Обсидианова пеперуда

56

Мики ме спусна почти в средата на много хубав персийски килим. Продължи да държи едната си ръка около раменете ми, сякаш идеята да ме носи беше негова. Стиснах го леко преди да пристъпя настрани. Нямах за цел да се държа курвенски, но исках да се надява, в случай, че се окажеше полезно. Стаята приличаше на кабинет на процъфтяващ учен. По стените висяха антични карти в рамки. Почти всяко свободно пространство бе заето от полици, изпълнени с множество книги, които изглеждаха често четени и употребявани. Върху голямо, покрито с кожа бюро се виждаха отворени книги, с разделители в тях и изписани на ръка залепващи списъкчета, сякаш бяхме прекъснали нечие научно изследване.

Зад бюрото седеше мъж. Беше едър, едновременно висок и широк. Не бе точно дебел, но се беше отправил натам. Той се изправи с усмивка от стола и се запъти към нас с протегната ръка. Движеше се с увереност и лекота като бивш спортист, оомекнал от обикновения живот. Тъмната му коса беше постригана много късо, а темето му беше почти голо. Ръцете му бяха големи, а допълнителното тегло си личеше там, където колежанският пръстен беше започнал да се впива в кожата. По ръцете му имаше мазоли сякаш не се страхуваше от физическия труд, но те започваха да губят от изпъкналостта си, омекваха, потъвайки обратно в кожата. Вероятно някога беше дал своя дан в тежкага работа, но вече бе престанал.

Той сграбчи ръката ми с двете си ръце, при условие, че едната беше достатъчна, за да обхване и двете мои.

— Толкова се радвам, че сте тук, г-це Блейк.— Изрече го сякаш съм била поканена, вместо изнудена.

— Радвам се, че един от нас е доволен, че съм тук— отговорих.

Усмивката му се разшири и той пусна ръката ми.

— Съжалявам за малкото ни представление. Саймън се обади, защото беше помислил, че Мики е счупил врата ви. Толкова съм щастлив, че е преувеличил.

— Не много, г-н Райкър.

— Достатъчно добре ли се чувствате, за да направите магията— Може първо да пием чай, да ви оставим да си починете.

Успях да се усмихна.

— Благодарна съм, че всички сме толкова цивилизовани и едно кафе би било чудесно, но къде са децата?

Очите му се стрелнаха през мен към Едуард. Ръцете му все още бяха кръстосани върху шапката, но поне не го бяха накарали отново да коленичи.

— А, да, децата.

Не ми хареса начинът, по който го каза, като че ли новините щяха да бъдат лоши.

— Къде са?— попита Едуард и Рустър отново го удари с оръжието отзад. Това го накара да се олюлее и се наложи да изчака замайването да премине, преди да се изправи. Ръцете му не помръднаха от главата, сякаш знаеше че си търсят извинениее, за да го наранят отново.

— Обещахте ни, че няма да ги нараните— казах.

— Закъсняхте— отговори Райкър.

— Не— каза Едуард.

— Недей— изрекох, в момента, в който Рустър вдигна ръка за още един удар. Така или иначе го направи. По дяволите. Отново се обърнах към Райкър.— Всяка жестокост, която извършите, спомага да бъда убедена, че нямате никакви намерения който и да било от нас да се измъкне оттук жив.

— Уверявам ви, г-це Блейк, че възнамерявам да ви пусна.

— А другите?

Той сви леко рамене и се върна зад бюрото.

— За нещастие хората ми мислят, че г-н Форестър е прекалено опасен, за да бъде оставен жив. Съжалявам за това.— Седна в хубавия въртящ се стол, лактите му бяха върху страничните облегалки, а върховете на дебелите му пръсти бяха опрени.— Но ще бъде полезен, преди да умре. Ако вие показвате неохота, ще си го изкараме на г-н Форестър. Тъй като така или иначе възнамерявахме да го убием, можем да му направим всичко, което искаме и то ще бъде без значение.

Стомахът ми се беше свил, пулсът ми се беше качил в гърлото, така че ми се наложи да преглътна два пъти, за да мога да проговоря.

— А децата?

— Наистина ли ви интересува?

— Попитах, нали?

Той се пресегна зад бюрото и натисна нещо. Задните стени на стаята се отвориха с плъзгане и разкриха толкова много оборудване, че и НАСА можеше да се гордее. Имаше четири черни телевизионни екрана, но поради някаква причина не смятах, че това е новата цифрова телевизия на Райкър.

— За какво е това, по дяволите?— попитах.

— Това, всъщност, не е ваша грижа. Дадох сигнал да бъдат доведени още мъже. Когато пристигнат, ще ви покажа децата.

— Защо са нужни още мъже— се поинтересувах.

— Ще видите— отвърна той.

Не се наложи да чакаме дълго. През вратата влязоха четирима мъже. Двама от тях разпознах — Харолд с белезите по лицето и Нют, когото почти бях превърнала в сопрано. Харолд държеше пушка, а Нют големия си никелиран четирдесет и пети калибър. Но двамата мъже зад тях бяха проблемът.

Единият беше висок и представляваше само мускули и тъмна, лъскава кожа. Не беше с размерите на Мики, но и нямаше нужда. Влезе в стаята, заобиколен от облак от собствения си потенциал за насилие. Накара всичките ми сетива да настръхнат, сякаш знаеха, че това е някой, който трябва да бъде избягван. Носеше същото оръжие като останалите, но беше добавил и ножове. Под лактите, в горната част на ръцете, на двете бедра и дори зад раменете се показваха дръжки. По някакъв начин това беше много примитивно и много ефективно. Ако беше влязъл в килия, човек можеше само да падне на колене и да се моли за милост.

Другият беше среден на ръст, с обикновена кестенява коса, постригана късо, без да е прекалено тъмна, нито прекалено светла, нито прекалено каквото и да било друго. Имаше физиономия, която човек нямаше да запомни и две секунди след като я е видял, защото нито беше достатъчно красив, нито достатъчно грозен, за да изпъква. Беше един от най-незапомнящите се хора, които съм виждала, и въпреки това кафявите му очи се плъзнаха бързо върху мен, срещнаха моите за секунда и усетих разтърсване до пръстите на краката си. Само един поглед и вече знаех, че от двамата мъже, той би убил по-бързо.

Имаше същия автомат, като на останалите, но го беше допълнил с нещо, което приличаше на десет милиметров автоматичен пистолет. Не разпознах марката. Ръцете ми не са достатъчно големи за десет милиметров, така че не съм им обръщала кой знае колко внимание.

— Саймън, искам по двама от нашите и при всеки от гостите ни.

— Нека при него са четирима— отвърна Саймън.

— Осланям се на опита ти.

Рустър накара Едуард да застане на колене. Саймън накара Мики да отиде до Едуард. Предполагам, че не искаше да рискува Мускулестия да ме удари пак. Ако убиеха Едуард рано, все още разполагаха с децата, с които да ме изнудват. Саймън изпрати обикновения мъж при Едуард и самият той застана на пост край Едуард. Мислеха, че той е много опасен и бяха прави.

Гаденето започваше да преминава, но цялата тази подготовка ме изнервяше. Страхувах се от това, което щяхме да видим. Ако те се бояха да ни го покажат, нямаше да сложат четирима мъже при Едуард. При мен останаха Дюс и мъжът с ножовете. Харолд и Нют останаха близо до вратата. Харолд изглеждаше нервен.

Дюс ме докосна по ръката, проследявайки подутината от белега на лакътя ми.

— Какво ти го е направило?

— Вампир.

Той повдигна ризата си и ми показа корем, покрит с бели белези.

— Рана от минохвъргачка.

Не бях сигурна какво се очаква да кажа. Но решението ми беше спестено, защото мъжът с ножовете ме сграбчи за ръката и ме обърна с лице към Райкър. Продължи да ме държи за ръката, и понеже дланта му обхващаше рамото ми напълно, нямаше да мога да се измъкна лесно.

— Време е за шоу— каза Райкър. Натисна друг бутон и два от мониторите оживяха. Черно-бели кадри от килии. В началото всичко, което виждах беше гърба на Ръсел в едната стая и гърба на амазонката Аманда в другата. След това очите ми видяха крака, които се подаваха около жената. Крака, обути в дънки и маратонки и с вързани глезени. Прекалено големи, за да са на Бека. Сигурно беше Питър.

Тя се беше съблякла гола до кръста и пред нейния мускулест гръб всички в тази стая, с изключение на Мики, започнаха да изглеждат хилави. Познах я единствено заради дължината на косата. Тя се наведе напред и откри повече от тялото на Питър. Беше смъкнала дънките и бельото му до коленете. Играеше си с него.

Погледнах към пода, след което отново нагоре.

Тя се опита да го целуне, но когато той си извърна главата, го зашлеви силно два пъти— първо по едната буза, а после по другата. По устата му вече имаше кръв, като че ли не го удряше за пръв път. Тя се наклони назад за целувка, като по този начин разкри към камерата малки, стегнати гърди. Целуна го и този път той— позволи. През цялото време ръката— не беше спирала да работи върху тялото му.

Обърнах се бавно към другия монитор. Моля те, Господи, моля те, не позволявай Ръсел да причинява същото на Бека! Той не го правеше и бях благодарна. Обърна се с нея в скута си, сякаш знаеше, че вече има публика, с която да си играе. Прегръщаше я така както човек държи малко дете, но беше притиснал едната малка ръка, а два от пръстите— бяха извити под лош ъгъл. Докато гледахме счупи трети и устата— се отвори в беззвучен писък.

— Да пуснем ли звук?— попита Райкър.

Бека пишеше високо и сърцераздирателно. Ръсел я люлееше и— мърмореше успокояващо. Погали я по косата и погледна право в камерата. Носете му все още беше превързан. Знаеше, че сме там.

Гласът на Питър се чу писклив. Никога не беше звучал повече като малко момче, отколкото сега.

— Моля те, недей. Моля те, спри!— Ръцете му бяха вързани на кръста, но все още се съпротивляваше.

Тя го зашлеви.

— Ще ти стане хубаво, обещавам.

Погледнах към Едуард. Саймън беше опрял пистолет в главата му. Шапката беше на земята. Безлично изглеждащият мъж беше измъкнал от някъде нож и го беше притиснал до гърлото на Едуард. Капка кръв се процеди по кожата му. Срещнах погледа му и знаех, че всички в тази стая, всички в тази къща бяха мъртви. Те просто още не го знаеха.

Едуард започна да казва нещо, но Саймън изрече:

— Не, ти няма да приказваш или Шутър ще пререже гърлото ти.

Безличиният сигурно беше Шутър. Името не му отиваше. Нямаше да позволят на Едуард да говори, така че на ход бях аз, но и двамата знаехме как ще свърши тази игра. Внезапна смърт.

— Изкарай ги от там, Райкър.

— Децата?— Гласът му накрая се извиси въпросително.

— Нареди им да оставят децата на мира, веднага.

— А ако не го направя?

Усмихнах се.

— Тогава чудовището ще влезе тук и ще те изкорми.

Очите му трепнаха. Това то притесняваше. Хубаво.

— Мисля си че да знаеш какво се случва с тях, би трябвало да ускори магията за защита.

— Ако не прекратиш това, Райкър, няма да остане нищо за спасяване.

— Не знам. Мисля, че на момчето му харесва, ако съдя по звуците.

Опитвах се да не чувам, но дъхът на Питър излизаше все по-бързо и по-бързо, френетичен, но не беше звук от болка. Той изкрещя:

— Недей, моля те, недей.

Погледнах и ми се прииска да не бях. Някои гледки прорязват съзнанието ти и след себе си оставят белег, който никога не зараства. Да наблюдавам как Питър се гърчи, хванат в капана на първото си удоволствие и ужаса от всичко, бе една от тези гледки. Гордея се, че никога на трепвам. Ако измъчват някого, не отмествам поглед. Да погледна настрани спестява единствено моята болка, но не и тяхната. Ако не мога да им я спестя, тогава гледам, един вид уважение и същевременно наказание за мен самата, да ми напомня какво се случва с хората, когато ги подведа. Но аз подведох Питър два пъти, защото отместих поглед точно преди един безмълвен писък да се откъсне от устата му. Не беше звук от болка.

Обърнах се настрани и може би го направих прекалено бързо, като се има предвид нараняването на главата или причината беше друга, защото стаята се завъртя в сияние от цветове. Опитах да се смъкна на колене и мъжът с ножовете дръпна ръката ми, задържайки ме на крака. Хубаво, повърнах върху него.

Той отскочи назад и даже ми пусна ръката. Паднах на колене, благодарна, че съм ниско на земята. Повръщането ми беше докарало ужасно главоболие. Гласът на Райкър се чу през следващото замайване.

— Аманда, Ръсел, бъдете така любезни и оставете децата на мира. Нашата г-ца Блейк е прекалено гнуслива, за да свърши работата си, докато се страхува за безопасността им.

Вдигнах поглед към мониторите, за да се убедя, че наистина напускат стаите. Ръсел целуна Бека по главата и я остави свита в ъгъла и плачеща за майка си. Аманда сложи превръзка на очите на Питър, докато той я умоляваше да не го прави. Тя прошепна нещо в ухото му, което го накара да се свие на топка. Остави панталоните му спуснати, вдигна ризата си от пода и излезе.

Свих се на пода според собствената си версия за топка. Останах коленичила, докато се опитвах да реша дали ще повърна отново или не. Обикновено, такова замайване е признак на мозъчно сътресение. Главоболието беше друг признак. Но си мисля, че бях прескочила ръба от чисти нерви. Преди доста често повръщах на местопрестъпленията. Очевидно, все още имаше неща, с които не можех да се справя, като например насилието над деца. Мили Боже, моля те, помогни ни малко. Помогни ни да ти изведем невредими.

Чу се пиукане и Райкър натисна друго копче върху бюрото си.

— Какво има?

— Долу имаме два трупа. Изкормени са.

Райкър пребледня.

— Чудовището.

— Ножове, някакъв вид големи скапани ножове.

— Сигурен ли си?— попита Райкър.— Напълно ли си сигурен?

— Да, господине.

— Изглежда, че си имаме нарушители.— Той погледна към Саймън.— Какво ще предприемеш относно компанията ни, Саймън?

— Ще ги убия, господине.

— Тогава го направ?.

— Шутър, Рустър, останете при него и го убийте веднага, щом Райкър нареди. Мики, ти си с мен.— Той погледна през стаята към двамата мъже до мен.— Вие оставате с нея. Погрижете се никой друг да не я удря. Харолд, Нют, елате с мен.

След което изчезнаха и останахме с по двама лоши момчета на човек, и Райкър. Никога нямаше да стане по-добре, отколкото беше сега.

— Има ли баня?— попитах.

— Отново ли ще ти прилошее?

— Възможно е.

— Вие двамата я отведете. И Дюс, ако можеш да измислиш нещо градивно, което няма да остави следи или да нарани по какъвто и да било начин физически г-ца Блейк, но все пак ще я убеди, че децата или г-н Форестър не са единствените, които могат да пострадат, направи го. Може би ще и демонстрираш какво означава прякорът ти. Разполагаш с половин час. Не съществуваха много неща, които можеше да се причинят на човек и които да отговарят на изискванията на Райкър. Повечето, за които се сещах, бяха свързани със секс. Обикновено, приказките за предстоящото ми изнасилване ме тревожеха, но всичко, за което мислех сега бе, че имам на разположение половин час с двама мъже, които може да искат повече да правят секс с мен, отколкото да ме убият. Всичко, което аз исках да направя, бе да ги убия. Това опростяваше опциите ми. Но казах:

— Има ли някаква причина, поради която да измъчвате и мен или това е просто хоби?

Той се усмихна, доволен, уверен.

— Мислех, че ще бъдете достойна за хората ми, но ви намирам за слаба, г-це Блейк. Слабостта трябва да бъде наказана. Но това трябва да бъде извършено внимателно, така че все пак да направите заклинанието, защото го искам.

— Нямаше ли реплика, че нещата трябва да се вършат внимателно или ще развалиш магията?

Дюс се разсмя. Райкър ми се намръщи.

— Това е от „Магьосникът от Оз”— каза Дюс.— Злата вещица го казва на Дороти.

— Отведи я, Дюс и той сбърчи носа си и се почисти Блейд. Добре дошъл си да помогнеш при наказанието, но Дюс командва. Не я искам наранена.

Дюс ме хвана почти нежно за ръката и ми помогна да се изправя на крака. Човекът, върху когото бях повърнала, Блейд, вървеше няколко стъпки зад нас. Очевидно не поемаше рискове. Един мъж се появи на вратата. Беше тъмен латиноамериканец с горе-долу дълга коса и с презраменен кобур, допълнен с девет милиметров автоматичен пистолет. Приличаше на местен наемник, но не беше. Вибрираше от сила. От него се изливаше трептяща енергия. Медиум, а може би и повече от това.

— Г-це Блейк, запознайте се с нашия местен експерт по свръхестественото— Аларио. Той отговаряше за защитните магии във всичките ми имоти. Но напоследък изкуството му го провали в един от магазините ми и служителите ми са мъртви. Вие ще успеете там, където той се провали.

Аларио ме наблюдаваше с тъмни и студени очи. Силата му пламна над моята, докато Дюс ме водеше покрай него. Разпознахме се един другиго като сила, сега нямаше време за нищо друго, но по-късно щеше да има. От което се опасявах. Аларио беше голямата работа, един от практикуващите изкуствата. Доста бързо щеше да се сети, че не знаех бъкел за магиите за защита, поне не и за този вид, който искаше Райкър.

Дюс ме поведе по белия коридор, заедно с Блейд, който ни следваше. Времето ни изтичаше. Не можех да се върна обратно в онази стая и да си измисля магия. Олаф се беше провалил в опита си да направи убийствата да изглеждат достатъчно ужасяващи, че да заблудят лошите. Единственото хубаво нещо, което беше направил, бе да раздели силите им и трябваше да се възползвам от това докато мога. Което означаваше, че ако въобще беше възможно, само един човек щеше да се върне от банята. Да се надяваме, че това щях да съм аз.