Обсидианова пеперуда

43

Едуард влезе преди вратата да се беше затворила. Той носеше една от онези ризи с къс ръкав с малки джобчета отпред. Ако беше светлокафява, щях да кажа, че изглеждаше облечен за сафари, но ризата беше черна. Черни бяха и наскоро изгладените му дънки, коланът, който опасваше тесният му кръст, чак до боядисаната в черно катарама на колана, така че да не свети в тъмното и да го издаде. Катарамата на колана пасваше на презраменния кобур и пистолета, който очертаваше гръдта му. Виждаше се ивица бяла тениска през деколтетоо на ризата, но като изключим това си беше еднообразна чернота. Това караше косата и очите му да изглеждат дори по-бледи. За първи път откакто бях пристигнала, го виждах навън без каубойската шапка.

— Ако си облечен за моето погребение, е твърде небрежно. Ако това е просто обикновеното ти облекло, тогава сигурно плашиш туристите.

— Жива си. Добре — каза той.

Погледнах го.

— Много смешно.

— Не се шегувах.

Погледнахме се един друг.

— Защо си толкова сериозен, Едуард— Попитах лекаря и той каза, че е нямало други убийства.

Той поклати глава и застана до долната част на леглото, близо до импровизирания олтар. Гледах надолу към него по дължината на леглото и беше неудобно. Намерих бутоните за управление с дясната си ръка и повдигнах бавно горната част на леглото. Била съм в достатъчно болнични легла, за да знам кое къде беше.

— Не, нямаше други убийства — каза той.

— Тогава за какво е мрачната физиономия? — Обръщах внимание на тялото си, докато леглото се повдигаше, чакайки да заболи. Изпитвах болка навсякъде, както би се чувствал всеки след като е бил ударен в стената. Гърдите ме боляха и не беше само заради изгарянията. Спрях, когато можех да стоя достатъчно изправена, за да мога да го виждам, без да се напрягам.

Той се усмихна леко.

— Почти умря и питаш какво не е наред?

Повдигнах вежди към него.

— Не знаех, че ти пука.

— Повече, отколкото би трябвало.

Не знаех какво да отвърна на това, но опитах.

— Това означава ли, че няма да ме убиеш просто за спорта?

Той примигна и емоцията си беше отишла. Едуард стоеше втренчен в мен, обичайната му развеселена пустота се изписа на лицето му.

— Знаеш, че убивам само за пари.

— Глупости — казах аз. — Виждала съм те да убиваш хора и когато не си получил заплата.

— Само когато съм с теб.

Опитах се да го играя тежкарски и мъжкарски. Не се хващаше на нито едното. След това опитах с честност.

— Изглеждаш изморен, Едуард.

Той кимна.

— Изморен съм.

— Ако е нямало повече убийства, защо изглеждаш толкова капнал от умора?

— Бернардо излезе от болницата едва вчера.

Повдигнах вежди.

— Колко зле беше ранен?

— Счупена ръка, сътресение. Ще оздравее.

— Добре — казах аз.

Все още имаше полъх на странност, повече от нормалната чудатост на Едуард, сякаш имаше какво още да се каже, а той не искаше да го каже.

— Изплюй камъчето, Едуард.

— Какво имаш предвид?

— Кажи ми какво те тревожи.

— Опитах да се видя с Ники Бако без теб или Бернардо.

— Бернардо ти е казал за срещата? — Попитах аз.

— Не, твоят приятел, детектива Рамирес ми каза.

Това ме изненада.

— Последният път, когато говорих с него, той един вид настояваше да дойде с мен и да се срещне с Бако.

— Той все още искаше да дойде, но Бако не пожела да се види с никой от нас. Той настоя, че ти или Бернардо, или поне ти, трябва да сте там.

— Не си разтревожен, само защото Ники не е искал да си играе с теб. — казах аз. — Просто ми кажи.

— Наистина ли се нуждаеш от Бако, Анита?

— Защо?

— Просто отговори на въпроса. — Познавах Едуард достатъчно добре, за да знам, че наистина го има предвид. Отговарям на въпроса му или той нямаше да отговори на моите.

— Да, имам нужда от него. Той е некромант, Едуард и каквото и да е това нещо то също е вид некромантия.

— Но ти си по-добър некромант от него, по-силен.

— Може би, но не знам много за ритуалната некромантия. Това, което правя, всъщност е по близко до вуду, отколкото традиционна некромантия.

Той се усмихна слабо, клатейки главата си.

— И какво точно е традиционна некромантия, и откъде си толкова сигурна, че Бако я практикува?

— Ако той беше съживител, щях да съм чувала за него. Няма много от нас. Така, че той не вдига зомбита. Но ти и всички други в метафизическата общност в околностите на Санта Фе, казвате че Бако си има работа със смъртта.

— Познавам само репутацията му, Анита. Никога не съм го виждал да прави разни глупости.

— Хубаво, но аз съм го срещала. Той не прави вуду. Виждала съм достатъчно, за да познавам символичните знаци и усещането му. Така, че ако не е повдигач на зомбита или вудун жрец и хората все пак го наричат некромант, тогава трябва да прави ритуална некромантия.

— Което е? — Попита Едуард.

— Съдейки по това, което зная, е вдигане на духовете на мъртвия за някакви гадателни цели или за отговори на въпроси.

Едуард поклати глава.

— Каквото и да прави Бако, трябва да е по-лошо от това да вдига няколко призрака. Хората са уплашени от него.

— Хубаво, че го спомена преди да се срещна с него за първи път — казах аз.

Той пое дълбоко дъх, с ръце на бедрата без да ме гледа.

— Бях немарлив.

Погледнах го.

— Ти си много неща, Едуард. Немарлив не е едно от тях.

Той кимна и погледна нагоре към мен.

— Какво ще кажеш за съревноваващ?

Намръщих му се, но казах:

— Бих казала съревноваващ. Но това какво общо има с Бако?

— Знаех, че бара му е свърталището на местните върколаци.

Зяпнах го, просто го зяпнах. Когато си затворих устата, казах:

— Ти, съревноваващо лайно. Остави Бернардо и мен да влезем неподготвени. Можеше да ни коства живота.

— Няма даже да попиташ защо те оставих да влезеш на сляпо? — Попита той.

— Нека отгатна на наслуки. Искал си да видиш как бих се справя хладнокръвно, може би как Бернардо би се справил или може би и двамата.

Той кимна.

— Мамка му, Едуард. Това не е игра.

— Знам това.

— Не, не знаеш. Криеш неща от мен от момента, в който слязох от самолета. Продължаваш да тестваш самообладанието ми, за да видиш дали е по-добро от твоето. Това е толкова тийнейджърско, толкова… — напрегнах се да намеря правилната дума — … типична мачовска работа.

— Съжалявам — каза той, и гласът му беше мек.

Извинениеето ме спря, пресушавайки малко от основателното възмущение.

— Никога не съм те чувала да се извиняваш за каквото и да е, Едуард, на никого.

— Мина много време, откакто съм казал на някого, че съжалявам.

— Това означавали, че игричките свършиха и ще спреш да се опитваш да видиш кой е по-големият, по-лошият човек?

Той кимна.

— Това означава.

Лежах и гледах в него.

— Дали е от това, че си с Дона или нещо друго започва да те открива към света?

— Какво искаш да кажеш?

— Ако не спреш с всичките тези сантиментални глупости, ще започна да си мисля, че си обикновен смъртен като останалите от нас.

Той се усмихна.

— Говорейки за безсмъртни — каза той.

— Не говорехме за тях — рекох аз.

— Сменям темата — отговори той.

— Добре.

— Ако това чудовище наистина е ацтекски торбалан, тогава е дяволско съвпадение, че господарят на града, който по случайност е ацтек, не знае нищо по въпроса.

— Говорихме с нея, Едуард.

— Мислиш ли, че вампир, дори и вампир повелител, може да направи всичките неща, които видяхме?

Помислих върху това, но накрая казах:

— Не и само от вампирски сили, не, но ако е била някакъв вид ацтекска чародейка приживе, може и да е запазила силите си след смъртта. Просто не знам толкова много за ацтекската магия. Не се среща под път и над път. Тя е различна от всички вампири, които съм срещала някога. Може да означава, че е била чародейка приживе.

— Мисля, че трябва да я видиш отново.

— И какво— Да я попитам дали е замесена в убийствата и осакатяванията на около двайсет човека?

Той се ухили.

— Нещо такова.

Кимнах.

— Добре. Когато изляза от болницата, посещението на вампирската централа оглавява списъка ми.

Лицето му стана много безизразно.

— Какво има, Едуард?

— Наистина ли се нуждаеш от Бако? — Попита той.

— Усетих това нещо първата нощ, когато пристигнах или първия ден. То също ме усети и се предпази. Не бях го усещала толкова силно от тогава, а бях минала с кола покрай мястото, където го бях усетила. Бако също може да го усети и се бои от него. Така че да, искам да говоря с него.

— Не мислиш, че той стои зад това?

— Усещала съм силата на това нещо. Бако е силен, но не е толкова силен. Каквото и да е това нещо, не е човек.

Той кимна.

— Добре. — Каза го сякаш е взел решение. — Бако казва, че трябва да се срещнеш с него преди десет тази сутрин или да не си правиш труда да ходиш.

Претърсих стаята, докато не намерих часовникът на стената. Беше осем.

— Мамка му — казах аз.

— Лекарят казва, че трябва да си тук поне за още двайсет и четири часа. Леонора Евънс казва, че ако чудовището се опита да те убие отново, няма да оцелееш.

— Имаш си свое становище. — казах аз.

— За малко да не ти кажа.

Започвах да се ядосвам.

— Нямам нужда да ме предпазваш, Едуард. Мислех си, че точно ти от всички хора, знаеш това.

— Сигурна ли си, че си в състояние да го направиш?

Почти казах „да”, но бях твърде уморена. Бях изтощена до кости и това нямаше нищо общо с недостига на сън. Болеше ме и беше отвъд натъртванията и разрезите, които можех да почувствам.

— Не — казах аз.

Той примигна.

— Трябва да се чувстваш като развалина, за да си го признаеш.

— Чувствала съм се и по-добре, но нещо плаши Бако. Ако той казва да се срещнем преди десет сутринта, значи ще се срещнем преди десет. Може би голямото лошо нещо ще дойде да го вземе днес в единайсет. Не можем да пропуснем това, нали?

— Донесъл съм ти сак с чисти дрехи за теб навън в коридора. Отрязаха презраменния ти кобур в спешното, както и гръбната ножница.

— По дяволите — казах аз, — тази ножница беше по поръчка.

Той сви рамене.

— Можеш да си поръчаш нова.

Той тръгна към вратата, излезе за момент, след това се върна с един малък сак. Заобиколи леглото, за да застане от страната където беше столът на Леонора. От другата страна на леглото беше по-претъпкано с удобства за посетители.

Той отвори сака и започна да вади дрехите. Разкопчаната му черна риза не пасваше идеално гладко около торса му. Поставяше дрехите в спретната купчина — черни дънки, черна тениска, черни чорапи, дори бельото и сутиена съвпадаха.

— Каква е тази схема с погребалния цвят?

— Тъмно синята ти тениска и дънките бяха изхвърлени. Всичко, което ти беше останало беше черно, червено и лилаво за блузи. Днес ни трябва нещо тъмно, което да ти придава авторитет.

— Тогава защо ти си в черно? — Наблюдавах начина, по който ризата се усукваше, когато се мърдаше. Не беше пистолет. Не мисля, че бяха и ножове. Какво имаше под ризата?

— Ако си с бяло кръвта ще изпъква.

— Какво има под ризата ти, Едуард?

Той се усмихна и разкопча копчетата в средата. Имаше нещо, което приличаше на модифициран кобур за предната част на панталона, който беше обвързан към горната част на тялото. Но не беше пистолет. Бяха метални парчета, твърде големи, за да са амуниции и до колкото можех да видя твърде странно заформени в краищата. Изглеждаха като тънички метални стрели…

— Това да не са някакъв вид ножове?

Той кимна.

— Бернардо каза, че както ти си извадила око на едното и не му е харесало, същият ефект ще се постигне и с летящи ножове.

— Избождах очи на два пъти и всеки път изглежда болеше и ги дезориентираше. Честно казано не мислех, че Бернардо е забелязал какво правех.

Той се усмихна и започна да закопчава ризата си.

— Не бива да го подценяваш.

— Наистина ли можеш да уцелиш око като хвърлиш едно от тези неща?

Той извади един от малкия си кобур и го хвърли в стената с един лек замах на ръката си. Той прониза една от тънките шарки на тапета от другата страна на стаята.

— Не бих могла да уцеля каквото и да било с тия неща?

Издърпа го от стената, прибра го в кобура на гърдите си и тръгна обратно към мен.

— Можеш дори да получиш своя собствена огнехвъргачка, ако искаш.

— Леле, а даже не е Коледа.

Той се усмихна.

— Не е за Коледа, повече за Великден.

Намръщих му се.

— Не схващам връзката с Великден.

— Ти се върна от мъртвите или никой не ти е казал?

Поклатих глава.

— Какво да ми кажат?

— Сърцето ти спря три пъти. Рамирес продължил да ти прави сърдечен масаж, докато докторите не пристигнали при вас. Но те те загубили два пъти. Изплъзваше се за трети път, когато Леонора Евънс ги убеди да— позволят да опита и те спаси с онази добра старовременна религия.

Сърцето ми изведнъж започна да бие по-трудно и можех да се закълна, че вътре в ребрата ми болеше с всеки един удар.

— Да ме уплашиш ли се опитваш?

— Не, само обяснявам връзката с Великден. Знаеш, Христос се е вдигнал от мъртвите.

— Схванах, схванах. — Внезапно се почувствах уплашена и ядосана. Рядко съм само едното, без да съм и другото.

— Ако все пак вярваш в това, бих запалил свещичка или две — каза той.

— Ще си помисля — казах аз и гласът ми звучеше отбранително, дори на мен.

Той пак се усмихваше и аз започвах да не вярвам на усмивката му почти толкова, колкото и на останалата част от него.

— Или може би трябва да поговориш с Леонора и да я попиташ кого е помолила за помощ, за да те върне обратно. Може би не се нуждаеш от запалена свещ. Може би трябва да заколиш няколко пилета.

— Уиканите не убиват, за да пробудят сила.

Той сви рамене.

— Извинявай, в училището за убийци не преподават сравнителна религия или метафизика.

— Изплаши ме, напомни ми колко съм ранена, а сега ме будалкаш и ме дразниш. Искаш ли да стана от това легло и да се срещна с Бако или не?

Лицето му беше напълно сериозно, последните следи от хумор се оттичаше както лед, който се топи в гореща чиния.

— Искам да направиш това, от което се нуждаеш ти, Анита. Мислех си, че искам да спипам този кучи син на всяка цена. — Той докосна дясната ми ръка там, където лежеше на чаршафа. Не я подържа, само я докосна, след това се отдръпна. — Сгреших. Има цена, която не бих платил.

Преди да можех да помисля какво можех да кажа, той се обърна и излезе. Не бях сигурна кое ме объркваше повече — случаят или новият и по-емоционален Едуард. Мярнах колко е часът. Мамка му. Имах час и четирдесет минути да се облека, да се отпиша от болницата въпреки нарежданията на доктора и да подкараме към Лос Дуендос. Обзалагах се, че споренето с доктор Кънингам ще отнеме повече от другите две неща.