Обсидианова пеперуда

23

“Обсидианова пеперуда”, клубът, беше между Санта Фе и Албакърки. Клубът беше построен навътре от пътя, като индианско казино.

Това беше изцяло капан за висококласни туристи. Паркингът беше толкова пълен, че трябваше да го обиколим, за да намерим място.

Сградата е била построена като изкуствен ацтекски храм. Или това, което аз знаех за ацтекските храмове. Но извън сградата изглеждаше като филмова постановка. Червен неон очертаваше квадратни лица, а името беше очертано с повече червен неон. Имаше опашка, спускаща се зад ъгъла на сградата и в горещата лятна тъмнина. Това не беше моят град. Не познавах мениджъра, така че не можех да прескоча опашката. Също така не исках и да се редя.

Едуард вървеше нагоре по опашката, сигурен, сякаш знаеше нещо, което аз не знам. Последвахме го, като послушни кученца. Не бяхме единствената четворка, която се опитваше да влезе в клуба. Бяхме единствената четворка, която не е съставена от двойки. За да се съчетаем ни трябваше, най-малко, поне още една жена. Но изглежда Едуард не се опитваше да се смесва. Той отиде в началото на опашката, където голям мъж, с широки рамене и индиански произход, стоеше с голи гърди, носеше нещо което изглеждаше като пола, но вероятно не беше. Тежка изкуствена златна яка описваше по-голямата част от раменете му, като мантия. Носеше корона от пера от ара* и други по-малки пера, които не можех да разпозная.

(Ара — Ара са най-едрите папагали. Оцветяването им е блестящо, основно в синьо, зелено, червено и жълто.)

Ако това беше само биячът на врата, наистина съм заинтересувана да видя цялото шоу. Въпреки че се надявах да имат достъп до много домашни папагали и да не са изклали птиците само заради дрехи.

— Ние сме компанията на професор Далас. Тя ни очаква — каза Едуард с най-добрият си „приятна среща” глас.

Окаченият с пера и злато мъж каза:

— Имена. — Той разгъна ръцете си и погледна в клипборда, който беше в ръката му през цялото време.

— Тед Форестър, Бернардо Spotted — Horse, Олаф Гъндерсон и Анита Ли. — Новото фамилно име ме спря. Изглежда, той наистина беше сериозен за това, че съм инкогнито.

— Идентификационни карти.

Опитвах се много трудно да запазя лицето си неутрално, но беше с усилие. Нямах фалшива лична карта. Погледнах Едуард

Той подаде шофьорската си книжка, тогава все още усмихвайки се, каза:

— Сега не си ли щастлива, че не те позволих да оставиш твоята в колата — и подаде втора шофьорска книжка на мъжа.

Той ги изгледа и двете по-дълго, отколкото мислех че трябва, сякаш подозираше нещо. Рамената ми всъщност бяха стегнати, чаках го да се обърне към мен и да каже, аха, фалшива шофьорска книжка, но той не го направи. Той подаде и двете книжки обратно на Едуард и се обърна към Бернардо и Олаф. Те чакаха с техните лични карти извадени, сякаш са правели това преди.

Едуард се отдръпна назад, заставайки до мен и ми подаде шофьорската книжка. Взех я и я огледах. Беше книжка направена в Ню Мексико с адрес, който не знаех. Но снимката беше моя, а името бе Анита Ли. Височината, теглото и останалите данни бяха точни, само името и адреса бяха грешни.

— по-добре го прибери в джоба си. Може да не съм наоколо следващият път, за да го намеря — каза той.

Прибрах го в джоба си, при другата шофьорска книжка, червилото, парите и допълнителният кръст. Не бях сигурна дали да бъда поласкана или обидена от това, че Едуард ми беше направил тайна идентичност. Разбира се, може би това беше просто шофьорска книжка, но познавайки Едуард, знаех че е нещо повече. Обикновено е така.

Големите двойни врати бяха отворени от друг голям мускулест тип в пола, въпреки че той нямаше корона от пера и модерна яка. по-малък бияч, изглежда. Вратите водеха към затъмнена стая опушена с тамян, който не разпознавах. Стените бяха напълно покрити с тежки завеси, само други двойни врати се показваше на пътя.

Друг бияч, този рус с тен на плътен мед, отвори вратата. Той имаше пера сплетени в русата му коса. Намигна ми докато минавахме през вратата, но изгледа отблизо Бернардо. Може би гледаше за оръжия, но аз мисля че гледаше задника на Бернардо. Нямаше да види оръжията отзад. Бернардо беше прехвърлил пистолета в предната част, тъй като оръжието щеше да се покаже ако е на гърба му. Което казваше колко впити бяха панталоните отзад.

Стаята, в която влязохме, беше голяма, простираща се в почти пълна тъмнина. Хората седяха на квадратни камъни маси, които ми изглеждаха подозрително като олтари. Или поне това, което Холивуд винаги е представял за олтар. „Сцената” заемаше голяма част от далечната лява стена, но това не беше сцена, не и наистина. Било е използвано като сцена, но е храм. Като че ли някой е отрязал върха на пирамида — храм и го е транспортирал тук, в този нощен клуб, в един град толкова далеч от буйните джунгли, където са били изградени, че самите камъни трябва да са самотни.

Жена се появи пред Едуард. Тя изглеждаше толкова етническа, като първият бияч с високо изваяни скули и лъскава черна коса, която стигаше до коленете й докато се придвижваше през масите. Имаше менюта в тъмните си ръце, така че предположих, че тя е домакинята. Но роклята й беше в червено с бял десен, а аз познавах коприна когато я видя. Роклята беше смътно ориенталска и не съвпадаше с декора на стаята или сновящите сервитьори в стари широки рокли от груб материал. Сервитьорите ходеха с широки сандали, докато домакинята се плъзгаше пред нас на високи токчета, червени като роклята и нокти, с перфектен маникюр.

Тя беше красива, висока, стройна, грациозна, като модел, но си противоречеше с облика, сякаш принадлежи на различна тема. Показа ни масата, която беше доста отпред с гледка към центъра на храма. Имаше жена на масата, която се изправи и ни предложи ръка, докато сядахме. Ръкостискането й беше здраво, а ръката — с големината на моята. Отнема практика да имаш здраво ръкостискане с толкова малки ръце.

Професор Далас, викайте ми Далас, беше по-ниска от мен, толкова малка, че в правилните дрехи би изглеждала доста млада. Тя носеше джинси Докерс, бяла риза с къси ръкави, с туид яка допълнено с кожени лепенки ла лакътят, сякаш е чела дрес код за колежански преподаватели и се опитва да спази изискванията. Косата й беше до раменете, средно кафяво, лицето й беше малко и триъгълно, и толкова бледо и перфектно, колкото бога който иска да бъде, очилата й бяха със златни рамки и твърде големи за малкото й лице. Ако това беше идеята й за дрехи за парти, някой трябва да я заведе на пазар. Но някак си, не мислех че на добрият професор й пука. Харесвах тази жена.

Мъж влезе през вратата, със странна форма, на върха на храма. В момента, в който той пристъпи, тишината започна да се разпростира около него, разпръсквайки се над цялата мърмореща аудиенция, докато не стана толкова тихо, че можех да чуя собствената си кръв как пулсира. Никога не съм чувала толкова голяма група да замлъква толкова бързо. Бих казала, че е магия, но не беше, не точно. Присъствието на този мъж беше някак магическо. Можеше да носи джинси и тениска и пак щеше да привлече вниманието ти. Разбира се, това което носеше само по себе си хващаше окото.

Неговата корона беше смесица от тънки дълги пера, странно зелено - синьо - златна окраска, така че като се преместеше цвета се променяше като дъга носеща се над челото му. Наметалото му висеше почти до коленете и изглежда беше оформено от същите пера като на короната, тъй като той се движеше във вълни на иридесценция (иидесценцията е оптично явление, при което цветът на дадена повърхност се променя с промяна на зрителния ъгъл) . Тялото му бе силно, квадратно и тъмно. Седях достатъчно близо, за да кажа дали е хубав или не, но гледайки го, не бях сигурна. Беше невъзможно да отделиш лицето от присъствието му, така че лицето нямаше голямо значение. Той беше атрактивен, не заради дължината на носа или края на брадичката, а просто защото.

Усетих, че сядам по-изправена на седалката, сякаш да привлека внимание. В момента в който го направих, знаех че дори и да не е магия, е нещо. Трябваше да се преборя, за да извърна очи от него и да погледна другите маси.

Бернардо го зяпаше, както и професор Далас. Едуард гледаше тълпата, а Олаф гледаше професора. Гледаше я, не по начина, по който мъж гледа жена, а както котка гледа птичка в клетка. Ако Далас бе забелязала, тя го игнорира, но някак си не мислех, че го е забелязала. Помислих си че дори присъствието на този мъж да изпълва залата, богатият му глас да се носи из въздуха, щях да усетя погледа на Олаф като студен повей по гръбнака си. Това, че Далас не съзнаваше нищо ме накара да се притеснявам за нея, съвсем малко и ме направи много сигурна, че не искам тя и Олаф никога да остават сами. Инстинктите й за оцеляване просто не са много добри.

Мъж, цар или върховен жрец, той говореше с богати тонове. Хванах само част. Нещо за месеца на Токскатал и избраният. Не можех да се концентрирам над гласът му, повече от колкото можех да го погледна, защото да му отдам прекалено много внимание означава, че ще бъда хваната от заклинанието, с което той омайваше тълпата. Не беше заклинание в истинският смисъл на думата, но имаше сила в това, ако не е магия. Разликата между магия и сила може да е много малко. бях принудена да приема този факт през последните две години.

Върховният жрец беше човек, но имаше усещане за възраст около него. В последните векове няма толкова много начини за хората да постигнат това. Единият начин е да си човешки слуга на могъщ вампир повелител. Освен, ако Обсидианова пеперуда е по-великодушна в споделянето на сила, отколкото повечето Господари на градове, които съм срещала, върховният жрец принадлежеше на нея. Той беше прекалено могъщо ехо на господаря си, за да се понесе, освен ако тя не бе господарят. Вампирите повелители са склони да унищожават или притежават това, което е могъщо.

Върховният жрец е бил сила в живота, харизматичен лидер. Сега векове на практика бяха превърнали харизматичността във вид магия. Пълноправни вампири не са ми повлиявали толкова силно. Ако това беше слугата, колко страшен щеше да е господаря— Седях на каменната маса, стягайки рамената си, за да усетя стегнатите каишки на презраменият кобур. Радвах се че съм взела допълнителен пълнител с куршуми. Помръднах китките си достатъчно, че да усетя ножовете да стоят срещу ръката ми. радвах се че съм донесла ножовете. Можеш да намушкаш вампир и да го оставиш жив, но все пак да изясниш… какво имаш предвид. Най-накрая бях способна да разделя силата от гласа му. Повечето вампири, когато могат, правят триковете си с глас. Самите думи съдържат ключа. Казват красиво и ти виждаш красота. Казват ужас и ти се чувстваш изплашен. Но този глас имаше много малко общо с думите. Това беше просто много силна аура на сила, като огромен звук, който го обгражда. Аудиенцията можеше да си мисли, че са привлечени от думите, но мъжа можеше да рецитира списък за покупки със същият ефект.

Думите бяха:

— Видяхте го като бог Тескатлипока* в нашия отворен танц. Сега вижте го като мъж. — Светлината заглъхваше докато жреца говореше, докато не бе оставен в почти пълна тъмнина, виждаха се само преливащите цветове на блестящите пера, докато той се местеше. Светлината дойде от другата страна на сцената, разкривайки мъж с бледа кожа, която блестеше под светлината от белите му крака до също толкова голи рамене. Гърбът му беше към аудиенцията и за миг помислих че е гол. Нямаше какво да развали извивката на тялото му от празните, по бедрата, по стегнатата заобленост на дупето му, по слабият му кръст, до широките му рамене. Косата му изглеждаше черна под светлината, отрязана толкова късо, че изглеждаше като избръснат. Обърна се бавно, разкривайки стрингове** с цвят толкова близък до кожата му, че разбирате, че илюзията за голота е планиран ефект.

*Тескатлипока е богът на нощното небе, Луната, звездите и младите мъже. Ацтеките го наричат още Яотъл (воинът), тъй като го свързват с разрушението и злото.

Лицето му блестеше неподправено като звезда, съвършено красиво. Той изглеждаше някак чист и перфектен, което не беше възможно. Никой човек не бе перфектен. Но той беше красив. Линия от черни косми преминаваше надолу през центъра на гърдите и стомаха му, за да изчезне под плата. Масата ни беше достатъчно близо, а тялото му достатъчно бледо, така че можех да видя тънката линия косми, които описваха сърната на гърдите му за да срещнат тънката линия по гърдите му като меки ръце описвайки буквата „Т”

Действително трябваше да поклатя глава, за да я избистря. Може би бе целомъдрието или може би имаше повече магия във въздуха от просто гласа на човешкият слуга. Погледнах обратно към сцената и знаех, че само трик на светлината, който караше кожата му да свети. Погледнах към професор Далас. Тя бе навела главата си много близо до Едуард, шепнейки му нещо. Ако тя виждаше шоуто всяка нощ, то това бе нищо за нея, но липсата на внимание, с което тя се отнасяше към мъжа, ме накара да се обърна и да огледам другите маси около нас. Повечето очи, особено женските бяха заковани на сцената. Но не всички очи. Някой пиеха, държейки ръце със приятеля си, правеха други неща. Обърнах се обратно към сцената и просто го погледнах, изпивайки линиите на тялото му. По дяволите, бях просто аз. Или по-точно, беше просто нормална човешка реакция към почти гол и атрактивен мъж. Бих предпочела заклинание. най-малко можех да обвинявам някой друг. Мой хормони, моя вина. Нуждаех се от повече хобита, това беше, повече хобита. Това щеше да оправи всичко. Светлините се завръщаха бавно докато свещеникът не се появи отново.

— Традицията бе, че двадесет дни преди великата церемония, булките ще бъдат избрани за него.

Съзрях малко козина и инстинктивно си помислих, че са превръщачи в тяхната получовешка полуживотинска форма. Но бяха мъже облечени в леопардски кожи. Не развяти като палто, а сякаш козината бе пришита около телата им. Някой от тях бяха прекалено високи за козините, така че се доста голи крака се показваха под животинските. Те се движеха през масите в необичайно грациозна линия, обвити в кожи с лица показващи се през отворените челюсти на мъртвите животни.

Мъж премина съвсем близо до масата ни и можех да видя черната козина, която декорираше златната кожа по отблизо, и не беше леопард. Прекарвах доста време с леопардите от Сейнт Луис. Убих водача на леопардите, защото се опита да ме убие, наред с други неща. Но оставих леопардите без водач, а шейпшифтър без лидер са храна за всеки. Така че съм де факто лидер докато не измислим нещо друго. Учих се как да ги направя по силно свързани, по-силен пард… Един от начините е да споделят физическа близост, не секс, а близост. Загледах козината и протегнах ръка без да се замисля. Движението на мъжа прокара ръката ми по някога живата козина. Петната бяха по-големи. Шарката не беше точна по някакъв начин. Погледнах котешката глава на мъжа и главата беше по-квадратна, а не заоблените, почти женски черти на леопарда. Ягуар, те бяха Ягуари, което има перфектен смисъл с ацтекските мотиви, но, както с птичите пера, се чудех от къде са взели кожите и беше ли законно. Знаех, че не е правилно. Не вярвах в убиването за декорация. Нося кожи, защото ям месо, просто използване на цялото животно. Нищо не е пропиляно.

Мъжа се обърна и ме погледна. Очите му бяха сини, лицето му с бледо златен тен, който съвпадаше със линията козина на корема, точно преди да стане бяло. Моментът, в който ме погледна, енергия затанцува надолу по кожата ми като топъл дъх. Превръщач, страхотно. Имаше време, не много отдавна, когато толкова много сила, толкова близо, би довела отговаряща енергия от мен, но не и този път. Стоях там, гледайки го, в безопасност зад щита си, който притискаше надолу слоя енергия, който стой между мен и всички психически глупости. Отвърнах му само с невинни кафяви очи и той започна отново да се движи през масите, сякаш не представлявам повече интерес. Което си беше ОК.

Не се протягам към нея, но енергията идва тук и там от тях. Би било толкова много по-зле без щита. Те трябваше да са ликантропи, който се превръщат в ягуари или костюмите бяха като крайно фалшива реклама. Някак си това не ми приличаше на шоу, което обещава нещо, което не може да изпълни.

Ягуарите избираха жени от публиката, хващаха ги за ръката и ги водеха към сцената. Малка блондинка беше издърпана от стола й кикотеща се. Ниска жена с приятен тен на кожата бе издърпана със сериозно лице и не изглеждаше много зарадвана, но се остави да бъде поведена към сцената. по-висока и слаба испанка беше следващата, с дълга черна коса която проблясваше докато тя се движеше като абаносова завеса. Тя се спъна в стъпката си и единствено ръката на ягуара я спаси от падане. Тя се засмя, докато той я задържа и разбрах, че е пияна.

Фигура се появи пред мен, блокирайки гледката ми към сцената. Погледнах нагоре към тъмното лице оградено от широко отворената челюст. Стъклените златни очи на ягуара блестяха над лицето на мъжа, сякаш мъртвото животно също ме гледа. Мъжът протегна тъмната си ръка към мен.

Поклатих глава.

Ръката остана, с вътрешната част на дланта нагоре, чакаща.

Поклатих отново глава.

— Не, благодаря все пак.

Далас се наведе през Едуард, през масата, трябвайки почти да се покатери на нея, за да ме достигне. Разтегна тялото й в дълга линия, опашката й се разля на масата. Ръката на Олаф се зарея над разлятата коса и погледа на лицето му беше достатъчно странен, че да ме разсее от всичко друго. Гласът й ме накара да погледна в лицето й, вместо това на Олаф.

— Нуждаят се от някой с твоята височина и форма на тялото, който да допълни булките. Някой с дълга коса. — Тя се усмихна. — Нищо лошо няма да се случи. — Усмихна се със сладка усмивка, която я накара да изглежда още по-млада.

Мъжът се наведе към мен и можех да помириша козината и … него. Не пот, просто миризма, и това накара стомаха ми да се върже на възел, накара ме да се концентрирам, за да задържа щитовете си, защото част от мен, която беше свързана с Ричард и неговият звяр, искаше да отговори, искаше да се разлее навън и обгърне аромата. Животинските импулси, истинските животински импулси, винаги ме объркват.

Гласа на мъжа имаше силен акцент, звучеше неподходящ за шепот, това беше глас за викане на поръчки.

— Не прави нищо, което не желаеш да правиш, но моля те ела в нашият храм.

Може би беше това „моля” или акцента или абсолютната сериозност на лицето му, но му повярвах. Все пак може би нямаше да отида с него, но Едуард се наведе и каза:

— Турист, мисли като турист. — Той не каза: „Играй Анита. Спомни си, под прикритие сми” защото с ликантроп толкова наблизо, той може да чуе всичко казано на масата. Но Едуард каза достатъчно. Аз бях турист, а турист би отишъл.

Подадох на мъжа лявата си ръка и го оставих да ме издърпа на крака. Ръката му беше много топла. Някой ликантропи изглежда придобиват повишена температура на тялото си. Дори кожата на Ричард става по-топла близо до пълнолуние, но то не може да е тази вечер. Бяхме на само няколко дни от новолунието, толкова далеч от блестящото пълнолуние, което вика зверовете, колкото може. Просто мъжа беше топъл. Явно бе прекалено горещо за кожи.

Жреца в своето порено облекло окуражаваше аудиенцията да аплодира докато последната неохотна булка, аз, се присъедини към групата около почти голият мъж. Ягуарите ме оставиха от едната страна с кикотеща се блондинка. Миризмата на бира изглеждаше достатъчно силна, че знаех че кикотенето не беше просто от нерви. Перфектно.

Погледнах покрай мъжа, давайки най-доброто от себе си да го игнорирам, към жените от другата страна. Високата с огромната си коса се клатеше леко на високите си, тънки токчета. Полата й беше кожена, а блузата изглеждаше като червена камизола. Другата жена беше толкова едра, че някои хора биха казали, че е дебела, но не бе. Тялото й бе с квадратна форма и носеше черна риза над черните си панталони. Тя хвана погледа ми и споделихме момент на дискомфорт. Участието на публиката е страхотно, докато публиката иска да участва.

— Това са твоите булки — каза жреца — твоята награда. Наслаждавай им се.

Едрата жена и аз направихме стъпка назад, сякаш сме тренирали хореография. Блондинката и високата се разтопиха в ръцете му, сгушвайки се и смеейки се. Мъжът играеше за тях, но техните ръце бродеха по тялото му. Той бе много внимателен къде ги докосва. В началото мислех, че е просто страх от това да бъде съден, но имаше скованост, стегнатост в тялото му докато ръцете им бродеха през голите му задни части, което казваше, че той не се наслаждаваше толкова, колкото изглежда. От публиката никога не би забелязал. Той се отдръпна от тях с оранжево — червено червило като рана на бледата му кожа и бледо розово като бляскава кръпка, надолу по лицето му.

Той се протегна към нас и двете поклатихме глава. Направихме още една стъпка назад и стъпка една към друга. Солидарност. Тя ми предложи ръката си, не да се здрависаме, а да се държим и разбрах, че тя бе изплашена, не просто нервна. Аз бях ни едно от двете, просто не щастлива. Тя прошепна:

— Аз съм Рамона. — Дадох й моето име и това което изглеждаше означаваше повече, държах ръката й. Почувствах се като майка в първият ден от училище когато побойниците чакат.

Гласа на свещеника прозвуча:

— Вие сте последното му ядене, последната му милувка. Не го отхвърляйте.

Лицето на Рамона се промени, стана по-меко. Ръката й падна от моята. Страха й бе изчезнал. Повиках леко:

— Рамона, — Но тя тръгна напред, сякаш не ме е чула. Тя отиде в ръцете на мъжа. Той я целуна с повече нежност от колкото показа с другите две. Тя отвърна на целувката му със страст и сила, която направи всичко, което другите две бяха направили да изглежда бледо и разводнено. Другите две жени бяха паднали на колене от двете страна, или защото не можеха да стоят изправени вече или за да могат по-добре да прокарват ръцете си по мъжа и новата жена. Изглеждаше като мека версия на порнографска четворка.

Той се отдръпна от Рамона, полагайки втора целувка на челото й, сякаш бе дете. Тя остана неподвижна, очите затворени, лицето отпуснато. Нелегално е да принуждаваш някого, да прави нещо срещу волята си, използвайки магия. Погледнах към празното лице на Рамона, чакайки, чакайки какво ще следва, всички решени, всички избори отмити. Ако бях себе си, а не който и да е по дяволите трябваше да бъда, щях да ги издам. Все още трябваше да ги предам на полицията. Но честно, освен ако не направят по-лошо, нямаше да ги издам, ако Господаря на града можеше да ни помогне с решаването на случаят. Ако убийствата спрат, няколко игри с ума могат да бъдат пренебрегнати.

Имаше време, когато нямаше да го толерирам, когато нямаше да погледна на другата страна поради никаква причина. Казват, че всеки има цена. Някога мислех, че съм изключение от правилото, но ако избора е между това да оставя тази приятна жена да направя няколко неща, които тя не иска или да видя друго местопрестъпление, други оцелели, можеха да имат жената. Не да я имат в истинският смисъл на думата, но Доколото знам умствените магии направени от човешки слуга не са перманентни. Разбира се, до тази вечер не знаех, че човешки слуга може да насили ума. Наистина не знаех в колко голяма опасност е тази жена и все още… все още щях да я рискувам, докато нищо лошо не се случи. Ако й кажеха да се съблече, всички залози падаха. Имам правила, граници. Просто не бяха същите като тези от преди четири години, или две, или една. Факта че ги оставях да я насилят умствено и не се оплаках ме притесняваше, но не достатъчно.

Русата се наведе към мъжа и ухапа дупето му, не силно, но достатъчно, че да го накара да подскочи. Гърба му бе към публиката, така че вероятно аз бях единствената която видя гнева, който се показа само за момент на прекрасното му лице.

Жреца остана от своята страна на сцената, сякаш не иска да се разсейва от шоуто, но знаех, че е обърнал вниманието си към мен. Цялата сила като напрежение срещу кожата ми.

Гласът му.

— най-неохотната булка да го остави самотен в часа на неговата нужда. — Почувствах силата му и сега силата бе придружена с думи. Когато каза „нужда”, аз изпитвах нужда. Тялото ми се стегна, но можех да го игнорирам. Знаех, че мога да стоя там и да бъда неподвижна, той можеше да най-доброто от себе си и аз можеш да се противопоставя. Но никой човек не би успял. Анита Блейк, вампирският екзекутор, можеше да остане твърда, но Анита Ли, купонджийка под прикритие, е… Ако просто останех там, играта започваше. най-малко щяха да разберат, че не съм обикновен турист. Моменти като този е една от причините да мразя работата под прикритие.

Игнорирах богатият глас на жреца и просто тръгнах към мъжа. Той имаше проблеми с това да задържи ръцете на блондинката извън предната част на стринговете си. Другата жена лежеше в гнездо от собствената си тъмна коса, прегръщайки крака му, едната й ръка си играеше със страничната каишка на стринговете. Само Рамона стоеше там, лицето празно, ръцете от двете й страни, чакаща за заповеди. Но жреца бе концентрирал цялата си енергия върху мен. Тя бе в безопасност, докато той не свърши с мен.

Тъмнокосата жена успя да свали каишката надолу по гладката кожа на бедрото му и русата използва шанса си да вкара ръката си под платът. Очите му се затвориха, отметна главата си назад, тялото му реагира автоматично, дори докато ръката му грабна дланта й и се опита да я извади от стринговете. Явно, тя се държеше, не наранявайки го точно, но не го пускаше.

Съмнявах се, че клуба би толерирал такова ниво на злоупотреба, ако изпълнителя беше жена, а избраните от публиката мъже. Някои форми на сексистките двойни стандартни не работят в полза на мъжете. За жена, всички щяха да се втурнат на сцената и да я спасят, но той бе мъж и трябваше да се оправя сам.

Докоснах рамото на Рамона и я преместих на една страна сякаш тя беше мебел. Тя се премести където я оставих, очите все още затворени. Това че бе толкова податлива ме накара да се почувствам още по-зле. Но по един проблем на момент. Сложих дланта си върху неговата и я преместих от китката на блондинката. Ръката му не се премести отначало, тогава ме погледна, погледна ме наистина. Очите му бяха големи, меко сиво с черен кръг около ирисите, сякаш някой бе използвал същата очна линия да очертае очите му, която е използвал за веждите и тъмните мигли. Страни очи. Но каквото и да видя в моите очи изглежда го увери, защото той пусна блондинката. Има нерви на ръката около три пръста надолу след сгъвката на лакътят. Ако го удариш правилно, е доста болезнено. Натиснах пръстите си в кожата й, сякаш щях да намеря нерва и да го издърпам на повърхността. Бях ядосана и исках да я нараня. Успях.

Тя изпищя леко, ръката й се отвори и можех да издърпам ръката й с пръсти прещипали нерва. Тя не се бори, просто скимтеше и ме гледаше с големи нефокусирани очи, но болката изгонваше алкохола. Ако продължих достатъчно дълго, щях да я направя трезвена за, ъ, петнадесет минути или малко повече, ако първо не припадне.

Говорех тихо, но гласът ми се чуваше. Сцената имаше прекрасна акустика.

— Мой ред.

Високата жена изпълзя далеч от него, измъкваше се в стегнатата си пола докато не падна по лице. Трябва да си наистина пияна, за да паднеш от такава позиция. Тя се подпря на лакът и гласът й прозвуча плътен, но паникьосан.

— Той е твой.

Издърпах блондинката на няколко стъпки по далеч от мъжа и бавно пуснах ръката й. Казах й:

— Стой. — Тя прегърна ръката срещу тялото си, навеждайки се над нея. Погледът, който ми хвърли не беше приятелски, но тя не каза нищо. Мисля, че се страхуваше от мен. Това не бе една от страхотните ми вечери. Първо, оставих приятната дама да бъде насилена умствено, след което тероризирах пияни туристи. Бих казала, как нощта би могла да стане по-зле, но най-лошото чакаше. Погледнах назад към почти голия мъж и не знаех какво да правя с него.

Върнах се при него, защото не можех да измисля подходящ начин да сляза от сцената. По всяка вероятност развалих прикритието си като турист, но Едуард ме беше оставил да донеса пистолета и ножовете в клуба. Всъщност, всички бяхме подготвени за битка или за вампири или каквото и да е. охранителите, освен ако не бяха идиоти, трябваше да са видели някои от оръжията. За мен просто не трябваше да се предполага, че съм вампирски екзекутор, но никога не съм играла жертва добре. Въобще не трябваше да идвам на сцената, но сега е твърде късно.

С мъжа стояхме един срещу друг, гърбът му все още към публиката. Той се наведе, топлият му дъх срещу косата ми и прошепна:

— Моят герой, благодаря ти.

Кимнах, лекото движение, косата ми да погали лицето му. Устата ми беше суха и ми беше трудно да преглъщам. Сърцето ми внезапно биеше прекалено силно, прекалено бързо, сякаш съм тичала. Беше нелепа реакция към непознат мъж. Бях ужасяващо наясно от това колко е близо, колко малко носеше и как ръцете ми просто бяха отпуснати от двете ми страни, защото да се мръдна и щях да го докосна. Какво ми имаше— Не забелязвах толкова силно мъжете в Сейнт Луис. Да не би да имаше нещо във въздуха на Ню Мексико— Да не е просто липса на кислород, от по-голямото надморско равнище?

Тои потри лицето си срещу косата ми и прошепна:

— Аз съм Цезар. — Това малко движение сложи исзвивката на вратът му точно пред лицето ми. Имаше следа от женски парфюми смесени по лицето му, покриваха мириса на кожата му, но под всичко това имаше измамен мирис. Бе миризма на по-топла плът от човешката плът, толкова богата, че почти влажна миризма, като да можеше да се къпеш в аромата на вода, но водата щеше да бъде гореща, гореща като кръв, по-гореща. Аромата бе толкова силен, че се олюлях и за секунда можех да усетя докосване на козина срещу лицето си, като груба коприна. Сетивният спомен се разля през мен и разби целият ми внимателен контрол. Силата се разля нагоре и се изля гореща по кожата ми. Успях да прекъсна директната връзка с момчетата, така че да бъда сама в собствената си кожа, но белезите все още бяха там, идващи на повърхността в страни моменти, като този. Превръщачите винаги се разпознават един друг. Зверовете им винаги знаят, но въпреки, че аз самата нямах собствен звяр, имах част от този на Ричард. Това парче реагира на Цезар. Ако го очаквах, може би щях да успея да го предотвратя, но сега бе прекалено късно. Не беше опасно, просто разливане на топлина, пулсираща срещу кожата ми, танцуваща енергия която не принадлежеше на мен.

Цезар се отдръпна рязко от мен, сякаш съм го изгорила, тогава се усмихна. Беше знаеща усмивка, сякаш сме споделили тайна. Той не бе първият превръщач, който ме бърка за една от тях. Доколото знам аз бях едно от двете човешки същества в света, които имаха толкова близка връзка с превръщач. Връзката на другият мъж бе с тигролак, не върколак, но проблема беше същият. И двамата бяхме част от вампирски триумвират, и нито един от двама ни не изглеждаше щастлив с този факт.

Цезар постави ръцете си от двете страни на лицето ми, колебаейки се точно над кожата ми. Знаех че усеща натиска на енергията, като воал, който се отдръпва от докосването. Само че той не го направи. Той разля собствената си енергия в ръцете си, така че да ме държи в пулсираща обвивка от топлина. Накара ме да затворя очи, а той все още не ме бе докоснал, не и с ръце.

Отворих уста да му кажа да не ме докосва, но докато си поемах дъх да проговоря, ръцете му докоснаха лицето ми. Не бях готова. Той натисна силата си в моята. Удари се като електрическа искра, вдигайки всеки косъм по тялото му, стягайки места ниско в тялото ми. Силата се насочи към Цезар като цвете обръщащо се към слънцето. Не можех да го спра. най-доброто което можех да направя е да яздя силата, вместо да я оставя тя да ме язди.

Той наведе лице към мен, все още обгръщайки лицето ми с ръцете ми. Сложих ръцете си върху неговите, сякаш щях да го държа. Силата се изливаше през устата му, докато той се носеше над устните ми. Силата премина през тялото ми и се изля от полу отворените ми устни като горещ вятър. Устните ни се срещнаха и силата се разля през двама ни, като докосване на две големи котки, търкащи козините си една в друга. Топлината прерасна в горещина, докато почти болеше да стоя докосвайки устните му, сякаш всяка секунда плътта ни щеше да ни изгори един друг, преминавайки през кожата, мускулите, костите, докато не паднем в центъра един на друг, като разтопен метал, преминаващ през слоеве коприна.

Енергията стана сексуална, както обикновено става… при мен. Засрамващо но истина. Отдръпнахме се от целувката по едно и също време, примигвайки един на друг като сомнамбули събудили се прекалено рано. Той се изсмя нервно и се наведе към мен, сякаш да ме целуне отново, но сложих ръка на гърдите му и го задържах далеч. Можех да усетя сърцето му да бие срещу дланта ми. Внезапно можех да почувствам надигащата се кръв в тялото му. Очите ми бяха привлечени към пулса на вратът му, гледах бързото издигане и падане от едната страна на вратът му сякаш бе някакъв вид скъпоценен камък, нещо което да гледаш докато блести и свети под светлината. Устата ми внезапно бе суха и не заради секс. В действителност пристъпих към него, притискайки тялото си към неговото, лицето ми близо до вратът му и този подскачащ живот. Исках да се наведа още към меката кожа, да вкарам зъбите си в плътта му и да вкуся това което беше отдолу. Знаех че не е мое знанието, че неговата кръв щеше да е по-топла от човешката. Не топла, а човешка, горещо втурване на живот да стопли студена кожа.

Трябваше да затворя очи, обърна глава и отстъпя с ръце пред очите си. Нямах директна връзка с някои от мъжете ми, но държах силите им в себе си. Изгарящата топлина на Ричард и студеният глад на Жан-Клод. С един сърдечен удар исках да се нахраня от Цезар. И това когато бях прекъснала пътя на белезите, бях ги закопала, оковала, заключила със всичко което имам. Когато белезите бяха отворени между трима ни, желанията които преминаваха през мен, мислите които мислех, бяха прекалено ужасяващи или просто прекалено чужди. Не за пръв път се чудих какво парче от мен те имаха в себе си. Какво тъмно желание или странен подтик съм оставила— Ако въобще говоря с някой от тях отново, може би ще попитам, или отново, може би няма.

Усетих някой да се приближава. Поклатих глава.

— Не ме докосвай.

— Нека да отидем зад сцената, където мога да се извиня — беше гласът на жреца.

Свалих ръцете си и го открих стоящ до мен. Протегна ръката си към мен. Не го докоснах.

— Няма да те нараним. — Положих лявата си длан в неговата и кожата му бе спокойна, нямаше нищо освен човешка топлина. Поведе ме към арената, която бе от далечното ляво на сцената. Цезар вече беше там с другите три жени. Ягуарите бяха там като охранители и изглежда това бе накарало двете блондинки да станат смели отново и докосваха Цезар, докато той целуваше Рамона, а тя му отвръщаше с ентусиазъм.

Жреца ме поведе към тях и аз се отдръпнах. Прошепнах:

— Не мога. — Имах предвид, че не мога да докосна Цезар толкова скоро. Не се доверявах на себе си и не исках да го кажа на глас. Не ми бе и нужно. Жреца изглежда разбра.

Наведе се близо.

— Моля, просто стои близо до тях. Никой няма да те докосне. — Не знам, защо му повярвах, но го направих. Стоях близо до мини оргията, опитвайки се да не изглеждам толкова неудобно колкото се чувствах. Тогава огромен бял екран дойде от небето и преди да отиде на мястото си, жреца ме издърпа на една страна. Жена с моята височина и с коса дълга колкото моята се появи и отиде към мини оргията. Гледах я как се присъединява към групата, а ягуар издърпа русата настрани. Жена, която приличаше на русата дойде и зае нейното место. Смениха всички, дори и Цезар с актьори, които направиха сянкова оргия срещу белият екран. Актрисите си приличаха със всички избрани жени, най-малко за играта със сенките. Което бе и това което Далас имаше предвид, за това че се нуждаят от някого с моята височина и дължина на косата да завърши булките.

Актьорите всъщност не правеха нищо, но от страна на публиката сигурно изглеждаше като нещо много повече. Дрехи изхвърчаха и жените бяха без горнища, чудех се дали сенките изглеждат толкова без горнища както и истинското нещо.

Жреца ме издърпа докато не стояхме в малкото място с пердето. Говореше ниско но внимателно, така че предположих че можем да говорим без да бъдем чути на сцената.

— Никога нямаше да те изберем, ако мислехме, че си нещо повече от човешко същество. Нашите най-дълбоки извинениея.

Свих рамене.

— Нищо лошо не е станало.

Погледна ме и в тежестта на погледа му имаше знание, което не можех да излъжа.

— Ти си изплашена от това, което лежи в теб и не си го приела.

Това бе самата истина.

— Не, не съм го приела.

— Трябва да приемеш това което си или никога няма да разбереш какво е истинското ти място в света, истинската ти цел.

— Не приемай това погрешно, но не се нуждая от лекции тази вечер.

Намръщи се и имаше гняв в него. Не беше свикнал да му говорят така. Обзалагам се, че всички се страхуваха от него. Може би и аз трябваше, но какъвто и страх да имах от него, от тях, изчезнаха, когато разбраха, че исках да си взема хапка от врата на Цезар. Това ме изплаши повече от всичко, което могат да ми направят тази вечер. Добре де, почти всичко, което могат да ми направят тази вечер. Никога не подценявай творчеството на същество, което е на над хиляда години. Повечето от тях, знаят повече за болката, отколкото бедните хора някога ще узнаят. Освен ако не сме много, много големи каръци. Или се чувствах късметлийка, или бях глупава.

Той посочи на ягуара, който ме беше избрал да дойде при нас. Той падна на колене, главата наведена. Жреца каза:

— Ти избра тази жена.

— Да Пинотл.

— Не усети ли звяра?

Наведе главата си още повече.

— Не милорд.

— Избери — каза свещеника.

Коленичещият мъж извади нож от колана си. Дръжката бе тюркоазена и във формата на ягуар. Острието беше около осемнадесет сантиметра черен обсидиян. Мъжа подаде ножа на жреца, който го пое почтително, както му бе подадено. Мъжа откопча скритото копче на ягуарската кожа и издърпа качулката назад, така че главата му да е гола. Косат а му беше гъста и дълга, вързана на дълга опашка от задната част на главата му.

Вдигна лицето си към свещеника. То не изразяваше никакво чувство, просто чакащо спокойствие. Рев от публиката ме накара да погледна актьорите, но се обърнах обратно към свещеника и мъжа преди да съм видяла нещо. Бегло забелязах голи тела и впечатлението за нещо голямо и фалическо да се увива около мъжа. Обикновено, това би ме накарало да погледна повторно, просто за да се уверя, че съм видяла това, което си мисля че съм видяла, но без значение какво се случваше там, истинското шоу беше тук. Беше спокойното лице на мъжа, сериозните очи на жреца и тъпият блясък на черното острие. Можеха да използва какъвто реквизит искат, без значение колко голям, но нямаше да се приближат до двамата мъже и напрегнатата тишина между тях.

Не знаех точно какво щеше да се случи, но имах идея. Щеше да бъден наказан, защото е избрал ликантроп от публиката, вместо човек. Но аз бях човек или най-малко не бях ликантроп. Не можех да го оставя да бъде прецакан, дори и да трябва да призная коя съм. Можех ли?

Докоснах леко ръката на жреца.

— Какво ще му правиш?

Жреца ме погледна и очите му изглеждаха като дълбоки пещери, обгърнати в сенки.

— Ще го накажа.

Пръстите ми се стегнаха около ръката му, опитвайки се да го усетя през копринената мекота на перата.

— Просто искам да се уверя, че няма да му прережеш гърлото или нещо друго наистина драматично.

— Какво правя с мъжете ни е моя работа, не твоя. — Силата на неодобрението му бе достатъчно силна, че да ме накара да си дръпна рълата. Но сега бях притеснена какво щеше да направи. по-дяволите Едуард и неговата работа под прикритие. Никога не е работело за мен, преструването. Наистина, винаги го оплесквам.

Жреца положи острието срещу бузата на мъжа. Нямаше страх в лицето му, нищо освен зловещо спокойствие, което накара гърлото ми да се стегне и трепет от страх пропълзя по гръбнака ми. Господи, мразех фанатици, а това бе което виждах.

— Изчакай — казах.

— Не се намесвай — каза жреца.

— Аз не съм ликантроп — казах.

— Лъжеш, за да спасиш непознат — нищо освен презрение в гласа му.

— Не лъжа.

— Цезар — извика жреца.

Появи се като добре тренирано куче идващо при господаря си. Може би аналогията беше нечестна, но не се чувствах особено щедра точно сега. Ако разваря прикритието ни, трябваше да кажа коя съм, не знаех дали така няма да разваля нещо, което Едуард бе планирал. Казвайки какво и коя съм, не знаех дали няма да ни поставя в опасност. Едуард не бе споделил достатъчно от плана си, за което щях да си поговоря с него, когато вечерта приключи, но първата ми грижа е безопасността. Да спася непознат от това да бъде порязван заслужаваше ли си нашите животи— Не. Да запазя непознат от това да умре, заслужаваше ли си може би да рискувам нашите животи. Вероятно. Имах толкова много неотговорени въпроси и толкова малко истинска информация, че се чувствах сякаш убивам мозъчните си клетки опитвайки се да мисля за всичко което не знаех.

Цезар застана до нас, от моята страна далеч от жреца. Мисля, че бе забелязал острието.

— Какво е направил?

— Той я избра от публиката и не усети звяра й — каза жреца.

— Нямам звяр — отвърнах.

Цезар се засмя и беше прекалено силно, покри уста с ръка за момент, сякаш да си напомни да бъде тих.

— Видях глада на лицето ти — Той каза глад, сякаш трябва да е с главни букви. Страхотно, още ликантропски жаргон, за които не знаех.

Опитах се да измисля кратка версия която ще има смисъл. Започнах два пъти, преди накрая да кажа:

— Прекалено много е. Мисля го. — дори добавих лош испански акцент.

Лицето на жреца остана празно и нещастливо. Не схвана шегата от филма. Цезар се опита да прикрие собственият си смях. Вероятно бе гледал „Булката на принца”.

— Глада които видя не е от някакъв звяр — казах.

Жреца върна цялото си внимание на коленичещият мъж пред него, беше сякаш съм била освободена. Той разряза бузата на мъжа. Тънкият прорез започна да кърви и кръвта потече в ясни линийки надолу по тъмната му кожа.

— По дяволите — казах.

Постави ножа на другата буза на мъжа. Грабнах китката му.

— Моля, чуй ме.

Жреца обърна тъмните си очи обратно към мен.

— Цезар.

— Не съм твоя котка, че да ме викаш — отвърна той.

Тъмните очи на жреца отидоха от мен на мъжа до мен.

— Бъди внимателен, каквото е преструвка, да не се превърне в истина, Цезар.

Това беше заплаха, въпреки че не разбирах каква точно, знаех че заплахата е сериозна. Цезар се премести близо до мен.

— Тя просто желае да говори, милор Пинотл. Това толкова ли е много?

— Също ме и докосва. — и двамата погледнаха ръката ми на китката му.

— Ще те пусна, ако получа думата ти, че няма да го режеш докато не ме изслушаш.

Очите се върнаха обратно върху мен и усетих силата му да ръмжи срещу мен. Почти можех да усетя кожата му да вибрира под дланта ми.

— Не мога да те оставя да го нараняваш за нещо, което не е негова вина.

Не каза и дума, но усетих движение зад себе си, знаех че не е Цезар, защото той се обърна към движението. Погледнах назад и открих двама ягуара да идват към нас. Вероятно нямаше да ме наранят, просто щяха да ме спрат да се намесвам. Обърнах се обратно към свещеника, срещнах очите му. Пуснах китката му. Имах няколко секунди да реша дали да извадя нож или пистолет. Те не се опитваха да ме убият, така че най-малкото което можех да направя е да върна услугата. Извадих ножа, държах го до крака си, оставяйки го да бъде ненатрапчив. Реших да извадя ножа, а не пистолета. Надявах се това да е правилното решение.

Един от ягуарите имаше тен и сини очи. Другият бе първият афро-американец, който видях в клуба, лицето му беше в контраст на бледата петниста козина. Напредваха към мен в кръг от енергия, ниско ръмжене избяга от гърлата им, най-слабата заплаха. Този слаб звук накара косъмчетата на врата ми да настръхнат. Отдръпнах се поставяйки коленичещият мъж между мен и двамата ягуари.

Жреца бе поставил обсидиановото острие срещу дясната буза на мъжа. Не беше започнал да реже.

— Просто ще порежеш всяка буза, това ли е— Ще спре ли до там?

Острието поряза бузата му. Дои в тъмното можех да видя първата капчица.

— Ако просто искаш да го порежеш малко, добре. Твоя работа. Просто не искам някой да бъде обезобразен или убит заради нещо, което не може да усети.

Жреца поряза и другата буза, по-бавно този път. Мисля че правех нещата по-лоши. Попитах на глас, всички и никого:

— Да не правя това по-лошо?

Бузата която бе по-близо до мен започна да се лекува, кожата се лекуваше както гледах. Имах идея. Стъпих по-близо до жреца и коленичещият мъж. Задържах очите си на двата ягуара, но те просто стояха и гледаха. Бяха ме накарали да се дръпна, може би това бе всичко, което трябваше да направят.

Докоснах брадичката на коленичещият мъж, обърнах лицето му към мен. Другата буза бе напълно излекувана. Никога не съм виждала да се използва обсидианово острие и не бях сигурна дали не действа като среброто. Но не действаше. Превръщачите лекуваха нараняването. Жреца все още държеше ножа в ръцете си.

Публиката започна да аплодира, звука се вдигна като гръм в малката арена зад сцената. Актьорите излизаха от белият екран. Шоуто почти бе свършило. Всички се обърнаха към звука и движенията дори жреца. Поставих пръста си срещу върха на обсидиановото острие и натиснах. Острието бе като стъкло, болката остра и мигновена. Дръпнах се с изсъскване.

— Какво направи? — изискващо попита жреца и гласът му беше прекалено силен, че трябва да се е пренесъл през тълпата.

Проговорих ниско:

— Не се лекувам, не бързо колкото него. Това ще докаже, че не съм ликантроп.

Гнева на жреца изпълни въздуха като нещо горещо, което може да се докосне.

— Не разбираш.

— Ако някой говори с мен, вместо да крие тайните си. Няма да се блъскам сляпо в нещата.

Жреца подаде ножа обратно на коленичещият мъж. Той взе ножа и му се поклони. Тогава облиза острието, внимателно около острият ръб, докато не стигна до кръвта ми. тогава плъзна върха между устните си в устата си, смучейки като жена която обгръща мъж с устата си. Устата му работеше около острието и знаех, че се порязва, докато поглъща. Знаех че се порязва, но той го караше да изглежда като нещо прекрасно, носещо оргазъм, сякаш имаше доста добро време.

Гледаше ме докато го прави, очите му вече не бяха спокойни. Бяха изпълнени с топлина. Беше същата топлина, която можеш да видиш в очите на всеки мъж, когато мисли за секс. Но не и когато мъж смуче острие, порязвайки устата си, езика си, пиейки собствената си кръв с вкуса на моята кръв като подправка. Някой грабна ръката ми и подскчих. Беше Цезар.

— Трябва да отидем на сцената. Трябва да заемеш мястото си. — Гледаше коленичещият мъж, всички мъже, внимателно. Той ме съпроводи около тяхната група и всички очи ме следяха сякаш бях ранена газела.

Другите три жени вече бяха на място, стоейки сега зад сега затъмненият бял екран. Бяха свалили няколко дрехи. Кикотещата се блондинка бе само по светло син сутиен и прашки, все още смееща се. Испанката бе свалила полата си и носеше пурпурни бикини които си съвпадаха с пурпурната блуза която все още носеше. беше задържала съвпадащите пурпурни обувки на високи токчета. Тя и блондинката се облягаха една на друга, смееха се. Рамона не се смееше. Стоеше тиха, неподвижна.

Гласа на жреца дойде зад мен.

— Разсъблечи се за нашата публика. — гласът му беше тих, но Рамона грабна долната част на блузата си и я издърпа. Сутиенът х беше обикновен, бял и прост, съмнявах се че бе планирала някой да я види в него тази вечер. Остави блузата си да падне на пода. Ръцете й отидоха към копчето на панталоните й. Дръпнах се от цезар и грабнах ръцете на Рамона.

— Недей.

Ръцете й се отпуснаха в моите, сякаш тази малка намеса бе прекъснала заклинанието, но тя не ме погледна. Не виждаше какво има пред нея, просто вътрешен пейзаж, които аз не можех да видя.

Вдигнах блузата й и поставих ръцете й над нея. Тя я хвана автоматично и покри по-голямата част от себе си.

Цезар хвана ръката ми.

— Сцената се просветлява. Няма време. — Екрана започна леко да свети.

— Не можеш да си единствената облечена — каза той. Опита се да свали якето от раменете ми и извади на показ презраменият кобур.

— Ще изплашим публиката — отвърнах.

Екрана бе до коленете ни. Той грабна предната част от ризата ми, извади я от панталоните, излагайки на показ корема ми. падна на колене и ближеше стомаха ми когато екрана беше напълно вдигнат. Опитах се да грабна шепа коса и да го дръпна, но косата не беше достатъчно, за да се грабне. Косата му беше много по-мека от колкото изглеждаше, много по-мека от моята коса, ако се отреже толкова късо. Зъбите му захапаха леко кожата ми и поставих ръката си под брадичката му, вдигайки лицето му, така че или да трябва да ме пусне или да ухапе по-силно. Пусна ме, остави ме да вдигна лицето му да гледа към мен. Имаше поглед в очите му, който не можех да разчета, но бе нещо по-голямо и сложно от това, което виждаш в очите на непознат. Тази вечер не се нуждаех от нищо сложно.

Беше на крака с движение толкова течно и грациозно, че знаех, че Едуард ще разбере какво е, не човек. Отиде при тази с всичката коса, давайки й целувка дълбока до сливиците, докато я ескортираше до ръба на сцената. Тогава я завъртя като с танцово движение и един ягуар бе там, за да я ескортира с ръцете й пълни с дрехи до масата й. Следващата бе блондинката. Тя го целуна, прокарвайки светлите си нокти надолу по-гърба му. Подскочи леко и уви краката си около кръстът му, принуждавайки ги да я държи или да падне. Целувката беше дълга, но тя я контролираше. Цезар отиде с нея до ръба на сцената все още прилепила се към тялото му като лимпет (лимпет — вид мида която се залепва за скалите)

Ягуарът я отлепи от тялото му, по един светъл крайник на момент, докато не я понесоха на ръце над главите си докато се бореше и накрая кротна, смееше се докато я носеха към масата й.

Рамона изглежда се събуди. Тя запримигва наоколо сякаш се събужда и не е сигурна къде мисли че е. Погледна надолу към блузата си и изкрещя. Цезар се опита да й помогне да си сложи блузата и тя го шамароса. Отидох при нея, опитах се да й помогна, но тя изглеждаше уплашена от мен, сякаш в паниката си включи всички ни.

Един ягуар се опита да й помогне да слезе от сцената, но тя падна опитвайки се да му попречи да я докосне. Накрая мъж от нейната маса дойде и я ескортира далеч от светлините на прожекторите.

Плачеше и говореше тихо на испански, докато той я водеше към масата. Трябваше да говоря с някого за нея. Не можех да напусна града без да знам, че този трик с ума не е перманентен. Ако бе вампир, който я бе повикал така, щеше да може да я повика, по което време пожелае, всяка нощ и тя щеше да му отговори. Нямаше да има избор.

Цезар застана пред мен. Вдигна ръката ми, помислих си, за да я целуне, но бе ръката която порязах, за да докажа че няма да се излекувам. Не че някого го интересуваше. Цезар вдигна ръката ми и погледна малката рана на върха на пръстът ми. Беше малък прорез и не кървеше много, но не се и лекуваше. Ако бях ликантроп, щеше да се е затворила и излекувала до сега.

Той ме погледна над все още кървящият пръст.

— Какво си ти? — прошепна.

— Дълга история — прошепнах в отговор.

Целуна ръката, като майка одраскало се дете, тогава плъзна целият ми пръстът в устата си. Дръпна се бавно. Свежа кръв се бе появила на върха на пръстът ми. Близна я с език, завърташе капката кръв в устата си. наведе се сякаш да ме целуне, но поклатих глава и тръгнах към стълбите които щяха да ме свалят от сцената и заведат далеч от него.

Ягуарите бяха там да ми помогнат да сляза от сцената, но ги погледнах и те се дръпнаха, оставиха ме да сляза сама. Едуард държеше стола ми за мен и го оставих. Храната беше сервирана, докато бях на сцената. Едуард ми подаде ленена кърпичка. Увих я около пръста си и я стегнах.

Далас всъщност стана от стола си и дойде да говори с мен, навеждайки се над стола ми.

— Какво се случи— Била съм доброволец преди и никога не съм виждала някой да бъде наранен.

Погледнах я, лицето й близо в полумрака, напълно сериозно и съсредоточено.

— Ако мислиш, че никой не е наранен, тогава не си внимавала.

Намръщи се, изглеждаше учудена.

Поклатих глава. Беше прекалено късно и внезапно бях прекалено изморена за да се опитвам да обяснявам.

— Порязах се на бръснарско ножче.

Намръщи се по-силно, но схвана, че не искам да говоря за това.

Седнах назад, остана ми Едуард. Той се наведе към мен, устата му срещу ухото ми и прошепна толкова тихо, сякаш дишаше в ухото ми. Знаеше колко е добър слухът на превръщачите, да не споменаваме вампирите.

— Знаят ли коя си?

Обърнах се, слагайки устата си срещу ухото му, трябваше да се вдигна на коляно в седалката си, слагайки тялото си в линия по неговото. Изглеждаше интимно, но ми позволи да шептя с толкова нисак глас, че да не съм сигурна че и той ще ме чуе.

— Не, но знаят, че не съм човек, не съм турист. — сложих ръката си през рамената му, дланта ми на рамото му, държах го защото не исках да се дръпне. Исках отговорът на следващият въпрос.

— Какво планираш?

Обърна се към мен, погледа на лицето му беше прекалено интимен, прекалено дразнещ за разговоеа. Наведе се към мен, устата толкова близо до ухото му, че за другите е трябвало да изглежда като нещо по-интимно.

— Няма план, просто мислех, че ти да си самата себе си може да изплаши чудовищата и те да не говорят с нас.

Беше мой ред да прошепна:

— Без планове, обещаваш ли?

— Бих ли те излъгал?

Дръпнах се от него, удряйки го по рамото, не силно, но колкото да схване моята гледна точка. Дали Едуард би ме излъгал— Ще изгрее ли слънцето утре— Да и на двете.

Актьорите, които бяха заели местата ни, най-накрая бяха на сцената в роби. Жреца в своите пера ги представяше, получиха аплодисментите, които заслужаваха. Радвах се, че съсипаха ефекта и не оставиха бедната Рамона убедена, че е направила нещо ужасно. Всъщност бях изненадана, ще издадоха трика, като магьосник, които разкрива тайните си.

— Ще ви позволим да се нахраните преди следващото и последно представление от нашето шоу за тази вечер.

Светлината се върна и всички се обърнахме към ястията си, мислех че месото е говеждо, но когато първата хапка беше в устата ми, текстурата ми казваше че греша. Сервитьорите ми бяха донесли допълнителна салфетка о я използвах за да изплюя парчето вътре.

— Какво не е наред? — попита Бернардо. Той ядеше месото и му се наслаждаваше.

— Не ям… телешко месо — казах. Набодох си с вилицата от непознатите зеленчуци и разбрах, че са сладки картофи. Не разпознах подправките в тях. Разбира се, готвенето не беше точно моята среда.

Всички си ядоха месото освен мен и странно, Едуард. Той бе взел хапка, но тогава и той се концентрира над хляба и зеленчуците.

— Да не би и ти да не ядеш телешко месо, Тед? — попита Олаф. Сложи още една хапка в устата си, дъвчейки бавно, опитвайки се да усети всеки вкус.

— Не — отвърна Едуард.

— Знам че не е морално възмущение към бедните телета — казах.

— А ти си притеснена за бедните малки телета? — отвърна Едуард. Хвърли ми дълъг поглед като го каза. Не можех да разчета очите му, но не бяха празни, просто не можех да ги разчета. Какво друго беше ново?

— Не одобрявам мъчението на животни, не, но наистина просто не харесвам структурата.

Далас ни гледаше, сякаш правихме нещо много по-интересно от това да обсъждаме месо.

— Не харесваш структурата на … телешкото месо?

Поклатих глава.

— Не, не я харесвам.

Олаф се обърна към другата жена. Набоде последното парче от месото си и го предложи.

— Обичаш ли телешко?

Страна малка усмивка се появи а лицето й.

— Ям телешко почти всяка вечер. — Тя не прие парчето, което той й предложи, но си отряза от нейното.

Усетих сякаш пропускам нещо, но преди да мога да попитам, светлините загаснаха отново. Последното преставление щеше да започне. Ако все още бях гладна, сигурно щяхме да намерим нещо отворено по пътя за вкъщи.