Обсидианова пеперуда

45

Стоях закопчана на предната седалка в хамъра на Едуард, вдървена и внимателна, доволна, че пътуването беше гладко. Бернардо и Олаф седяха на задната седалка, облечени в нечия представа за мода за наемни убийци. Бернардо беше в кожена жилетка. Превръзката му изглеждаше много бяла и странна, дясната му ръка беше под четиридесет и пет градусов ъгъл, бяла презрамка минаваше от ръката до врата му. Дългата му коса беше нагласена в неясен ориенталски стил, един голям, измамно разхлабен възел се придържаше отзад от две, както изглеждаше златни пръчици за хранене. Това държеше страничните части на косата му, но оставяше по-голямата част отзад да се спуска свободно по гърба му. Черни дънки със свободна кройка, с разръфани дупки по коленете и черни ботуши, които не беше сменял откак бях пристигнала. Но коя бях аз, че да се оплаквам— Имах три чифта черни найкове и ги бях донесла и трите с мен.

От едната страна на челото му имаше подутина, както и ожулено, спускащо се като образец на модерна артистична татуировка надолу по лицето му. Дясното му око все още беше подпухнало по края. Но някак успяваше да не изглежда блед или болнав като мен. Всъщност, ако успееш да игнорираш превръзката и натъртванията, той изглеждаше превъзходно. Надявах се и да се чувства така, както изглеждаше, защото аз изглеждах ужасно, а се чувствах още по-зле.

— Кой ти направи косата? — попитах, защото знаех, че само с една ръка, няма как да я е направил сам.

— Олаф — каза и тази една дума звучеше много спокойна и безизразна.

Разширих око и се опулих към Олаф.

Той седеше до Бернардо, зад Едуард, толкова далече от мен, колкото би могъл и все още да се намира в колата. Не ми бе продумал и дума откакакто излязох от болничната стая и четиримата тръгнахме към колата. Това не ме бе притеснило по-рано, защото се бях съсредоточила да не пъшкам тихо под нос, докато вървя.

Да хленчиш, докато вървиш винаги е лош знак. Но сега седях, колкото може най-удобно, поне за момента. И освен това бях в моментно лошо настроение, защото бях изплашена. Чувствах се физически слаба и не бях готова за бой. Психически, моите трудно изградени щитове бяха отново съсипани, пълни с дупки и ако „господарят” се пробваше отново върху мен, бях сериозно загазила.

Леонора Евънс ми беше дала сплетена копринена връв, с малка чантичка с шнурче на нея. Малката чантичка беше на бучки, натъпкана с малки твърди предмети, които усещах като камъни, както и сухи разпадащи се неща, които вероятно бяха билки. Беше ми казала да не отварям чантичката, защото така ще изпусна силата на свобода. Тя беше вещицата, така че правех каквото ми беше казано.

Чантичката беше талисман за защита и щеше да работи и без вярата ми в силата му. Което беше добре, след като не вярвах в много неща, освен кръста ми. Леонора беше изработвала талисмана през трите дни, след като ме беше спасила в спешното отделение. Не беше възнамерявала това да излекува всички дупки в защита ми, но беше всичко, което можеше да ми даде за толкова кратко време. Беше ми почти толкова ядосана, колкото и д-р Къниган, за това че напусках болницата по-рано.

Тя беше взела една от собствените си огърлици и я беше окачила на главата ми. Беше голямо парче полиран полускъпоценен камък. Странен тъмно златист цитрин* за защита и за абсорбиране на зли сили и магически атаки, насочени към мен. Да кажеш, че не съм от вярващите в кристали и в ню ейдж, беше много меко казано, но го взех. Главно, защото тя беше толкова ядосана и искрено разтревожена за мен и за това, че се разхождам в опасния свят с широко отворена аура за лошите типове да я дъвчат. Знаех, че имам дупки по аурата. Можех да ги почувствам, но всичко това беше прекалено фокус-мокус за моя вкус.

Така че се обърнах в седалката, усещайки как шевовете по-гърба ми се разтягат, добавяйки лек прилив на болка към тази, която вече усещах и се вгледах в Олаф. Той зяпаше през прозореца, като че ли имаше нещо очароващо в редовете с малки къщи от тази страна на колата.

— Олаф — казах.

Той така и не помръдна, просто наблюдаваше обикалящата ни природа.

— Олаф! — това си беше почти крясък в малкия уют на колата. Раменете му трепнаха, но това беше всичко. Беше сякаш съм някакво насекомо жужащо около него. Може да замахнеш с ръка към него, но не разговаряш с него.

Това ме вбеси.

— Сега разбирам защо не харесваш жени. Просто трябваше да ми кажеш, че си хомосексуасписък и чувствата ми нямаше да са толкова наранени.

Едуард каза тихо:

— Исусе, Анита.

Олаф се обърна много бавно, почти като на забавен кадър, сякаш всеки мускул на врата му работеше на малки подръпвания.

— Какво — каза — току — що? — всяка дума беше изпълнена с гняв, нагорещена от омраза.

— Справил си се страхотно с косата на Бернардо, направил си го да изглежда много хубавичък. — Не вярвах в точно този стереотип, но се обзалагам, че Олаф вярваше. Освен това можех да се обзаложа, че Олаф е и хомофобик. Много от прекалено мускулестите мъже са.

Той откопча колана си с ясно щракване и наклони напред. Издърпах файърстара от кобура, който лежеше в скута ми. Панталоните, които Едуард беше донесъл в болницата бяха прекалено тесни за коремния кобур. Гледах как ръката на Олаф изчезва под черното кожено яке. Може би не беше разбрал движването, с което откопчах кобура и извадих пистолета. Може би е очаквал да вдигна оръжието и да го насоча към задната седалка. Прицелих се през тясното пространство между седалките. Не беше перфектна позиция, но бях насочила оръжието си първа, а това имаше значение при престрелка.

Той беше извадил пистолета от якето си, но все още не беше насочен. Ако имах намерение да го убия, щях да спечеля.

Едуард скочи на спирачките. Олаф се стовари върху предната седалка, с оръжие под лош ъгъл, блъскайки китката си назад. Не ме заболя, защото бях хвърлена към предпазния колан и почти върху таблото. Беше от падането обратно в седалката. Дъхът ми излезе с остро изпъшкване. Лицето на Олаф се озова много близо до пространството между седалките и той видя дулото на пистолета насочено вече към гърдите му. Болеше ме толкова много, че кожата ми трепереше от нуждата да се сгърча, но задържах здраво ръката си около оръжието, използвайки другата, за да се задържа и уверя, че няма да се движа. Имах предимство пред него и щях да го запазя.

Хамърът поднесе и спря в бордюра. Едуард беше разкопчал предпазния си колан и се завърташе в седалката си. Зърнах проблясък на оръжие в ръката му и имах секунда да реша дали да се опитам да променя прицела си от Олаф на Едуард или да задържа оръжието където си беше. Оставих го насочено към Олаф, не мислех, че Едуард би ме застрелял, а Олаф можеше и да го направи.

Едуард заби дулото на оръжието си в тила на плешивата глава на Олаф. Нивото на напрежение в колата скочи. Едуард се обърна на колене, оръжието така и не мръдна от главата на Олаф. Можех да видя как очите на Олаф се завъртяха нагоре. Гледахме се взаимно и разбрах, че е уплашен. Той вярваше, че Едуард ще го направи. Аз също, въпреки, че не знаех защо, а с Едуард винаги имаше защо, дори и да беше само заради пари.

Усетих как Бернардо стои вдървен на неговата част от седалката, опитвайки се да се дръпне от бъркотията, която беше на път да се изсипе в колата.

— Искаш ли да го убия? — попита Едуард. Гласът му беше тих и празен, като че ли питаше дали искам да ми подаде солта. Можех да докарам празен, незаинтересован глас, но не и като на Едуард. Не можех да съм толкова хладнокръвна, все още не.

— Не — казах автоматично, след което добавих — Не по този начин.

Нещо премина през очите на Олаф. Не беше страх. Беше повече като изненада. Изненада от това че не казах, да, застреляй го или изненадан от нещо друго, което не можех да проумея. Кой да знае?

Едуард прибра пистолета от ръката на Олаф, след което щракна предпазителя на собствения си пистолет и се облегна назад, все още коленичил на шофьорската седалка.

— Тогава спри да го дразниш, Анита.

Олаф седна обратно на седалката си, бавно, почти сковано, сякаш го беше страх да се движи прекалено бързо. Нищо друго не може да те научи на предпазливост, така добре, като пистолет, опрян в главата. прокара ръце надолу по коженото яке, което все още изглеждаше прекалено топло за носене в жегата.

— Няма да дължа живота си на която и да е жена. — Гласът му беше донякъде сподавен, но ясен.

Дръпнах файърстара от пространството между седалките и казах:

— Постоянството е кошмарът на дребните умове, Олаф.

Той ми се намръщи. Може би не схвана цитата. Едуард погледна към двама ни, клатейки глава.

— И двамата сте уплашени и това прави и двама ви глупави.

— Аз не съм уплашен — каза Олаф.

— Аз също — пригласих.

Той ми се намръщи.

— Току що изпълзя от едно болнично легло. Разбира се, че си уплашена. Чудейки се дали следващия път, в който се срещнеш с чудовището, няма да ти е последен.

Погледнах отново към него и този поглед не беше приятелски.

— Значи започна бой с Олаф, защото би предпочела да се биеш с него, отколкото да си уплашена.

— Неразумна като всяка жена — каза Олаф.

Едуард се обърна към големия мъж.

— А ти, Олаф, си уплашен, че Анита е по-корава от теб.

— Не съм.

— Не си казал и дума, откакто видяхме кашата в болницата. След като чу какво е направила Анита, колко е пострадала и е оцеляла. Чудиш се колко точно е добра— Дали е толкова добра, колкото си и ти— Дали не е по-добра?

— Тя е жена — каза Олаф и гласът му беше плътен с някаква тъмна емоция, като че ли се задавяше с нея. — Не може да е толкова добра, колкото съм аз. Не може да е по-добра от мен. Това е невъзможно

— Едуард, не превръщай това в състезание — се намесих аз.

— Защото ще го загубиш — заяде се Олаф.

— Няма да играя канадска с теб, Олаф. Но ще спра да се заяждам. Съжалявам.

Олаф премигна срещу мен, сякаш не можеше съвсем да проследи разговора. Не мисля, че бях надскочила английския му, по-скоро сякаш веригите на логиката му бяха претоварени.

— Не се нуждая от съжалението ти.

Бях се изкачила от „тя” или „жена” до неутрално местоимение. Това си беше начало.

— Не е съжаление. Аз се държах зле. Едуард е прав. Уплашена съм, а това да се карам с теб е ме разсейва добре.

Той поклати глава.

— Не разбирам.

— Ако е някаква утеха и ти също ме объркваш.

Едуард се усмихна с една от неговите Тед усмивки.

— Сега се целунете и се сдобрете.

И двамата му се намръщихме и едновременно казахме.

— Не насилвай нещата.

— Не мисля така.

— Добре — каза Едуард. Той погледна към оръжието на Олаф в ръката си за момент, след което му го подаде, поглеждайки го настойчиво, със зареден с предупреждение поглед.

— Имам нужда да ми бъдеш подкрепление, Олаф. Можеш ли да го направиш?

Той кимна веднъж и бавно взе пистолета от ръката на Едуард.

— Аз ще съм ти подкрепление, докато това създание е живо, след това ще си поговорим.

Едуард кимна.

— Очаквам го с нетърпение.

Хвърлих един поглед към Бернардо, но лицето му не ми подсказа нищо, нищо, освен, че изглеждаше изчистено и празно от всякаква емоция, потвърждавайки това, което си мислех. Олаф току що предупреди Едуард, че след като приключим случая, ще се опита да го убие. Едуард се съгласи на уговорката. Просто така.

— Просто едно голямо щастливо семейство — казах в плътната тишина, която беше изпълнила колата.

Едуард се обърна на седалката си и се закопча отново. Погледна ме с блестящите очи тип Тед.

— И точно като семейство ще се бием помежду си, но е много по-вероятно да убием някой външен.

— Всъщност — казах — По-голяма част убийствата се извършват от твоите най-скъпи и най-мили кръвни роднини.

— Или съпрузи, не забравяй съпрузите — каза Едуард и включи на скорост, навлизайки внимателно в редкия трафик.

— Както казах, твойте най-мили и най-скъпи.

— Но ти каза кръвни роднини, а няма никакви кръвни връзки между съпруг и съпруга.

— Споделянето на едни или други телесни течности, не изглежда да има значение. Убиваме тези, които са най-близо до нас.

— Ние не сме близки — каза Олаф.

— Не, ние не сме близки — казах.

— Но аз ви мразя всички еднакво — каза той.

Проговорих, без да се обръщам назад

— Да ти се връща.

— А аз си мислех, че вие двамата никога няма да постигнете съгласие за нещо — каза Бернардо. Гласът му беше весел, шеговит. Никой не се засмя.