Обсидианова пеперуда

3

Излязохме на жегата. Усещаше се сериозна горещина, имайки предвид че е още май, вероятно ще е наистина изгарящо когато дойде лятото. Но е вярно че плюс осемдесет градуса без влага не е толкова зле колкото осемдесет градуса с влага, така че не беше толкова зле. Всъщност, веднъж щом примигнеш в светлината и привикнеш към горещината, някакси забравяш за нея. Привлича вниманието само в началото, петнадесет минути или там някъде. В Сейнт Луис вероятно ще бъде плюс деветдесет(по фаренхайт) градуса по времето когато се прибера у дома и от осемдесет до сто процента влажност. Естествено, това е ако се прибера у дома. Ако тръгна срещу Едуард това беше спорна опция. Имаше наистина възможен шанс той да ме убие. Надявах се, сериозно се надявах, че ще го накарам да се дръпне от Дона и семейството й без да прибягвам до насилие.

Може би жегата не изглеждаше зле, заради пейзажа. Албакърки беше равно поле, което се разпростираше нататък и нататък до кръг от черни планини, сякаш всичко е било избутано и стоварено на тези забравено черни планини като гигантски могили от въглища. Да, приличаше на най-голямата миньорска операция в света . Всичко беше обградено и се усещаше враждебност, сякаш не си добре дошъл. Предполагам Дона би казала — лоша енергия. Никога не съм усещала някое място, което да има такава враждебност. Едуард носеше и двете ми чанти, които бяха излезли по багажната лента. Обикновено бих носела едната, но не и сега. Исках ръцете на Едуард да са пълни с нещо. Исках да не му е удобно. Аз не бих започнала да стрелям по пътя към колата, но Едуард е по-практичен от мен. Ако той решеше че съм по опасна, отколкото в помощ, той би успял да уреди инцидент по пътя към колата. Би било трудно с Дона около нас, но не и невъзможно. Не и за Едуард. Това бе и причината поради която го оставих да води пътя и застанах зад него, вместо обратното. Не беше параноично, не и с Едуард. С Едуард е просто добра идея за оцеляване.

Едуард изпрати Дона напред да отключи колата. Той забави за да върви до мен, а аз оставих малко дистанция между нас, така че да стоим по средата на пътеката, гледайки се един друг, като стрелци от старите филми. Той задържа чантите в ръцете си. Мисля, че той знаеше, че съм прекалено решителна. Мисля, че знаеше че ако остави чантите, щях да имам пистолет в ръцете си.

— Искаш ли да знаеш защо не ме притесняваше, че вървиш зад мен?

— Знаеш че няма да те застрелям в гръб — казах.

Той се усмихна.

— А ти знаеш че аз мога.

Наклоних глава на една страна, почти не виждах заради слънцето. Едуард носеше очила разбира се. Но тъй като очите му не издаваха нищо, нямаше значение. Очите му не бяха това за което трябваше да се притеснявам.

— Ти обичаш личната опасност Едуард. Това е причината че ловиш само чудовища. Трябва винаги да има голям риск, когато се стигне до лов, иначе не е забавно.

Мина двойка с количка пълна с багаж. Чакахме в мълчание докато не преминат. Жената погледна към нас, както бързаха да ни подминат, усещаха напрежението. Мъжът я дръпна да погледне напред и те минаха покрай нас.

— Имаш ли нещо предвид? — попита Едуард.

— Ти искаш да знаеш кой от нас е по-добрият, Едуард. Искаш да го разбереш от толкова дълго. Ако ме застреляш в гръб, никога няма да разбереш отговора на въпроса и това ще те човърка.

Усмивката му някак и се разшири и повяхна, сякаш вече не беше развеселена усмивка.

— Значи няма да те застрелям в гръб.

— Така е — казах.

— Тогава защо си създаде толкова проблеми, за да държиш ръцете ми заети и да ходя отпред?

— Би било дяволско време да сгреша.

Той се засмя тогава, меко и смътно зловещо. Този звук беше достатъчен. Той беше развълнуван от идеята да тръгне срещу мен.

— Би ми харесало да тръгна на лов за теб, Анита. Имал съм сънища за това. — Той въздъхна и беше почти тъжен. — Но се нуждая от теб. Нуждая се от помощта ти да реша този случай. И толкова колкото бих се радвал да имам отговор на големият въпрос, толкова и ще ми липсваш. Ти може би си единственият човек в света който би ми липсвал.

— Ами Дона? — попитах.

— Какво за нея?

— Не се прави на умен, Едуард. — Погледнах покрай него да видя Дона която ни чакаше на паркинга — Гледат ни внимателно.

Той погледна към нея, вдигна едната чанта, за да й помаха. Би било по-лесно ако остави чантата, но по негов си начин, Едуард също беше предпазлив. Той се обърна обратно към мен.

— Няма да можеш да си вършиш работата, ако поглеждаш през рамо към мен. Така че сме в примирие докато случаят бъде решен.

— Думата ти? — попитах.

Той кимна.

— Думата ми.

— Достатъчно добре.

Той се усмихна, и беше истинкси.

— Единствената причина да приемеш думата ми на доверие е, че когато дадеш думата си я спазваш.

Поклатих глава и започнах да се приближавам към него.

— Аз стоя на думата си, но не приемам думата на другите много сериозно. Дори като бях до него можех да усетя тежестта от погледа му през тъмните очила. Той беше напрегнат, беше Едуард.

— Но прие моята.

— Ти никога не си ме лъгал, Едуард, веднъж щом дадеш думата си. Правиш каквото си казал че ще направиш, дори да е нещо лошо. Ти не криеш какво си, поне не от мен.

И двамата погледнахме към Дона, започнахме да вървим към нея, един до друг сякаш сме се наговорили.

— Как по дяволите се остави да стигнеш толкова далеч— Как може да оставиш Тед да й предложи?

Той беше тих, толкова дълго, че помислих че няма да ми отговори. Вървяхме тихо в слънчевата топлина. Но накрая, той ми отговори.

— Не знам. Една нощ просто бях прекалено навътре в ролята си. Настроението беше правилно и Тед й предложи, мисля че за секунда забравих, че аз съм този който ще се ожени.

Погледнах към него.

— каза ми повече лични неща за последният половин час отколкото през целите пет години, през който те познавам. Винаги ли си такъв дърдорко когато си в ролята на Тед?

Той поклати глава.

— Знаех че няма да харесаш това че Дона е замесена. Не знаех колко силно ще реагираш, но знаех че няма да го харесаш. Това означаваше че за да поддържам мира с теб трябваше да искам да говоря за това. Знаех това когато ти се обадих.

Пристъпихме на паркинга, и двамата се усмихвахме и махнахме на Дона. Казах през усмивката като вентрилокист:

— Как може да се познаваме толкова добре, да ни е мъчно за другия ако умре, и все още да можем да дръпнем спусъка— Знам че е истина, но не го разбирам.

— Не е ли достатъчно че е истина— Трябва ли да го обясняваш? — Попита той, докато вървяхме през колите към Дона.

— Да, нуждая се от обяснение.

— Защо?

— Защото съм момиче — казах.

Това го накара да се засмее, изненадващ звук, който накара сърцето ми да се стегне, защото можех да преброя на едната си ръка случаите, в който съм чувала Едуард да се смее. Ценях звука от този смях, защото сякаш звучи от по-млад, по-невинен Едуард. Чудех се дали съм единствената която изкарва този смях от него. Как можехме да говорим за това, че ще се убием, толкова спокойно— Не не беше достатъчно да знам че можем да го направим. Трябваше да има обяснение, да се каже че и двамата сме чудовища или социопати не беше достатъчно обяснение. Поне не за мен.

Дона ме гледаше с присвито очи, докато вървяхме към нея. тя направи голямо шоу с целуването му и когато той остави чантите и ръцете му бяха свободни, тя направи дори по-добро шоу. Те се целуваха, прегръщаха и двамата притиснати като двойка тинейджъри. Ако Едуард беше по някакъв начин резервиран, това не пролича. Всъщност, той си свали шапката и се притисна към нея сякаш беше щастлив да бъде там.

Аз стоях, облегнала се на едната страна на колата, достатъчно близо че да ги докосна. Ако искаха уединение, можеха да си вземат стая. Продължиха толкова дълго, че се чудех ако погледна часовника си дали ще е било минало доста време, но устоях на порива. Реших са си се облягам на колата, ръцете кръстосани над стомаха, изглеждайки отегчена.

Едуард се отдръпна с въздишка.

— След снощи, бих си помислил че няма да ти липсвам толкова много.

— Винаги ми липсваш — гласът и беше някъде между страстен и кикот. Дона ме погледна с ръце още около него. Тя погледна точно в мен и каза:

— Съжалявам не исках да те притеснявам

Изтласках се от колата.

— Не се притеснявам толкова лесно.

Веселата светлина в очите стана свирепост и защитническа. Погледа й и следващите й думи не бяха приятелски:

— И какво точно те притеснява

Поклатих глава.

— Ще бъде ли остроумно от моя страна да кажа, много повече от колкото имаш?

Тя се стегна.

— Не се притеснявай Дона. Не съм сега, нито някога ще бъда заинтересувана от … Тед по романтичен начин.

— Никога не съм мислила… — започна да казва.

— Запази го — казах. — Нека опитаме нещо наистина уникално. Нека бъдем честни. Ти беше притеснена за мен и Едуард — промених го много бързо — Тед, това е причината поради която направи шоуто преди малко. Не трябва да маркираш територията си срещу мен, Дона — Последното го казах малко бързо, защото се надявах тя да не забележи промяната в името, но естествено че те бе забелязала, както и Едуард. — Едуард е прекалено много като мен въобще да говорим за срещи. Би било кръвосмешение.

Тя се изчерви дори през тена.

— Боже, ти си директна.

— Тя е директна дори и за мъж — каза Едуард — за жена е като таран .

— Спестява време — казах.

— Прави го — потвърди той. Той дръпна Дона в бърза, но цялостна целувка. — Ще те видя утре скъпа.

Повдигнах вежди.

Едуард ме погледна с топлите очи на Тед.

— Дона дойде с нейната кола, така че да може да прекараме част от деня заедно. Сега тя си отива у дома при децата, за да можем ние да си вършим работата.

Дона се обърна към мен, и ме изгледа продължително.

— Приемам думата ти, Анита. Вярвам ти, но усещам страни вибрации от теб сякаш криеш нещо.

Но аз крия, помислих си. Само ако тя знаеше какво.

Дона продължи, лицето й много сериозно.

— Доверявам ти третия най-важен човек в живота ми. Тед е точно след децата ми за мен. Не прецаквай най-доброто нещо което съм имала след смъртта на съпруга ми.

— Виждаш ли — каза Едуард — Дона също може да бъде пряма.

— Може — казах.

Дона ме погледна за последно, тогава се обърна към Едуард. Тя го издърпа надалеч към третата кола по нататък. Те говореха тихо докато аз чаках в спокойната, суха жега. Щом Дона иска уединение, ще им дам, обърнах се и се вгледах в далечните планини. Изглеждаха наистина близо, Но от опит знам, че никога планините не са толкова близо колкото изглеждат. Те са като сън, Отдалечени неща който са пред погледа ти, но не им се доверяваш наистина когато се нуждаеш от тях.

Чух ботушите на Едуард да тракат по паважа преди да проговори. Обърнах се към него, ръцете кръстосани над корема ми, което постави дясната ми длан приятно близо до пистолета под ръката ми. Вярвах на Едуард когато каже че имаме примирие, но… по-добре предпазлива, от колкото да съжалявам.

Той спря до първият прозорец на колата, облегна се, ръцете му кръстосани огледално на моите. Но той нямаше пистолет под ръката си. Не бях сигурна дали лиценза му за ловец беше достатъчен че да го прекара с оръжията му през металният директор, така че той не би трябвало да има пистолет или дълго острие в себе си. Освен ако не го е прибрал от една от колите покрай които минахме, където ги е скрил. Това е нещо което Едуард би направил. По-добре, да сгрешиш когато предполагаш най-лошото, от колкото да сгрешиш когато предполагаш най-доброто. Песимизма ще те задържи жив, оптимизмът няма, не и в нашият бранш.

Нашият бранш. Странен израз. Едуард беше убиец, аз не бях. Но някак си бяхме в един и същи бизнес. Не можех точно да го обясня, но си е така. Едуард ме дари с неговата си усмивка, усмивката ме правеше нервна и подозрителна. Обикновено означаваше че той няма предвид да ме нарани и просто дърпаше веригата ми. Разбираше, той знаеше, че аз знам както обикновено значеше усмивката, така че той може да има предвид да ме подхлъзне с чувството за сигурност. Или може да значи че просто така изглежда. Мислех прекалено много и това е лошо по собствен си начин. Едуард беше прав, бях най-добра, когато се захвана за работата и оставя останалите неща назад. Не е рецепта за добър живот, но е добра за един стрелец.

— Имаме примирие — казах.

Той кимна.

— Казах, че имаме.

— Караш ме да се чувствам нервна.

Усмивката му се разшири.

— Радвам се да чуя, че още се страхуваш от мен. Започнах да се притеснявам.

— Деня в който спреш да се страхуваш от чудовищата е деня в който ще те убият.

— И аз съм чудовище? — Той го постави като въпрос.

— Знаеш какво точно си, Едуард.

Учите му се присвиха.

— Каза ми Едуард пред Дона. Тя не каза нищо, но трябва да бъдеш по-внимателна.

Кимнах.

— Съжалявам и аз го хванах. Ще опитам, но аз не съм и на половина толкова добър лъжец колкото теб. Освен това, Тед е съкратено от Едуард.

— Не и ако пълното име в шофьорската ми книжка е Теодор.

— Сега, ако мога да ти викам Теди, може би ще го запомня.

— Теди е добре — каза той, гласа му напълно непроменен.

— Ти си много труден мъж за дразнене Ед… Тед.

— Имената не означават нищо, Анита. Те са прекалено лесни за променяне.

— Едуард истинското ти име ли е?

— Сега е.

Поклатих глава.

— Наистина би ми харесало да разбера.

— Защо? — той ме погледна зад тъмните си очила и тежестта на погледа му гореше през стъклото. Въпроса не беше напразен. Разбира се, Едуард често пита въпроси чиито отговори не иска да знае.

— Защото те познавам от пет години и дори не знам дали първото ти име е истинско.

— Достатъчно истинско е — отвърна той.

— Дразни ме да не знам.

— Защо?

Свих ръмена и отпуснах ръката си далеч от пистолета, защото не беше нужно, не точно сега, не днес. Но дори и да го направех, знаех че ще има друг ден и за първи път наистина не бях сигурна кой от двама ни ще види края от малката ми визитка. Това ме направи тъжна и ядосана.

— Може би просто искам да знам какво име да сложа на надгробният камък — казах

Той се засмя.

— Увереността е добра черта. Прекалената увереност не е. — Смехът повяхна и остави лицето му, около очилата, студено и нечетливо. Не ми трябваше да виждам очите му за да знам че те бяха студени и дистанцирани като зимното небе.

Бутнах се от колата, ръцете ми празни от двете ми страни.

— Виж, Едуард, Тед, Както по дяволите се наричаш, не ми харесва да бъда поканена тук, да го играя стръв за чудовища, да открия това че се срещаш с майката на годината. Това ме подхлъзна и аз не харесвам и това. Имаме примирие докато случаят е решен, тогава какво?

— Тогава ще видим — каза той.

— Не можеш ли просто да се съгласиш да прекъснеш годежа с Дона?

— Не — гласът му бе лек, внимателен.

— Защо не?

— Нуждая се да й дам достатъчно добра причина за да скъсан сърцето и децата. Запомни, аз прекарах доста време с децата. Как би им изглеждало ако просто изчезна?

— Мисля че сина й не би имал нищо напротив, Питър, така беше нали— Мисля че ще му хареса ако Тед изчезне.

Едуард обърна глава на една страна.

— Да Питър би го харесам, но Бека— Бил съм част от живота й от над две години, а тя е още на шест. Дона ми се доверява да я взимам след училище. Веднъж в седмицата я карам до уроците й по танци, така че Дона да не трябва да затваря магазина по-рано.. — Гласът и лицето му никога не се промениха докато говореше, сякаш бе просто факт и не означаваше нищо.

Яда стегна раменете ми и тръгна надолу по ръцете ми. дланите ми се стегнаха в юмруци, просто за да направя нещо с тялото си.

— Ти копеле.

— Може би — каза той — Но бъди внимателна какво искаш от мен, Анита. Проста да си тръгна би нанесло повече вреда от истината.

Вгледах се в него, опитвах се да видя зад празното му лице.

— Мислил ли си да кажеш на Дона истината?

— Не.

— Проклет да си.

— Наистина ли мислиш че тя може да се справи с истината, цялата истина, за мен? — попита той.

Помислих за това почти цяла минута докато стояхме на сгорещеният паркинг. Накрая казах:

— Не — не ми харесваше да го кажа, но истината си е истина.

— Сигурна ли си че тя не може да играе жена на убиец— Имам предвид срещна я само за половин час. Как можеш да бъдеш сигурна?

— Сега ме дразниш — казах.

Устните му почти се извиха в усмивка.

— Мисля че си напълно права. Не мисля че Дона би се справила с истината.