Обсидианова пеперуда

8

Върнах се обратно в стаята и не, не научих нищо от последните три жертви. Цялата тази храброст бе жертвана за нищо. Добре де, не точно за нищо. Доказах на себе си че мога да се върна обратно без да повърна или припадна. Не ме интересуваше дали съм впечатлила Едуард или Маркс. Впечатлих себе си. ако не можещ да впечатлиш себе си, тогава никой друг няма значение.

Или бях впечатлила д-р Евънс, или той се нуждаеше от възстановяваща чаша чай, защото ме покани в стаята където почиват докторите и сестрите. Няма нещо такова като кафе което не може да се пие наистина, но се надявах чаят да е по добър заради д-р Евънс. Въпреки че се съмнявах. Кафето дойде от каната, а чая от малките торбички с връв на тях. Не можеш да се надяваш на много от пакетиран чай и кафе. У дома смилах сама зърната кафе, но не бях в къщи и бях благодарна за горчивата топлина. Добавих сметана и захар и забелязах че кафето трепереше в чашата, сякаш ръцете ми не бяха напълно стабилни. Също бях студена. Нерви, просто нерви.

Ако Едуард имаше нерви, не можеш да кажеш както се бе облегнал на стената, пиейки чистото си кафе. Той презираше захарта и сметаната. Трепна докато отпиваше и не мисля че беше заради горещината на течността. Устната му бе подута леко, където го бях ударила. Това ме накрада се почувствам по-добре. Детско, но истина. Маркс беше седнал на единственият диван в стаята, духаше кафето си. беше си сложил захар и сметана в неговото. Евънс седеше в единственият стол който изглеждаше удобен, въздишайки докато разбъркваше чая си.

Едуард ме гледаше и накрая разбрах, че той няма да седна докато не седна и аз. Зарежи това. седнах в стола който беше с прекалено изправена седалка за да бъде удобен, но беше мястото от което можех да виждам всички в стаята, включително вратата. Имаше малък, но широк хладилник срещу отсрещната страна. Беше стар модел, боядисан в страна сянка на кафявото. На малкият шкаф във формата на Г имаше кафе машина, втора кафе машина с нищо освен гореща вода в нея, умивалник и микровълнова.

Д-р Евънс бе използвал топлата вода за чая си. имаше бели пластмасови лъжици в отворен плик и пластмасови малки, безполезни чаши от кафе автоматите. Имаше избор между захар, натурално сладка и други подсладители, за които никога не бях чувала. Имаше кръг от изкуствена сметана която бе изсъхнала, след като някой я бе разсипал. Концентрирах се над детайлите по шкафа, опитвайки се да не мисля. Просто за момент исках да изпия кафето си и да не мисля. Все още не бях яла днес и сега не исках.

— Казахте че имате няколко въпроса за мен, госпожице Блейк. — проговори д-р Евънс в тишината.

Подскочих и така направи Маркс. Само Едуард остана наполовина облегнат срещу стената, не помръдна, сините му очи ни гледаха, сякаш той беше разделен от напрежението и ужасът. Може би той бе или бе просто преструвка. Просто не знаех вече.

Кимнах опитвайки се да се фокусирам.

— Как са оцелели всичките?

Той наклони главата си на една страна.

— Имате предвид, как са оживели технически— Медицински детайли?

Поклатих глава.

— Не, имам предвид, един човек да преживее такава голяма травма, или дори двама, ще се съглася. Но повечето хора не биха го преживели, греша ли?

Евънс намести очилата си по сигурно на носът си, но кимна.

— Не, не грешите.

— Тогава как така и шестимата са уцелели? — попитах.

Той ми се намръщи.

— Не съм сигурен че разбирам какво точно искате да кажете, госпожице Блейк.

— Питам, какъв е шансът шест души от различен пол, история, здравословно състояние, години и т. н. да преживеят една и съща травма. До колкото разбрах всички жертви, на който просто е било махната кожата са оцелели, нали?

— Да. — Д. р Евънс ме гледаше отблизо, светлите му очи претърсваха лицето ми, чакаше ме да продължа.

— Защо са оцелели?

— Те са твърди кучи синове — каза Маркс.

Погледнах към лейтенанта, тогава обратно към Евънс.

— Дали?

— Дали, какво? — попита доктора.

— Дали са твърди кучи синове?

Той сведе очи сякаш се опитваше да мисли.

— Двама от мъжете са работили навън редовно, една от жените е била бегач. Останалите трима са били обикновени. Един от мъжете е близо до шейсет и не е правил обикновени, рутинни упражнения от някакъв вид. Друга жена е на тридесет но не е… — Той погледна към мен. — Не, те не се особено твърди индивиди, не физически така де. Но съм открил че често хора, които не са физически силни или външно твърди преживяват по-дълго по време на насилие. Обикновено мъжът „мъж” е първият който се пречупва.

Принудих се да не погледна към Едуард, но ми отне доста усилие.

— Нека да тествам, това което разбрах, докторе. На някой човек била ли е махана кожата, както е било направено на шестимата в стаята?

Той примигна и погледна в пространството сякаш си припомняше, тогава ме погледна.

— Не, единствено мъртвите хора са били разкъсвани така.

— Тогава питам отново, защо всички те са живи— Защо поне един не е умрял от шока, загуба на кръв или главоболие или по дяволите от чист ужас.

— Хората не умират от ужас — каза Маркс.

Погледнах го.

— Напълно сигурен ли си в това, лейтенант?

Хубавото му лице изглеждаше раздразнено, упорито.

— Да, сигурен съм.

Оставих коментара. Щях да споря с Маркс по-късно. Точно сега преследвах нещо.

— Как така всичките шест са оцелели, докторе— Не защо шестимата, а защо всичките?

Евънс кимна.

— Виждам какво имате предвид. Как може всичките да оцелеят?

Кимнах.

— Точно. Някой от тях би трябвало да са умрели, но не са.

— Който и да е премахнал кожата е експерт — каза Маркс. — Той знае как да ги остави живи.

— Не — каза Едуард. — Няма значение колко добър си в измъчването, не можеш да задържиш всички живи. Дори и да правиш едно и също нещо на всеки от тях, някой ще умрат и някой ще оживеят. Никога не може да си сигурен защо някой оцеляват и защо някой не. — Гласът му беше много тих, но изпълни цялата стая.

Доктор Евънс го погледна кимайки.

— Да, да, дори експерт не може да накара хората да преживеят това, което са преживели тези шест. Трябваше да загубим някой от тях. Ако има значение, аз не знам защо те все още са живи. Защо някой от тях не е развил някаква инфекция— Те всичките са необикновено здрави.

Маркс се изправи толкова рязко, че разсипа кафето по ръката си. Той прокле, отиде до мивката и изля останалата част от кафето в нея.

— Как можеш да каже че са здрави? — Той погледна през рамото си към доктора докато държеше ръката си под водата.

— Те все още са живи, лейтенант и за тяхното състояние те са много здрави.

— Магия би го направила — казах.

Всички ме погледнаха.

— Има заклинания, които биха задържали човек жив по време на мъчение, така че мъчението да бъде проточено.

Маркс откъсна прекалено голяма салфетка и се обърна към мен, почиствайки ръцете си.

— Как можеш да кажеш, че не правиш черна магия?

— Казах че има заклинания които могат да го направят, не че аз правя заклинания — казах.

Трябваха му три пъти за да хвърли салфетката в кошчето.

— Само знанието за такова нещо е зло.

— Мисли каквото искаш, Маркс, но може би една от причините, заради която трябваше да ме повикаш, е това че се пазиш толкова чист, че не знаеш достатъчно, за да помогнеш на тези хора. може би ако беше по-заинтересован от решаването на случаят от колкото от собствената си душа, щеше да си го разгадал до сега.

— Запазването на безсмъртна душа е по-важно от решаване на престъпление — каза той. Сега започна да върви към мен.

Изправих се, чашата с кафе в ръката ми.

— Ако си по заинтересован от душите от колкото от престъплението стани министър, Маркс. Точно сега се нуждаем от ченге.

Той вървеше към мен и мисля че щеше да дойде достатъчно близо, че да си разменим удари, но го гледах как си спомня какво направих в коридора. Гледах как си спомни предупреждението и той ме заобиколи от далеч за да стигне до вратата.

Д-р Евънс погледна от единият към другия, сякаш се чудеше какво е пропуснал. Маркс се обърна на вратата, посочи с пръст към мен.

— Ако стане по моя начин, довечера ще си на самолета. Не можеш да помолиш дявол да ти помогне да хванеш дявол. — С това той затвори вратата зад себе си.

Евънс проговори в тишината.

— Трябва да има нещо повече във теб, госпожице Блейк, нещо повече от голяма твърдост, нещо което не съм видял още.

Погледнах го и отпих от кафето, което бе започнало да се охлажда.

— Какво те накара да кажете това, докторе?

— Ако не знаех по-добре, бих казал че лейтенант Маркс се страхува от теб — каза той.

— Той се страхува от това което мисли че съм, д-р Евънс. Той подскача от сенки.

Евънс ме погледна, чаят му забравен в големите му ръце. Погледа беше дълъг и пресмятащ. Почувствах подтикът да се свия заради тази бдителност, но го преборих.

— Може би си права, госпожице Блейк или може би той вижда нещо във вас, което аз не.

— Когато прекарваш цялото си време притеснявайки се, че дяволът е точно зад теб, евентуално ще започнеш да го виждаш където е и не е — казах.

Евънс се изправи, кимайки. Отиде до мивката и изми чашата си. Проговори без да се обръща.

— Не знам дали някога съм виждал дявол, но съм виждал истинско зло, ако дявола не е зад него, все пак е зло. — Той се обърна и ме погледна. — И ние трябва да го спрем.

Кимнах.

— Да, трябва.

Той се усмихна тогава, но очите му останаха уморени.

— Ще работя с колегите тук, те са свикнали да работят повече с живите вместо с мъртвите. Ще се опитаме да разберем защо тези шестте са оцелели.

— А ако е магия? — попитах.

Той кимна.

— Не казвайте на лейтенант Маркс, но жена ми е вещица. Тя е пътувала по света с мен, виждала е такива неща. Понякога това което намираме е повече в нейната специалност от колкото в моята, не често, но се случва. Хората са напълно способни да се измъчват един друг без магия. Но по някога е нещо повече.

— Не приемайте това грешно — казах — но защо не й си се обадил за това?

Той си поеме дълбок дъх и го изпусна.

— Тя беше извън страната по друг случай. Защо, може би ще попитате, не и се обадих да се прибере по-рано.

Поклатих глава.

— Нямаше да попитам.

Той се усмихна.

— Благодаря ти за това. причината ми бе, че жена ми е нужна другаде и че ФБР изглежда бяха сигурни, че е човек. — Той погледна към Едуард и обратно към мен. — Истината, госпожице Блейк е че нещо в това ме изплаши. А аз не съм човек, който се плаши лесно.

— Страхувате се за жена си — казах.

Погледна ме сякаш можеше да погледне направо в ума ми с тези бледи очи.

— Ти няма ли да бъдеш?

Докоснах ръката му, нежно.

— Доверете се на инстинктите си. Ако го чувствате грешно изпратете я надалеч.

Той се дръпна от докосването ми, усмихнат и хвърли салфетката, с която бе избърсал ръцете си, в кошчето за боклук.

— Това би било ужасно суеверно от моя страна.

— Имате лошо предчувствие с жена ви намесена в този случай. Довери се на инстинктите си. Не се опитвай да бъдеш разумен. Ако обичаш жена си, слушай сърцето си, не главата си.

Той кимна два пъти и каза.

— Ще помисля за това което казахте. Сега, наистина трябва да вървя.

Подадох му ръката си и той я прие.

— Благодаря за времето ти, докторе.

— Мое е… удоволствието, госпожице Блейк. — Той кимна към Едуард. — Господин Форестър.

Едуард кимна и бяхме оставени в тишината на стаичката.

— Слушай сърцето си, не главата си. дяволски романтичен съвет идващ от теб — каза Едуард.

— Зарежи го — казах. Ръката ми бе на дръжката на вратата.

— Как би бил любовният ти живот ако последваш съвета си? — попита той.

Отворих вратата и излязох в хладният бял коридор без да му отговоря.