Обсидианова пеперуда

10

Къщата беше като всички останали къщи от югозапада, във всеки смисъл. Но големият двор бе ограден с високи кактуси и кръг от тези малки цветове на лилиите, които бяха толкова многобройни. Другите хора опитваха да задържат дворовете си зелени ако не харесваха напомнянето за пустинята, но не и при тази къща. Тази къща, тези хора се бяха придържали към естествената среда и се опитваха да не хабят вода. И сега бяха мъртви и нямаше проклет смисъл от съобразяване.

Разбира се, един от тях може би е от оцелелите. Не искам да видя снимки на оцелелите преди те да са били… наранени. Имах достатъчно проблеми с това да остана професионално дистанцирана без цветни снимки на усмихнати лица, който са били превърнати в голо месо. Излязох от колата, молейки се всеки в тази къща да е починал, не беше обикновената ми молитва на местопрестъпление. Но нищо свързано с този случай не е нормално.

Имаше полицейска кола пред къщата. Униформен полицай излезе от колата докато Едуард и аз вървяхме към двора. Той беше среден на ръст но носеше достатъчно тегло за някой по-висок, много по-висок. Теглото му беше най-вече на стомаха и караше колана на панталона му, да пада ниско. Бледото му лице се изпоти докато беше направил пет крачки към нас. Той сложи шапката си докато вървеше към нас, не се усмихваше, палец поставен на колана му.

— Мога ли да ви помогна?

Едуард се промени в неговият Тед Форестър акт, слагайки каубойската си усмивка.

— Аз съм Тед Форестър, офицер… — отне му време да прочете името на табелката — Нортън. Това е Анита Блейк. Шериф Апелтън ни изясни че и двамата трябва да видим местопрестъплението.

Нортън ни изгледа и двамата, отгоре до долу, очите му не бяха и малко приятелски. Не подаде ръка.

— Може ли да видя някакъв документ за самоличност.

Едуард отвори портфейла си извади шофьорската си книжка и я подаде напред. Аз отворих екзекуторският си лиценз за него. Той подаде портфейла на Едуард обратно, но погледна накриво лиценза ми.

— Лицензите не са валидни в Ню Мексико.

— Известно ми е това, офицер — казах.

Той изгледа и мен накриво, доста приличаше на начина по който погледна лиценза.

— Тогава защо сте тук?

Усмихнах се, но веселието не достигна очите ми.

— Тук съм като консултант по свръхестественото, не като екзекутор.

Той ми подаде лиценза обратно.

— Тогава защо са ви оръжията

Погледнах надолу към пистолета си, доста видим срещу червената ми риза. Усмивката беше истинска този път.

— Не е скрит, офицер Нортън и е федерално лицензиран, така че да не трябва да си изваждам всеки път позволение за притежание всеки път щом пресека щатска граница.

Изглежда не хареса отговора.

— Беше ми казано да ви пусна вътре. — Това беше твърдение, но звучеше като въпрос, сякаш не беше сигурен че ще ни пусне.

Двамата с Едуард стояхме там опитвайки се да изглеждаме безобидни, но полезни. Аз бях много по-добра в това да изглеждам безвредна от колкото е Едуард. През повечето време не трябваше и да се опитвам. Той беше по-добър в това да изглежда полезен, въпреки това. Без да изглежда опасен той можеше да излъчва с аурата целеустременост на която полицията и други хора отговаряха.

Той накрая кимна, сякаш е решил.

— Трябва да ви придружа, госпожо Блейк. — Не изглеждаше щастлив от това.

Не го поправих за това че госпожа Блейк трябва да е госпожица Блейк. Мисля си че търсеше извинение да се отърве от нас. Нямаше да му дам такова. Само няколко полицай се държаха добре когато цивилни се месят в случаите. Аз не бях просто цивилен, аз бях жена и ловец на вампири — тройна заплаха, ако има такава. Аз бях цивилен, жена и необикновена.

— От тук. — Той тръгна по тясната пътека. Погледнах към Едуард. Той просто последва Нортън. Аз последвах Едуард. Имах чувството, че щях да правя това често следващите няколко дни.

Тиха. Къщата беше толкова тиха. Климатикът бръмчеше в тишината напомняйки ми за вентилационната тръба в болницата. Нортън дойде зад мен и аз подскочих. Той не каза нищо, но ме погледна странно.

Преминах през целият коридор и в широката всекидневна с висок таван. Нортън ме следваше. Следваше ме по петите докато се предвижвах из стаята, като покорно куче, но съобщението което получавах от него не беше доверие и покорство. Беше подозрение и неодобрение. Едуард се бе насочил към един от трите сини стола в стаята, който изглеждаха удобни. Той вдигна очилата си и погледна снимките който седяха по средата на малката всекидневна масичка в тази прекалено тиха къща.

— Отегчен ли си? — попитах.

— Видях цялото шоу — каза той. Той намали Тед гласа си и беше повече себе си. Може би не хареса реакцията на Нортън или просто беше уморен от играта. Знам, че аз бях уморена от самото й гледане.

Стаята беше една от тези огромни стая, който служат за всекидневна, трапезария и кухня. Беше огромно пространство, но на мен не ми беше наистина удобно с толкова отворено пространство. Аз харесвам повече стени, врати, бариери. Вероятно белег за моята не добронамереност. Ако стаята беше някакъв белег към семейството, което е живяло в нея, те са били добронамерени и в някакъв смисъл традиционни. Всичките мебели бяха купени да вървят един с друг: синя всекидневна, трапезария от тъмно дърво от едната страна с голям прозорец и бели дантелени завеси. Имаше книга с рецепти на кухненският шкаф. Кухнята беше най-малкото пространство, издължена с бели шкафове и буркан за бисквити във формата на черно бяла крава, която казваше: „Му-у-у” щом вдигнеш капака. Голям запас от бисквити, шоколадов чипс. Не, не хапнах една.

— Някакви следи по буркана за бисквити? — попита Едуард от стола.

— Не — казах. — Просто трябваше да разбера дали наистина прави: „Му-у-у”

Нортън издаде звук, който може и да беше смях. Игнорирах го. Въпреки че тъй като той стоеше на около две крачки от мен, да го игнорирам през цялото време не беше лесно. Когато смених посоката си в кухнята рязко, той почти се блъсна в мен.

— Може ли да ми дадеш малко повече пространство да дишам.

— Просто следвам заповеди — каза той, лицето му празно.

— Заповедите ти, казват ли, че трябва да си достатъчно близо за танго или просто да ме следиш?

Устата му се дръпна и той успя да не се усмихне.

— Просто да ви следвам мадам.

— Страхотно, тогава направи около две големи стъпки назад, така че да не се блъскаме един друг.

— Предполага се да се уверя че няма да повредите местопрестъплението, мадам.

— Името е Анита, не мадам.

Това ми заслужи усмивка, но той поклати глава и я пребори.

— Просто следвам заповеди. Това е което правя.

Имаше нещо съвсем леко горчиво в последното. Офицер Нортън беше в края на петдесетте или поне изглеждаше така. Беше направил близо тридесет годишен стаж и все още беше униформеният който седи пред местопрестъплението, просто следващ заповеди. Ако някога е имал мечти, те бяха изчезнали. Той беше мъж, който бе приел действителността, но не я харесваше.

Вратата се отвори и мъж пристъпи през нея с вратовръзка отпусната около вратът му, ръкавите на бялата му риза бяха подгънати почти до тъмните му рамената. Кожата му беше тъмно кафява и не изглеждаше като тен. Испанец или индианец или може би по малко и от двете. Косата беше отрязана много късо, не за стил, а просто защото се поддържаше по-лесно по този начин. Имаше пистолет на ханшът му, а златни щипки задържаха панталоните му.

— Аз съм детектив Рамирес. Съжалявам че закъснях. — Усмихна се като го каза и имаше нещо наистина радостно в усмивката, но не му се доверявах. Виждала съм прекалено много ченгета да преминават от весело лице към твърдо, пред очите ми, прекалено много пъти. Рамирес се опитваше да премине със ласкателство вместо с мръщене, но знаех че неудоволствието е там. Не стигаш до цивилните дрехи на детектив без мръщене. Или може би загуба на невинност е по-добрата фраза. Както и да го наричаш, то беше там. Въпросът беше само кога ще се покаже на повърхността.

Но се усмихнах и протегнах ръката си и той я пое. Ръкостискането беше твърдо, но усмивката все още беше на мястото, а очите му бяха хладни и забелязваха всичко. Знаех че ако сега напусна стаята той щеше да може да опише всеки детайл от мен до пистолета.

Офицер Нортън все още беше зад мен като дундеста шаферка. Очите на детектив Рамирес се отклониха към него и усмивката повяхна съвсем леко.

— Благодаря офицер Нортън. Ще поема от тук.

Погледа, с който му отговори Нортън, не беше приятелски. Може би офицер Нортън не харесваше никого. Или може би той бе бял, а Рамирес не е. Той беше стар, а Рамирес млад. Той щеше да приключи кариерата си в униформа, а Рамирес вече носеше цивилно облекло. Предубежденията и ревността са често близки приятели. Или може би просто Нортън беше в лошо настроение.

Каквото и да бе, Нортън излезе, както му бе казано, затваряйки вратата зад себе си. Усмивката на Рамирес се разшири като се обърна към мен. Разбрах че беше сладък по някак младежки начин и той го знаеше. Не по самоизтъкнат начин, но аз бях жена, а той беше сладък и той се надяваше, че това ще му спечели небрежност от моя страна. Момчето пазаруваше на грешното място.

Поклатих глава, но се усмихнах.

— Има ли нещо нередно? — попита той. Дори лекото намръщване беше някак момчешко и привлекателно. Сигурно е тренирал пред огледалото.

— Не, детектив, няма нищо нередно.

— Моля викайте ми Ернандо.

Това разшири моята усмивка.

— Аз съм Анита.

Усмивката му проблесна широко.

— Анита, красиво име.

— Не — казах — не е и ние разследваме престъпление, а не сме на среща. Може да намалите малко чара, все още ще те харесвам, детектив Рамирес. Дори ще споделя улики с вас, честно.

— Ернандо — каза той.

Това ме накара да се засмея.

— Ернандо. Добре, но наистина, не трябва да работиш толкова много за да ме спечелиш. Не те познавам достатъчно добре, че да не те харесвам още.

Това накара него да се засмее.

— Толкова очевидно ли е.

— Играта ти като доброто ченге и малкият момчешки чар е страхотна, но както казах, не е нужна.

— Добре Анита. — Усмивката леко омекна, но той все още беше отворен и жизнерадостен някак си. накара ме да се изнервя.

— Видя ли цялата къща вече?

— Не още. Офицер Нортън ме следеше малко прекалено близа, че да е удобно.

Усмивката му изчезна, а погледа в очите му бе истински.

— Ти си жена и с черна коса, вероятно наполовина нещо по-тъмно от колкото изглежда останалата част от теб.

— майка ми беше мексиканка, но повечето хора не го забелязват.

— Ти си в част от страната където смесването е голямо. — Не се усмихна когато го каза. Изглеждаше сериозен и по-малко млад. — Хората които искат да забележат, ще го направят.

— Може да съм наполовина тъмна италианка. — казах.

Усмивката беше малка този път.

— Няма много тъмни италианци в Ню Мексико.

— Не съм била достатъчно тук, за да забележа дали е така или не.

— За първи път си в тази част на страната?

Кимнах.

— Какво мислиш за сега?

— Видях болницата и част от къщата. Мисля че е прекалено рано да си оформям мнението.

— Ако получим малко почивка докато си тук, с удоволствие бих ти показал някои забележителности.

Примигнах. Може би момчешкият чар не беше просто полицейска техника. Може би той флиртуваше.

Преди да мога да измисля отговор, Едуард дойде зад над с неговият си добър момчешки чар.

— Детектив Рамирес, радвам се да ви видя.

Те се здрависаха, Рамирес пилеше усмивката си по Едуард, която изглеждаше толкова истинска, колкото и тази на Едуард. Тъй като знаех, че Едуард играеше роля, беше малко разстройващо да видя колко еднакви бяха усмивките.

— И аз се радвам да те видя, Тед. — Той се обърна отново към мен. — Моля, продължи с огледа. Тед ми разказа за теб и се надявам, заради всички ни, да си толкова добра, колкото той казва.

Погледнах към Едуард. Той просто ми се усмихна. намръщих се.

— Добре, ще се опитвам да не разочаровам никого.

Върнах се обратно в всекидневната последвана от детектив Рамирес. Той ми даде повече пространство за маневриране отколкото Нортън, но ме следеше. Може би искаше среща, но не ме гледаше като на потенциална среща. Гледаше ме като ченге, което вижда какво правя, как реагирам. Това ме накара да мисля по-добре за него, той беше професионалист. Едуард беше навел очилата си, за да ми позволи да видя очите му, докато преминавам покрай него. Той се усмихваше, почти се беше ухилил. Погледа казваше всичко. Той беше развеселен от флиртуването на Рамирес. Тръснах леко длан в знак на неодобрение, закривайки жеста с другата ръка, така че само той да го види. Това го накара да се засмее и звука си беше като у дома в това светло място. Беше място предназначено за смях. Тишината изпълни пространството след смеха му, като вода която покриваше камък, докато звукът не изчезна в дълбоката тишина, тогава беше повече от тихо.

Стоях по средата на светлата всекидневна, сякаш дома бе предназначен за оглед и чакаше за истински агент по недвижими имоти да дойде с група от потенциални собственици. Стаята беше толкова нова, чувстваше се като свежо присъствие. Но там имаше неща, който никой истински агент не би позволил. Вестник беше захвърлен на кафе-масичката от светло дърво с квадратно разделение за бизнес секция. Върху бизнес секцията беше написано „Ню Йорк Таймс”, но имаше и части от „Лос Анжелис Трибюн”. Може би бизнесмен преместил се наскоро от Лос Анжелис.

Имаше голяма цветна снимка, избутана в края на кафе масичката. Показваше стара двойка, на около петдесет, с тинейджър. Всичките се усмихваха и се докосваха по този случаен начин, по който често правят на снимките. Изглеждаха щастливи и отпуснати заедно, въпреки че никога не можеш да кажеш със снимки на които се позира. Толкова е лесно да измамиш камерата. Погледнах наоколо през стаята и намерих по-малки снимки поставени по многобройните бели рафтове и заемаха почти цялото пространство по стената. Снимките бяха поставени между сувенири, повечето индиански предмети. По-малките и истински снимки бяха също толкова отпуснати, също толкова усмихнати. Щастливо, процъфтяващо семейство. Момче и мъж, с тен, хилещи се на лодка с морето на заден план и голяма риба пред тях. Жена и три малки момичета покрити с тесто за сладки в коледни престилки. Имаше най-малко три снимки на усмихващата се възрастна двойка с едно или две деца. Малките момичета от коледната снимка — правнуци, може би. Вгледах се в двойката и този висок тинейджър и се надявах да са мъртви, защото мисълта че някой от тях беше в болницата, превърнал се в месо беше… не комфортна мисъл. Не се замислих. Те бяха мъртви и това беше успокоение.

Обърнах вниманието си от снимките към индианските артефакти оставени на лавиците. Някой бяха туристически предмети: репродукции на боядисани малки гърнета, прекалено много че да са истински; китайски кукли, които биха изглеждали на мястото си в детска стая; глава на гърмяща змия замръзнала в удар, мъртва преди убиецът й да е отворил устата й и да я е замразил така. Сложени между туристическите боклуци имаше други неща. Гърне, което беше разстлано зад стъкло, а части от него липсваха и боята бе завехнала до потъмняло сиво и избледнели цветове. Харпун или копие на стената над огнището. Харпуна беше зад стъклото и имаше остатък от перушина и каишки. Острието на харпуна изглеждаше като камък. Имаше тънка огърлица от мъниста и раковини зад стъклото. Някой бе знаел че са колекционирали такива неща, защото всяко парче което изглеждаше истинско беше зад стъклото, бяха се погрижили за него. Туристическите неща бяха оставени отвън, сами да се погрижат за себе си.

Проговорих без да се обръщам, вгледах се в огърлицата.

— Не съм експерт по индиански артефакт, някои изглеждат доста исторически.

— Според експертите са — каза Рамирез.

Погледнах го. Лицето му беше станало неутрално и изглеждаше по-стар.

— Всички ли са легални?

Това ми заслужи друга усмивка.

— Имаш предвид откраднати?

Кимнах.

— Нещата които успяхме да проследим са всичките купени от частни колекционери.

— Има още?

— Да — каза той.

— Покажи ми — казах.

Той се обърна и тръгна надолу по централният коридор. Беше мой ред да следвам, въпреки че аз му дадох повече пространство от колкото той или Нортън дадоха на мен. Не можех да не забележа колко небрежно му прилягаха дрехите. Поклатих глава. Беше ли флирта или просто аз бях уморена от двамата мъже в живота си— Нещо по-малко усложнено би било приятно, но част от мен знаеше че другите ми избори отдавна са преминали. Така че се възхищавах на изгледа докато вървяхме по коридора и знаех че не значи нищо. Имах достатъчно проблеми без да се срещам с местно ченге. Бях цивилна заобиколена от полицай, както и жена. Единственото нещо което ще ми заслужи по-малко респект в очите им е да се срещам с един от тях. Щях да загубя малкото влияние което имах и ще стана момиче. Анита Блейк, вампирски екзекутор и експерт по свръхестественото имаше някаква територия, която трябваше да отстои. Срещането с детектив Рамирез няма да ми помогне.

Едуард вървеше зад нас, но достатъчно назад, че докато ние бяхме в далечният край на коридора, той бе едва, едва в коридора. Той да не ни даваше уединение— Дали си мислеше че е добра идея да флиртувам с детектива или всеки човек бе по-добре от чудовище, без значение колко приятно е чудовището— Ако Едуард имаше някакви предубеждения, то бяха срещу чудовищата.

Рамирес застана на края на коридора. Той все още се усмихваше сякаш ме водеше на обиколка в някаква друга къща с различна цел. Лицето му не съответстваше на това което щяхме да направим. Той посочи вратите от двете му страни.

— Артефактите са в твое ляво, кървавите неща от дясно.

— Кървави неща? — направих го на въпрос.

Той кимна, все още развеселен аз се преместих по близо до него. Вгледах се в тези тъмно кафяви очи и разбрах че усмивката беше неговата версия на празно лице. Лицето му беше весело, но очите му бяха толкова нечетливи колкото на всяко ченге което съм виждала. Усмихната празнота, но все още празнота. Беше уникално и някак обезпокоително.

— Кървави неща — казах.

Усмивката остана, но очите бяха по-малко сигурни.

— Не трябва да го играеш твърдо момиче с мен, Анита.

— Тя не играе — каза Едуард. Той най-накрая се присъедини към нас.

Очите на Рамирес прескочиха към него и тогава обратно изучаваха лицето ми.

— Висок комплимент идващ от теб, Форестър.

Ако само знаеше, помислих си.

— Виж, детектива, току що дойдох от болницата. Каквото и да е зад вратата, не може да е по-лошо от онова.

— Как можеш да си сигурна? — попита той.

Усмихнах се.

— Защото дори и с климатика, миризмата щеше да е по-лоша.

Той се усмихна и мисля че бе истинско.

— Много практично — каза той, гласът му беше почти засмян. — Трябваше да се досетя, че ще си практична.

Намръщих се.

— Защо?

Той посочи лицето ми.

— Нямаш грим.

— Може би просто не ми пука.

Той кимна.

— Това също.

Той започна да се протяга към бравата, шляпнах го заради това. Той повдигна вежди, но отстъпи и ме остави да отворя вратата. Което също означаваше че ще трябва да вървя отпред, но хей, честно е. И Едуард, и Рамирес бяха видели цялото шоу. Моят билет беше нов и не продупчен.