Обсидианова пеперуда

59

Часове по-късно, въпреки че часовникът ми показваше тридесет минути, аз бях опряна до стената, свита толкова ниско, колкото можех, опитвайки се да не ме застрелят. Знаех, че първоначалния план беше да спася децата и аз все още планирах да направя това, но непосредственият ми план беше само за да избегна куршумите. Това беше плана за около пет минути. Бях чувала израза — градушка от куршуми, но никога не съм разбирала какво означава това. Като че ли самия въздух се беше преврнал в движещо, пръскащо нещо, където малки, бързо движещи се обекти пробиваха въздуха около себе си, забивайки се в масивна стена отзад и оставяха дупки. Имаше две автоматични оръжия долу в коридора, приковавайки ни в кръстосан огън. Аз никога не съм била стреляна с напълно автоматична картечница преди. Бях толкова впечатлена, не правех нищо в последните пет минути, освен да прегръщам стената и да държа главата си надолу.

Тайният панел беше точно там, където Райкър каза, че ще бъде. Едуард беше убил охраната от другата страна с нож, бързо, ефикасно. Бяхме убили още двама преди Саймън и неговия екип или това, което беше останало от него, ни намери и започха да отвъщат на огъня. Мислех, че съм добра в убиването на хора. Мислех, че съм добра в престрелките. Грешах. Ако това, което се случваше с мен, сега беше престрелка, тогава аз никога не съм била в такава преди. Бях стреляла по хора и бял прострелвана, но сме били един на един с полу-автоматични пистолети. Куршумите минаваха покрай мен в постоянен поток от шум и перкусии. Нямаше да покажа лицето си там.

Беше чист късмет, че не бях простреляна преди да стигнем толкова далеч. Единственото нещо, което правех правилно, което увеличаваше шансовете ми, е че използвах всяко шибано прикритие което се предлагаше. Единствения комфорт за новооткритата ми страхливост беше, че Едуард беше свит с мен, въпреки че той непрекъснато надничаше зад ъгъла и стреляше с кратки залпове по стрелците, които ни бяха приковали.

Той се пресегна около мен, стреляйки. Можех да усетя вибрациите на пистолета срещу тялото си, трептенето от ръцете му, докато той го държеше. Той се спусна обратно зад стената и нов взрив от куршуми гръмна надолу към нас. Едуард държеше ръката си отвън и аз му подадох още един пълнител от чантата си. Чувствах се като хирургична сестра.

Наведох се до ухото на Едуард и прошепнах-крещейки:

— Искаш ли жилетката— Аз не използвам.

— Имам жилетка. — Дюс любезно беше оставил жилетката на Едуард в кабинета.

— Мога да сложа моята на главата ти- казах аз.

Всъщност той ми се усмихна, сякаш се шегувах. Той ми махна да се приближа и взе пое моя пост на ъгъла на стената, а аз сложих гърба си, където беше той. Той легна по корем, стреляйки зад ъгъла. Отне му само секунди да надникне зад ъгъла, да стреля и да се върне, но докато гледаше коридора, видях малка част от глава да поглежда от завоя на стълби над нас. Главата изчена назад и се скри от поглед.

Опитах да докосна Едуард, да му кажа, че имаме компания, когато нещо дойде плаващо във въздуха. Нещо малко и кръгло. Не помня да съм мислела. Бях на колене, ставяйки пистолета да виси. Хванах предмета в ръцете си и го хвърлих обратно нагоре по стълбите, преди мозъка ми дори да има време да формира думата граната. Хвърлих се обратно на пода, докосвайки крака на Едуард, а след това имаше експлозия. Светът потръпна и стълбището се срина в дъжд от камъни и прах. Камъни се изляха надолу върху ръцете ми, с които бях покрила главата си. Помислих, че ако лошите момчета изскочат в коридора сега, няма да бъда в голяма помощ, което ме накара да повдигна главата си, за да видя ъгъла и Едуард.

Той беше покрил главата си с една ръка, но гледаше зад ъгъла, пистолет в едната ръка. Разбира се, нищо няма да накара Едуард да забрави за лошите момчета, със сигурност не и малко нещо като експлозия и таванът на път да падне върху нас.

Тишината дойде постепенно, пълна със скърцане и стонове от камъните около нас. Прахът се стелеше като тънка мъгла във въздуха. Започнах да кашлям и ръката на Едуард беше внезапно на устата ми. Откъде знаеше. Той поклати леко с глава.

Имах идеята, че той искаше да съм тиха, но не знаех защо. Разбира се, не ми беше нужно да знам.

Лежяхме тихо и накрая, чух някой да слиза в залата. Напрегнах се и ръката на Едуард натиснатна рамото ми. Спокойно, той казваше, спокойно. Преглъщах възможно най тихо и се опитвах да се отпусна. Мога да стоя тихо. Не можех обаче да се отпусна.

Движенията бяха потайни, много тихи. Някой пълзеше надолу по коридора към нас. Чудеше се дали бяхме взривени. Ние се преструвахме, че сме, но след като човека слезе тук, илюзията ще се вдигне. Бихме могли да го убием, но имаше друг мъж в края на котидора. Ако не му свършеха патроните, той можеше да задържи коридора срещу нас. Той не искаше да дойде до нас и ние трябваше да отидем по този коридор. Ребека и Питър бяха в килии в този коридор. Лошите момчета имаха предимство, защото ние трябваше да се движим напред, а всичко което те трябваше да направят, е да задържат позицията си. Разбира се, един от тях идваше към нас.

Едуард ми показа със знаци да мина напред и да легна. Знаех, че той искаше да играя мъртва, но толкова далеч от стената е убийствената зона. Ако те започнаха да стрелят, дори залепена за пода, може да бъда уцелена. Но … Аз пълзях напред през отпадъците, като много, много внимавах да не стържа с всички оръжия от чантата си в пода или да претърколя някой камък. Бях по далече, отколкото ми се искаше да бъда, когато погледнах назад и Едуард ми кимна. Легнах на пода, тихо. Лежах с лице надолу, тъй като актьорските ми способности не бяха толкова големи, че да играя мъртва. Косата ми се преметна през лицето ми и аз я оставих така, по-добре да надничам през нея. Задържах пистолета в ръката си, но Едуард поклати глава. Оставих пистолета, преместих ръката си малко от него и се преструвах на мъртва. Ако Едуард грешеше, нямаше да се преструвам дълго. Никога нямаше да стигна до пистолета на време. Веднъж като мъжа прочисти ъгъла, всичко свършваше.

Лежах там и се напрягах да чуя движение. Най-вече това, което чувах беше туптенето на сърцето ми. Който и да е беше, беше дори по-тих и от преди.

Може би се е изплашил. Може би той въобще не идваше и те ще започнат да стрелят отново. Трябваше да се боря да стоя неподвижно, да не се движа, да не дишам твърде много. Налагах си да се отпусна на пода и почти бях успяла, когато улових движение в коридора. Бях достатъчно далеч от Едуард и имах по-добър изглед на края на коридора. Дали е видял блясъка на очите ми през косата— Поех дълбоко дъх, затворих очи и го задържах. Или Едуард ще го убие, или той ще убие мен. Вярвам на Едуард. Вярвам на Едуард. Вярвам на Едуард.

Звуци, меки шумове, мачкане на дрехи. След това рязко издишане на дъх. Нищо не се чу от другия край на коридора. Тишина, толкова дебела, че беше плашеща, но ако Едуард не беше спечелил, щеше да има стрелба. Отворих очите си съвсем малко, след това по-широко, защото Едуард беше коленичил над тялото на Мики, претърсваше го. Аз не бях единствената, която мислеше мълчанието за твърде дълъго защото мъжки глас прозвуча:

— Мики, добре ли си?

Едуард отговори и не звучи като гласа му. Не беше перфектна имитация, но беше добра.

— Всичко е чисто.

— Какъв е кода — попита мъжът. Не разпознах гласа. Един от мъжете на Саймън, които тепърва трябва да срещнем лице в лице.

Едуард ме погледна и поклати глава. Аз не знаех какъв е кода, но очевидно, той не можеше да го измами, въпреки че Едуард се опита.

— Ела тук долу и ми помогни да претърся телата.

Отговорът на това беше стрелба. Вече бях толкова ниско, колкото можех до земята, но се опитах да бъда още по-ниско. Куршумите се пръскаха над мен в стената отзад и единственото нещо, което ме въздържа от крещене беше гордост.

Едуард направи едно рязко движение. Мислех, че знам какво иска. Когато стрелбата приключи, аз запълзях по корем обратно към стената. Бях почти там, когато той почна да стреля отново. Замръзнах на място с лице на земята. Стрелбата приключи и аз се облегнах на стената от другата страна на тялото на Мики.

Мики е все още носеше моите оръжия. Аз ги взех обратно.

Едуард с метална кутия в ръката си, която изглеждаше подозрително като запалителната граната, която сложиха в чантата ми, изваждайки камуфлажния лак за коса. Очите ми се разшириха. Той поклати глава, сякаш четеше мислите ми и каза без думи:

— Пушек.

Добре.

Той се наведе над тялото, а аз се наведох към него. Той прошепна,

— Прикривай ме, докато я хвърля. Пропълзи по коридора. Когато видиш някой през дима, застреляй го.Тогава той се облегна назад, дръпна щифта на димната граната,стоеше до стена, която все още го скриваше.Аз пропълзях до него, прегръщайки стената и краката му, стисках здраво пистолета.Сърцето ми биеше в главата. Имах време да помисля,

— Боже, главоболието си отиде. — тогава Едуард каза тихо,

— Сега.

Надникнах зад ъгъла, с пръст на спусъка, оглеждайки надолу по коридора. Едуард хвърли димната граната. Той се дръпна назад зад ъгъла и аз направих същото. Дебел бял дим изпълни коридора. Паднах по корем зад стената, в очакване димът да ме намери. Едуард показваше, че той ще поеме другата страна, но посочи напред за мен. Той пролази и почти веднага се загуби в гъстия дим. Димът беше горчив, като горящ памук, напоен с нещо лошо.

Пълзях в стената от лявата ми страна, пистолет протегнат пред мен. Имах два пистолета напъхани в предната част на джинсите ми и не беше удобно за пълзене, но нищо не можеше да ме убеди да спра и да ги наглася. Чантата ми стоеше здраво на гърба, като обемиста раница. Светът беше сведен до мек подвижен дим, усещането на пода под ръцете и краката ми, дращенето на стената срещу левия ми лакът, когато се движех твърде близо до нея. Нямаше нищо освен мен да се движи по коридора, очите се опитваха да се видят нещо в бялата маса на облаците.

Нищо освен мен не се движеше.

След това куршумите раздиряха дима, а аз бях достатъчно близо, за да видя искрите на пистолета през дима. Бях почти до него, а той стреляше на височината на гърдите в дима. Бях на височина около глезена и погледнах към него.

Аз всъщност можех да го видя като сенчеста фигура над мен, когато натиснах спусъка и гледах как сянката се сгърчи. Претърколих се, за да насоча огъня си върху тялото му, все още страхувайки се да стана дори на колене, докато не разберех, че той няма да стеля отново.

Той се срина на колене, лицето изведнъж се появи от дима. Стрелях почти от упор в гърдите му и той падна назад, почти изчезващ в избледняващия дим, сякаш падаше в облаци. Останах ниско и осъзнах, че можех да видя краката му. Димът беше почти изчезнал на нивото на пода, което беше една от многото причини Едуард да ни накара да пълзим.

— Аз съм, — каза Едуард, преди да пропълзи от дима. Беше мъдро от негова страна да ме предупреди. Пръстът ми все още беше на спусъка и започнах да разбирам, как може да среляш по приятелите си инцидентно в бойна ситуация, освен ако не си много внимателен.

Той се премести малко и дима изтъняваше достатъчно, че да видя, че той проверяваше пулса на мъжа.

— Остани тук, — и той се изгуби в умиращия дим.

Това ме вбеси, но останах на земята до мъжа, който бях убила и зачаках. Може да съм била ядосана, но ние бяхме в битка, за която знаех почти нищо. Някак си бях попаднала в другия живот на Едуард и той беше по-добър в оцеляването от мен. Щях да правя това, което ми казваха. Това беше почти единствената ми надежда за излизане жива.

Едуард се върна, вървейки, вместо пълзейки. Може би е добър знак.

— Районът е чист, но няма да е за дълго. — Той държеше ключовете които бяхме взели от Райкър.

— Да го направим.

Той отключи килията в която трябваше да бъде Питър и отиде отсреща към Бека, като не направи нищо повече от това да бутне вратата да се отвори. Предполагам, че аз получавах Питър. Коленичих на едно коляно и бутнах вратата да се отвори, докато не застана плътно до стената. Виж, никой не се крие зад него. Ако е имало някой в стаята, вероятно ще стреля над главата ми. На колене бях много по-ниска от повечето хора. Но един поглед ми показа, че стаята беше празна, с изключение на тясното легло с Питър върху него.

Почудих се за секунда дали да затворя вратата, и да рискувам някой да я заключи зад мен, или да я оставя отворена, и да рискувам някой да дойде зад мен с пистолет. Оставих я отворена, не защото е най-добрият вариант, а защото просто не исках затворена врата зад мен в килията. Част клаустрофобия, част просто бях заключвана в твърде много места чакайки нещо да ме изяде. Понякога си мисля, че последната част допринася за клаустрофобията.

Беше лошо на черно-белия монитор, но беше по-лошо наживо. Питър се беше свил във възможно най-стегнато. Ръцете му вързани зад гърба му, завързаните глезени прибрани плътно до голия му задник. Дрехите му все още бяха смъкнати около коленете му и гледката на бледата му плът изглеждаше невероятно уязвимо. Тя целеше да го унижи, оставяйки го по този начин. Превръзка на очите му беше още на мястото си, отсичайки ярка линия в тъмните му коси. Устата му имаше петна от исъхнала кръв, долната устна вече се подуваше, синини започваха да се разпространяват по лицето му като грозно червило от разпалена целувка.

Не се опитвах да съм тиха. Опитах се да бъда бърза. Той ме чу идвам, защото започна да говори през превръзката на устата му. Не можех да го разбера.

— Моля те, недей, недей. — Той продължи да го казва отново и отново в все по-неистов глас, докато гласът му се пречупи, не от юношеството, а от страх.

— Това съм аз, Питър, — казах аз.

Не изглеждаше да ме чува, просто продължаваше да моли отново и отново.

Докоснах рамото му и той изкрещя.

— Питър, Анита е.

Мисля, че спря да диша за миг, а след това каза:

— Анита?

— Да, тук съм да те измъкна.

Започна да плаче, тънъките раменете се разклащаха. Извадих един от ножовете на Блейд и го пъхнах внимателно между китките му, режейки нагоре. Въжето се отряза чисто с късия, остър нож. Опитах се да се вдигна превръзката на очите му, но беше прекалено стегнато.

— Ще трябва да срежа превръзка на очите ти, Питър. Не мърдай.

Дишането му се забави и той стоеше неподвижно, докато аз плъзнах острието между кърпата и главата му. Беше по-трудно да се среже от въжето, защото беше по-плътно до кожата и беше под лош ъгъл. Но острието накрая го сряза и кърпата падна. Имаше червен отпечатък в кожата му, където превръзка на очите му го беше белязала. След това той се хвърли върху мен, прегръщайки ме.

Прегърнах го, с нож в едната си ръка. Той прошепна:

— Тя каза, че ще я махне, когато се върне.

Той не започна отново плаче. Просто се държеше. Аз разтривах гърба му със свободната си ръка. Исках да го утеша, но трябваше да се махнам от тук.

— Тя няма да те нарани повече, Питър. Обещавам ти това, но трябва да се махнем от тук. — Дръпнах се от отчаяните му ръце, докато можех да видя лицето му и той можеше да види моето. Държах лицето му в ръцете си, ножа внимателно насочен нагоре. Погледнах в очите му. Те са широки и шокирани, но нямаше много което можех да направя за него сега.

— Питър, трябва да вървим. Тед отиде за Бека и си тръгваме.

Може би беше името на сестра му, но той мигна и кимна леко.

— Добре съм- каза той, което беше най-добрата лъжа, която бях чула през цялата нощ.

Но аз го приех и казах:

— Добре. — Трябваше да се изправя, за да стигна въжета на глезените. Той беше толкова висок или аз бях толкова ниска. Прегръдката ни го беше поставила с лице напред и той като че ли изведнъж осъзна, че беше на показ. Започна да дърпа бельо и панталоните си, докато аз се опитвах да освободя глезените му.

Трябваше да издърпам ножа обратно.

— Ако не стоиш мирно, ще те порежа.

— Искам си дрехите-, каза той.

Стоях в долния край на леглото и казах:

— Обличай се.

— Не гледай- каза той.

— Не гледам.

— Но ти гледаш към мен. — каза той.

— Но аз не гледам в теб. — Но не можех да му го обясня, така че се обърнах и погледнах към вратата, докато той се бореше в панталоните си.

— Може да погледнеш сега.

Той беше закопчал всички копчета и ципове и дори само това беше отнело малко от суровия старх от очите му. Освободих глезените му, прибрах ножа и му помогнах да се изправи. Той се дръпна далеч от мен, а след това едва не падна, защото глезените му бяха вързани твърде здраво за прекалено дълго и не си беше върнал още чувствителността. Само ръката ми на неговата го държеше в изправено положение.

— Трябва да ходиш с малко помощ, преди да можеш да тичаш. — казах аз.

Позволи ми да му помогна до вратата, но не искаше да ме погледне. Първата му реакция беше, като на дете, благодарно да бъде спасено искайки да се държи за някого, но втората му реакция беше на възрастен. Сега той се чустваше неудобно. Засрамен от това, което се е случило и може би от мен, че го видях почти гол. Той беше на четиринадесет, възраст между дете и възрастен. Някак си, мислех, че е бил по-млад, когато влезе в килията, отколкото когато излезе.

Едуард ни посрещна в коридора с Бека в ръце. Тя изглеждаше бледа и болна. Синините вече бяха започнали да разцъфтяват на лицето и. Но беше нейната ръка, което ме накара да искам да плача. Тази малка ръка, която държах само преди дни, докато Едуард и аз я люлеехме във въздуха. Три от пръстите изглеждаха изкривени в неестествени ъгли. Те се бяха подули, кожата обезцветена. Беше рано за това, което означава, че бяха лоши счупвания и няма да се излекуват лесно.

Тя каза:

— Анита, ти също дойде да ме спасиш. — Гласът и беше висок и тънък. Стегна ми гърлото.

— Да, мила, аз също дойдох да те спася.

Питър и Едуард стояха взирайки се в един от друг. Едуард беше този, който се пресегна пръв, само с дланта си, защото раката му беше под краката на Бека. Питър взе тази ръка и прегърна и двамата. Пръстите му се задържаха над ръката на Бека и пресни сълзи паднаха по лицето му, но сега нямаше хлипане, само сълзи толкова тихо, че не би разбрал, че плаче, ако не ги виждаш.

— Тя ще бъде добре. — каза Едуард.

Питър погледна към него, сякаш не беше сигурен, че вярва, но го искаше.

Но той отстъпи от тях изтри сълзите от лицето си с ръце.

— Може ли да имам пистолет?

Отворих устата да кажа, не, но Едуард проговори пръв.

— Дай му твоя файърстартър, Анита.

— Ти се шегуваш. — казах аз.

— Виждал съм го да стреля. Той може да се справи.

Бях следвала нареждания на Едуард от известно време. Той обикновено беше прав, но …

— Ако продължим искам го въоръжен. — Едуард ме погледна и тежеста в очите му беше достатъчна. Той не искаше Питър и Ребека да бъдат взети отново. Ако поставеше пистолет в ръката на Питър, те ще го убият, няма да го измъчват. Ако се случи най-лошото, Едуард беше решил как момчето ще излезе. И Бог да ми помогне, аз се съгласих. Извадих пистолета от джинсите си.

— Защо файърстартъра?

— Има най-малък откат.

Аз го подадох на Питър, чуствайки се като че малтретирам дете или може би корумпирана.

— Той има девет ако има един в цевта. Този е само с осем. Предпазителя е тук.

Той взе пистолета и извади пълнителя да го провери, после погледна леко смутен.

— Тед казва, че винаги се проверява дали нещо не е заредено. — Той вкара пълнителя отново, зареди патрон в цевта, така че да е готов да стреля.

— Опитай се да не стреляш срещу някой от нас. — казах аз.

Той сложи предпазителя

— Няма.

Гледайки го в очите, аз му повярвах.

— Искам да се прибера вкъщи. — каза Бека.

— Ние си отиваме у дома, сладурче. — каза Едуард.

Едуард поведе зад ъгъла все още носейки Бека. Следваше Питър и аз вървях последна. Не исках да развалям ентусиазма им, но знаех, че сме далеч от сигурност. Трябваше да минем през Саймън и останалата част от хората му, да не говорим Харолд и Нют и местните момчета. Къде бяха Ръсел и Аманда— Много се надявах да ги видя, преди да си тръгнехме. Бях обещала на Питър, че тя никога няма да го нарани отново. Аз винаги държа на обещанията си.