Обсидианова пеперуда

37

Докато успея да намеря празно място, с Бернардо вече бяхме измислили план. Аз бях съживител от друг град, дошла да говори по служебни въпроси с един от малкото съживители, за които бях чувала. Ако това не беше дяволски близо до истината, щеше да бъде доста лоша история като за прикритие. Дори и при положение, че беше истината, или близо до нея, пак звучеше слабо. Но нямахме цял ден на разположение, а освен това не мислех, че да бъдем прикрити е силната страна на нито един от нас. И двамата се чувствахме по-добре в ролята на разбий-вратата-и-стреляй, отколкото на измисли-добра-история-за прикритие-и-проникни-в-тила-на-врага.

Бернардо протегна ръка към мен точно преди да пресечем улицата, а аз му се намръщих.

Той поклати ръката си към мен:

— Хайде, Анита, играй честно. — Беше протегнал дясната си ръка. За секунда се вгледах в нея, но накрая я приех. Пръстите му се плъзнаха около ръката ми малко по-бавно и малко по-собственически отколкото беше нужно, но можех да го преживея. За щастие и на двама ни съм десничар, а Бернардо — левичар. Можехме да се държим за ръцете и все пак ръцете, с които стреляме да са свободни. Обикновено, когато се стигнеше до гушкане, аз бях единствената въоръжена, така че се съобразявахме само с моята ръка за стрелба.

Излизала съм с мъже, с които не можем да се държим за ръце и те да не се поклащат непохватно между нас. Бернардо не беше един от тях. Той забави крачка, за да мога да се нагодя към дългите му крака, докато не осъзна, че съм на крачка пред него, влачейки го за ръка. Имам много високи приятели. Никой от тях не се е оплакал, че не мога да вървя наравно с него.

Вратата към бара беше черна и се сливаше толкова добре с фасадата на сградата, че може спокойно да я пропуснеш. Бернардо я отвори пред мен и аз му го позволих. Ако започнехме да спорим кой на кого да отвори, можехме да си развалим прикритието. Въпреки че, ако наистина ми беше гадже, щяхме да сме провели този разговор. Така де.

В минутата, в която пристъпих в бара, не, в момента, в който стъпих в бара, разбрах, че няма да се впишем. Толкова много неща вече се бяха объркали. Дрехите ни не бяха в повече, просто не бяха точните дрехи. Ако Бернардо беше зарязал черната официална риза и носеше само бялата тениска, и ако тя не изглеждаше толкова нова, може би щеше да се впише. А аз определено бях единствената със сако в помещението. Но дори и само с тенис-блузката и дънките щях да изглеждам навлечена в сравнение с това, което носеха повечето жени. Може ли да се каже твърде къси шорти?

Момичето близо до нас, и като казвам момиче имам предвид момиче — ако имаше и осемнадесет, бях готова да си изям чорапа, ме изгледа враждебно. Тя имаше дълга, кестенява коса, която се люлееше покрай раменете?. Косата— изглеждаше чиста и блестяща дори на слабото осветление. Гримът беше лек, но много добре направен. Би трябвало да обмисля кого да заведе на бала. Вместо това беше облечена в черен, кожен сутиен с метални капси и съответстващи му панталонки, които изглеждаха като нарисувани на тесния— ханш. Чифт от онези неудобни обувки с много висок ток и на платформа, допълваха облеклото й. Този вид обувки на платформи са били грозни още през седемдесетте и осемдесетте и си оставаха грозни две десетилетия по-късно, нищо че се бяха върнали на мода.

Беше се увесила на един мъж, който беше с тридесет или повече години по-стар от нея. Косата и рошавата му брада бяха сиви. На пръв поглед можеше да ти се стори, че е дебел, но той беше едър по начина, по който са едри нападателите в американския футбол, плът и под нея мускули. Очите му бяха скрити под малки, тъмни кръгли очила, дори при положение, че в бара беше постоянен полумрак. Седеше на масата, която беше най-близо до вратата, а едрите му ръце почиваха върху нея. Той беше напълно отпуснат, но все пак човек можеше да се усети големината му, колко беше внушителен физически. Момичето бе по-слабо и по-ниско от мен. Надявах се да му е дъщеря, но някак си се съмнявах.

Той се изправи и вълна от енергия се изля от него на талази, почти видим облак от сила. Изведнъж ми стана много трудно да дишам и не беше от цигарения дим, който се стелеше ниско из помещението като мъгла. Дойдох тук и очаквах да видя съживител. Не очаквах да видя върколак. Не мога да съм сто процента сигурна за вида на животното, но наречете го предчувствие — los lobos — трябваше да са върколаци.

Огледах помещението пълно с хора и усетих как силата им се надигна като невидима козина. Бернардо постави дясната си ръка на рамото ми и ме повлече към бара, бавно. Нужно ми бе почти цялото самообладание, за да не изкарам един от пистолетите. Не се протегнах към нито един от тях. Те не ни бяха посрещнали с насилие. Вероятно винаги са правили подобно шоу към всеки нахален турист. Почти всеки ще долови посланието и ще се изниже. Изнизването звучеше като много добра идея. За нещастие ние си имахме работа, и очевидната яка заплаха не беше достатъчно, за да ни спре. Жалко. Защото нямаше да им хареса факта, че не си тръгваме. Ами ако сегашната заплаха не беше нещо обичайно— Ами ако се опитваха да ни прогонят, защото ставаше нещо нередно— От лошо по-лошо.

Дългият дървен бар се беше разчистил, докато стигнем до него. По-добре за мен. Не исках да бъда обградена. Барманката беше жена, и изненадващо — джудже, а, малък човек. Не можех да надзърна зад бара, но трябваше да има нещо, на което да е стъпила. Тя имаше къса, гъста коса, изпъстрена с бели кичури. Лицето— беше с типично грубо и квадратно, но очите— бяха с най-твърдия поглед, който някога бях виждала. Лицето— беше набраздено с дълбоки бръчки, но не от старост, а от тежък живот. Едната— вежда беше пресечена от голям бял белег. Липсваше— само табела над главата: „Аз съм имала труден живот”.

— Какво ще желаете? — попита тя. Тонът— съвпадаше с останалата част от нея — беше суров.

Почти очаквах Бернардо да отговори, но вниманието му изцяло беше насочено към залата и атмосферата на нарастваща враждебност.

— Търсим Ники Бако — казах аз.

Очите— дори не трепнаха.

— Никога не съм чувала за него.

Поклатих глава. Отговорът— беше автоматичен. Дори не— се наложи да го обмисли. Бих могла да попитам за всеки останал в залата и отговорът щеше да бъда същия. Понижих гласа си, въпреки че знаех, че съществата в стаята щяха да чуят и най-тихия шепот.

— Аз съм некромант. Чух, че и Бако е такъв. Срещала съм много вдигачи на зомбита, но никога не съм сещала друг некромант.

Тя поклати глава.

— Не знам за какво говорите. Започна да търка бара с лекьосан парцал. Дори вече не ме гледаше, сякаш се бях превърнала в нещо съвсем безинтересно.

Те щяха да се позабавят малко, после щяха да станат нетърпеливи и да се опитат да ни изритат навън.

Освен ако не започнехме да стреляме по хората, щяха да успеят. Когато не си сигурен, кажи истината. Не е обичайната ми тактика, но хей, трябва да пробвам всичко по веднъж.

— Аз съм Анита Блейк — това беше всичко, което успях да кажа преди погледът— да светне нагоре и това беше първият път, в който наистина ме погледна.

— Докажи го — каза тя.

Започнах да бъркам в якето си, за да извадя личната си карта. Чух щракването на оръжие изпод бара, когато тя спусна ударника. Само от звука можех да кажа, че това е старовремска пушка с рязана цев, иначе нямаше да се събере зад бара.

— Бавно — нареди тя.

С ъгълчето на окото хванах движението на Бернардо. Завърташе се към нас, може би вадеше оръжие.

— Всичко е наред, Бернардо. Всичко е под контрол.

Не мисля, че ми повярва.

— Моля те — изрекох.

Не казвах често „моля те”. Бернардо се поколеба, но в крайна сметка се обърна отново назад, за да наблюдава събиращите се вълци. Просъска ми:

— Побързай.

Направих това, което ми каза дамата с пушката, насочена към гърдите ми и като се движех много, много бавно— подадох картата.

— Остави я на бара.

Така и направих.

— Разтвори ръцете си на бара. Наведи се към него.

Повърхността му беше лепкава, но задържах ръцете си и мен легнали върху него, като един вид се подпирах на тях. Можеше да поиска просто да заема позицията*(* става въпрос за позата при претърсване — широко разкрачени крака, ръцете най-често са на тила, а тялото е наведено върху някаква повърхност). Разкрачих и краката си.

— Той също — допълни тя.

Бернардо я беше чул.

— Не — отказа той.

През очите и мина нещо, което би накарало Едуард да се гордее. Знаех, че тя ще го направи.

— Направи каквото тя ти казва или се разкарай оттук — казах му аз.

Той се премести така, че да може да обхваща с поглед стаята, мен и жената зад бара. Беше близо до външната врата. Едно бързо движение и можеше да е навън на следобедното слънце. Не се запъти към вратата. Погледна към мен. Очите му трепнаха към жената зад бара. Мисля, че видя в лицето и това, което бях видяла и аз, защото въздъхна така, че рамената му се приведоха. Той поклати глава, но се запъти към дългия бар. Движеше се вдървено, сякаш и най-малкото движение му причиняваше болка. Стойката му, лицето, всичко в него крещеше, че не му харесва това, което прави, но се облегна до мен на бара.

— Разтвори си краката — каза тя. — Облегни се на него сякаш искаш да огледаш това красиво личице в плота.

Чух как Бернардо си пое дъх със съскане, но разтвори краката си и се наведе достатъчно близо, за да види лака по надраскания барплот.

— Сега мога ли само да кажа, че това е лоша идея? — попита той.

— Млъквай — отвърнах му аз.

Жената разтвори документите ми върху барплота, а другата— ръка все още беше скрита отдолу. По някакъв начин бяха прикрепили пушката под бара. Чудех се какви ли още изненади са приготвили.

— Защо искаш да видиш Ники? — попита ме тя.

Не ми каза да се вдигна, затова не го направих.

— Казах ти истината. Искам да поговоря с друг некромант.

— Защо не ми каза коя си от самото начало?

— Понякога работя с ченгетата. Помислих си, че това може да те изнерви. — Трябваше да си извъртя очите нагоре, за да мога да я погледна. Бях възнаградена с усмивка. Изглеждаше някак непохватна на грубите— черти, но беше някакво начало.

— Защо искаш да говориш с друг некромант?

Оставих истината да изскочи от устата ми без да се съсредоточавам върху факта, че имам намерение да спра, преди да кажа всичко. Имам предвид, че Ники Бако е некромант, а ако некромантията е свързана с убийствата… Така че ще споделя само част от истината, докато разбера дали е от лошите момчета.

— Имам малък проблем, свързан с мъртвите. Трябва ми второ мнение.

Тогава тя се разсмя, остър звук като граченето на гарван. Аз подскочих, и кълна се, че усетих върколаците зад мен трепнаха. Ако не знаех по-добре, щях да кажа, че се страхуват от дребната женица. Знам, че аз се страхувах.

— На Ники ще му хареса това. Известната Анита Блейк идва да се консултира с него. О, дяволски ще му хареса. — Тя посочи с ръка. — А този кой е?

— Това е Бернардо, той е… приятел.

Очите— се втвърдиха.

— Колко добър приятел?

— Близък, много близък — отвърнах аз.

Тя легна на бара и сложи лицето си до моето, а ръката— още беше под плота, върху пушката.

— Би трябвало да те убия. Мога да го усетя. Ти ще нараниш Ники. — Вгледах се в очите— през няколкото сантиметра, които ни деляха. Очаквах да видя гняв или дори омраза, но там нямаше нищо. Именно тази празнота ми помогна да разбера нещо. Ако тя дръпнеше спусъка срещу мен, това нямаше да и е за пръв път.

Пулсът ми внезапно се качи в гърлото. Да ме отнесе психясало джудже барман, колко иронично. Запазих гласа си нисък, по начина, по който се говори на самоубийците, застанали на ръба или на хората, насочили оръжие към теб.

— Не планирам да нараня Ники. Честно, просто искам да се консултирам с него като некромант с некромант.

Тя просто продължи да се взира в мен, без дори да мига. Бавно се изправи.

— Ако се помръднеш, ще те убия. Ако той помръдне, ще те убия. — Начинът, по който го каза, ни предвещаваше, че каквото и да се случи няма да ни хареса.

Тя обърна погледа си към Бернардо и се облегна долу, така че главата— беше обърната странично към него, ухото— беше почти притиснато към бара.

— Чу ли ме добре, гадженце?

— Чух те — отвърна той, а тонът му също беше нисък и спокоен. Той също беше го видял. Тя си търсеше извинение, за да ме убие. Никога преди не я бях срещала, затова не можеше да е нещо лично. Но лично или не, все така щях да съм мъртва.

— Не разрешаваме на външни хора да вкарват пистолети в нашия дом.

— Не съм имала намерение да проявя неуважение — отговорих— аз. — Винаги ходя въоръжена. Нищо лично.

Тя отново се облегна на бара и приближи лицето си до Бернардо.

— Ами ти — И ти ли винаги ходиш въоръжен?

— Да — отвърна и той. Намръщи се, а после отново се втренчи в бара. По щастлива случайност днес носеше барета или прекрасната му коса щеше да бъде покрита с лепкав боклук. Чувствах как ръцете ми се залепват завинаги за дървото.

— Не, тук вътре не — каза тя.

Огромният човек от предната маса беше този, който ни претърси. Някак си знаех, че е той. Силата му се блъсна в гърба ми като почти истинска стена от сила. Мамка му. Той ме претърси, сякаш го беше правил и преди. Намери ножовете на китките и гърба ми, също и пистолетите. Също така намери и телефона ми, но го остави на бара пред мен, вместо да го вземе.

Можеше да се види усилието, което костваше на Бернардо да остави мъжа да го докосва, да го претърси, да му вземе оръжието. Също така и взе нож от единия ботуш на Бернардо. Всичко изглеждаше добре в сравнение с последното местопрестъпление, но денят не отиваше на добре.

— Сега вече може ли да се изправим? — попитах.

— Още не — отвърна ми тя.

Бернардо ме погледна с поглед, който ми обещаваше, че ако умре ще се върне и ще ме преследва, защото всичко е по моя вина.

Задържах гласа си спокоен, опитах се да звучи смислено.

— Знаеш, че съм Анита Блейк. Знаеш защо съм тук. Какво друго искаш?

— Харпо, провери портфейла на мъжа. Виж кой е — нареди тя.

Харпо— Едрият мъжага, трептящата планина от мистична енергия се казваше Харпо. Нищо от това не казах на глас. Наистина започвам да поумнявам.

Харпо извади портфейла на Бернардо. Той напъха десет милиметровия на Бернардо от едната страна на панталоните си, а моя „Браунинг” от другата страна. Не виждах „Файърстар”-а и ножовете. Може би ги беше напъхал в своите джобове.

— Според шофьорската му книжка е Бернардо Петнист Кон, но освен това, няма нито кредитни карти, нито снимки, нито нищо.

Очите на жената отново станаха безмилостни.

— Твърдиш, че е близък приятел?

— Да — отвърнах?. Отново започвах да се плаша.

— Любовник ли ти е? — попита тя.

Ако не беше насочила пушка срещу мен, щях да— кажа да върви по дяволите, но тя беше насочила, така че отговорих.

— Да. — Доверявах се на Рамирес, че знае какво говори, за това че трябваше да принадлежа на мъж. Надявах се, че лъжата е подходящият отговор.

— Докажи го - каза тя.

Вдигнах вежди на това

— Моля?

— „Моля?” — изимитира ме подигравателно и това изтръгна нисък боботещ смях от останалите в стаята.

— Обрязан ли е? — попита ме тя.

Поколебах се. Не можах да се спра. Въпросът ме хвана прекалено неподготвена. Преглътнах и казах:

— Да. — Имах шанс 50/50 и след като един мъж е американец и е под 40 имах още по-голям шанс.

Тя се усмихна, но очите и останаха като празни чаши.

— Вече можете да се изправите.

Преборих се с нуждата да изтрия ръцете си в панталоните. Не исках да я обиждам на тема чистота, но също така отчаяно исках да се измия. Приближих се към Бернардо, все едно искам прегръдка. Дори поставих лявата си ръка на кръста му, въпреки че се чудех дали няма да изцапам чудесната му бяла риза. Неговата ръка се плъзна на рамената ми, но вече наистина исках да се разкарам от огневата линия на проклетата пушка. Можех да се обзаложа, че е поставена на стационарна поставка, а не на въртяща се. Надявах се да съм права.

Ръцете и отново се показаха. Добър знак.

— Свали си панталоните, Бернардо — каза тя.

Усетих го как се стегна зад мен. И двамата погледнахме към нея. Отново тръгнах да казвам „Моля?”, но Бернардо каза:

— Защо?

Аз щях да поискам да повтори, само за да проверя дали съм я разбрала правилно. Той просто каза „защо”, сякаш това му се беше случвало и преди.

— За да можем да видим дали си обрязан.

Издърпах ръката си иззад гърба на Бернардо, застанахме близо един до друг, но без да си ударим ръцете една в друга. В крайна сметка, можеше и да ни се наложи да си бием.

— Казах, че е. Това не е ли достатъчно?

— Не. Виждаш ли, ти си права. Често работиш с полицията. Ако беше сама можеше и да видиш Ники, но той, ние нищо не знаем за него. Ако ти е любовник, тогава добре, но ако не е, тогава може би е ченге.

Бернардо се изсмя и мисля, че звукът сепна всички ни.

— Нови двайсет. Да ме бъркат с ченге.

— Какъв си, ако не си ченге? — попита го тя.

— Понякога съм бодигард. Понякога съм този, от когото трябва да се пазиш. Зависи кой плаща по-добре. — Гласът му звучеше много самоуверено, с абсолютна сигурност.

— Може би си, а може и да не си. Свали си панталоните и ще видим.

Той започна да си разкопчава колана. Отдръпнах се от него, но не много далеч. Не исках пак да заставам пред пушката.

— Какво не е наред. И преди си го виждала без панталоните — попита тя. Започвах да си мисля, че не ми вярва.

— Не и пред тълпа. Така не съм. — Оставих справедливото възмущение да пламне в гласа ми. Това предизвика повече смях сред тълпата.

Жените бяха започнали да скандират „Свали ги, свали ги”, че и по-лоши неща. Момичето, което се беше увесило на Харпо, беше застанало точно зад него и се наслаждаваше на шоуто с блестящи, развълнувани очи.

Бернардо не се оплака или изчерви. Той просто си събу панталоните, свали ги до средата на бедрата и застана така. Автоматично погледнах встрани. Жените се разпищяха и разсвириха. Един глас извика „Голяма работа, да!” Мъжете се присъединиха. Те го поздравяваха и коментираха как го правим, без да ме наранява.

Трябваше да погледна. Не можах да се въздържа. Трябваше да разбера дали предположенията ми са излезли верни, но ако трябва да съм откровена просто исках да погледна. Смущаващо, но вярно. Отне ми няколко секунди, докато разбера, че е обрязан, защото това, което видях първо, беше размера. Той беше много, много надарен.

Изчервявах се и не можех нищо да направя по въпроса. Но знаех, че ако просто стоя така и го зяпам всичките лъжи ще отидат на вятъра. Опитах се да действам така, все едно там стоеше Жан-Клод или Ричард. Какво бих направила— Бих ги покрила с нещо.

Преместих се така, че да застана пред него, въпреки, че внимавах да не се допра. Признавам си, че и не можех да гледам към нищо друго. Ричард беше впечатляващ. Но Бернардо беше подминал впечатляващото и клонеше към плашещ. Закрих го от погледите с тялото си, като го хванах с ръце отстрани на талията, за да се стабилизирам. Изчервявах се толкова силно, че се замаях.

Погледнах към нея като все още го закривах от хората в залата.

— Това достатъчно ли е? — попитах. Дори гласът ми тънеше в неудобство.

— Целуни го — каза тя.

Погледнах към нея.

— Остави го да си обуе панталоните и ще го целуна.

Тя поклати глава.

— Не съм казала, че ще го целуваш по устата.

Ако успеех да се изчервя още малко, главата ми щеше да експлодира. Обърнах се обратно, така че не можех да го виждам повече.

— Определено няма да го направим.

— Мисля, че ще направите всичко, което поискаме.

Не знам какво щях да отвърна на това, защото прозвуча мъжки глас.

— Стига игрички, Паулина. Върни им оръжията и ги пусни.

Всички се обърнахме. От неясния край на стаята идваше друго джудже, малък човек. Той беше може би с половин глава по-висок от барманката, Паулина, изглеждаше повече като испанец и беше по-млад. Косата му беше тъмно черна, кожата мургава и без бръчки. Изглеждаше на двадесет и няколко, но аурата от сила, която се носеше от него като изумителен парфюм, се усещаше по-стара.

— Аз съм Никандро Бако, Ники за приятелите ми. Тълпата се разтвори, за да го пропусне като завеса, която някой беше дръпнал. Той протегна ръка към мен и аз я поех, но не си стиснахме ръце. Вдигна ръката ми към устните си и я целуна. Но очите му се завъртяха така, че да може да вижда лицето ми, докато го правеше и нещо от начина, по който изглеждаха очите му, устата му на кожата ми, ми напомниха за по-интимни места, на които може да се намира устата на един мъж. Издърпах ръката си при първия удобен случай, в който нямаше да изглеждам нелюбезна.

— Г-н Бако, благодаря ви, че се срещнахте с мен. — Звучах толкова делово, сякаш Бернардо не беше застанал зад нас със свалени около бедрата гащи.

— Облечи се — нареди той. Почти не погледна към Бернардо. Чух как си вдига панталоните, бори се да върне всичко на мястото му, въпреки че честно казано се чудех как може дънките му да поберат всичко.

— Защо сте тук, г-це Блейк?

— Наистина имах нужда да говоря с друг некромант.

— Звучи така, сякаш сте си променили мнението — каза той. Оглеждаше ме подробно, изучаваше лицето ми. Когато вдигнах ръка, за да докосна косата си, той проследи движението ми.

— Демонстрациите ми отнеха всичкото време. Имам уговорена среща с полицията, която наистина не мога да пропусна. — Добавих частта за полицията нарочно, защото имах чувството, че Бако беше наясно с абсолютно всичко, което се беше случило тук. Всъщност, те не ни бяха наранили, а просто ни бяха засрамили или по-точно мен. Той се беше появил точно в критичния момент. Да бе, да.

— Като двамата полицаи, които ви чакат отвън?

Усетих как по лицето ми премина проблясък на знание, не много силна реакция, но беше достатъчно.

— Можете ли да ни обвините за подкреплението?

— Казваш, че се боите от нас, така ли? — Това предизвика ниско боботене сред тълпата, сякаш всички си бяха поели дъх едновременно.

— Щях да съм глупачка, ако не се страхувах — отвърнах му.

Той наклони главата си на една страна и движението му наподоби на някаква птица.

— И ти не си глупачка, нали, Анита?

— Опитвам се да не бъда.

Той махна с ръка към жената, която все още стоеше зад бара.

— Паулина не те харесва. Знаеш ли защо?

Сега беше мой ред да поклатя глава.

— Не.

— Тя ми е съпруга.

Явно все още съм изглеждала объркана.

— Съжалявам, но не разбирам.

— Тя знае, че имам слабост към жени със сила.

Намръщих се към него.

— Тя не би трябвало да се притеснява. Аз един вид съм заета.

Той се усмихна.

— Без повече лъжи, Анита. Ти и той не сте любовници. — Той отново взе ръката ми и ме погледна с черните си очи. За пръв път осъзнах, че той се счита за донжуан. И затова се налага жена му да се притеснява, не за мен, а за останалите жени. Това личеше в очите му и в начина, по който потупа ръката ми.

Издърпах си ръката от него и пристъпих назад, за да застана до Бернардо. Всъщност му протегнах ръка и той я пое. Ръцете и на двама ни бяха лепкави от барплота, но стиснах здраво неговата.

Бако беше на половината на моя ръст, но ме изнервяше. Част от причината за това беше напиращата от него магия, като завеса, която изпълваше стаята. Но другата част беше и в начина, по който всеки мъж може да те накара да се чувстваш нервно. Не ми харесва колко безочлив беше, когато не бяхме въоръжени. Погледнах към Паулина и тя имаше вид на поразена. Игра ли играеше той с нея— Измъчваше ли я— Кой знае, но аз исках да се разкарам оттук.

— Трябва да съм на едно място преди да се стъмни. Ако не искаш да говориш с мен, добре. Ще си тръгваме. — Започнах да се движа назад, като използвах тялото си, за да избутвам и Бернардо към вратата.

— Без оръжията си? — Бако изговори въпросително, гласът му весело се извиси.

Бернардо и аз замръзнахме. Бяхме достатъчно близо до вратата, за да хукнем към нея, може би и щяхме да успеем, но…

— Би било добре да си ги получим — отговорих му.

— Всичко, което беше нужно е да си ги поискате — каза Бако.

Попитах:

— Може ли да си получим оръжията обратно?

Той кимна.

— Харпо, върни им ги.

Харпо въобще не го направи на въпрос, просто ни върна пистолетите и ножовете. После отстъпи назад, за да се присъедини към останалите безмълвни зяпачи. Пистолетите и ножовете по китките бяха лесни за слагане. Ножът, чиято ножница беше по гръбнака, беше друга работа. Трябваше да си използвам лявата ръка, за да почувствам ножницата, после да почувствам върха на острието в отвора на ножницата. Беше ми станало навик да си затварям очите, за да мога да се концентрирам основно върху допира. Всъщност, вече отнемаше няколко секунди, за да го прибера. Истинският номер беше да не си клъцна кичур коса, докато острието се плъзгаше на мястото му.

Когато отворих очи, Бако гледаше към мен.

— Много е хубаво да видиш жена, която не разчита само на зрението си. Докосването е толкова важно сетиво, що се отнася до интимните обстоятелства.

Може би това че бях отново въоръжена ме направи смела, а може би и се бях уморила от нивото на напрежението.

— Мъжете, които обръщат всичко на сексулна тема, са толкова отегчителни.

Антипатия и гняв изпълниха чертите му, превръщайки очарователните му очи в черни огледала, като очи на кукла.

— Твърде добра, за да се чукаш с джудже?

Поклатих глава.

— Ръстът ти не е проблемът тук, Бако. Там, откъдето идвам аз, мъжете не правят такива простотии пред жените си.

Това го разсмя и смехът проблесна през лицето и очите му.

— Тайнството на брака— Обидена си заради добруването на жена ми— Ти си смешно момиче.

— Да, аз и Барбара Стрейзанд.

Смехът малко поизбледня от лицето му. Не мисля, че схвана шегата. Странно, но момичето с късите шорти беше тази, която срещна погледа ми. Мисля, че схвана майтапа. Ако харесваше ранните филми на Барбара Стрейзанд, тогава може би не беше изгубена кауза.

Бернардо ме докосна по рамото и аз подскочих.

— Тръгваме си сега, Анита.

Кимнах.

— С теб съм.

— Така и не зададе въпросите си — каза Бако.

— Почувства ли го? — попитах го аз.

Лицето му изведнъж стана сериозно.

— Има нещо ново тук. То е като нас. Разправя се със смъртта. Почувствах го.

— Къде? — попитах аз.

— Между Санта Фе и Албакърки, въпреки че започна от страната на Санта Фе.

— Приближава се към Албакърки, към теб — отвърнах му.

За пръв път изглеждаше несигурен, не съвсем уплашен, но определено не и щастлив.

— То знае, че аз съм тук. И аз го почувствах. — Той се вгледа в мен и вече нямаше закачка в погледа му. — То знае, че и ти си тук, Анита. То знае, че и ти си тук.

Кимнах.

— Може и да можем да си помогнем един на друг, Ники. Виждала съм телата. Виждала съм това, което нещото прави. Повярвай ми, Ники. Няма да ти се иска да свършиш по този начин.

— Какво предлагаш? — попита ме той.

— Да си убединим силите, за да видим дали ще можем да спрем това нещо, преди да е стигнало до тук, до теб. И да спрем с игричките. Никакви закачки повече. Без повече игрички от позицията на силата.

— Просто бизнес между нас? — каза той.

Кимнах.

— Нямаме време за нищо друго, Бако.

— Ела по-късно довечера и ще направя каквото мога, за да ти помогна. Въпреки че полицията няма да иска да споделяш информация с мен. Нали знаеш, аз съм много лош човек.

Усмихнах се.

— Ти си лош човек, Ники, но не си глупак. Нуждаеш се от мен.

— Както и ти се нуждаеш от мен — отвърна ми.

— Двама некроманти е по-добре от един - допълних.

Той кимна със сериозно лице.

— Върни се тук довечера, когато свършиш с полицейската работа. Ще те чакам.

— Може да закъснея— казах.

— Вече е по-късно, отколкото си мислиш, Анита. Моли се, ако си от този тип, да не е твърде късно.

— Анита? — Бернардо се обади.

— Тръгваме. — Оставих Бернардо да ни изведе заднишком през вратата, ръката му беше на рамото ми, за да ме насочва. Аз трябваше да наблюдавам залата, като му се доверявах да се убеди, че нещо няма да изскочи зад нас през вратата. Върколаците просто ни гледаха, не бяха доволни, но бяха готови да приемат заповеди. Бако явно беше техният варгамор, местният им вещер. Никога преди не съм срещала глутница, която да се страхува от варгамора си.

Лицето на Паулина беше това, което остана в съзнанието ми. Тя се беше втренчила в Бако и омразата по лицето и беше сурова. В този момент бях сигурна, че някога тя го беше обичала, наистина го беше обичала, защото само истинската любов може да се превърне в такава омраза. Бях погледнала в очите на Паулина над дулото на пистолета. Мислех си, че Ники Бако имаше повече проблеми от чудовищата в пустинята. Ако бях на негово място, щях да спя с пистолет.