Обсидианова пеперуда

2

Получи се така, че единственият полет за който имаше свободни места бе по обяд, което означаваше че мога да поспя поне пет часа преди да трябва да стана и да тичам за летището. Също пропускам класа по Кенпо, вид карате което започнах от преди няколко седмици. По-скоро предпочитам да съм в клас, отколкото в самолета. Мразя да летя. Карам до повечето извън градски ангажименти, колкото е възможно, но напоследък доста летя. Реалният ужас намаля, но това все още ми е фобия. Мразя да съм на самолет който е управляван от някой който не познавам и не съм тествала лично за наркотици. Просто не съм от доверчивия тип .

Нито пък аеролиниите. Носенето на скрити оръжия в самолет е болка в задника. Трябваше да взема два часа FFA курсове по носене на скрити неща в самолет. Имах сертификат, който да докаже че съм минала курса. Не мога да се кача на самолета без сертификата. Аз също имам писмо което казва че аз съм по официален бизнес, което ме задължава да нося на оръжия. Сержант Рудолф (Долф) Стор, главата на регионалният отряд по свръхестествени разследвания, беше написал писмото, което гласи че съм по специална задача, което винаги е впечатляващо. Някой, който е истински полицай, трябва да ми даде нещо което да легитимира статуса ми. Ако е истинска полицейска работа, дори и да не е директно замесен, той обикновено ще ми даде това от което се нуждая. Ако Едуард се беше обадил за помощ в неофициален случай, тоест нелегален, щях да избягвам Долф. Г-н закон и ред не беше много привързан към Едуард, тоест - Тед Форестър.

Не погледнах през прозореца. Четох и се опитвах даси мисля,че съм в много неудобен автобус. Най накрая разбрах една от причините поради, които не обичам да летя, имам клаустрофобия. Полет A 727 беше достатъчно пълен с хора и затворен, за да направи дишането трудно. Включих малкото вентилаторче над седалката и четях. Четох Sharon Shinn. Тя беше автор, на който се доверявах да задържи вниманието ми, дори на стотина фута над земята с тънък метал между мен и нищото,така че не мога да кажа как изглежда Албакърки от въздуха и малката писта, която води към летището, беше като всяка друга през която съм минавала. Дори в тунела можеш да усетиш топлината да те притиска като голяма ръка, носеща се над тънката пластмаса. Може да е пролет в Сейнт Луис, но е лято в Албакърки. Прегледах тълпата за Едуард и всъщност преминах през него веднъж, преди да разбера. Част от това се дължи на това че носеше шапка, каубойска шапка. Имаше сноп пера забити на предната част на шапката, но приличаше на шапка, която е носена дълго време. Ръбът беше извит нагоре и от двете страни, сякаш той е работил с ръцете си, докато тя не е приела съответната форма. Ризата му беше бяла с къси ръкави като нещо което можеш да вземеш от всеки магазин за дрехи. Съвпадаше си с тъмно сини джинси, който изглеждаха нови и чифт туристически обувки.

Туристически обувки — Едуард, никога не ми е оставял впечатление като провинциално момче. Не, определено градски тип, но там, стои по естетвено . Не ми изглеждаше като Едуард докато не срещнах очите му. Обвий го в каквато дегизировка искаш, можеш да го облечеш като чаровният принц от пътешествието на Дисни, но докато гледаш в очите му, все още ще избягаш крещейки.

Очите му са сини и студени като зимно небе. Той е типичен американец с русите си коси и с бледността си. Може да изглежда безобиден ако иска. Той е завършен актьор, но освен ако не работи върху това, очите му се отдалечават. Ако очите са огледало към душата, тогава Едуард има проблем, защото няма никой в къщи.

Той ми се усмихна и това разтопи очите му до нещо близо до топлина. Той се радваше да ме види, искрено се радваше. Или се радваше както се радваше на всеки друг. Това не беше утешително. По някакъв начин това беше успокояващо, защото една от основните причини Едуард да ме харесва беше, че заедно убивахме повече, от колко разделени. Или най-малко, аз го правех. Всичко което знаех е че Едуард може и да унищожава цели армии когато не беше с мен.

— Анита — каза той.

— Едуард — отвърнах.

Усмивката се превърна в ухилване.

— Не изглеждаш щастлива да ме видиш.

— Да си толкова щастлив ме прави нервна, Едуард. Ти си облекчен че аз съм тук, а това ме плаши.

Ухилването повяхна, гледах как всичкият хумор, всичкото приветстването, се изцеди от лицето му като вода изтичаща от спукана чаша .

— Не съм облекчен — каза той, но гласът му беше прекалено невъзмутим.

— Лъжеш — казах. Харесваше ми да кажа това меко, но шумът от летището беше като бурен океан, непрекъснат рев.

Той погледна към мен с тези безмилостни очи и кимна леко. Потвърждение че е облекчен, че съм тук. Може би щеше да каже нещо, но внезапно една жена се появи до него. Тя се усмихваше, ръцете й се плъзнаха около него, докато тя не се сгуши в него.

Тя изглеждаше на около тридесет, по-стара от колкото изглеждаше Едуард, въпреки че не бях сигурна за истинската му възраст. Косата й беше къса, кафява, без абсурден стил, но лъскава. Тя почти не носеше грим, но все пак беше прекрасна. Стигнах до линията на очите и устата й, което ме накараха да увелича възрастта й от тридесет до четиридесет и нещо. Тя беше по ниска от Едуард, по-висока от мен, но все още малка, въпреки че не изглеждаше деликатна. Тенът й беше малко по-тъмен от колкото беше здравословно, което вероятно обясняваше линиите на лицето й. Но имаше тиха сила в нея, докато си стоеше там и ми се усмихваше, държейки ръката на Едуард.

Тя носеше джинси, който изглеждаха толкова стегнати, че трябва да са били стеснени, бяла риза с къси ръкави, която беше достатъчно прозрачна, че да сложи потник под нея, и кафяво кожено портмоне, голямо почти колкото дамска чанта. Почудих се за секунда дали Едуард е взел и нея от летището, но имаше нещо свежо в нея,тя не е дошла от самолет.

— Аз съм Дона. Ти трябва да си Анита. — тя си подаде ръката и се здрависахме. Ръкостискането и беше здраво и ръката й не беше мека. Ръка на работил човек, коойто освен това знаеше как да се здрависва. Повечето жени, никога, наистина не му хващат цаката. Харесах я мигновено, инстинктивно и подозрението дойде почти толкова бързо.

— Тед ми разказа толкова много за теб — каза Дона.

Погледнах към Едуард, той се усмихваше и дори очите му бяха пълни с хумор. Цялото изражение на лицето му и тялото му се промениха. Той се отпусна леко и усмивката беше мързелива. От него строеше добрият, стар момчешки чар. Това беше изпълнение за печелене на Оскър, сякаш той си е сменил кожата с някой друг.

Погледнах към Едуард/Тед и казах.

— Той ти е разказал много за мен, така ли?

— О, да — отвърна Дона, докосвайки ръката ми докато все още се държеше за Едуард. Разбира се, за нея това беше случайно докосване. Моите приятели превръщачи бяха ме накарали да свикна с чувството за докосване, но все още не бях много добра в това. Какво по дяволите Едуард/Тед прави с тази жена?

Едуард проговори, но имаше лек тексаски акцент в гласа му, като стар но почти забравен акцент. Едуард нямаше никакъв акцент. Гласът му беше най-чистият и суров който някога съм чувала, сякаш дори гласът му никога не е бил докосван от местата и хората който е видял.

— Анита Блейк, искам да се запознаеш с Дона Пернел, годеницата ми.

Челюстта ми увисна и просто се зазяпах в него. Обикновено бих опитала да бъда малко по-културна от това, или поне по-мила. Знаех че това удивление, дори шок, е проличало, но не можех да направя нищо по въпроса.

Дона се засмя и беше добър смях, топъл и хихикащ, добър майчин смях. Стисна ръката на Едуард.

— Ти беше прав Тед. Реакцията й си заслужаваше пътуването.

— Казах ти скъпа — каза Едуард, като я прегрърна и целуна по главата .

Затворих устата си и опитах да се възстановя. Успях да промърморя:

— Това е… страхотно. Имам предвид наистина… аз… — накрая протегнах ръка и казах — Поздравления. — Но не можех да се усмихна.

Дона използва ръкостискането, за да ме дръпне в прегръдка.

— Тед кажа, че ти никога няма да повярваш, че накрая се е съгласил да надене халката. — Тя ме прегърна отново, смееше се. — Но, боже Господи, никога не съм виждала такъв чист шок. — Тя се върна в ръцете на Едуард и усмихнатото му лице.

Не съм толкова близо до добра актриса, колкото е Едуард. Отне ми години за да усъвършенствам празното лице, да не говорим за съвършената измама с изражението на лицето и езика на тялото. Така че запазих лицето си празно и се опитах да кажа на Едуард с очи , че има да дава доста обяснения.

С лицето си, леко обърнато от Дона, той ми се усмихна със неговата тайна усмивка. Което ме ядоса. Едуард се наслаждаваше на изненадата си. Проклет да е.

— Тед, къде са ти маниерите, вземи й чантите — каза Дона.

Двамата с Едуард погледнахме малката чанта която имах в лявата си ръка. Той ми се усмихна с усмивката на Тед, но отговори като Едуард:

— Анита обича да носи собственият си багаж.

Дона погледна към мен за потвърждение, сякаш това не бе възможно да е истина. Може би тя не бе толкова силна и независима колкото изглеждаше или може би беше с десет години по-стара от колкото изглеждаше. Различни поколения, разбирате.

— Тед е прав — казах, слагайки, малко прекалено много, ударение на името му — обичам да нося багажа си.

Дона изглеждаше сякаш би й харесало да поправи очевидно грешното ми мислене, но беше прекалено мила, че да го каже на глас. Изражението, не тишината, ми напомни за мащехата ми Джудит. Което ме накара да сложа възрастта на Дона над петдесет. Тя беше или наистина запазена на петдесет и нещо, четиридесет и нещо, или на тридесет и нещо състарена от слънцето. Просто не знаех.

Те вървяха пред мен, ръка за ръка. Следвах ги, не защото чантата беше прекалено тежка, а защото се нуждаех от няколко минути, за да се възстановя. Гледах Дона да обляга главата си на рамото на Едуард, лицето й се обръщаше към него, усмихнато светещо. Едуард/Тед се навеждаше към нея с гладко лице, прошепваше нещо което я караше да се смее. Аз щях да се разболея. Какво по дяволите правеше Едуард с тази жена— Беше ли тя друг убиец, толкова добър актьор, колкото него— Някак си, не вярвах. А ако тя бе точно това което изглеждаше — жена влюбена в Тед Форестър, който не съществува — щях да сритам задника на Едуард. Как се осмелява да замесва невинна жена в тайните си! Или и това е наистина страна мисъл, беше ли Едуард/Тед наистина влюбен — Ако ме бяхте попитали преди пет минути, щях да кажа, че той не е способен на такава дълбока емоция, но сега… сега просто съм наистина объркана.

Летището в Албакърки разби правилото ми, че всички летища изглеждат почти еднакви и не можеш наистина да кажеш в коя част на страната, или дори на света, се намираш само от летището. Ако има декорация, обикновено е от различни заведения, като вътрешни барове, които имат морски мотиви. Но не и тук. Тук имаше следи от югозапада навсякъде. Многоцветни плочки или тюркоазена боя и кобалтово синьо облицоваха голяма част от магазините. Малък покрит щанд продаваше сребърни бижута по средата на големият коридор водещ към останалата част от летището. Оставихме тълпата и шума зад нас. Преместихме се в свят в който тишината почти звънтеше, подсилена от бели стени и големи прозорци от двете страни. Албакърки се простираше зад тези прозорци като огромна плоскост обиколена с пръстен от черна планина в края, като фон на игра, някак нереално. Топлината, дори притъпена от климатиците, не беше пареща, но беше реална. Пейзажът беше напълно чужд, като добавим и усещането ми че е бил нарязан на парчета. Едно от нещата които харесвах около Едуард, бе това че той никога не се променя. Той е това което беше и сега Едуард, надежден по свой собствен начин, ми беше хвърлил крива топка, толкова крива, че не знаех как да я върна.

Дона спря и се обърна, дърпайки Едуард с нея.

— Анита, тази чанта, е прекалено тежка за теб. Моля те остави Тед да я носи. — Тя го бутна малко в моя посока.

Едуард тръгна към мен. дори походката му беше някак подвижна, като на някой който е прекарал продължителен период от време върху кон или на лодка. Той задържа усмивката на Тед на лицето си. Само учите му се промениха и се показаха под маската. Тези мъртви очи, празни. Нямаше любов която да блести в тях, майната му. Той в действителност се наведе, ръката му започна да се затваря над моята на дръжката.

— Недей. — Оставих тази единствена дума да съдържа целият гняв който чувствах.

Очите му се разшириха съвсем малко и той знаеше че не говоря просто за носенето на багажа. Той се изправи и подвикна обратно на Дона:

— Тя не иска моята помощ — като подчерта „моята”.

Тя изцъка под носа си и дойде при нас.

— Просто упорстваш, Анита. Остави Тед да ти помогне.

Погледнах към нея и знаех че лицето ми не е неутрално, но не можех да скрия целият гняв от лицето си.

Очите на Дона се разшириха.

— Обидила ли съм те по някакъв начин? — попита тя.

Поклатих глава.

— Не съм ядосана на теб.

Тя погледна към Едуард.

— Тед, скъпи, мисля че тя е ядосана на теб.

— Мисля, че си права. — каза Едуард. Очите му отново блестяха весели и с любов .

Опитах се да спася ситуацията.

— Просто Тед не ми каза за годежа. Аз не обичам изненади.

Дона наклони глава на една страна, гледайки ме объркано. Започна да казва нещо, тогава изглежда размисли:

— Добре, тогава ще се опитам да няма повече изненади от мен. — тя се сгушипо сигурно в ръцете на Едуард и погледа й беше по малко приятелски от преди.

Разбрах с въздишка, че Дона сега мислеше че ревнувам. Реакцията ми, не беше нормална за обикновен приятел или бизнес партньори. Тъй като не можех да й кажа истинската причина защо бях разстроена, не се занимавах. По-добре да си мисли че Тед и аз сме били двойка пред, отколкото истината. Въпреки че Господ знае, че тя би предпочела аз и Тед да сме били любовници пред истината за нейният „Тед”. Тя беше влюбена в човек, който не съществува, без значение колко истинска е ръката която я държи.

Стегнах захвата си на чантата и се преместих от другата страна на Дона и така се предвижвахме през летището. Не й беше удобно да съм зад тях, така че се изравних с тях. Добра съм в малките разговори през повечето време, но сега, не можех да измисля нищо, което да кажа, така че се движихме в тишина която прерасна в некомфортна за мен и за Дона. За нея, защото тя беше жена и обикновено приятелки настроена. За мен, защото знаех че тишината ще я накара да се чувства некомфортно. Не исках това.

Тя прекъсна тишината първа:

— Тед каза че ти си съживител и ловец на вампири.

— Предпочитам вампирски екзекутор, но да. — Отчаяно се опитвах да съм учтива като попитах. — Какво работиш ти?

Тя ми показа брилянтната си усмивка която откри леки линии от двете страни на устата й като рамка за тънката й уста със светло червило. Радвах се че не нося грим. Може би това щеше да й помогне да разбере, че не бях след Едуард/Тед.

— Притежавам магазин в Санта Фе.

Едуард добави:

— Тя продава принадлежности за медиуми. — той ми се усмихна над главата й.

Лицето ми закоравя и аз се преборих да го оставя празно.

— Какъв вид принадлежности?

— Кристали, таро карти, книги, всичко и нищо, което ми хване окото.

Исках да кажа:”Но ти не си медиум”, но не го направих. Срещала съм хора преди който бяха убедени че имат психически възможности когато нямаха. Ако Дона беше една от заблудените, кой бях аз че да пукам балона— Вместо това, казах:

— Има ли много магазини от този вид в Санта Фе?

— О, винаги е имало много магазини като моя. Новият век е в Санта Фе, но данъците за недвижимите имоти скочиха до небето и повечето от новите медиуми се преместиха по навътре в планината до Таос. Енергията в Санта Фе се промени последните пет години, или някъде там. Все още е позитивно място, но Таос има по-добра енергия сега. Не съм сигурна защо.

Тя говореше за „енергия” сякаш бе общоприет факт и не се опитваше да го обясни, сякаш аз ще я разбера. Тя предполагаше, както много хора правят, че ако вдигаш мъртвите за живот, то имаш психически способности и в другите области. Някой места се усещаха, добри или лоши, изпълнени с енергия или умиращи. Старата идея за genius loci е жива през последните години под различни имена.

— Четеш ли карти? — попитах. Това беше милият начин да разбера дали тя вярва че има сили.

— О, не — каза Дона. — Моите дарби са много малки. Бих се радвала да мога да чета карти или кристали, но аз съм само собственик. Талантът ми в този живот е да помагам на другите да открият силите си.

Това звучеше като нещо, което терапевт който вярва в миналите животи, би казал. Бях срещала достатъчно от тях покрай гробовете, за да позная жаргона.

— Значи ти не си медиум. — казах, просто за да съм сигурна, че тя знае.

— О, небеса не. — Тя поклати глава, за да го подчертае и забелязах малки златни обици.

— Повечето хора, които се занимават с този бизнес, обикновено са.

Тя въздъхна.

— Медиума при който ходя сега казва че аз съм блокирана в този живот, заради възможностите ми в предишният. Тя казва че ще бъда способна да работя с магия в следващият.

Отново, тя предположи че вярвам в превъплъщението и в миналите животи, навярно заради това което работех. Или това или Едуард/Тед я е бил лъгал за мен, просто за да се позабавлява. Но не посочих това че съм християнка и не вярвам в прераждането. Религиите, който вярват в прераждането са повече от тези който не вярват. Коя бях аз да се заяждам?

Просто не можех да си помогна със следващият въпрос.

— Срещала ли си Тед в миналите си животи?

— Не, всъщност той е нещо ново за мен, въпреки че Бренда казва че той е много стара душа.

— Бренда, твоят медиум? — попитах.

Тя кимна.

— Съгласна съм с частта за старата душа.

Едуард ме погледна над главата й, така че тя да не може да го види. Погледа му беше подозрителен.

— И ти го усещаш тогава, начина по който резонира. Така му казва Бренда, като голяма тежка камбана в главата й, когато той е наоколо.

Алармиращи камбани по-скоро, мисля. На глас казах:

— Понякога можеш да направиш душата си стара в един живот.

Тя ме погледна учудено. Не беше глупава. Имаше интелигентност в тези кафяви очи, но тя беше наивна. Дона искаше да вярва. Правеше я лесна в някой вид лъжи, като това че ще бъде медиуми и мъже като Едуард. Мъже които лъжат кой и какви са.

— Би ми харесало да срещна Бренда преди да се прибера — казах.

Очите на Едуард се разшириха когато тя не можеше да го види.

Дона се усмихна възхитена.

— С удоволствие бих ви представила една на друга. Тя никога не е срещала съживител преди. Знам че би се зарадвала да те срещне.

— Обзалагам се — казах. Исках да срещна Бренда, защото исках да разбера дали наистина е медиум или просто шарлатанин. Ако тя претендира че има способности който не притежава, това бе престъпление и аз щях да я издам. Мразех да виждам шарлатани, който се възползваха от хората. Винаги ме е удивлявало, как толкова много шарлатани все още успяват да процъфтяват.

Подминахме ресторант декориран с много сини и кръгли точки с цветенца, приличащи на маргаритки нарисувани в краищата. Щом слязохме от ескалаторите имаше стенопис на едната стена, който показваше испански конкистадори и облечени в препаски индианци. Все още успявах да балансирам с багажа си без никакви проблеми, предполагам се дължеше на вдигането на тежести.

Имаше телефонна кабина от едната страна.

— Отивам да се опитам да се свържа още веднъж с децата — каза Дона. Целуна бузата на Едуард и се запъти към телефона преди да мога да реагирам.

— Деца? — казах.

— Да — отвърна той с предпазлив глас.

— Колко? — попитах.

— Две.

— Години.

— Момчето — четиринадесет, момичето — шест.

— Къде е баща им?

— Дона е вдовица.

Погледнах го и погледа беше достатъчен.

— Не, не съм го направил аз. Той е умрял години преди да срещна Дона.

Пристъпих близо до него, обърнах се, така че Дона да не може да види лицето ми от телефонната кабина.

— Какво играеш Едуард— Тя има деца и е толкова влюбена в теб, кара ме да се задавя. Какво, в името господне, си мислиш?

— Дона и Тед се срещат от около две години. Те са любовници. Тя очакваше от него да й предложи, така че той го направи. — Лицето му все още беше на усмихващият се Тед, но гласът беше лишен от факти и емоции.

— Говориш сякаш Тед е трети човек, Едуард.

— Трябва да започнеш да ми викаш Тед, Анита. Познавам те. Ако не свикнеш с това, ще забравиш.

Приближих се до него в относителната тишина, понижих гласа си до яростен шепот.

— Майната му на това. Той е ти, а ти си сгоден. Ще се ожениш ли за нея?

Той повдигна рамене.

— По дяволите — казах. — Не можеш. Не можеш да се ожениш за нея.

Усмивката му се разшири и той пристъпи около мен вдигайки ръката си към Дона. Той я целуна и попита:

— Как са munchkins?”

Той я обърна в ръцете си, наполовина я прегръщаше, но така че да е обърната далеч от мен. Лицето му беше това на Тед, но очите му ме предупреждаваха:”Не прецаквай това”. По някаква причина това беше важно за него.

Дона се обърна така че да може да види лицето ми и аз се преборих за празното си изражение.

— За какво си шепнехте двамата толкова неотложно?

— Случая — каза Едуард.

— О.

Веждите ми се вдигнаха. О. Най-опасният мъж, когото някога съм срещала бе сгоден за жена която казва: „О”. Това е просто прекалено странно.

Очите на Дона се разшириха.

— Къде ти е куфара — Да не си го оставила в самолета?

— Не съм носила — казах — Знам че имам сака си и джобове.

Тя ме гледаше, все едно съм проговорила на чужд език.

— Боже мой, не знам какво бих правила без куфар в града. — Тя дръпна голямото портмоне пред нея. — Аз съм такъв опаковащ плъх.

— Къде са децата ти? — попитах.

— Със съседите ми. Те са самотна двойка и са просто страхотни с малкото ми момиченце, Бека. — Тя се намръщи. — Разбира се, нищо изглежда не може да направи Питър щастлив сега. — Тя погледна към ме. — Питър е сина ми. Той е четиринадесет годишен ставащ на четиринадесет и изглежда това изпълва тинейджърските му години с отрицание. Всички ми казват че тинейджърите са трудни, но никога не съм сънувала че е толкова трудно.

— Имал ли е проблеми? — попитах.

— Не наистина. Имам предвид в нищо криминално. — Добави последното прекалено бързо. — Но той просто престана да ме слуша. Преди две седмици трябваше да се прибере в къщи, за да гледа Бека. Вместо това той отиде в къщата на приятеля си. Когато се прибрах след като затворих магазина, къщата беше празна и не знаех никой от тях къде е. Хендерсън бяха навън, така че Бека не беше там. Господи, побърках се. Друг съсед я беше взел, но ако те не бяха в къщи, тя просто щеше да се скита . Питър се прибра в къщи и просто не съжаляваше. По времето по което се прибра вече бях убедена, че е бил отвлечен и сега лежи мъртъв в някаква канавка, някъде си. След което просто се прибра все едно нямаше нищо нередно.

— Все още ли е наказан? — попитах.

Тя кимна, лицето сериозно.

— Можеш да се обзаложиш. Наказан за месец и съм взела всичките му привилегии, за който можех да се сетя.

— Какво мисли той за това че ти и Тед ще се жените? — Беше садистичен въпрос и го знаех, но просто не можех да си помогна.

Дона изглеждаше наранена, наистина наранена.

— Не харесва много идеята.

— Той е на четиринадесет и е момче — казах. — Той е принуден да негодува срещу друг мъжки идващ в неговата територия.

Дона кимна.

— Да, страхувам се че е така.

Тед я прегърна.

— Всичко ще бъде наред, скъпа. Питър и аз ще се разберем. Не се притеснявай.

Не ми хареса начина по който Едуард се изрази. Наблюдавах лицето му, но не можех да видя през маската на Тед. Беше сякаш за минути той просто изчезна в измененото му его. Не бях и от час кацнала и неговият Джекил/Хаит акт вече започна да ми лази по нервите.

— Имаш ли други чанти? — попита Едуард

— Разбира се че има — каза Дона — Тя е жена.

Едуард се засмя и смехът му беше повече негов от колкото на Тед. Беше малък звук който накара Дона да го погледне, а мен ме накара да се почувствам по-добре.

— Анита не е като никоя жена която някога съм срещал.

Дона го погледна отново. Едуард го бе казал по този начин нарочно. Той я накара да ревнува, точно както аз и сега си играеше с това.

Беше един от начините да обясни страната ми реакция от новината за годежа, без да рискува да развали прикритието си. Предполагам не мога да го обвинявам, но някак си знаех че това е цената, заради липсата ми на социални умения. Прикритието му беше достатъчно важно за него, че да остави Дона да си мисли че сме били двойка, което означаваше че е наистина важно за него. С Едуард никога не сме имали и една романтична мисъл един за друг.

— Имам сак — казах.

— Видя ли — каза Дона стискайки ръката му.

— Чантата ми не може да побере всичките ми оръжия.

Дона се спря по средата на това което щеше да каже на Едуард и се обърна бавно да погледне към мен. Едуард и аз спряхме, защото тя спря. Очите й бяха разширени. Изглежда бе задържала дъха си. Тя ме гледаше, но не в лицето… Ако беше мъж, щях да го обвиня че гледа гърдите ми, но тя не гледаше точно там. Проследих погледа й и открих че якето ми се беше дръпнало и разкриваше пистолета ми. По всяка вероятност се беше случило когато взех чантата. Небрежност от моя страна. Обикновено съм доста внимателна относно показването на арсенала си сред публика. Кара хората да се чувстват нервни, точно както сега. Преместих чантата, така че якето да отново да се плъзне над пистолета и да го скрие отново.

Дона си пое дъх, примигна и погледна към лицето ми.

— Ти наистина носиш пистолет. — Гласът и съдържаше учудване.

— Казах ти че носи — каза Едуард с гласа на Тед.

— Знам, знам — каза Дона. Тя поклати глава. — Просто никога не съм била около жена която… Убиваш ли толкова лесно колкото Едуард?

Беше много интелигентен въпрос, означаваше че е внимавала повече с Едуард от колкото аз си мислех. Така че отговорих на въпроса честно.

— Не.

Едуард я прегърна и ме погледна предупреждаващо над главата й.

— Анита не вярва че шейпшифтърите са животни. Тя все още вярва че чудовищата могат да бъдат спасени. Това я прави гнуслива понякога.

Дона ме погледна.

— Съпруга ми беше убит от върколак. Той бе убит пред мен и Питър. Питър беше само на осем.

Не знам каква реакция очаква, така че не реагирах. Лицето ми беше неутрално, заинтересувано, далеч от шок.

— Какво те спаси?

Тя кимна бавно, разбираше въпроса. Върколак е разкъсал съпруга й пред нея и сина й и все пак те все още бяха живи, а съпруга й не беше. Нещо се бе намесило, нещо ги беше спасило.

— Джон, съпруга ми, имаше пушка заредена със сребърни куршуми. Той изпусна пушката по време на атаката. Той го нарани, но не беше достатъчно. — Очите й бяха станали дистанцирани от спомените. Стояхме сред светлото летище, хора се предвижващи се на малки групички говорещи с тихи гласове и широките очи на Дона. Не ми трябваше да поглеждам към Едуард, за да знам че и неговото лице беше неутрално като моето. Тя замълча, ужаса все още беше прекалено пресен в очите й. Погледа беше достатъчен. Най-лошото идваше или най-лошото за нея. Нещо я караше да се чувства много виновна.

— Джон наскоро бе започнал да показва на Питър как да стреля. Той беше толкова малък, но го оставих да вземе пушката. Оставих го да застреля чудовището. Оставих го да се изправи пред това нещо, докато стоях замръзнала на пода.

Това беше. Това беше нейният истински ужас. Тя е позволила на детето си да я защити. Позволила е на детето си да заеме ролята на възрастния защитник, който се изправя пред кошмарите. Тя се бе провалила на най-големият тест и малкия Питър беше станал възрастен на доста малка възраст. Нищо чудно че мрази Едуард. Питър бе заслужил правото си да е мъжа в къщата. Бе го заслужил с кръв и сега майка му щеше да се омъжи отново. А, да.

Дона обърна тези обладани от духове очи. Тя примигна и изглежда се отдръпна от миналото сякаш изискваше физическо усилие. Тя не беше в мир с тази сцена или нямаше да си я представя толкова жива. Ако успееш да постигнеш мир, можеш да разказваш ужасните истории сякаш са се случили на някой друг, без чувства. Или можеш и да не постигнеш мир със себе си, но я разказваш като стара история, случила се много отдавна, нищо важно. Виждала съм ченгета, който трябва да се напият, за да излеят болката от историите си. Дона беше наранена. Питър беше наранен. Едуард не беше наранен. Погледнах към него покрай леко ужасеното лице на Дона. Очите му бяха празни като погледна към мен, очакващи и търпеливи като всеки хищник. Как се осмелява той да влиза в живота им! Как се осмелява да им причинява повече болка! Защото каквото и да се случи, независимо дали ще се ожени за нея или не, ще стане болезнено. Болезнено за всички освен Едуард. Въпреки че може би аз мога да оправя това. Ако той прецака живота на Дона, може би аз мога да прецакам неговия. Да, това ми харесваше.

Сигурно се е показало в очите ми за секунда или две, защото очите на Едуард се свиха и за момент почувствах трепета, който може да изпрати надолу по гръбнака ми само с погледа си. Той беше много опасен мъж, но за да защитя това семейство ще тествам неговият и своят лимит. Едуард най-накрая намери нещо което да ме ядоса достатъчно че да натисне бутона който никога не исках да докосвам. Той трябва да остави Дона и семейството й. Той ще излезе от живота им. Аз ще го видя да се отдръпва от живота им, или. И има само едно „или” когато се занимаваш с Едуард. Смърт.

Гледахме се един друг над главата на Дона докато той я прегръщаше, галеше косата й, шепнеше й успокоителни думи. Но очите му бяха изцяло за мен и аз знаех, както се гледахме, че Едуард знае точно какво си мисля. Той знаеше решението до което бях стигнала, въпреки че той може никога да не разбере защо неговото замесване с Дона и децата й е капката,която преля чашата. Но погледа в очите му беше достатъчен. Той може да не разбера защо, но знаеше че чашата е преляла, освен ако той не направи това което искам или смърт. Просто така, знаех че ще го направя. Знаех че мога да погледна покрай дулото към Едуард и да го застрелям и няма да имам предвид да го раня. Беше като студен вятър в тялото ми, увереност която ме караше да се чувствам силна и малко самотна. Едуард бе спасявал живота ми повече от веднъж. Аз съм спасявала неговият повече от веднъж. Все пак… все пак… Едуард ще ми липсва, но ще го убия ако трябва. Едуард се чудеше защо съм толкова състрадателна към чудовищата. Отговора е прост. Защото аз съм такова.