Обсидианова пеперуда

11

Очаквах да намеря много неща в спалнята: кървави петна, следи от борба, може би дори и улики. Това, което очаквах да намеря беше душа. Но в момента, в който влезнах в бяло — зелената спалня знаех, че е там, носеше се близо до тавана, чакаща. Не беше първата душа която усещах. Погребенията винаги бяха забавни. Душите често се рееха над телата, ако са несигурни какво да правят, но след три дни душата обикновено отива където душите отиват.

Погледнах нагоре към душата и не видях нищо. Ако душата имаше физическа форма, не можеш да го докажеш чрез мен, но знаех, че е там. Можех да скицирам очертанията й във въздуха с ръка, знаех колко пространство заема във въздуха близо до тавана. Но беше енергия, дух и, въпреки че заемаше пространство, не бях напълно сигурна, че заема същият вид пространство, като мен или леглото или нещо друго.

Гласът ми излезе тих, сякаш съм говорила прекалено силно.

— От колко време са мъртви?

— Те не са мъртви — каза Рамирес.

Примигнах и се обърнах към него.

— Какво имаш предвид с това не са мъртви.

— Видя Бромуел в болницата. И двамата са все още живи.

Гледах сериозното му лице. Усмивката изчезна. Обърнах се обратно да погледна кръжащото присъствие.

— Някой е умрял тук — казах.

— Никой не е бил рязан тук — каза Рамирес. — Според докладите на Санта Фе това е метода за убиване, който тези типове използват. Погледни килима. Тук няма достатъчно кръв.

Погледнах надолу към светло зеленият килим, той беше прав. Имаше кръв като черен сок разлян по килима, но не беше много кръв, просто петна. Кръвта беше от махането на кожата на двамата възрастни, но ако някой беше разкъсан на парчета тук, щеше да има повече кръв, много повече кръв. Все още я имаше леката миризма на черва, която остава, когато някой си е отишъл след мъчение или убийство. Това беше доста често срещано. Смъртта е последното лично нещо което преживяваме.

Поклатих глава и обмислих какво да кажа. Ако бях у дома с Долф и Зербовски и останалите от полицията на Сейнт Луис, който познавам добре, просто щях да кажа, че съм видяла душа. Но не познавах Рамирес и повечето ченгета се плашеха около всеки, който може да прави нещо мистично. Да кажа или да не кажа, това беше въпроса, когато шум от предната стая ни накара всички да погледнем назад към все още отворената врата.

Мъжки глава, забързани стъпки идващи по-наблизо. Ръката ми беше на пистолета когато чух гласа да вика:

— Рамирес, къде, по дяволите, си?

Беше лейтенант Маркс. Отпуснах ръката си от пистолета и знаех, че няма да кажа на полицията, че има душа която се рее във въздуха зад мен. Маркс достатъчно се страхуваше от мен и без това. Той пристъпи през вратата с малък батальон от униформени зад гърба му, почти сякаш очакваше проблеми. Очите му бяха и груби и доволни, когато ме погледна.

— Махни се, по дяволите, от доказателствата ми, Блейк. Ти изчезваш от тук.

Едуард пристъпи напред, усмихната, опитвайки се да го играе помирител.

— Сега, лейтенант, кой е дал такава заповед.

— Моят шеф. — Той се обърна към ченгетата зад него. — Ескортирайте я навън.

Вдигнах ръце и започнах да се движа към вратата, преди униформените да се предвижат.

— Ще тръгна, няма проблеми. Не са нужни грубости. — Бях на вратата почти до Маркс.

Той изсъска близо до лицето ми.

— Това не е грубо, Блейк. Ела близо до мен отново и ще ти покажа какво е грубо.

Спрях се на вратата, срещнах погледа му. Очите му бяха станали аква сини, тъмни с гнева му. Рамката на вратата не беше голяма и стоейки така почти се докосвахме.

— Не съм направила нищо грешно, Маркс.

Той проговори ниско, но се разнесе из цялата стая.

— Но помагаш на вещицата да измъчва живите.

Помислих си за много неща, който да кажа или направя, повечето щяха да ме извадят от тук теглена от униформените. Не исках да бъда влачена, но исках да накарам Маркс да страда. Избори, избори. Повдигнах се на пръсти и лепнах една голяма целувка на устата му. Той се препъна назад, отдръпвайки се от мен толкова силно, че падна в спалнята и ме бутна в коридора. Мускулест смях изпълни коридора. Бузите му се бяха зачервили докато лежеше задъхващ се на килима.

— Лежиш на доказателствата си, Маркс — казах.

— Махнете я от тук, сега.

Изпратих целувка на Маркс и напуснах с парад от полицай, които ме пазеха. Един от униформените ми предложи да го целувам по което време пожелая. Казах му че няма да може да го поеме и излязоха с мен през предната врата смеещи се, освирквайки и мъжки хумор най-вече на сметката на Маркс. Изглежда той не беше популярен тип. Можете ли да си представите?

Едуард остана вътре още няколко моменти, вероятно се опитваше да изглади нещата, както Тед би направил. Но накрая той излезе от къщата, стискайки ръцете на полицаите, усмихвайки се и кимайки. Усмивката изчезна, докато се обръщаше така че аз бях единствената му публика. Той отключи вратата и влезнахме. Когато бяхме на безопасно вътре с наполовина отворени прозорци, той каза:

— Маркс е успял да те изрита от разследването. Не знам как го е направил, но го е направил.

— Може би той и шефа му ходят в една и съща църква — казах. Бях се настанила удобно в седалката, до толкова, колкото колана позволяваше.

Едуард ме погледна, сякаш гледаше двигател.

— Не изглеждаш разстроена.

Свих рамене.

— Маркс не е първият кучи син, който ми се навира в лицето и няма да е последният.

— Къде е прочутият ти темперамент?

— Може би съм пораснала — казах.

Той поклати глава.

— Какво видя в ъгъла на стаята, което аз не видях— Гледаше към нещо.

— Душа — казах.

Той наистина свали малко по надолу очилата си, така че да мога да виждам бебешки сините му очи.

— Душа?

Кимнах.

— Което означава, че някой е умрял в къщата и то в рамките на три дни.

— Защо три дни? — попита той.

— Защото три дни са лимита за повечето души да се реят наоколо. След това отиват в рая или в ада или където и да е. След три дни може да намериш призрак, но не и душа.

— Но Бромуел са живи. Ти сама ги видя.

— Ами сина им? — попитах.

— Той липсва.

— Приятно е, че го спомена. — Исках да съм му ядосана, за това че играе игри, но просто не можех да намеря енергия. Независимо колко развеселена бях от Маркс, това ме притесняваше. Аз съм християнка, но изгубих броя на това колко християни са ми викали вещица или по-лошо. Не ме караше вече да се ядосвам, просто се изморявах.

— Ако родителите са живи, вероятно момчето не е — казах.

Едуард излезе на пътя, поправяйки си пътя около маркираните и немаркирани полицейски коли.

— Но всички останали убити жертви бяха нарязани. Не намерихме никакви части от тяло в къщата. Ако момчето е мъртво, тогава това е промяна в шаблона. Не сме разбрали старият шаблон все още.

— Смяната в шаблона може да даде пролуката от която полицайте се нуждаят — казах.

— Вярваш ли в това? — попита той.

— Не.

— На какво вярваш.

— Вярвам че сина на Бромуел е мъртъв и каквото и да е измъчвало и отстранило кожата на родителите му, е взело тялото му. Както и да е, сина е бил убит, не е бил разфасован или щеше да има повече кръв. Той е бил убит по начин, по който в стаята няма да има кръв.

— Но си сигурна, че той е мъртъв?

— Тази душа се рееше около къщата Едуард. Някой е мъртъв, ако е имало само трима души, които да живеят в къщата, и двама от тях са отчетени … Свържи нещата сам. — Гледах през прозореца на колата но не виждах нищо. Виждах това младо лице, което се усмихваше на снимките.

— Детективски разсъждения — каза Едуард. — Впечатлен съм.

— Да, аз и Шерлок Холмс. Между другото, сега съм персона нон грата, къде ме водиш?

— Към ресторант. Каза, че не си обядвала.

Кимнах.

— Добре. — след момент попитах: — Какво му е името?

— Чие?

— На сина на Бромуел, какво е първото му име?

— Тад, Тадеос Реджинал Бромуел.

— Тад — казах леко на себе си. Дали е бил принуден да гледа докато са махали кожата на живите му родители— Или те са го гледали да умира преди да са измъчвали тях— “Къде е тялото ти Тад— И защо са го искали?” Нямаше отговор. Не съм очаквала такъв. Душите не са като призраците. Доколото знам, няма начин, по който да комуникираш с тях директно. Но щях да имам отговорите скоро. Надявах се да е скоро.

— Едуард нуждая се да видя снимките от другите местопрестъпления. Нуждая се да видя всичко, което е записано от полицаите на Санта Фе. Ти каза, че само това последно престъпление е било в Албакърки, така че зарежи ги. Ще започна от другият край.

Едуард се усмихна.

— Имам копия в моята къща.

— Твоята къща? — застанах малко по изправена и се вгледах в него. — От кога полицията споделя досиета с ловец на глави?

— Казах ти, че полицията в Санта Фе харесва Тед.

— Каза че полицаите в Албакърки те харесват.

— Те ме харесват. Теб не харесват.

Той получаваше точка. Все още можех да видя омразата в очите на Маркс когато ми изсъска: „Не помагаш на вещицата да измъчва живите”. Това всъщност беше първият път, в който ми цитират библията. Въпреки, че предполагах, че рано или късно някой щеше да стигне до там, основавайки се на това коя съм и какво правя. Просто не го очаквах от полицейски лейтенант по време на разследване за убийство. Липсваше професионализма.

— Маркс няма да може да реши този случай — казах.

— Без теб, имаш предвид?

— Не трябва да съм аз, но ще има нужда от някой с опит. Те не се занимават с човешки убиец. Нормална полицейска работа няма да свърши работата.

— Съгласен съм.

— Маркс трябва да бъде заместен.

— Ще поработя над това — тогава се усмихна. — Може би приятният детектив Рамирес, който те намира за толкова очарователна.

— Не отивай там, Едуард.

— Той има едно нещо, с което превъзхожда другите ти двама приятели.

— Какво? — попитах.

— Той е човек.

Би ми харесвало да споря, но не можех.

— Когато си прав си прав.

— Няма да спориш с мен? — звучеше изненадан.

— Нито Жан-Клод, нито Ричард е човек. До толкова, до колкото мога да кажа Рамирез е човек. За какво да споря?

— Аз те дразня, а ти си изцяло сериозна.

— Нямаш си на представа колко освежително би било да бъда с мъж, който просто ме иска, без никакви глупости тип Макиавели.

— Да не казваш, че е правил интриги зад гърба ти, точно както вампира?

— Нека просто да кажем, че не съм сигурна вече кои са добрите момчета. Ричард се е превърнал в нещо по-твърдо и сложно заради ролята му като Улфик, вълчият крал, изискваше се от него. И Господ да ми помогне, мисля че е отчасти, защото аз го изисках от него. Той беше толкова мек за мен, така че стана по-твърд.

— И ти не го харесваш.

— Не, не го харесвам, но тъй като отчасти вината е моя, е трудно да бъда кучка.

— Тогава зарежи и двамата и се срещай с някой човек.

— Правиш го да звучи толкова просто.

— Трудно е само, ако ти го направиш трудно, Анита.

— Просто да ги зарежа и двамата и да започна да се срещам с друг мъж, просто така.

— Защо не? — попита той

Отворих уста сигурна че имам отговор, но не можех да измисля такъв. Защо да не се срещам с други хора— Защото обичах двама души вече и това е един повече без да добавям и някой друг. На какво ще бъде да съм с някой, който е човек— Някой който няма да се опитва да ме използва, за да затвърждавам силата му като Жан-Клод. И Ричард и Жан-Клод се бяха сгушили около човечността ми като последен огън в края на света и всичко останало почиваше в ледена тъмнина. Ричард точно се беше прилепил към мен, защото съм човек и да има човешка приятелка изглежда му помагаше да задържи в човешкият статус. Въпреки че напоследък, за това колко аз съм човек, може да се води дебат. най-малко поне Ричард е бил човек преди да стане върколак. Жан-Клод е бил човек преди да стане вампир. Аз видях първата си душа, когато бях на десет на погребението на едната си баба. Вдигнах първият си мъртъв случайно, когато бях на тринадесет. От трима ни аз бях единственият, който никога не е бил напълно човек.

Какво би било да се срещам с някой нормален— Не знам. Исках ли да разбера— Разбрах с шок, че исках. Исках да изляза на нормална среща с нормален тип и да правя нормални неща, просо веднъж, просто за някакъв период от време. Аз бях любовница на вампир, женска на върколак, зомби кралица и през последната година учих ритуална магия, така че да мога да контролирам всичко останало, така че предполагам можех да добавя това изживяване към списъка. Беше странна година, дори и за мен. Бях в почивка от Ричард и Жан-Клод, защото се нуждаех да дишам. Те ме затрупваха и не знаех как да го спра. Наистина ли среща с някой друг би ме наранила — Дали излизането с някой, който е прост тип наистина ще накара света да се разпадне — Отговорът вероятно беше не, но фактът е, че не съм сигурна, че трябва да побягна при Рамирес или друг приятен тип, който би ме поканил да излезем. Щях да кажа не и продължа да казвам не, така че защо част от мен искаше да каже “да”?