Обсидианова пеперуда

7

Коридора сякаш се въртеше, въпреки че знаех че не се. Облегнах се до затворената врата, очите затворени, вдишвах дълбоко въздух. Коридора беше изпълнен с звуци след тихата стая. Хората вървящи, движещи се и гласа на лейтенант Маркс.

— Вече не си толкова дяволски твърда, а, Блейк?

Отворих очите си и погледнах към него. Той седеше в стол, който вероятно бе донесен за униформеният който пазеше вратата. Униформеният не се виждаше никъде наблизо. Само Едуард се облягаше срещу отсрещната стена, ръцете зад гърба му. Той гледаше лицето ми, гледаше ме сякаш ще запамети страхът ми.

— Аз минах през три пациента преди да ми се наложи да напусна стаята. Колко видя ти преди да трябва да напуснеш, Маркс?

— Аз не трябваше да напускам шибаната стая.

— Доктор Евънс каза че никой не е минал през стаята, цялата обиколка през стаята без да трябва да излезе. Това означава че и ти не си успял, Маркс. Така че си припаднал.

Беше на краката си.

— Ти… ти вещица. — Той захвърли думата по мен сякаш беше най-лошата обида която можеше да измисли.

— Имаш предвид кучка? — казах. Чувствах се по добре в коридора.

Разменяне на обиди с Маркс беше разходка в сравнение с другото.

— Казах, каквото имам предвид.

— Ако не можеш да направиш разлика между истинска вещица и съживител, не се и чудя защо не си успял да хванеш нещото което е направило това.

— Какво имаш предвид с „нещото”? — попита той.

— Нещо, нещо, чудовище.

— Федералните мислят че е сериен убиец.

Погледнах към Едуард.

— Приятно е да ти кажат какво са казали федералните.

Едуард не изглеждаше виновен. Той ме гледаше развеселен, а аз се обърнах към Маркс.

— Тогава защо няма никакви следи от някакъв инструмент с който е била премахната кожата?

Маркс погледна надолу по коридора, където се разхождаха сестрите.

— Няма да обсъждаме разследване на открито където всеки може да ни чуе.

— Добре, тогава след като се върна обратно и погледна последните три… тела, ще отидем на по уединено място и ще говорим за случая.

Мисля че той побеля съвсем малко.

— Връщаш се вътре?

— Жертвите са улики, лейтенант. Знаете това.

— Можем да те заведем на местопрестъплениията — каза той. Това беше най-милото нещо което ми каза.

— Страхотно, трябва да ги видя, но точно сега сме тук и единствените възможни улики са в стаята. — Дишането ми се бе нормализирало и потта на челото ми бе изсъхнала. Може би самата аз бях леко бледа, но се чувствах почти нормална.

Тръгнах към средата на коридора и посочих на Едуард да се приближи, сякаш имам нещо само за неговите уши. Той се отблъсна в стената и тръгна към мен. Когато беше достатъчно близо, симулирах нисък ритник, така че той да погледне надолу моментално, реагирайки, и втори, висок ритник, който удари челюстта му. Той падна назад тежко. Държеше ръцете си така че да защити лицето си. той знаеше достатъчно че да защитава жизненоважните места и после да се притеснява за ставането. Сърцето ми биеше в гърдите, не от напрягане, а от адреналина. Никога до сега не бях използвала новите си Кенпо умения в битка. Да ги опитам наистина за пръв път върху Едуард вероятно не беше най-добрата ми идея, но хехе, проработи. Въпреки че честно казано, бях изненадана че проработи толкова лесно. В задната част на мозъка ми едно гласче се чудеше дали Едуард ме бе оставил да го съборя. Предната част на мозъка ми казваше, че егото му е прекалено голямо за това. вярвах на вторият глас. стоях където бях в променена позиция. Беше единствената позиция, която знаех достатъчно добре, че да отбягна неговият ритник. Юмруците ми бяха вдигнати, чакащи, но не се помръднах.

Когато Едуард разбра че нямаше да направи нищо друго, той снижи ръцете си и се вгледа в мен.

— Какво по дяволите беше това? — имаше кръв на долната му устна.

— Взимам уроци на по Кенпо-казах.

— Кенпо?

— Нещо като Таекуондо с по-малко ритници и по-плавни движения, много работа с ръцете.

— Черен колан по джудо не е ли достатъчен? — попита той с гласа на Тед.

— Джудото е добър за упражнения, но не е добър за самозащита. Трябва да си близо до лошият тип и да го сграбчиш. По този начин мога да бъда извън обхвата на някого и все още да му навредя.

Той докосна устната си и върху пръстът му имаше кръв.

— Виждам това. Защо?

— Защо те изритах по лицето?

Той кимна и мисля че той изскимтя леко. Страхотно.

— Защо не ме предупреди за жертвите— Защо не ми каза срещу какво се изправям?

— Аз преминах през тях незнаещ — каза той. — Исках да видя как ти ще се справиш незнаеща.

— Това не е състезание кой ще е по ядосан, Едуард. Тед. Аз не се състезавам с теб. Знам че си по-добър от мен, по-твърд от мен, по-студен от мен. Ти спечели, става ли— Спри с мачовските глупости.

— Не съм сигурен — казах той тихо.

— Не си сигурен за какво? — попитах.

— Кой е по-твърд. Спомни си, аз също не направих цялата обиколка в стаята.

Вгледах се в него.

— Добре, искаш да се изправим един срещу друг, страхотно, но не сега. Предполага се че ще решаваме случай. Предполага се че ще се уверим че това, което се е случило на тези хора, няма да се случи на никой друг. Когато сме обратно в собственото си време, можеш да се състезаваш. Докато решим това, престани или наистина ще ме ядосаш.

Едуард се изправи бавно на крака. Отдръпнах се, никога не съм го виждала да използва бойни изкуства, но нямаше да оставя нищо да премине покрай него. Звук ме накара да се отдръпна още докато не можех а виждам Едуард и Маркс без да извръщам поглед от Едуард. Маркс се кискаше тихо. Отне ми момент да разбера, че той се смееше, смееше се толкова силно че лицето му беше станало розово и изглежда имаше проблеми с дишането.

Едуард и аз се вгледахме в него.

Когато Маркс накрая можеше да говори, той каза:

— Изрита мъж в лицето и не си сериозно ядосана. — Той се изправи, ръцете му от двете му страни, сякаш бяха зашити там. — Какво по дяволите може да те ядоса сериозно?

Усетих лицето ми да става празно, очите ми станаха празни. Само за момент оставих Маркс да види празната дупка където трябваше да лежи съвестта ми. Нямаш предвид да го правя, но не можех да си помогна. Може би се бях по-шокирана от стаята и оцелелите, колкото мислех че съм. Беше единственото извинениее което можех да дам. Лицето на Маркс, от изпълнено със смях стана някак загрижено. Той ми даде полицейските си очи, но зад тях беше несигурността, която граничеше почти със страх.

— Усмихнете се, лейтенант. Денят е добър. Никой не е умрял.

Гледах мисълта да минава през лицето му. Той разбираше точно какво имам предвид. Никога не трябва да намекваш на ченге, че желаеш да го убиеш, но аз бях уморена и все още не се бях върнала в стаята. По дяволите.

Едуард проговори със собственият си глас, нисък и празен.

— И ти се чудиш защо се състезавам с теб?

Обърнах се към него и знаех че очите ми са точно толкова мъртви, колкото неговите когато срещнах погледа му.

— Не се чудя защо се състезаваш с мен… Тед. Просто ти казах да престанеш да го правиш докато случаят да е решен.

— И тогава? — попита той.

— Ще видим, нали?

Не видях страх на лицето на Едуард. Видях нетърпение. И това бе разликата между нас. Той се наслаждаваше на убиването, аз не. Това което наистина ме плашеше бе мисълта че това бе единствената разлика между нас сега. Не беше достатъчно различно че да хвърлям камъни в посока към Едуард. Аз все още имах повече правила от Едуард. Все още има неща, които той би направил, а аз не бих, но този списък ставаше по-къс със времето. Имаше нещо близо до паника, което се завъртя в корема ми. Не страх от Едуард или това което би направил, а учудването кога ще сменя ъгъла и ще стана просто друго чудовище. Казах на д-р Евънс, че ние сме добрите, но ако Едуард и аз бяхме на страната на ангелите, то тогава какво оставаше да бъде от другата страна?

Нещо което можеше да махне кожата на живо човек, без да използва никакъв инструмент. Нещо което ще откъсне пениса на мъж и гърдите на жена с голи ръце. Лош колкото Едуард беше, лоша колкото аз ставах, там имаше и по-лоши неща. И ние щяхме да тръгнем на лов след едно от тях.