Обсидианова пеперуда

4

Колата принадлежеше на Тед, въпреки че Едуард я караше. Беше голямо и квадратно нещо между джип, камион и грозен автомобил. Беше покрита с червен прах сякаш е карал през черен път. Предното стъкло беше толкова мръсно, имаше само две места където беше чисто, където чистачките бяха отмили прахта. Всичко останало бе засъхнало до червено-кафява патина от мръсотия.

— Боже, Едуард — казах, докато той отвори багажника — какво си правил на горкото, каквото и да е. Никога не съм виждала толкова мръсна кола.

— Това е Хамър и струва повече от къщите на повечето хора. — Той вдигна капака и започна да поставя чантите ми вътре. Предложих му и чантата която носех и когато приближих можех да усетя миризмата на нова кола, което означаваше защо постилката от долу беше все още почти чиста.

— Ако струва толкова много, тогава защо не е заслужила по-добра грижа? — попитах.

Той взе чантата и я сложи и нея в багажника.

— Взех я защото може да мине по почти всякакъв терен в почти всякакво време. Ако не я исках мръсна, щях да взема нещо друго. — И той затвори капака.

— Как Тед може да си позволи нещо такова?

— Всъщност, Тед преживява добре с ловенето на чудовища.

— Не толкова добре — не и само от ловене на глави.

— От къде знаеш колко изкарва един ловец на глави? — попита той.

Имаше точка.

— Предполагам, че не знам.

— Повечето хора не знаят колко изкарва един ловец на глави, така че мога да мина с някоя фраза за това колко е ценен Тед. — Той заобиколи колата към шофьорската страна, само горната част от светлата, и шапка се показваше над мръсния покрив.

Опитах врата за пасажера и тя се отвори. Отнемаше малко повече усилие, за да се качиш на седалката, за това се радвах че не нося пола. Едно от приятните неща при работа с Едуард е, че той не очаква да нося бизнес облекло. Имаше само джинси и Найки за това пътуване.

Единственото бизнес облекло което носиш бе черно сако върху памучната ми блуза и джинси. Сакото беше, за да крие пистолета, нищо повече.

— Какъв е закона за оръжие в Ню Мексико?

Едуард запали колата и ме погледна.

— Защо?

Сложих колана си. явно бързахме.

— Искам да знам дали кога да сваля сакото и да нося пистолета показно или ще трябва да трия пистолета през цялото време.

Устните му се извиха.

— Ню Мексико те оставя да носиш пистолет, докато не е скрит. Криенето на пистолет без разрешително е незаконно.

— Нека пробвам това което разбрах, мога да нося пистолет който да се видях с или без разрешително, но ако си сложа сакото над него, да го скрия, и нямам разрешително за носене на оръжие, е незаконно?

Извиването на устните се превърна в усмивка.

— Точно така.

Между щатските закони за оръжия са толкова интересни — казах, но свалих сакото си. Можеш да шаваш доста дори когато си си сложил колана. Тъй като винаги носех колан, имах доста практика.

— Но полицията все още може да те спре, ако те види наоколо въоръжена. Просто за да се уверят че не си тук, за да убиеш някого. — Беше наполовина усмихнат когато каза последното.

— така че мога да го нося докато не е скрит, но не наистина, без да бъда спряна от полицията да ме разпита.

— И не можеш да носиш пистолет или някакъв нож, дори и да се вижда, в бар.

— Не пия. Мисля че ще успея да избегна баровете.

Пътят по който тръгна беше доста неравен, но нищо не развали гладкостта, правата дистанция и страните черни планини.

— Как се наричат планините?

— „Сенгре дел Кристо”-кръвта на Христос — каза той. Погледнах го да видя дали се шегува. Естествено, че не се.

— Защо?

— Защо какво?

— Защо ги наричат кръвта на Христос.

— Не знам.

— От колко време живее Тед тук?

— Почти четири години — отвърна той.

— И не знаеш защо планините са наречени „Сенгре дел Кристо”— Не си ли любопитен?

— Не и за неща който не влияят на работата.

— Той не каза работа, а работата. Помислих си че е страна фраза.

— Ами ако чудовището което търсим е някакъв вид местно страшилище— Познатият начин по който се наименуваха може да не означава нищо, или може да има легенда, история, слух за голямо кръвопролитие в миналото. Има много местни чудовища, Едуард, неща който идват само през векове или живеят дълго като цикадите.

— Цикади?

— Да цикади. Те са недоразвити и остават в земята докато не минат тринадесет или седем или какъвто е кръга им на живот, те излизат от почвата, опрашват се и стават възрастни. Те са насекомите който издават целият звук през лятото.

— Каквото и да е убило тези хора не е гигантска цикада, Анита.

— Не това е смисъла, Едуард. Имам предвид че има вид живи същества който остават скрити, почти напълно скрити за години, тогава се откриват и са все още част от природата. Свръхестествената биология е все още биология. Така че старите митове и легенди могат да ни дадат някаква следа.

— Не съм те довел тук да играеш Нанси Дрю — каза той

— Да, направи го — казах, докато той ме гледаше достатъчно дълго, че ми се искаше да му кажа да гледа пътя.

— За какво говориш?

— Ако искаше просто някой който да се прицели и стреля, щеше да доведеш някой друг.Ти искаш знанията ми, не просто пистолета ми. Нали? — Той погледна обратно към пътя, за мое успокоение. Имаше малки къщи и от двете страни, повечето направени от кирпич или изкуствен кирпич. Не знаех достатъчно добре че да съм сигурна. Дворовете бяха малки, но добре гледани, високи кактуси и огромни люлякови храсти с изненадващо малки букетчета от бледи ливандулови цветове върху тях. Изглеждаше като различен вида люляков храст в югозапада. Може би изискваха по-малко вода.

Тишината изпълни колата и аз не направих нищо по въпроса, просто гледах пейзажа. Никога не съм била в Албакърки, така че го играех турист докато можех. Едуард най-накрая отговори, като обърна улица „Ломос”

— Права си. Не те повиках тук просто за да стреляш. Вече имам подкрепление за това.

— Кой — попитах.

— Не ги познаваш, но ще ги срещнеш в Санта Фе.

— Отиваме направо в Санта Фе— Все още не съм яла днес. Надявах се да минем от някъде да обядвам.

— Последното местопрестъпление е в Албакърки. Ще минем от там, после ще обядваме.

— Ще се чувствам ли, така че да мога да ям след това.

— Може би.

— Предполагам, няма да мога да те уговоря в това да ядем първо.

— Трябва да спрем преди да стигнем до къщата — каза той.

— Какво е това спиране?

Той просто ми се усмихна, което означаваше че ще е изненада. Едуард обича да си играе с търпението ми.

Може би ще отговори на други въпроси.

— Кой е другото ти подкрепление?

— Казах ти, не ги познаваш.

— Продължаваше да казвах тях. Да не ми казваш, че имаш двама зад гърба си и все още се нуждаеше да се обадиш и на мен? — Той не каза нищо.

— Трима души за подкрепление. Боже, Едуард, трябва да си отчаян. — Имах предвид това да бъде шега. Но той не го прие по този начин.

— Искам този случай разрешен, Анита, каквото и да е нужно. — Изглеждаше мрачен когато го каза. До тук с чувството ми за хумор.

— Тези двамата дължат ли ти услуга?

— Единият.

— Те убийци ли са?

— Понякога.

— Ловци на глави като Тед?

— Бернардо е.

Най малко имах име.

— Бернардо понякога е убиец и е ловец на глави като Тед. Имаш ли предвид че той използва самоличността си на ловец на глави, както ти използваш легалната си идентичност?

— Понякога той е и бодигард.

— Мъж с много таланти — казах.

— Не наистина — каза той. Което беше странно нещо да каже.

— Ами другият?

— Олаф.

— Олаф е добър. Той понякога е убиец, не е ловец на глави, не е бодигард, какво друго?

Едуард поклати глава. Уклончивите му отговори започнаха да вървят по нервите ми.

— Някой от тях има ли някакви специални способности освен това че имат желание да убиват?

— Да.

Той достигна лимита ми от да и не отговори.

— Не съм дошла тук да играя двадесет въпроса, Едуард. Просто ми кажи за останалите.

— Ще ги срещнеш достатъчно скоро.

— Добре, тогава ми кажи къде ще спрем тогава.

Той поклати глава.

— Виж, Едуард, вървиш ми по нервите и вече ме ядоса, така че зарежи мистериозните глупости и говори с мен.

Той ме изгледа, очите му се показаха зад тъмните очила.

— Боже боже, не си ли докачлива днес.

— Това дори не е близо до това да съм докачлива, Едуард и ти го знаеш. Но продължи в уклончивите глупости и наистина ще ме ядосаш.

— Мислех че вече си ядосана заради Дона.

— Аз съм, казах. — Но се опитвам да се заинтересувам от случая и да забравя неспирният гняв. Но не мога да се заинтересувам от случая ако не отговаряш на въпросите за него. Докато съм замесена, твоето подкрепление е част от случая, затова или започни да споделяш или ме закарай обратно на летището.

— Аз не съм казал на Олаф и Бернардо че излизаш с вампир и върколак.

— Всъщност не се срещам с нито един от тях вече, но не това е смисъла. Аз не искам да знам за личният им живот, Едуард. Просто искам да знам защо им си се обадил. Какъв е техният обхват на опит.

— Скъса и с Жан Клод и с Ричард? — За първи път от както го познавам чух истинско любопитство в гласа му. Не бях сигурна дали е приятно или е обезпокоително да знам че Едуард се интересува от личният ми живот.

— Не знам дали сме скъсали, повече е това че не се виждаме един друг. Нуждая се от малко време, в което да съм далеч от тях, преди да реша какво да правя.

— Какво си мислиш да правиш с тях? — имаше нотка на желание сега.

Едуард изпитваше желание само към едно нещо,

— Не планирам да убия никой от тях, ако това е за което намекваш.

— Няма да каза че не съм разочарован — каза Едуард. — Мисля че трябваше да убиеш Жан Клод преди всичко да се задълбочи толкова.

— Говориш за убийството на някого който е бил мой любовник в продължение на година, Едуард. Може би ти можеш да удушиш Дона в леглото й, но аз ще загубя съня си за нещо такова.

— Обичаш ли го?

Въпроса ме спя, не заради самият въпрос, а заради личността, която го зададе. Изглеждаше като наистина странен въпрос зададен от Едуард.

— Да, така мисля.

— Обичаш ли Ричард?

Отново, изглеждаше странно да говоря за емоционалният си живот д Едуард. Имах няколко мъже приятели и повечето биха предпочели да копаят тунел, от колкото да говорят за чувства. От всичките ми мъже приятели говорех с този, за когото никога не съм си мислила че ще обсъжда любов с мен. Просто не беше годината ми в която да разбирам мъжете.

— Да, обичам Ричард.

— Казваш, че мислиш че обичаш вампира, но отговори просто че обичаш Ричард. Убий вампира, Анита. Ще ти помогна да го направиш.

— Не че това е хубаво, Едуард, но аз съм човешкият слуга на Жан Клод. Ричард е неговото животно. Тримата сме свързани чрез вампирски белези в приятна малка тройка. Ако един от нас умре, може всички да умрем.

— Може би, а може би това е което ти казва вампира. Няма да е първият път когато те лъже.

Беше невъзможно да споря без да изглеждам като глупак, така че не опитах.

— Когато поискам съветът ти за личния си живот, ще попитам. Докато ада замръзне, запази дъха си. Сега ми кажи са случая.

— Ти можеш да ми казваш с кого да се срещам и с кого не, но аз не мога да върна услугата? — попита той.

Погледнах го.

— Ядосан ли си за това?

— Не точно, но щом ти можеш да ми даваш съвети за моите срещи, защо да не мога да върна услугата?

— Не е същото нещо, Едуард. Ричард няма деца.

— Децата правят голяма разлика за теб? — попита той.

— Да, правят го — потвърдих.

— Никога не съм си те представял като майчински тип.

— Не съм, но децата са хора, Едуард, малки хора затворени от изборите, който правят възрастните около тях. Дона е стара достатъчно да прави собствените си грешки, но когато я зарежеш, ти зарязваш и децата й. Знам че това не те притеснява, но притеснява мен.

— Знаех че ще те притеснява. Знаех дори как ще реагираш, но не знаех защо.

— Добре, ти си по напред от мен. Никога и не съм сънувала че ще те видя сгоден с млада вдовица, която има деца. Бих предположила че си повече от типа, плащам и тръгвам.

— Тед не плаща за това — каза той.

— Ами Едуард.

Той сви рамене.

— Като яденето е, просто друга нужда.

Студената глупост в това беше действително успокояваща.

— Виж, това е Едуард когото познавам и се страхувам от.

— Страхуваш се от мен, но все пак ще се изправиш срещу мен заради жена която току що срещна и две деца който дори не познаваш. Дори не планирам да убия някой от тях и все пак ти избутваш ултиматума между нас — Той поклати глава. — Не разбирам това.

— Не го разбирай, Едуард. Просто знай че е истина.

— Вярвам ти, Анита. Ти си единственият човек, когото познавам, освен себе си, който никога не блъфира.

— Бернардо и Олаф блъфират? — направих го като въпрос.

Той поклати глава и се засмя. Напрежението което бе нараснало се отпусна със смеха.

— Не, няма да ти дам нищо за тях.

— Защо?

— Защото — каза той и почти се усмихна.

Изгледах внимателният му профил.

— Ти се наслаждаваш на това. Наслаждаваш се на срещата между мен, Олаф и Бернардо. — Не се опитах да скрия изненадата в гласа си.

— Точно както се наслаждавах на срещата ти с Дона.

— Дори и знаейки че ще се ядосам — казах.

Той кимна.

— Изражението на лицето ти почти си заслужаваше смъртната заплаха.

Поклатих глава.

— Започваш да ме притесняваш, Едуард.

— Само започвам да те притеснявам— Явно съм загубил форма.

— Добре, не ми казвай за тях. Кажи ми за случая.

Той отби в един паркинг. Погледнах нагоре и видях болница да се извисява над нас.

— Това ли е местопрестъплението?

— Не. — той влезе в една от клетките и спря.

— Какво става, Едуард— Защо сме в болницата?

— Оцелелите са тук.

Очите ми се разшириха.

— Какви оцелели?

Той ме погледна.

— Оцелели от атаките. — Той отвори вратата си, хванах ръката му, задържах го в колата.

Едуард се обърна бавно и погледна дланта ми върху голата кожа на ръката му. Гледаше ръката ми дълго време с неодобрението което това докосване му причиняваше, но беше хитрост, която сама бях правила повече от веднъж. Ако човек изясни, че не иска да бъде докосван, повечето хора който нямат предвид насилие ще се отдръпнат. Аз не се отдръпнах. Натиснах пръстите си в кожата му, не за да боли, просто за да го оставя да разбере че нямаше да се измъкне от мен лесно.

— Говори с мен, Едуард. Какви Оцелели?

Той премести погледа си от ръката ми към лицето ми. Имах потика да хвана очилата му и да ги дръпна, но устоях. Очите му нямаше да покажат нищо.

— Казах ти че има наранени хора. — гласът му беше мек.

— Не, не си. Направи го да звучи сякаш няма оцелели.

— Мое преувеличаване — каза той.

— Твое глупости — казах. — Знам, че се наслаждаваш на това да бъдеш мистериозен, Едуард, но не ставай досаден.

— Пусни ръката ми. — Каза той, сякаш казва, здрасти или приятен ден, без емоции.

— Ще отговориш ли на въпросите ми ако го направя?

— Не — каза той, а гласът му все още беше празен. — Но не прави това състезание по дразнене, Анита, ще се почувствам задължен да те накарам да ме пуснеш. Няма да харесаш това.

Гласа никога не се промени. Имаше дори лека усмивка на лицето му. Но го пуснах, бавно, дърпайки се обратно на седалката си. Едуард каза че няма да ми хареса, вярвах му.

— Говори с мен, Едуард.

Той ми отвърна с голямата си усмивка.

— Викай ми Тед. — Тогава бързо като кучи син излезе от колата. Седях в колата, гледайки го как преминава през паркинга. Спря в края, болницата беше на съвсем малко разстояние от него. Той свали очилата си, закачи ги на предната част на ризата си и погледна към колата, чакаше.

Би му послужило ако не изляза. Би му послужило ако се върна в Сейнт Луис и го оставя да си чисти собствените си бъркотии. Но отворих вратата и излязох. Защо, ще попитате. Първо, той ме помоли за услуга, и познавайки Едуард той ще разкрие всичко по своя си садистичен начин. Второ, исках да знам. Исках да разбера какво беше преминало през цялата студенина и го беше уплашило. Исках да знам. Любопитството е и сила и слабост. На кое от двете не би отговаряло това любопитство за известно време. Аз залагах на слабост.