Обсидианова пеперуда

13

Питър каза тихо:

— О, Боже мой.

Лицето му изразяваше страх. Той сложи намръщването си като маска, но бях достатъчно близо, че да видя, колко широки бяха очите му, как дъхът му се бе забързал. Погледнах Бека, тя се беше сгушила назад в седалката между Едуард и Дона. Тя поглеждаше над ръката на Едуард с широки очи. Всички знаеха какво става, освен мен.

Но нямаше да чакам дълго. Заплашителното трио дойде точно до навеса. Стегнах се готова да стана, ако Едуард стане, но той остана седнал, въпреки че ръцете му бяха скрити под масата. Вероятно си беше извадил пистолета. Изпуснах си салфетката „случайно” и когато се вдигнах в едната ми ръка беше тя, а в другата — Браунинга. Пистолета беше скрит под масата, но беше насочен към лошите момчета. Изстрел от под масата вероятно нямаше да убие никого, но щеше да направи голяма дупка в нечий крак или слабини, зависи от колко висок е човекът, който стои на грешното място в грешното време.

— Харолд — каза Едуард — довел си подкрепление. — Гласът му все още беше този на Тед, по-жив от обикновеното, но не беше вече радостен глас. Не можех да кажа какво се бе променило в гласа, но вдигна нивото на напрежение още малко. Бека се сви назад, така че да не може да вижда мъжа, криейки лицето срещу ръката на Едуард. Дона се протегна към нея, дръпна я далеч от Едуард в нейните ръце. Лицето на Дона беше отворено ужасено като на момиченцето. Едуард беше отворен, почти усмихнат, но очите му бяха станали празни. Истинските му очи надничаха изад маската. Виждах чудовището, истинското чудовище. Ниският с белега се мърдаше от единият на другият крак.

— Да, това е Ръсел — той посочи към индианеца — а това е Нют.

Почти казах: “Нют” на глас, но помислих, че имаме достатъчно проблеми, без да бъда умница. И хората казват, че не зная кога да си задържа устата затворена.

— Том и Бени все още ли са в болницата? — попита Едуард, гласът му все още разговорлив. Все още не бяхме привлекли много внимание. Някои поглеждаха към нас, но не бяха много.

— Ние не сме Том и Бени — каза Ръсел. Гласът му съвпадаше с усмивката на лицето му, но си спомних че това е просто друг начин да покажеш зъби.

— Глупаво от твоя страна — казах.

Погледът му се отмести към мен. Очите му бяха толкова черни, че ириса се беше слял с зеницата в една черна дупка.

— Ти да не си друго състрадателно сърце, опитващо се да предпази индианските земи в безопасност от нас, бедните диваци?

Поклатих глава.

— Била съм обвинявала в много неща, но никога, че съм състрадателно сърце. — Усмихнах се нагоре към него и си помислих, че ако дръпна спусъка, ще отнеса половината от бедрото му и може би да го осакатя за цял живот. Толкова близо до масата стоеше. Достатъчно близо, че исках да се дръпне, но чаках Едуард, а той нямаше проблем с това как са се надвесили над нас.

— Трябва да напуснете сега — каза Едуард и гласът му започна да звучи като на Едуард. Тед си отиваше, оставяйки лицето му празна, студена маска, очите му празни като зимното небе. Гласът му не съдържаше интонация сякаш казваше нещо съвсем различно. Едуард изплуваше от маската на Тед като пеперуда освобождаваща се от пашкула, въпреки че виждах нещо не толкова красиво, по-малко безвредно от аналогията, защото това което излизаше на светлина не беше безопасно и ако нещата отидат на зле нямаше да бъде ама въобще красиво.

Ръсел се наведе над масата, ръцете му се подпряха отгоре. Той се наведе така, за да може да е по-близо до лицето на Дона, игнорирайки Едуард и мен. Или беше глупав или той бе помислил, че няма да започнем първи на публично място. Той беше прав за мен, но не бях сигурна за Едуард.

— Ти и приятелите ти ще стойте далеч от пътя ни или ще се нараниш. — Не се усмихваше, когато го каза. Гласът му бе равен и заплашителен. — Имаш малко сладко момиченце. Ще бъде срамно, ако нещо й се случи.

Дона побеля и стисна Бека по-силно. Не знаех какво планираше Едуард, защото бе Питър този, който проговори.

— Не заплашвай сестра ми. — Гласът му беше нисък и ядосан, страхът не се показваше.

Погледа на Ръсел се премести към Питър и той се наклони към лицето му. Питър стоеше неподвижен, докато лицата му бяха на инчове един от друг, но очите му шаваха напред назад, сякаш се опитваха да избягат. Ръцете му стискаха седалката, сякаш буквално се държеше да не се отдръпне.

— И какво ще направиш за това, малко момче?

— Тед? — направих го на въпрос.

Очите на Ръсел прескочиха към мен, тогава обратно на Питър. Той се наслаждаваше на страха на момчето. Трудно е да си корав, ако не можеш да накараш четиринадесет годишно момче да се дръпне. Той приключи с плашенето на Питър и се обърна към мен. Не мисля, че ме приемаше като заплаха. Негова грешка. Не можех да видя Едуард през празното лице на Ръсел, но чух гласът му, студен и празен.

— Направи го.

Не, не го застрелях. Не беше това, за което исках позволение и Едуард бе позволил. Как знаех това— Просто го знаех. Стиснах пистолета в лявата си ръка и издишах, дълго и меко, докато раменете ми не се отпуснаха. Централизирах се както съм учила от години в Джудото и сега Кенпото. Представям си ясно как пръстите ми отиват към гърлото му и минават през плътта. Когато се биеш наистина не си представяш как удряш някого, представяш си как го нараняваш доста. Въпреки че се сдържах малко. Можете да деформирате трахеята на човек с това движение, а аз не исках да ходя в затвора заради това. Отпуснах дясната си ръка до мен на седалката и я вдигнах с два пръста като насочени копия. Ръсел видя движението, но не реагира навреме. Изпратих двата си пръста в гърлото му и се изправих със силата на удара.

Той се задави, вдигна ръцете си към гърлото, наполовина падна върху масата. Използвах дясната си ръка да забия лицето му в масата, веднъж, два, три пъти. Кръв потече от носа му и той падна неподвижен, така че свърши на пода гледайки към тавана, давейки се, опитваше се да диша през нараненото си гърло и счупеният нос. Мисля, че ако можеше да диша по-добре, щеше да е припаднал, но е трудно да припаднеш, докато се давиш. Той се мяташе паднал на пода, давеше се, очите му се подбелиха.

Аз стоях до навеса, гледайки надолу към него. Пистолета ми все още беше в лявата ми ръка, отстрани, не натрапчив срещу черните ми джинси. Повечето хора няма да видят пистолета. Ще видят кръвта и мъжа на пода.

Харолд и високият Нют стояха там, замръзнали, гледайки надолу към Ръсел. Харолд поклати глава тъжно.

— Не трябваше да правиш това.

Едуард стоеше до навеса, блокирайки погледа на Дона и Бека. Говореше тихо, гласът му не се разнесе много извън кръга ни.

— Не заплашвай тези хора отново, Харолд. Не се приближавай до тях, по каквато и да е причина. Кажи на Райкър, че те са извън лимита му или следващият път няма да е просто счупен нос.

— Видях пистолетите — каза Харолд с тих глас. Той се наведе до Ръсел. Очите на големият мъж все още не се бяха фокусирали. Синята му тениска беше станала лилава заради кръвта. Харолд клатеше глава. Вдигна поглед към мен.

— Коя, по дяволите, си ти?

— Анита Блейк — казах.

Той поклати глава отново.

— Не знам името.

— Предполагам репутацията ми не ме предхожда.

— Тя ще — каза Харолд.

Казах:

— Питър дай няколко салфетки.

Питър не зададе въпроси. Той просто взе няколко салфетки и ми ги подаде. Взех ги с дясната си ръка и ги подадох на Харолд. Той ги взе, гледаше лицето ми, очите прескачаха към пистолета изваден до бедрото ми.

— Благодаря.

— Няма проблем.

Той сложи салфетките срещу носа на Ръсел и пое едната му ръка.

— Хвани другата му ръка, Нют.

Имаше дистанциран звук от сирени. Някой се беше обадил на ченгетата. Ръсел все още беше нестабилен на краката си. Те държаха салфетките и изглеждаше и глупаво, и гротеско с кървавите салфетки на носа му. Трябваше да прочисти гърлото си два пъти преди да може да говори, гласът му беше груб, изпълнен с болка.

— Ти, шибана кучко! Ще те нараня толкова зле за това.

— Когато можеш да стоиш без помощ и наместят носа ти в най-близката болница, обади ми се. С удоволствие бих повторила мача.

Той се изплю в моя посока, но не можеше да се прицели, така че се размаза на пода. Грозно, но не много ефективно.

— Хайде — каза Харолд. Той се опитваше да тръгне към вратата. Сирените бяха много близо сега. Но Ръсел не беше приключил. Той се обърна, принуждавайки другите двама да се обърнат с него.

— Ще те чукам кучко и ще оставя момичето и момчето на койотите.

— Ръсел не учиш бързо — казах.

Бека плачеше сега, а Дона беше толкова бледа, че се притеснявах, че ще припадне. Не можех да се обърна достатъчно, че да видя лицето на Ричард, без да отмествам поглед от лошите момчета, така че не знаех как изглежда той. Но не беше красива сцена.

Ченгетата влязоха, а Харолд все още се опитваше да извади Ръсел през вратата. Едуард и аз използвахме суматохата да приберем пистолетите. Двамата униформени бяха малко несигурни кого да арестуват, но хората свидетелстваха, че са чули заплахите на Ръсел и са го видели да ни заплашва, преди да го нараня. Никога не бях виждала толкова много свидетели да сътрудничат. През повечето време хората ставах неми и глухи, но когато бе замесено малко красиво момиченце това помагаше на хората да си спомнят. Технически, Ръсел можеше да повдигне обвинение за нападение срещу мен, но всички скочиха сами да казват, че той ни е заплашвал. Един от мъжете каза, че е видял Ръсел да вади нож. Невероятно колко бързо детайли биват добавяни към историята. Не можех да потвърдя за ножа, но имах достатъчно свидетели на заплахите, че си помислих, че няма да ходя в затвора. Едуард извади личната карта на името на Тед и офицерите го познаха по репутацията му, не от пръв поглед. Аз извадих екзекуторският си лиценз и позволението ми за носене на пистолет. Технически, пистолета ми беше скрит по това време. Обясних, че нося яке, за да не изплаша децата. Ченгетата кимнаха, написаха го и изглежда бяха очаквали всичко това.

Помогна това, че Ръсел обиждаше офицерите и беше толкова очевидно, че е лошо момче, а аз изглеждах безвредна, толкова малка, толкова женствена и толкова по-малко плашеща, отколкото той. Едуард им даде адреса си каза, че ще остана с него и бяхме свободни.

Персонала ни предложиха различна маса, но странно Дона и децата бяха изгубили апетита си. Аз все още бях гладна, но никой не ме питаше. Едуард плати храната, отказвайки да я вземе за вкъщи. Тогава напуснахме, а аз все още не бях яла днес. Може би ако попитах мило, Едуард щеше да мине през Макдоналдс.