Обсидианова пеперуда

28

Беше след пет когато най-накрая затворих очи. Сънят ме засмука като водовъртеж от тъмна вода, издърпвайки ме надълбоко и моментално . Стоях на тъмно място имаше малки закърнели дървета навсякъде, но бяха мъртви. Всички дървета бяха мъртви, можех да го почувствам. Нещо от дясно, нещо голямо се движеше през дърветата и усещане за смърт се носеше по вятъра. Тичах с ръце пред лицето си, за да го предпази от сухите клони. Спънах се на един корен и се разтегнах. Внезапна остра болка се появи в ръката ми. Кървеше. Кръвта се стичаше надолу, но не може да намеря рана. Нещото приближаваше. Можех да чуя как клоните се чупят издаващи силни и остри звуци. Идваше. Идваше за мен. Тичах и тичах и тичах, а мъртвите дървета се бяха простряли напред сякаш в безкрайността.

Нормален сън включващ преследване, помислих си и в момента, в който го помислих разбрах, че е сън и съня се промени, избледня и се превърна в друг сън. Ричард стоеше в нищо освен чаршаф, една мускулеста ръка се протягаше към мен. Кафявата му спусната коса падаше на вълни пред лицето му. Протегнах се към него и в момента, в който пръстите ни се докоснаха, усмивка изви устните му, сънят се разби и аз се събудих.

Събудих се сред слънчеви петна разпръснати по леглото. Но не светлината беше причината да се събудя. Беше лекото изпукване на вратата. Мъжки глас:

— Едуард каза да ставаш.

Отне ми секунда да разбера, че беше гласа на Бернардо. Не ми бше нужен Фройд, за да анализирам съня с Ричард в чаршаф. Трябваше да внимавам около Бернардо. Засрамващо, но истина.

Седнах в леглото и извиках през вратата.

— Колко е часът?

— Десет.

— Добре, идвам.

Заслушах се, но не го чух да се отдалечава. Или вратата беше по-солидна от колкото изглеждаше или Бернардо беше тих. Ако беше просто Едуард, щях да сложа чифт джинси и прекалено голяма тениска и щях да си получа кафето. Но имаше компания в къщата, която беше изцяло мъжка. Успях да отида в банята и да се облека без да срещна никого в коридора. Носех новите черни дънки, тъмносиня полу тениска, бели чорапи и черни найки. Обикновено бих оставила пистолетите докато не излезем навън в големият лош свят, но в къщата на Едуард, големият лош свят беше в следващата стая, така че сложих 9 милиметровият Фаистар във вътрешният кобур на панталона, поставен за да е удобен за дясната ръка. Със сресана коса, освежила се и въоръжена, тръгнах към миризмата на бекон.

Кухнята беше малка и свита и бяла. Но всички уреди бяха черни, контрастът беше прекалено голям за толкова рано сутрин. Имаше букет с цветя по средата на малка бяла дървена маса. Отново нещо от Дона, но честно казано се съгласявах с нея. Кухнята се нуждаеше от нещо което да я направи по-мека.

Двамата мъже седящи на масата не правеха нищо, с което да омекотят стаята. Олаф се беше обръснал така че единствената останала коса бяха черните косъмчета на веждите му. Носеше черен потник и черен официален панталон. Не можех да видя обувките, но мога да се обзаложа, че са със същият цвят. Носеше някакъв черен автомат през рамото си. Не разпознах какъв. Нож с черна дръжка бе в кания от вътрешната част на лявата му ръка. Презрамките на кобурите и каните обикновено жулят когато ги носиш с потник, но хей, не беше мой проблем.

Бернардо носеше бяла тениска с къси ръкави и черни дънки. Беше дръпнал най-горният пласт на косата си от двете страни с голяма многоцветна шнола. Все още имаше изобилие от коса която падаше по раменете му, ярка и черна срещу чисто бялото на тениската му. Носеше десет милиметрова Барета от задната страна на дясното си бедро. Не можех да видя ножа по него, но се обзалагах, че е там.

Едуард беше на готварската печка, изпразваше тиган с бъркани яйца в две чинии. Той също носеше черни панталони който си отиваха с каубойски ботуши и бяла риза която бе същата като тази, която беше носил вчера.

— Ей, момчета, трябва ли да се върна в стаята си и да се преоблека?

Всички ме погледнаха, дори Олаф.

— Това което носиш става — каза Едуард. Донесе чиниите на масата и сложи по една пред всеки празен стол. Имаше чиния с бекон по средата на масата до цветята.

— Но аз не съвпадам — казах.

Едуард и Бернардо се усмихнаха, Олаф не го направи. Каква изненада.

— Изглеждате сякаш сте в униформа.

— Предполагам е така — отвърна Едуард и седна в един от празните столове.

Аз седнах на другия.

— Трябваше да ми кажете, че има дрес код.

— Не сме го направили нарочно — каза Бернардо.

Кимнах.

— Това е причината да е забавно.

— Няма да се преоблека — каза Олаф.

— Никой не те кара — отвърнах. — Просто направих изказване. — В яйцата ми имаше зелени и червени парченца. — Какво има в яйцата?

— Зелени чушки, червени люти чушки и нарязана на кубчета шунка. — отговори Едуард.

— Брей, Едуард, не трябваше. — Харесвам бърканите яйца, както бог ги е предвидил, обикновени. Побутнах яйцата с вилицата си и посегнах към бекона. Половината бяха едва сготвени, другата половина бяха хрускащи. Посегнах към хрускащите.

Бекона в чинията на Олаф също беше от хрускащият. О, както и да е.

Казах молитва над храната. Едуард продължи да яде, но другите се поколебаха, беше им неудобно с техните пълни усти. Винаги е забавно да казваш молитва на маса с хора, които не го правят. Тази неудобна тишина. Паниката, докато се чудят дали да продължат или да спрат. Завърших молитвата и си отхапах от бекона. Ям.

— Какъв е планът за днес? — попитах.

— Не си свършила с прегледа на досиетата — каза Едуард.

Бернардо изстена.

— Мисля че това е губене на време — каза Олаф. — Ние минахме през досиетате. Не вярвам, че тя ще намери нещо ново.

— Тя вече го направи — отвърна Едуард.

Олаф го погледна, парче от бекон наполовина на пътят към устата му.

— Какво имаш предвид.

Едуард им обясни.

— Това е нищо — каза Олаф.

— Повече е от това, което направи ти — отвърна Едуард.

— Ако съм такова бреме, може би трябва да напусна — каза Олаф.

— Ако не можеш да работиш с Анита, може би трябва.

Олаф се вторачи в него.

— Предпочиташ нея за подкрепление пред мен? — звучеше удивен.

— Да.

— Мога да я счупя наполовина върху коляното си. — Удивлението се превръщаше в гняв. Предполагам повечето емоции се превръщат в гняв за Олаф.

— Може би — каза Едуард — но се съмнявам, че тя ще ти даде възможност.

Вдигнах ръка.

— Не превръщай това в състезание, Едуард.

Олаф се обърна към мен, бавно. Проговори много бавно, много ясно.

— Аз не се състезавам с жени.

— Страхуваш се, че няма да се справиш? — попитах. В момента, в който го казах, ми се искаше да не съм. Мигновеното удовлетворение не си заслужаваше погледа на лицето му, докато се вдигаше от стола. Наведох се към масата и извадих Файстара, насочвайки го към него под масата.

Олаф се изправи, стърчеше над мен, като мускулесто дърво.

— Едуард прекара сутринта говорейки ми за теб. Опитвайки се да ме убеди колко се заслужава да бъдеш слушана. — Той поклати глава. — Ти си вещица, а аз не съм. Нещото, което ловим може да е магическо и може да се нуждаем от твоето мнение. Може би всичко това е истина, но аз няма да бъда обиждан от теб.

— Прав си — казах. — Беше долен удар.

Той примигна.

— Извиняваш ли ми се.

— Да, когато, рядко, много рядко се случи да греша, мога да се извиня.

Едуард ме гледаше през масата.

— Какво? — попитах.

Той просто поклати глава.

— Нищо.

— Омразата на Олаф към жените е нещо като недъг, а аз не се подигравам на хора с недъзи.

Едуард затвори очи и поклати глава.

— Не можеш просто да го оставиш, нали?

— Аз не съм инвалид.

— Ако мразиш някого или нещо с безразсъдна, безкомпромисна омраза, тогава си сляп, където омразата е засегната. Полицията ме изрита от местопрестъплението вчера, защото командващият полицай беше хленчещ за вяра консервативен християнин и той ме осъди като дяволско изчадие. Така че той предпочита повече хора да бъдат убити, отколкото да ме остави да помогна с разрешаването на престъплението. Мрази ме повече, отколкото иска да хване това чудовище.

Олаф все още беше прав, но част от напрежението бе изчезнало. Изглежда сякаш наистина ме слушаше.

— Мразиш ли жените повече, отколкото искаш да хванеш това чудовище?

Погледна ме и за пръв път очите му не бяха ядосани. Бяха замислени.

— Едуард ме повика, защото съм най-добрият. Никога не съм си тръгвал от работа преди плячката да е мъртва.

— И ако е нужно свръхестественото ми мнение, за да ти помогне да заловиш чудовището, ще се справиш ли с това?

— Не ми харесва — каза той.

— Знам това, но не това попитах. Можеш ли да се справиш с това, че мога да помогна да убиеш чудовището. Можеш ли да приемеш помощта ми, ако това е най-добре за работата?

— Не знам — каза той. Най-малко беше честен, дори разумен. Това беше умно.

— Въпросът, Олаф, кое обичаш повече: да убиваш или омразата си към жените?

Можех да почувствам неподвижността на Едуард и Бернардо. Стаята беше затаила дъх, чакаща за отговор.

— Бих предпочел убиването над всичко друго — каза Олаф.

Кимнах.

— Страхотно и благодаря.

Той поклати глава.

— Ако трябва да приема помощта ти това не означава, че те приемам за равна.

— Аз също — отвърнах.

Някой ме изрита под масата. Мисля че беше Едуард. Но Олаф и аз си кимнахме един на друг, не точно усмихнати, но сключихме примирие. Ако можеше да контролира омразата си и аз можех да контролирам остроумието си, примирието щеше да издържи достатъчно дълго, че да решим случая. Успях да прибера Файстара в кобура без той да забележи, което ме накара да мисля по-малко за него. Едуард беше забелязал и мисля, беше и Бернардо. Каква е специалността на Олаф— Колко добър беше той, ако не знаеше къде е пистолета?