Обсидианова пеперуда

52

Рамирес не беше поставил белезници на никого, но се беше обадил за допълнително подкрепление. В залата имаше още четирима униформени и около двадесет ягуарлаци. Публиката гледаше всичко това сякаш беше част от шоуто. Предполагам, че щом можеха да издържат до края на това, което беше сторено на Сет, то можеха да изтраят и малка полицейска сценка.

Вървях пред Едуард когато влязохме обратно в залата. Той беше на крачка зад мен, по начина, по който често постъпвахме, когато единият от нас щеше да командва през следващите няколко минути. Очите ми може и да приличаха на блестящи черни дупки, но Едуард все още ми имаше доверие в успокояването на обстановката. Добре е да го знам.

Ягуарлаците се движеха между масите, опитвайки се да обградят полицаите. Униформените бяха сложили ръце на пистолетите. Кобурите бяха разкопчани. Нямаше да мине много време преди някой да извади пистолет и щеше да настъпи бъркотия. Би било срамно да се предизвика всичко това, след като вампирите не се опитваха да наранят никого.

Един от ягуарите се движеше отново, като се опитваше да затегне кръга около полицаите. Докоснах ръката му. Силата му потрепна върху ръката ми и това, което отговори на този прилив, беше нещо повече от собствената ми сила или белезите. Той погледна надолу и видя очите ми или почувства силата— но каквото и да беше това, когато му казах: „Отдръпни се и отиди при останалите” той го направи. Прогрес. Сега само и ако полицията проявеше разум.

Обърнах се към полицаите и тръгнах към тях. Един от новите униформени каза:

— Мамка му — едната му ръка беше на оръжието, а другата изпъна напред като регулировчик. — Не се приближавай повече.

— Рамирес — казах аз и се погрижих гласът ми се да се чуе.

— Всичко е наред. Тя е с нас— се намеси той.

— Но очите?… — каза униформеният.

— Тя е с нас. Пропусни я, веднага. — Гласът на Рамирес беше нисък, но гневът се понесе.

Униформените се отдръпнаха като завеса, като много внимаваха да не ме докоснат докато минавах покрай тях. Предполагам, че не можех да ги виня, въпреки че ми се искаше. Най-накрая бях обратно до масата с Едуард зад гърба ми и изнервените униформени зад него. Застанах зад масата срещу Ицпапалотл. Пинотл беше до нея, но вече не се държаха за ръце. Очите му бяха все още черни като моите, но нейните бяха нормални. Странно, но с дръпната назад качулка, която разкриваше деликатното— лице и нормални очи, тя изглеждаше най-човешки от трима ни.

Рамирес беше сложил на масата няколко снимки.

— Кажи ми какво е това. — Приличаше на въпрос, който беше задавал и преди.

Тя погледна към мен.

— Знаеш ли какво е това? — попитах я.

— Не, наистина не знам. Прилича на нещо, което би сътворил някой от нашите майстори, но очите са от камъни, които са дошли с испанците. Не разпознавам всичките елементи на символизма.

— Но разпознаваш част от тях — казах аз.

— Да.

— Кои са ти познати?

— Телата около основата може да са тези, от които пиеш.

— Имаш предвид както ти направи със Сет тази вечер?

Тя кимна.

— Какво е това, което държи в ръцете си?

— Би могло да бъде много неща, но мисля, че са някои от вътрешностите. За сърцето е ясно, както и за костите, но никой бог не се храни с… — тя се намръщи докато търсеше думата — …черва и други вътрешности.

— Това има смисъл — казах аз.

Усетих как Рамирес се размърда зад мен, сякаш много му се искаше да каже, че наистина е така. Но остана безмълвен, защото беше добро ченге и защото тя говореше с мен. Наистина ли имаше значение защо— Не, точно в тази минута нямаше.

— Виждала ли си създанието, което… — беше мой ред да се поколебая. Ако полицията разбереше какво е направил Ники Бако, това беше незабавна смъртна присъда. Но ако трябва да съм честна, той си я заслужаваше. Върколаците, които беше пресушил, не са се пожертвали доброволно. Нарязал ги е, докато са били още живи, нарязал ги е и ги е съшил в онова чудовище зад бара. Това беше едно от най-ужасните неща, които са ми се изпречвали на пътя, а това по себе си казва достатъчно.

Взех решение със съзнанието, че това рано или късно ще коства живота на Ники.

— Виждала ли си създанието, което е направил Ники Бако?

Тя кимна.

— Видях го. Това е изопачаване на велика дарба.

— Господарят му получава ли сила чрез него като теб?

— Да, и Ники Бако печели сила чрез него, повече отколкото Пинотл. Както стана и с теб.

— Може ли да предава тази сила на други, като например върколашка глутница?

Та изглежда обмисляше това, килнала главата си на една страна и накрая кимна.

— Възможно е да се споделя с превръщачи, ако с тях имаш някаква връзка от мистично естество.

— Той е варгамор на местната глутница — казах аз.

— Не съм запозната с термина варгамор.

Това беше вълчи термин.

— Това са техните вещици, техните брухо и те са свързани с глутницата.

— Тогава със сигурност би могъл да споделя сила с тях.

— Ники каза, че не знае къде е леговището на бога.

— Лъже — отвърна ми тя. — Не можеш да спечелиш тази сила, без да си докоснат от ръката на бога си.

Бях разбрала това от образите, които ме бяха изпълнили, но исках да потвърди.

— Тогава той може да ни заведе до мястото, където се крие богът?

Тя кимна.

— Той знае.

— Ще бъде ли проблем за теб, ако преследваме и убием бог от твоят пантеон?

Някакво изражение премина през лицето— но не успях да го разпозная.

— Ако това е бог, вие не бихте могли да го убиете, а ако можете, тогава не е бог. Не бих оплаквала смъртта на фалшиви богове.

Беше малко смешно точно тя да казва това, но го оставих така. Не беше моя работа да я убеждавам в това какво е и какво не е.

— Благодаря ти за помощта, Ицпапалотл.

Тя ме дари с дълъг поглед и знаех какво иска, но …

— Ти наистина си богиня, но не мога да служа на двама господари — казах аз.

— Неговата сила е похотта, а ти отричаш силата му.

Усетих как по лицето ми плъзна червенина и се запитах как ли контрастира на блестящите черни очи. Не беше заради това, което тя каза. Беше затова, което знам, че беше видяла в главата ми. Тя знаеше повече интимни подробности и от най-добрата ми приятелка. Също както аз споделих това, което тя и Пинотл считаха за много лични и интимни моменти от съвместния си живот. Честното си е честно, но някак си не вярвах, че Ицпапалотл ще се изчерви.

— Мислех си, че просто му отказвам секс.

Тя погледна към мен по начина, по който човек гледа на дете, което нарочно се прави, че не разбира най-важното.

— Кажи ми, Анита, какво е в основата на моята сила?

Въпросът ме изненада, но му отговорих, тъй като времето, в което можехме да се лъжем, беше безвъзвратно в миналото.

— Сила, ти се храниш от чистата сила, независимо от източника.

Тя се усмихна и тази нишка от сила, която ни свързваше се усмихна с нея и провокира топлина по цялото ми тяло.

— Сега ми кажи какво е в основата на силата на твоя господар?

Бях бягала точно от тази истина в продължение на много дълго време. Не всички вампири-господари имаха допълнителен източник на сила, друг начин да извличат енергия, друго, освен кръвта и човешките слуги или животното, което можеха да призовават. Но някои имаха такива, а Жан-Клод беше един от тях.

— Анита — каза тя, сякаш ми напомняше, че все пак трябва да кажа нещо.

— Секс. Неговата основа е сексът — отговорих.

Тя ми се усмихна жизнерадостно още веднъж и почувствах отново тази топлина през тялото си. Беше хубаво да си честен. Беше хубаво да си умен. Беше хубаво да я правиш щастлива. И това, естествено, беше една от нейните опасни черти. Ако останеш до нея достатъчно близо, може да се превърне в единствената ти цел да— угаждаш. Дори и докато си го мислех, не можех да се страхувам от нея. Добре, че не живеех в Албакърки.

— Като се отричаш от него и от твоя вълк, ти осакатяваш не само триумвирата, но и вредиш на него. Ти го отслабваш, Анита. Ти си наранила своя господар.

Чух се как казвам:

— Съжалявам.

— Не съм аз тази, на която трябва да се извиняваш. Върни се вкъщи и проси прошката му, легни в краката му и захрани силата му.

Затворих очи, защото това, което наистина исках беше да кимна и просто да се съглася. Бях почти сигурна, че заклинанието щеше да падне преди да се прибера в Сейнт Луис, но да събера тази жена и Жан-Клод в един отбор би било гибелно за мен. Дори сега бях благодарна, че той е на стотици километри от мен, защото все още кимах със затворени очи.

Тя прие кимането за съгласие.

— Добре, много добре. Ако твоят господар е благодарен за помощта ми в този случай, нека се свърже с мен. Мисля, че бихме постигнали разбирателство.

И за пръв път откакто ме нападна усетих тръпка на страх. Погледнах към нея през булото от силата— и бях уплашена.

Тя го прочете в мен.

— Трябва винаги да се страхуваш от боговете, Анита. Ако не се страхуваш, то значи си глупачка, а ти не си такава. — Погледна покрай мен към Рамирес. — Вярвам, че ви помогнах с каквото можах, детектив Рамирес.

Той се обърна към мен:

— Анита?

Кимнах към него.

— Да, време е да отидем да видим Ники Бако.

— Ако Ники ни е излъгал, то тогава и водачът на глутницата също ни е излъгал — обади се Едуард — защото той твърдеше, че Ники казва истината и не знае къде се намира чудовището.

— Ако Ники може да споделя този вид сила с върколаците, тогава разбирам защо глутницата ни е излъгала.

— Върколаците ще се бият, за да предпазят Ники — каза Едуард.

Спогледахме се.

— Ще стане кървава баня, ако полицията влезе със сила. — Поклатих глава. — Но какъв друг избор имаме?

— Ники не е в бара — се намеси Рамирес.

Обърнахме се към него в един глас:

— Къде е?

— В болницата. Някой го е спукал от бой.

Двамата с Едуард разменихме погледи и се усмихнахме.

— Тогава обратно към болницата — казах.

Той кимна.

— Обратно към болницата.

Погледнах към Рамирес.

— Съгласен ли си с това?

— Можеш ли да докажеш това, което каза за Бако? — попита ме той.

— Да— отвърнах.

— Тогава това е смъртно наказание. Той ще го знае. Виждал съм го по време на разпит. Твърд е и е наясно, че нищо не може да спечели, но може да загуби всичко, ако каже истината.

— Значи трябва да намерим нещо, от което би се страхувал повече от смъртната присъда. — Не можах да се сдържа. Обърнах се назад и погледнах към Ицпапалотл. Срещнах очите— и този път в тях нямаше придърпване. Собствената— сила ме предпазваше от нея. Нямаше звезди, нямаше безкрайна нощ, само тъмното знание за това, което си мислех и нейното одобрение на плана.

— Не можем да направим нищо нелегално — каза Рамирес.

— Разбира се, че не— отговорих.

— Говоря сериозно, Анита.

Погледнах към него и видях как трепна, когато срещна очите ми.

— Бих ли ти причинила това?

Той изучаваше лицето ми, сякаш се опитваше да го разчете. И аз понякога гледах по същия начин Едуард или Жан-Клод. Най-накрая каза:

— Не знам какво би направила. — И това за добро или лошо беше истината.