настрани и се закашля. Мисля че се опитваше да не се разсмее, но никога не можеш да си сигурен с Едуард. Може нещо просто му беше залепнало за гърлото. Гледах го как ходи и се зачудих къде, по дяволите, беше скрил третия пистолет.