Обсидианова пеперуда

5

Болницата света „Лучия” беше голяма и една от няколкото сгради, които видях в Албакърки, която няма югозападни мотиви. Беше просто голяма и приличаща на блок, обикновена болница. Може би те не очакваха туристите да видят болницата. Щастливи туристи.

За болница, беше приятна, но все пак беше болница. Място, което посещавам, само когато нещата се объркат. Единствената положителна страна този път беше, че не бях аз или някой когото познавах в стаята. Бяхме в дълъг светъл коридор с много затворени врати, но имаше униформен полицай пред едната. Наречи го предчувствие, но знаех че това е нашата стая.

Едуард отиде до полицая и се представи. Той беше неговото момчешко аз, безвреден и весел, в подтиснат от болницата начин. Те се познаха от пръв поглед, което щеше да ускори нещата доста.

Униформения погледнаха покрай Едуард към мен. Изглеждаше млад, но очите му бяха хладни и сиви, очите на ченге. Трябва да работиш известно време преди очите ти да станат празни. Но той ме изгледа прекалено продължително и прекалено съсредоточено. Можех почти да усетя напрежението което се изграждаше в пространството между нас. Предизвикателният поглед казваше, че той или е несигурен в мъжествеността си, или не е на работа от много отдава. Не новобранец, но не и много над това.

Ако той мислеше че ще се свия под критичният му поглед, щеше да бъде разочарован. Стоях пред него, усмихната, спокойна, очите празни и близо до отегчена. Да преминавам изпити никога не е било от любимите ми неща.

Той примигна първи.

— Лейтенанта е вътре. Той иска да я види, преди тя да влезне.

— Защо? — попита Едуард, гласът все още приятен.

Офицера сви рамене.

— Просто следвам заповеди, г-н Форестър. Не разпитвам лейтенанта си. Изчакайте тук. — Той отвори вратата и се шмугна вътре без да позволи да се види вътрешността на стаята. Затвори вратата след себе си, не чакаше тежестта й да го направи вместо него.

Едуард се намръщи.

— Не знам какво става.

— Аз знам — отвърнах.

Той ме погледна, повдигна вежди, сякаш да каже: Продължи.

— Аз съм жена и технически цивилен. Много ченгета не ми се доверяват, че ще се справя с работата.

— Аз те препоръчах.

— Явно Ед… Тед, предполагам твоето мнение не тежи толкова, колкото си мислиш.

Той все още ми се мръщеше със очите на Едуард, когато вратата се отвори. Гледах лицето му докато то се превръща в лицето на Тед. Очите му заблестяха, устните му се извиха, цялото му лице се промени, сякаш беше маска. Неговата самоличност изчезна като магия. Да гледам цялото шоу от толкова близо ме накара да трепна леко. Да го гледам да се променя така, беше просто откачено.

Мъжа на вратата беше нисък, не много по-висок от мен, може би пет фута, най-много шест. Чудех се дали тук за полицаите нямаше граница при височината. Косата му беше слънчево руса, отрязана много късо и близо до лицето му с остра челюст. Тенът му беше лек, сякаш тъмният тен и бледата му кожа се бяха смесили. Първо Дона, сега и лейтенантът. Никой ли не използва слънце защитен крем тук— Той ме погледна със зелено златни очи, цвета на рани пролетни списъка. Бяха красиви очи с дълги златни мигли и омекотяваха лицето му, до почти женски черти. Единствено мускулестата издутина на челюстта го спасяваше от това да не е като един от тези мъже, който са красиви, а не просто добре изглеждащи. Челюстта му и съсипваше лицето му и го спасяваше от перфектност. Очите можеха да бъдат прекрасни, но те не бяха приятелски. Не беше дори студенината на полицейските очи. Беше враждебен. Тъй като не го бях срещала никога преди, трябваше да е заради факта, че съм жена или цивилна и/или съживител. Той беше или шовинист или суеверен. Не бях сигурна кое от двете предпочитам.

Той ме гледаше дълго време. Аз просто му дадох празно лице, чакайки го да се измори. Можех да стоя там цял ден . Да стоя в приятен безопасен болничен коридор, не бе едно от най-лошите неща, който трябваше да правя напоследък. Винаги бе успокояващо, когато никой не се опитва да ме убие.

Едуард се опита да развали патовото положение.

— Лейтенант Маркс, това е Анита Блейк. Шериф Апелтън ви се обади за нея. — Той все още използваше щастливият глас на Тед, но имаше скованост в раменете му която не беше толкова весела.

— Ти си Анита Блейк. — Лейтенант Маркс успя да звучи изпълнен с подозрения.

Кимнах.

— Да

Очите му се присвиха.

— Не обичам цивилни да се месят в случая ми. — Той посочи с палец Едуард. — Форестър е доказал ценността си. — Той посочи с пръст към мен. — Ти не си.

Едуард започна да казвам нещо, но Маркс го прекъсна с остро движение на ръката си.

— Не, остави я да отговаря за себе си.

— Ще отговарям на въпрос, ако ме попиташ някой — казах.

— Какво трябва да значи това?

— Означава че не си ми задал въпрос лейтенант. Вие просто правите изявления.

— Не се нуждая от глупости от проклетата зомби кралица.

А, той беше суеверен. Една мистерия е разрешена.

— Бях поканена тук,лейтенант Маркс. Бях поканена да ви помогна да разрешите този случай. Сега, ако не искате помощта ми, добре, но ще се нуждая от някой в управата на града да обясни на шефа ми какво по дяволите правя в Ню Мексико когато не съм сигурна, че съм добре дошла.

— Не съм те заплашил лично и ти тичаш към началството, това ли е?

Поклатих глава

— Какво ти е усукало гащите Маркс?

Той се намръщи.

— Какво?

— Напомням ли ти на бившата ти съпруга?

— Оженен съм за единствената си съпруга — той звучеше възмутен.

— Поздравление. Вудуто което използвам, за да вдигам мъртвите ли е — Нервен ли си около мистични действия?

— Не харесвам черната магия. — Той посочи към иглата за вратовръзка с формата на малък кръст, която беше станал а общоприета за полицаите почти навсякъде, но някак си, си мислех че Маркс е сериозен относно това.

— Аз не правя черна магия, Маркс. — Издърпах сребърната верига от врата си докато разпятието не се показа от деколТедо ми. — Аз съм християнка, епископапиална християнка всъщност. Не знам какво си чул за това което правя, но то не е зло.

— Ти би казала така — каза той.

— Статуса на безсмъртната ми душа е между Господ и мен, лейтенант Маркс. Не съди, ако не съдиш себе си. Искаш ли да пропуснем тази част и да продължим с частта която ще ти хареса.

Лицето му потъмня, вената на челото му започна да пулсира. Такова ниво на гняв, дори и да беше ревностен християнин, беше малко прекалено.

— Какво по-дяволите има зад тази врата, за да ви изплаши и двамата? — попитах.

Маркс примигна.

— Не съм изплашен.

Свих рамене.

— Да, си. Ти си бил изнервен заради вида в която са оцелелите. И сега си го изкарваш на мен.

— Ти не ме познаваш — каза той.

— Не, но познавам много полицай и познавам когато някой е изплашен.

Той пристъпи достатъчно близо до мен, че ако беше битка, бих отстъпила, бих сложила пространство между нас. Вместо това, останах на място. Не очаквах наистина лейтенанта да ме удари.

— Мислиш че си толкова дяволски твърда?

Погледнах го, достатъчно близо, че ако се вдигнех на пръсти, можех да го целуна.

— Не мисля така, лейтенант. Знам.

Той се усмихна на това, но не сякаш беше щастлив.

— Мислиш че можеш да го поемеш,тогава бъди мой гост. — Той пристъпи на една страна, като посочи с широк размах към вратата.

Исках да попитам какво има зад вратата. Какво може да е толкова ужасно че Едуард и лейтенантът да бъдат толкова потресени— Изгледах затворената врата, гладка, криеща всички тайни.

— Какво чакате, г-це Блейк— Давайте. Отворете вратата. — Погледнах към Едуард.

— Предполагам няма да ми дадеш следа.

— Отвори вратата, Анита.

— Копеле — промърморих под дъха си и отворих вратата.