Обсидианова пеперуда

36

Паркирах в безлюден паркинг две пресечки по-надолу и около ъгъла на бара. Рамирес беше спрял до мен, и той, и униформения полицай Ригби, се приближиха до нас. Ригби беше среден на ръст, добре сложен и се движеше тренирано. Той имаше самочувствие и готова усмивка, която стигаше чак до очите му. Чувстваше се прекалено удобно в кожата си, сякаш нищо наистина лошо не го беше докосвало. Липсваше нещо, което повечето полицаи имат, рутина. Той изглеждаше по-възрастен от мен, но очите му бяха по-млади, и това ме притесняваше.

Рамирес беше прекарал време по пътя за проверка на Никандро Бако, известен още като Ники Бако. Той беше заподозрян в убийствата, но свидетелите по странен начин са изчезвали или са забравяли това, което бяха видели. Той беше свързан с местна байкър банда, ах, клуб. Според Рамирес байкър бандите вече предпочитат по-политически коректен термин като „клуб”. Местния “клуб” се наричаше „Лос Лобос”.

— Да не се объркаш с музикална група, — каза Рамирес.

Примигнах към него. След това схванах шегата.

— О, да, Лос Лобос, музикалната група.

Той ме погледна.

— Добре ли си?

Аз кимнах. Дори две три пресечки по-далече, усещах докосване на магията на Бако. Залагах, че ако някой отдели време, ще намерят магии, талисмани, защитени места, сложени тук-там в околността. Не мислех, че той знаеше за мен все още. Мисля, че единствената причина, да го усетя толкова силно, е че той беше по средата на заклинание. Талисманите бяха разпръснати из квартала да разпръскват безпокойство. Той можеше буквално са изрита другите бизнеси от бизнеса. Незаконно, както и неетично. Разбира се, защо той би искал да унищожи цялата икономиката на района, около бара му, беше загадка за мен. Ще се тревожа за това по-късно. Убийство и тежка телесна повреда са на първо място. Възможност за измама с недвижими имоти по-късно. Просто трябва да имаш приоритети.

— Лобос са малки и местни, но имат лоша репутация — каза Рамирес.

— Колко лоша? — Попитах.

— Разпространение на наркотици, убийства, наемни убийства, нападения, нападение със смъртоносно оръжие, опит за убийство, изнасилване, отвличане.

Бернардо казва:

— Отвличане? — Като че ли другите престъпления трябваше да се очакват, но не и последното.

Рамирес го погледна и очите му преминаха от приятелски в студени. Той не харесваше Бернардо по някаква причина.

— Смятаме, че отвличат тийнейджърки, но никой никога не се намира, а единственият свидетел я видя, да я влачат във ван, който изглежда като този на техният лидер, Роланд Санчес, собственик към момента. Но много хора притежават сив ван.

— Имате ли много изчезнали момичета? — Попитах.

— Не, не сме забелязали модел на млади жени отвлечени от гангстерите. Не казвам, че няма да го направят, но не им е навик.

— Радвам се да го чуя — казах аз.

Рамирес се усмихна.

— Вие сте въоръжени, и… — Той ми подаде мъничък мобилен телефон. — Натиснете този бутон и ще се свърже с този телефон. — Той повдигна същия телефон. — Ригби и аз ще претичаме с подкрепление.

Очите ми се преместиха на Ригби, който в действителност повдигна шапката си към мен.

— На вашите услуги, госпожо.

Госпожо— Или той беше пет години по-млад, отколкото изглеждаше, или използваше госпожо за всички жени. Обърнах се от приятните му очи към Рамирес. Очите му бяха приятни, но не бяха спокойни. Той беше видял твърде много от живота за истинско спокойствие. Харесвах неговите очи повече.

— Няма да се опиташ да ме разубедиш само Бернардо и аз да влезем в бара?

— Подозираме Бако за използване на магия, за да убива хора. Това е автоматична смъртна присъда. Ако усети и полъх на полиция, той ще се затвори и ще започне да пита за адвокат. Ако искате информация от него, ще трябва да играете на обикновени граждани. Сега, ако си планирала да отидеш там сама, без Бернардо или някои мъж с теб, тогава ще спорим.

Аз се намръщих към него.

— Мога да се грижа за себе си.

Той поклати глава.

— В света на тази банда, жените не съществуват, освен чрез мъжете.

Намръщих се още по силно.

— Изгуби ме.

— Всички жени са нечия майка, дъщеря, съпруга, сестра, приятелка, любовница. Те няма да знаят какво, по дяволите, да правят с теб, Анита. Влез като приятелка на Бернардо. — Той повдигна ръката си нагоре, за да ме спрат да го прекъсна преди да мога дори да си отворя устата и да се опитам. — Довери ми се. Трябва да имаш някакъв статут, който те могат да разберат бързо и лесно. Да размахваш лиценза за аниматор е прекалено близо до значка. Няма жена с нормален мозък не би просто влязла там за едно питие. Трябва да си нещо. — Той погледна към Бернардо, не че беше щастлив. — Аз ще вляза с теб като твой приятел, но искам или не, аз изглеждам като ченге, или поне така ми казаха.

Погледнах го. Не бях сигурна защо,но повечето полицаи след известно време наистина изглеждат като полицаи, дори и извън работно време . Отчасти бяха дрехите, отчасти необясним дъх на авторитет или лошо отношение или нещо друго. Каквото и да беше Рамирес го имаше. Ригби беше в униформа, а и аз нямаше да го вземат като подкрепление така или иначе. Той ме изнервяше с излъчваното от него самодоволство. Полицаите никога не би трябвало да бъдат толкова доволни от себе си. Това означаваше, че нямат много опит все още.

Погледнах лицето на Бернардо.

— Съгласна без протест.

— Добре, — каза Рамирес, но той гледаше Бернардо, сякаш не харесваше израза на лицето му. Той вдигна пръст близо до лицето на високия човек.

— Ако преминеш линията с Анита там, лични ще те накарам да съжаляваш.

Очите на Бернандо се смениха от изумени до студени. Напомняше ми на начина, по който очите на Едуард губеха емоция, докато не станеха празни и някак си груби.

Стъпих между тях, достатъчно, за да ме гледат и двамата.

— Мога да се грижа за себе си, когато става въпрос за Бернардо, детектив Рамирес. Благодаря все пак. — Използвах титлата му, за да напомня на Бернардо кой и какво беше той. Дори Едуард се държеше меко около ченгетата.

Лицето на Рамирес се затвори, празно.

— Както искаш, г-жо Блейк.

Осъзнах, че той мислеше, че използвам титлата му, защото съм му сърдита. По дяволите. Защо винаги бях потънала до задника дълбоко в мъжкото его в средата на дадена криза?

— Всичко е наред, Фернандо. Просто искам да напомня на всички, че аз съм голямо момиче. — докоснах леко ръката му.

Той ме погледна, и очите му се смекчиха.

— Добре. — Това беше мъжката кратка дума за извинение и извинението е прието. Въпреки, че навярно, ако една от страните не беше жена, кратката дума щеше да бъде още по-кратка.

Отстъпих от тях двамата и промених темата.

— Невероятно е колко много лоши момчета и чудовища ще говорят с мен, а не с полицията.

Той кимна, с все още сериозно лице.

— Невероятно. — Това е една дума за него. Начинът, по който ме погледна беше толкова изучаващ, толкова търсещ, че се зачудих дали той не ме е проверявал заедно с Бако.

Не попитах. Наистина не исках да знам. Но той беше прав за Бако. Ако той е това, което казват хората, тогава той не би искал полицията никъде близо до неговия дом или мястото на работа. Те не се майтапеха с автоматичната смъртна присъда. Последното изпълнение, в тази страна, на правещ магията, беше преди два месеца. Беше в Калифорния, където няма смъртно наказание за никакви други престъпления.

Те бяха съдили и осъдили магьосник, или нека бъде магьосница, за използване на демони. Тя е използвала демон да убие сестра си, за да наследи имотите на родителите си. Имаха съмнение, че тя също е убила родителите си, но не можаха да го докажат. А и кой го е грижа— Те могат само веднъж да я убият. Бях чела част транскрипцията от процеса. Тя беше виновна. Нямам абсолютно никакво съмнение по този въпрос. Но имаше три месеца от ареста, до обвинението и извършването на присъдата. Това беше нещо нечувано в американската правосъдна система. По дяволите, обикновено отнема повече време от това, да получиш дата за изслушване, да не говорим за напълно цял процес. Но дори и Калифорния беше научил урока си преди няколко години. Те бяха арестували магьосник за много подобни престъпления.Опитаха да дадат на магьосника обичайното изчакване за процес, защото някой конгресмен или друг, оспорваха, че смъртното наказание не трябва да се разрешава дори и в случаите на магическо убийството. Магьосникът беше призовал голям демон в килията си. Той избил всички охранители в отделението, както и някои от затворниците. Най-накрая беше проследен с помощта на сборище на белите уикани. Мъртвите общо са били четиресет и двама, четиредесет и трима, нещо такова. Той беше убит по време на опита на залавяне. Бе поел трийсет изстрела, което означава, че хората са изразходили всичките си амуниции в тялото му след като е паднал. Щом никой от полицията, не е бил хванат в кръстосан огън, те трябва да са стояли над него, с насочени надолу оръжия. Прекалили са, може да се обзалагате, но не ги обвинявам. Никога не намериха всички части на телата на охраната в затвора.

Ню Мексико беше щат със смъртното наказание. Обзалагам се, че ще бъдат в състояние да победят Калифорния с три месечния срок от арест до изпълнение на присъдата. Искам да кажа, все пак, в този щат могат в действителност да те осъдят на смърт за добро старомодно убийство. Добавете магия към него, пепелта ви ще се разсее на вятъра по-бързо, отколкото може да се каже Велзевул.

Методът и начина на изпълнение са еднакви за всички. Америка не допуска изгаряне на клада за никакво престъпление. Но след като са мъртви, те изгарят телата до пепел, ако са осъдени за престъпление включващи магия. След това те разпръскват пепелта, обикновено в течаща вода. Много традиционно. Има части в Европа, където все още е законно да се изгарят “вещици” на кладата. Има повече от една причина, заради която не пътувам много извън страната.

— Анита, все още ли си с нас? — Рамирес попита.

Мигнах.

— Извинявай, мислех за последната екзекуция в Калифорния. Не обвинявам Бако за това, че се притеснява.

Рамирес поклати глава.

— Аз също. Бъдете много внимателни. Това са лоши хора.

— Анита знае за лошите хора, — каза Бернардо.

Двамата мъже се спогледаха и отново имах усещането, че Рамирес не го харесва. Изглеждаше, че Бернардо го дразни. Дали се познават?

Реших да попитам.

— Познавате ли се?

И двамата клатеха глави.

— Защо? — Бернардо попита.

— Момчета, изглеждате сякаш имате някакви лични глупости между вас.

Тогава Бернардо се усмихна, а Рамирес изглеждаше неловко.

— Това не е лично с мен, — каза Бернардо.

Ригби се обърна, кашляйки. Ако не знаех по- добре, щях да кажа, че прикрива смях.

Рамирес не му обърна внимание, цялото внимание беше за Бернардо.

— Знам, че Анита знае как да се справи около лошите момчета, но ножа в гърба не се интересува колко си добър. В Лобос се гордеят, че използват ножове, вместо пистолети.

— Пистолетите са за женчовци. — казах аз.

— Нещо такова.

Имах черно сако над тъмносинята риза с къси ръкави. Ако закопчаех две копчета, сакото скриваше Файерстара отпред и все още ми оставаше достатъчно място да го стигна, и Браунинга също. Всъщност тънкият телефон в десния страничен джоб, беше по-забележим от оръжията.

— Просто обожавам да нося пистолет на бой с ножове.

Бернардо беше наметнал черен елек върху бялата си блуза с къс ръкав. Той се развяваше на гърба и покриваше 10 милиметровата Берета на бедрото му.

— Аз също, — каза той и се усмихна. Това беше жестока усмивка, и осъзнах, че това може да е първият път от седмици, където ще се изправи срещу нещо от плът и кръв и може да го убие.

— Ние влизаме за информация. Разбираш ли това? — казах аз.

— Ти си шефът. — каза той, но не ми хареса начина, по който очите му изглеждаха. Те бяха пълни с очакване, нетърпеливи.

Чувствах параноя тази сутрин, когато вмъквах ножа в кания на гръбнака ми. Сега движех главата си малко напред — назад да усетя дръжката срещу врата ми. Беше успокояващо. Почти винаги носех кании на китката си и подходящи ножове, но канията на гръбначния стълб беше по желание. Една минута си параноик и взимаш твърде много тежки оръжия, на следващата си уплашен, и недостатъчно въоръжен. Животът е такъв, или моят живот е такъв.

— Знаете ли какво са Лос duendos? — Рамирес попита.

— Бернардо каза, че означава джуджета.

Рамирес кимна.

— Но тук това е фолклор. Те са малки същества, които живеят в пещери и крадат неща. Но е трябвало да бъдат ангели, които са останали между Рая и Ада по време на бунта на Луцифер. Толкова много ангели са излизали от Рая, че Бог затръшнал вратата и Лос duendos останали в капан от външната страна на Рая. Те са оставени в състояние на неопределеност.

— Защо просто не са отишли в Ада? — Бернардо попита. Това беше добър въпрос. Рамирес вдигна рамене.

— Историята не казва.

Погледнах Ригби стоящ зад Рамирез. Той стоеше толкова спокойно, готов, подготвен като пораснал бойскаут. Той не изглежда притеснен за нищо, и това ме накара да се изнервя. Бяхме на път да влезем в бар, който беше пълен с байкърс, лошите момчета. Имаше некромант вътре, толкова силен, че караше кожата ми да тръпне от няколко пресечки дълечина. Останалите от нас изглеждаха уверени, но това беше увереност, родена от това, че са били там и направи това и оцелели, увереността на Ригби ми изглеждаше фалшива, не фалшива увереност, но основана на погрешно предположение. Не можех да знам със сигурност, без да питам, но залагах, че Ригби никога не е бил наистина в ситуация, в която да си мисли, че няма изход. Имаше мекотата в него, въпреки здравите мускули. Бих взела малко по-малко мускули и по-голяма дълбочина на очите всеки ден. Надявах се, че Рамирес не трябва да идва сединствено подкрепление Ригби , но не го казах на глас. Всеки губи черешката си някога, някъде, ако нещата се объркат, тази вечер може да бъде нощта на Ригби.

— По някаква причина ли ни разказа тази малка история, Фернандо— Искам да кажа, че не мислиш, че този Бако или бандата байкър са лос дуендос? — Той поклати глава.

— Не, аз просто мислех, че може да искате да знаете. Казва нещо за Бако, че е кръстил бара си на паднали ангели.

Отворих шофьорската вратата на хамъра. Бернардо схвана намека и слезе от страната на пътника.

— Не паднали ангели, Ернандо, просто уловени в неопределеността.

Ернандо се облегна на отворения прозорец на колата.

— Но те не са вече в Рая, нали? — С този последен загадъчен коментар той се отдръпна и ми позволи да вдигна прозореца. Той и Ригби гледаха как потегляме. Изглеждаха един вид пропаднали стоейки там в изоставения, потрошен паркинг. Или може би това беше просто моето чувство за пропадане.

Погледнах Бернардо.

— Не убивай никого, нали?

Той се пъхна обратно на мястото си, сгушен срещу кожата. Изглеждаше по- спокоен, отколкото го бях виждала от часове.

— А ако се опитат да ни убият?

Въздъхнах.

— Тогава ще се защитаваме, — казах аз.

— Виждаш ли, знаех, че ще видиш нещата по моя начин.

— Не започвай битката. — казах аз.

Той ме погледна с нетърпеливи кафяви очи.

— Мога ли да я завърша? — Погледнах назад към пътя търсейки място за паркиране. Каквото и заклинание да правеше Бако, вече беше свършило. Атмосферата беше малко по-лесна да се диша. Но все още имаше нещо във въздуха като близка мълния в очакване да удари.

— Да, можем да го завършим.

Той започна да си тананика. Мисля, че беше част от “Великолепната седморка “. За да цитирам един прекалено употребяван филм, имах лошо предчувствие за това.