Обсидианова пеперуда

30

Можех да чуя Едуард с най-добрия си утешителен глас на Тед, опитващ се да я убеди, че не е нужно да казва на всички „здравейте”. Тя спореше, мило, но твърдо, че естествено че трябва да го направи. Колкото повече той се опитваше да я задържи надалеч, повече тя искаше да види, кажете го предчувствие, но се обзалагам, че човека когото искаше да види съм аз. Къщата беше построена така, че да не можеш да влезеш в трите спални за гости без да минеш през трапезарията. Дона искаше да се увери къде съм и да е сигурна че не съм в ничие легло, освен моето. Най-малко това на Тед. Дали си мислеше, че съм избягала пред тях до стаята си за да покрия голотата си с дрехи— Каквито и да бяха мотивите й, тя идваше насам. Чух гласа на Бека.

По дяволите. Промуших се под покривалото на вратата и почти се блъснах в тях. Дона спря да ходи издавайки изненадан звук. Очите й бяха широки, докато ме поглеждаше, сякаш се страхува от мен. Питър ме гледаше със спокойни кафяви очи, сякаш всичко е толкова скучно, но под това перфектно тийнейджърско отегчение се криеше светлина и интерес. Всички се чудеха какво има зад покривката пред вратата.

Беше Бека която попита.

— За какво е килима пред вратата? — аз й виках покривка за маса, понеже Едуард я използваше за това, но все пак изглеждаше като килим. Децата се придържат към простотата.

Дона погледна към Едуард.

— Да Тед, защо покривката е пред вратата.

— Защото я държим там — каза Бернардо от зад импровизираното перде.

Тя пристъпи по-близо.

— И защо я държите там?

— Попитай Тед — казаха Олаф и Бернардо заедно.

Дона се обърна обратно към Едуард. Обикновено знам какво би казал Едуард, но с Дона ми липсваха предположения.

— Има снимки от местопрестъплениията разпръснати из цялата стая. Не са нещо, което искам ти и децата да видите. — Брей каза истината, това трябва да е истинска любов.

— Ол — каза тя. Изглежда се замисли за секунда две, тогава кимна — С Бека ще занесем сладките в кухнята. — Тя вдигна бяла кутия и взимайки Бека за ръката и я поведе към кухнята. Бека гледаше назад и каза:

— Но Мамо искам да видя снимките.

— Не, не искаш, миличко — каза Дона и много сигурно поведе детето надалеч.

Помислих, че Питър ще ги последва, но той остана там, гледаше към рамката на вратата, тогава погледна към Едуард.

— Какъв вид снимки? — попита той.

— Лоши — отвърна Едуард.

— Колко лоши?

— Анита — каза Едуард.

— Едни от най-лошите, които съм виждала, а аз съм виждала доста ужасни неща — казах.

— Искам да видя — отвърна Питър.

— Не — казах.

Едуард не каза нищо, просто го гледаше.

Питър ни се намръщи.

— Мислиш, че съм бебе.

— Не искам и майка ти да ги вижда — каза Едуард.

— Тя е слаба — каза той.

Бях съгласна с него, но не и на глас.

— майка ти е, която е — каза Едуард — това не я прави слаба. Прави я Дона.

Погледнах го, опитвайки се много сериозни да не го зяпна. Никога не съм го чувала да оправдава ничия слабост на никого. Едуард не е просто съдия. Той е строг садия. Каква химия има тази жена, за да го спечели така— Просто не го схващах.

— Мисля, че това което … Тед се опитва да каже е, че не годините ти ни карат да не искаме да виждаш снимките.

— Смяташ, че няма да се справя — каза Питър.

— Да — казах. — Смятам, че няма да се справиш.

— Мога да се справя с всичко, с което ти се справиш — каза той с ръце скръстени пред гърдите.

— Защо— Защото съм момиче?

Той се изчерви, сякаш се е засрамил.

— Нямах предвид това. — Но естествено че го имаше. Но хей, той е на четиринадесет, можех да го пропусна.

— Анита е един от най-коравите хора, които съм срещал някога — каза Едуард.

Питър го погледна с ръце все още скръстени пред гърдите.

— По-корава от Бернардо?

Едуард кимна.

— По корава от Олаф? — Мислих повече за него по начина, по който подреди мъжете. Знаеше моментално кой е по-плашещият мъж или може би просто беше големината на Олаф. Не, не мисля че Питър имаше усещане за лошите момчета. Това е нещо, което или го имаш или не. Не можеш да се научиш на това.

— По-корава, дори от Олаф — каза Едуард

Имаше недоволен звук от зад покривката. Звука от подразненото его на Олаф.

Питър ме погледна и погледа му се промени. Можеш почти да го видиш как мисли, опитвайки се да постави малка жена в същата категория с агресивното присъствие на мъжа Олаф. Накрая поклати глава.

— Не изглежда толкова корава, колкото Олаф.

— Ако имаш в предвид борба с ръце, не това имах предвид.

Той се намръщи и отново се обърна към Едуард.

— Не разбирам.

— Мисля, че разбираш, — каза Едуард — а ако не разбираш, не мога да ти го обясня.

Намръщването на Питър са задълбочи.

— Част от проблема е коравият мъжки код — казах — това е което не може да бъде обяснено.

— Но ти го разбираш — каза Питър и звучеше почти обвиняващ.

— Прекарвам доста време около много корави мъже.

— Не това — каза Питър. — Ти си по-различна от всяко момиче, което съм срещал.

— Тя е по-различна от всяко момиче, което някога ще срещнеш — каза Едуард.

Питър гледаше ту единия, ту другия.

— Мама ревнува от нея.

— Знам — каза Едуард.

Гласът на Бернардо дойде от вътре в стаята.

— Може ли да свалим килима вече?

— Не ми казвай че вие, о толкова корави момчета, се уморихте — казах.

— Млякото гради всеки мускул по тялото, пиленце — каза Бернардо.

Аз започнах с наименованията така че оставих „пиленце” да ми мине през ушите.

— Трябва да се присъединиш към майка си и Бека в кухнята — казах.

— Трябва ли? — гледаше към Едуард и разбрах, че той искаше разрешение.

— Да — казах и погледнах към Едуард, опитвайки се да му кажа с очите си да не го прави.

Но вниманието му бе изцяло за момчето. Гледаха се един друг и нещо премина между тях, някакво знание, нещо.

— Пуснете покривката — каза Едуард.

— Не — казах и грабнах ръката на Питър. Завъртях го така, че гърбът му да е към вратата. Изненадах го, заради това не успя да се бори. Преди да може да реши какво да прави с мен. Едуард проговори.

— Остави го, Анита.

Погледнах го покрай рамото на Питър и разбрах, че е с няколко сантиметра по-висок от мен.

— Не прави това.

— Той иска да види, остави го да види.

— На Дона няма да й хареса това — казах.

— Кой ще й каже?

Погледнах в тъмните очи на Питър.

— Той, когато се ядоса достатъчно на теб, на нея или и на двама ви.

— Няма да го направя — каза Питър.

Поклатих глава. Не му вярвах и това повече от всичко ме накара да го пусна и да се отдръпна. Ако Едуард покажеше този малък ъгъл от ада и дума стигне до Дона, би било достатъчно да ги раздели завинаги. Бях съгласна да жертвам малко от невинността на Питър заради това. Жестоко, но истина.

Покривката падна първо от страната на Олаф, тогава Бернардо остана да я държи от едната страна като увиснало дете. Погледна към Едуард и поклати глава, но отстъпи до Олаф и остави Питър да влезе в стаята. Последвах го.

Едуард се беше преместил близо до далечната врата. Бернардо оставяше покривката обратно на масата и застана от далечния й край. Аз застанах до далечната страна, почти като Олаф, но на противоположната врата. Всички се преместихме в разделени ъгли, от стаята, всички се опитвахме да се дистанцираме от това, което се случваше. Не мисля, че дори Олаф одобряваше.

Питър оглеждаше всички снимки, обръщайки се. Стана по-блед и гласът му беше задъхан.

— Това хора ли са?

— Да — каза Едуард. Той стоеше точно до Питър, без да го докосва, без да е прекалено близко, но определено с него.

Питър отиде до най-близката стена, при снимките, които преди малко бях разглеждала.

— Какво им се е случило? — попита той.

— Не знаем, все още — каза Едуард.

Питър погледна към снимките, очите прескачаха от ужасно изображение към ужасно изображение. Не вървеше в стаята и не разглеждаше снимките толкова от близо колкото мен, но видя какво беше там. Не изкрещя или припадна или повърна. Доказа позицията си. Той не беше слаб. Почудих се дали трябва да го предупредя за възможността от кошмари. Не, той или ще ги има, или не.

Все още беше блед с роса от пот над порната си устна, но се движеше, гласът му беше задъхан, но спокоен.

— По добре да помогна на мама в кухнята. — Той излезе все още прегръщайки се с ръца сякаш му е студено.

Никой не каза и дума, докато той излизаше. Когато бях сигурна, че не може да ни чуе, отидох до Едуард.

— Е, това мина по-добре, отколкото си мислих.

— Премина по начина, по който аз мислех.

— По дяволите, Едуард, детето ще има кошмари.

— Може би, може би не. Питър е кораво дете. — Гледаше през рамката на вратата сякаш още можеше да види момчето.

Погледнах го.

— Ти се гордееш с него. Горд от това, че той видя всичко това — посочих снимките — и не полудя.

— Защо да не бъде горд? — попита Олаф.

Погледнах го.

— Ако Едуард е баща на Питър, може би. Но той не е. — Обърнах се обратно към Едуард. Гледах го. Лицето му беше обикновената празнота, но имаше нещо около очите.

Докоснах ръката му и докосването беше достатъчно. Погледна ме.

— Отнасяш се с него като бъдещ баща — поклатих глава. — Не можеш да имаш това семейство.

— Знам това — каза той.

— Не мисля, че го знаеш — казах. — Мисля, че започваш наистина да мислиш за това, истински.

Извърна очи, не срещаше погледа ми.

— По дяволите, Едуард, по дяволите.

— Мразя да го признавам, но съм съгласен с нея. — каза Олаф — Ако беше просто момчето, нямаше да виждам проблем. Мисля, че можеш да го научиш на това, което правиш, но жената и момичето… — поклати глава. — Няма да проработи.

— Не мога да разбера дори защо искаш семейство — каза Бернардо.

— Поради различни причини. Никой от вас не вярва в брака. — каза Едуард.

— Истина, — отвърна Олаф — но ако мъже като нас се женят, не трябва да е за жена като Дона. Тя е прекалено… — той се бореше за дума и накрая каза — невинна и знаеш, че това не го казвам за много жени.

— Може би това е един от чаровете й — каза Едуард и изглеждаше толкова истински учуден колкото и останалите от нас.

— Вече си я минал. Защо да се жениш за нея? — това беше от Бернардо.

— Ако всичко, което исках е секс, щях да отида другаде — каза Едуард.

— Добра ли е? — попита Бернардо.

Едуард само го погледна, един дълъг поглед.

Бернардо вдигна ръце.

— Съжалявам, съжалявам, просто съм любопитен.

— Не бъди любопитен относно Дона — каза Едуард и се обърна към мен. — Ти вярваш в брака. Под цялата тази суровост е момичето от средният запад, което вярва в брака.

— Аз вярвам в брака, но не и за хора като нас Едуард.

Не знам какво щеше да отвърне на това, защото телефона звънна и той отиде да отговори.

— Спасен от звънеца.

— Той възнамерява де се ожени за тази жена — каза Олаф.

Кимнах.

— Страхувам се, че е така.

— Ако иска да се ожени за нея, това си е негова работа — каза Бернардо.

С Олаф го гледахме докато усмивката му увехне и в очите му се зароди объркване.

— Какво?

— Олаф може да е сериен изнасилвач, Бернардо, дори сериен убиец, но по неговият извратен начин, той има повече скрупули от теб. Това не те ли притеснява?

Бернардо поклати глава.

— Не.

Въздъхнах.

Едуард се върна в стаята. Лицето му беше обратно към нормалното „Едуард лице” сякаш всичкото това разкриване преди минута не се бе случило.

— Чудовището е убило друга двойка в Албакърки миналата нощ.

— По дяволите — казах. — Отивате ли без мен?

Едуард гледаше лицето ми малко прекалено близо, така че знаех че изненадата се задава.

— Твоето присъствие беше поискано.

Можех да усетя изненадата на лицето си.

— Лейтенант Маркс вече не е този със заповедите?

— Той бе на телефона.

— Шегуваш се.

Едуард поклати глава.

— Не го схващам.

— Предполагам, че някой по-нагоре му е дръпнал верижката за това, че те е изритал. Вероятно са му дали избор или да работи с теб или да се оттегли от случая.

Трябваше да се усмихна.

— Такъв случай прави кариери.

— Точно така — отвърна Едуард.

— Е, сега вече знаем цената на Маркс.

— Цената? — попита Бернардо — Ще го подкупвате ли?

— Не — казах — но принципите му, които той толкова ми мило ми завря в лицето вчера, не са толкова важни за него, колкото кариерата му.

— Не толкова силни — каза Едуард.

— Явно не — съгласих се.

Чух Дона да идва надолу по коридора, говорейки силно на Бека, но мисля че беше, за да ни предупреди че идваха. Мъжете грабнаха килима и отидоха към рамката на вратата. Едуард каза с силния си, весел Тед глас.

— За жалост момчета и момичета. Трябва да се захващаме за работа.

Отидох в стаята си. Ако излизахме от къщата се нуждаех от повече оръжия.