Опасна близост

Седма глава

Откакто разговаряха по телефона с Тайлър вечерта, Джо не беше в състояние да пише. Мислите ѝ се въртяха около онова, което беше казал и беше премълчал, и не можеше нито да пише, нито да заспи. Обвиняваше Тайлър. И себе си.

Не искаше да мисли за него в момента. Особено след като беше обсебена от Кен. Утре беше годишнината от убийството му. Четири години. Мисълта не ѝ даваше покой и завладяваше съзнанието ѝ, но за пръв път се сети за това чак днес. По-рано изпадаше в депресия няколко седмици преди годишнината от убийствата на Кен и Тими, но сега едва не забрави заради Тайлър и смущението си.

Имаше чувството, че е изневерила на съпруга си.

Но какъв съпруг имаше? От четири години Кен беше мъртъв.

Струваше ѝ се цяла вечност, но не беше толкова дълго време. Предполагаше, че ще разбере кога би трябвало отново да започне да се среща с мъже, но все още не изпитваше подобно желание.

Докато не срещна Тайлър Макбрайд.

Тогава остави настрана миналото. Не мислеше за Кен всяка нощ, когато не можеше да заспи. Очакваше с нетърпение бъдещето, вместо да се страхува от идния ден.

"Престани. Ти си романтичка. Любовта не се случва два пъти в живота. Извади късмет с Кен."

Известно време мислеше, че може да се влюби отново. С Тайлър се чувстваше в безопасност, уютно и обичана. Той беше като скала. Твърд, търпелив и умен.

И после развали всичко, като я помоли да се омъжи за него. Тя беше омъжена, "Кен е мъртъв."

Чувстваше се омъжена.

"Тогава защо спа с Тайлър Макбрайд? Отговори, Джо."

Изпитваше вина. Не веднага след това. Преживяването беше невероятно. Тайлър беше методичен във всичко, което правеше, включително в леглото.

През следващите дни обаче я обзеха съмнения и страх, че ще забрави Кен. И Тими.

Ваната щеше да бъде решението на проблемите ѝ. Джо я напълни с гореща вода, добави соли с аромат на лавандула, влезе вътре и въздъхна. Да, ваната щеше да я отпусне, да премахне напрежението, да ѝ позволи да заспи и да забрави Тайлър и факта, че отново ще го види. Да забрави абсурдната мисъл, че някакъв избягал затворник е обсебен от нея. Да забрави, че съпругът ѝ и синът ѝ са убити от психопат.

Джо и Кен нямаше да напуснат Стогодишната долина, ако не беше кариерата му. И ако бяха останали там, той вероятно нямаше да умре. Кен обичаше професията си и работата му като биолог в Сиера Невада край езерото Тахо, Калифорния, беше мечтата му. Джо беше писателка и можеше да работи навсякъде. Пишеше, занимаваше се с Тими и прекарваха всяка събота и неделя сред природата. Ходеха на къмпинг в планината, пързаляха се със ски, любеха се.

Въпреки че от убийствата им бяха изминали четири години, когато дадеше воля на чувствата си, тя осъзнаваше, че не тъгува по един и същи начин за съпруга си и за сина си. Обичаше Кен, но Тими беше тяхно дете. Можеше да гледа снимката му като деветгодишен, без да се разплаче, но щом видеше фотографиите му като бебе, се разплакваше. Тими заслужаваше бъдеще, а му беше жестоко отнето. И от нея.

Съдбовната нощ нахлу в съзнанието ѝ и Джо не можа да избегне спомените. Може би беше време да не ги отбягва.

Трикси имаше ограничителна заповед срещу приятеля си, бащата на Лия. Линк наруши заповедта безброй пъти и отиде в затвора за една година, когато се опита да отвлече Лия от училище. Трикси напусна Лос Анджелис, където живееше и работеше като сервитьорка в луксозен клуб, посещаван от известни личности и важни клечки в Южна Калифорния.

Джо разбираше желанието на сестра си да се махне от Долината, защото животът там беше труден, но не проумяваше склонността ѝ към авантюри. Трикси искаше да живее в центъра на всичко. Запозна се с Линкълн Барне наскоро след като се премести в Лос Анджелис и забременя. Дядо им настояваше да се прибере у дома, но тя дори не желаеше да си го помисли. Обичаше Линк и искаше да има свое семейство, въпреки че беше едва деветнайсетгодишна. Живяха заедно няколко години, но Линк показа истинската си същност. Беше ревнив. Ако Трикси погледнеше друг мъж, той обезумяваше. Накрая, след като Линк я удари, се разделиха. Тогава Лия беше на четири години.

Джо обаче подозираше, че Трикси е малтретирана от самото начало на връзката им, но не е споделила с никого. Веднъж я попита, но тя зае отбранителна позиция. Излъга, оправда се и отрече. Показа всички признаци на малтретирана жена, но поне събра смелост да го напусне и да поиска ограничителна заповед.

Линк отиде в затвора, защото наруши съдебната заповед, но когато го освободиха, отново започна да ги преследва. Тогава Лия беше осемгодишна. Джо убеди Трикси да напусне Лос Анджелис и ѝ предложи сигурно убежище. Двамата с Кен имаха голяма къща в Плейсървил, на половината път между езерото Тахо и Сакраменто. Трикси и Лия щяха да бъдат в безопасност там.

Два месеца по-късно, когато най-после започнаха да дишат по-леко, Линкълн Барне ги откри.

Беше петък през февруари. Джо писа цял ден, а Трикси ходи на събеседвания за работа. В три без петнайсет отиде да вземе децата от училище. Лия им носеше радост и вече беше "сестра" на Тим. Караха се, но им беше приятно да играят заедно. На Тим' му харесваше, че едно момиче обича видеоигрите, а Лия смяташе за страхотно, че той свири на китара.

Джо непрекъснато се питаше дали, ако беше взела друго решение, Кен и Тим щяха да останат живи. Ами ако бешерешила да се прибере направо вкъщи? Ако се беше усъмнила повече в пикапа, спрял пред дома им. И ако не се беше поколебала.

Тя обаче заведе децата в магазина да напазарува за събота и неделя. Върнаха се у дома час по-късно и влязоха през задната врата.

Попаднаха право в капана.

– Бягайте! – чу се гласът на Трикси от спалнята.

Джо спря. Уплаши се. Не знаеше какво става.

Дали онези секунди струваха живота на Тим?

– Отидете при съседите – каза тя на Тим и Лия. – Веднага.

Децата тръгнаха към вратата, но вече беше късно.

Линкълн Барне влезе в кухнята, опрял пистолет в главата на Трикси. Лия изпищя, а Тим, държейки се като истински мъж, какъвто не можа да стане, хвана братовчедката си за ръката и я дръпна зад себе си.

Джо никога нямаше да забрави ужаса, изписан на лицето му, но и непоколебимата сила, която бе виждала в баща му.

– Вървете! – повтори тя на децата. Трябваше да ги отпрати на безопасно място.

Хванал здраво Трикси, Линк направи четири големи крачки към страничната врата точно когато Тим протегна ръка към дръжката. Той удари Тим по главата с пистолета и момчето падна в безсъзнание на пода.

– Престани, татко, престани! – извика Лия. Очите ѝ се стрелкаха ту към майка ѝ, ту към простряното тяло на Тим.

Джо коленичи до сина си и го докосна. Главата му кървеше. Той се нуждаеше от лекар, но дишаше.

– Ела, Лия – каза Линк. – Тръгваме.

– Не, татко. – По лицето ѝ се стичаха сълзи.

– Остави я на мира – изкрещя Трикси. – Вземи мен и я остави!

– Мамо!

– Тихо, Лия. Всичко е наред. Остани при леля Джо.

– Проклетата кучка ме изпрати в затвора! Лия, майка ти ме изпрати в затвора само защото исках да те виждам от време на време.

– Ти удряше мама.

– Това е лъжа. Не съм правил такова нещо.

– Ти нарани Тими. Защо, татко?

Линк погледна момчето и изражението му се промени. Джо видя объркването и несигурността му.

– Линк, ти не искаш да нараниш никого. Особено Тим U Лия. Върви си. Няма да се обадим на ченгетата. Обещавам. Трябва само да закарам Тим в болницата. Моля те, върви си.

– Няма да си тръгна без съпругата и дъщеря си.

Джо погледна Трикси. Съпруга? Не ѝ беше казала, че се е омъжила за него. Дали това беше поредната смахната идея на Линк?

– Вземи само мен, Линк – рече Трикси. – Хайде. Обещавам, че всичко ще бъде като преди. Моля те, остави Лия.

– Ние сме семейство.

– Ней причинявай болка! – извика Трикси.

– Никога не бих при чинил болка на дъщеря си. Как можа да си го помислиш?

Барне блъсна на пода Трикси и насочи пистолета към пея.

Лия изпищя и той трепна. Колебанието спаси живота на Трикси. Куршумът улучи крака ѝ, а не гърдите.

Страничната врата се отвори. Кен застана на прага и веднага разбра какво става. Трикси лежеше окървавена на пода и кръвта ѝ изтичаше. Джо беше коленичила до изпадналия в безсъзнание Тим. Ръцете ѝ бяха изцапани с кръвта му.

Кен се нахвърли върху Линк и двамата паднаха на земята. Кен заби юмрук в лицето му, а с другата си ръка го сграбчи за китката и изби пистолета.

Едрият, силен Линк удари Кен в лицето.

– Нямам проблем с теб, Сътън. Искам си дъщерята.

Кен изохка и отново се опита да се пребори с него.

– Бягай, Лия – прошепна Джо, докато мъжете се биеха. – Иди в съседите.

– Лельо...

– Веднага.

Лия изтича през отворената странична врата. Джо въздъхна, с облекчение извади мобилния телефон зад гърба си, набра 911, натисна бутона за повикване и плъзна телефона в ъгъла на бюфета.

След това застана пред Тим. Трикси беше допълзяла до отсрещната страна на кухнята и бе оставила кървава следа.

Пъшкането на мъжете привлече вниманието на Джо. Огледа се за някакво оръжие, но не видя нищо. Дори да успееше да се добере до другия край на кухнята, ножовете бяха в чекмеджето, пък и не можеше да остави Тим незащитен.

Линк стисна пистолета и стреля. Куршумът прелетя на сантиметри от главата на Кен.

Джо не искаше да оставя Тим, но съпругът ѝ беше в беда. Линк беше върху него и го душеше. Кен сграбчи ръката му и се опита да се освободи.

Джо скочи и бутна стол пред Тим в усилие да го предпази. Хвърли се върху гърба на Линк и започна да дере главата му. Надяваше се да даде на Кен глътка въздух и на полицаите време да пристигнат.

Не се помъчи отново да вразуми Линк, защото осъзна, че няма смисъл.

Той изкрещя и я отхвърли от гърба си като див звяр. Джо падна на плочите и за миг беше зашеметена.

Кен обаче беше свободен. Той се възползва от възможността и удари главата на Линк в пода.

Барне се надигна. Ръката му, която държеше пистолета, беше между двамата. Кен я хвана и в секундата преди първия изстрел Джо разбра, че съпругът ѝ ще умре.

Разнесоха се три изстрела в бърза последователност. Джо видя изражението на Кен.

Линк го блъсна. Изглеждаше стъписан.

– Къде е Лия?

В далечината се чуха полицейски сирени. Джо не видя кога Барне е избягал. Коленичи до Кен, разрида се и сложи главата му в скута си.

– Кени, обичам те. Моля те, дръж се.

Гърдите му бяха облени в кръв. Устата му се отваряше и затваряше, но не можеше да каже нищо. Не можеше да диша. По-късно Джо научи, че куршумите са пронизали белите му дробове.

Той се втренчи в нея, докато тя гледаше как животът в очите му угасва.

Джо не можа да заспи дори след ваната. Минаваше един след полунощ, когато реши, че горещият чай и шоколадът са единственият изход от безсънието ѝ.

Намъкна стар сив анцуг и тениска с дълги ръкави, която бе виждала и по-хубави дни. Беше на Кен от Мичиганския университет. Не беше запазила всичките му дрехи, но някои от любимите му фланелки я утешаваха, особено през първата година след убийството му. Сега вече не мислеше за това и ги обличаше по навик и може би за късмет, когато пишеше, за да не я напусне вдъхновението.

Запита се дали тези няколко физически връзки с Кен не ѝ позволяваха да се сбогува с него. Достатъчно ли бяха четири години? Малко ли бяха или много? Не знаеше. Още не беше готова да се раздели с Кен. Поне така мислеше.

Когато беше с Тайлър, забравяше за Кен. И това понякога я плашеше, защото не искаше да го забравя. В същото време знаеше, че трябва да даде покой на Кен, ако иска да има бъдеще с друг мъж. С Тайлър. Ако обаче забравеше покойния си съпруг, какво щеше да означава това за Тими? Не можеше да го направи. Тя сдържа риданието си. Днес беше годишнина от онзи ужасен ден и нямаше да заспи.

Слезе на долния етаж. Чехлите ѝ шляпаха по дъсчения под. Дядо ѝ беше запалил лампите на стената, в случай че някой гост излезете от стаята си през нощта, но за да пести газ, ги беше изгасил през една и в коридора имаше тъмни и светли петна. Не чу нищо и се запита дали е престанало да вали. Надникна през високите прозорци и нидя, че снегът продължава да се сипе и е покрил верандата, земята и Долината. Бурният вятър беше утихнал и снегът изглеждаше измамно тих и спокоен, докато пада– ще от небето.

Нямаше виелица, а само безшумен поток от бели, почти синкави снежинки на странната, отразена светлина на лампата, която дядо ѝ беше сложил на външната стена на хижата.

Връщането у дома я беше излекувало. Ако беше останала в Калифорния, щеше да бъде сама. Долината, хижата, семейството и приятелите ѝ помогнаха. Кен винагищеше да ѝ липсва. Щеше да тъгува за сина си, но щеше да оцелее. Съзнаваше го и мисълта за предстоящия ден и онова, което щеше да ѝ донесе, я успокои.

– Винаги ще те обичам, Кени – промълви тя.

Навън се чу виене на вълк. Звукът се разнесе в долината. Джо не можа да прецени дали животното е наблизо или далеч. Воят беше последван от още един и после от друг, сякаш първият вълк бе повел хор. Това беше странно, но не и нечувано. Вероятно в нощта бродеше по-голям хищник. Повечето мечки гризли спяха зимен сън, но понякога хората виждаха по някоя през зимата. Лосовете бяха най-големият проблем през цялата година.

Отново настъпи тишина.

Джо се насочи към кухнята. Движеше се по инстинкт в сумрака. Отвори бюфета, където Портър Уд държеше превъзходния си шоколадов кейк. Устата ѝ се напълни със слюнка при мисълта за сладкиша.

Беше останала само една трета. Когато го беше прибрала, беше наполовина.

– Лия – измърмори Джо. Не можеше да се сърди на племенницата си, че обича сладки неща. Двете често се срещаха в кухнята късно нощем и това бяха едни от най-хубавите ѝ спомени напоследък. Лия ѝ беше помогнала да се съвземе много повече от всеки друг, защото съществуваше на този свят.

Тя извади кейка и се обърна към масата.

– Здравей, Джоана.

Чинията падна от ръцете ѝ, удари се в дъсчения под и трясъкът на счупеното стъкло заглуши писъка ѝ.

Тя протегна ръка назад, докосна стената и запали лампата.

Джон Милър.

– Съжалявам.

Изглеждаше притеснен, коленичи и започна да събира парчетата кейк и стъклата.

– Остави на мен – рече тя и коленичи до него.

– Не исках да те стресна. Не можах да заспя.

– Няма нищо. – Джо рядко срещаше гости нощем. Прсз последните четири години, откакто се беше върнала, ѝ се беше случило само два-три пъти.

Ръката му докосна нейната и тя за миг си помисли, че не е случайно.

"Не ставай смешна." Милър я стресна и Джо беше нервна.

Двамата мълчаливо почистиха и тя се приближи до хладилника.

– Да ти дам ли нещо?

– Не искам да те притеснявам. Съжалявам за кейка.

– Всичко е наред. Бедрата ми ще ти благодарят, че няма да напълнеят – опита се да омаловажи случилото с шега, но начинът, по който той я погледна, я накара да се почувства... насилена. Очите му сякаш бяха рентгени.

"Гледаш прекадено много телевизия с Лия."

Или по-скоро опасенията на Тайлър се бяха промъкнали в подсъзнанието ѝ. Джон Милър изглеждаше безобиден и се държеше безобидно, но в него имаше нещо малко... отблъскващо. Не можеше да определи точно какво. Може би беше само плод на въображението ѝ. Надяваше се, че Тайлър скоро ще изпрати снимките и тя ще се успокои.

– Чай, ако нямаш нищо против.

Джо имаше нещо против. Искаше да се върне в стаята си с чаша студено мляко, но чаят щеше да ѝ помогне да заспи. Обаче не желаеше компания.

Разбира се, не спомена нищо за чувствата си, докато слагаше чайника на печката. Джон Милър беше гост, а тя беше израснала в дом, който се гордееше с гостоприемството си. Донесе чаши и чинийки. Баба ѝ обичаше чай и въпреки че Джо предпочиташе кафе, чаят винаги я успокояваше.

Нямаше намерение обаче да го пие с Джон Милър в кухнята. В това имаше някакво странно, почти интимно усещане, което я обезпокои без определена причина. Не че в госта имаше нещо лошо. Той беше приятен на вид, с къса кестенява коса и големи кафяви очи. И малко скован. Да, това беше думата. Сякаш гледаше навсякъде, а не само там, където погледът му беше съсредоточен.

"Джо, уморена си. Не разсъждаваш трезво."

– Мляко? Захар? – попита тя.

– Не, благодаря.

– От Лос Анджелис си, така ли? – "Заври!" – заповяда мислено Джо на чайника.

– Роден съм и съм израснал там. Видях статията от списанието за теб във фоайето.

Тя се изсмя и се изчерви. Искаше ѝ се дядо ѝ да не я беше поставял там, но не можеше да му каже да я махне. Той много се гордееше с нея, а тя се гордееше с постиженията си, но въпреки това имаше чувството, че е в светлината на прожекторите и се перчи. Премести се и се засуети около печката.

– Чел съм книгите ти – добави Милър.

– Вече го каза.

– Когато планирах пътуването си, не знаех, че живееш тук.

– Мъжете обикновено не четат любовни романи. – Забележката беше лекомислена и не съвсем вярна. Десет-петнайсет процента от писмата от почитателите ѝ бяха от мъже. Кен казваше, че ако повече мъже четат любовни романи, ще има по-малко разводи.

– Особено много ми хареса "Всички неща трябва да преминат". Може би защото главният герой се казва като мен – засмя се той.

– Джон Милър е често срещано име.

Чайникът изсвири. Джо изля горещата вода в каната и пусна метално яйце с дупчици, пълно с листчета чай, както баба ѝ я беше учила. Ритуалът я успокои. Баба ѝ все повтаряше, че всеки проблем може да се реши на чаша чай.

– Сериозно, мисля, че разказът е трогателен. Много двойки преживяват същото. Загубват някого.

Гласът му постепенно заглъхна и тя го видя в различна светлина. Занесе каната на масата и седна, докато чаят се запари. Вероятно го беше преценила погрешно. Джон Милър я стресна, а тя не обичаше да я плашат. И може би беше нервна заради предупреждението на Тайлър.

– Говориш така, сякаш и ти си го преживял.

Той дълго мълча и гледа празната си чаша.

– Съпругата ми. Ребека. Преди осем години.

Без да разсъждава, Джо протегна ръка и стисна дланта му.

– Съжалявам. Трябва да е била много млада.

– И двамата бяхме на двайсет и пет. Бяхме женени от три години, веднага след колежа. Не го очаквах. Стана внезапно.

Чаят беше готов и Джо напълни чашите. Нямаше желание да говори за загуби, но болката на лицето на Джон я завладя. Той все още страдаше, а тя не можеше да обърне гръб на хора, които изпитват мъка.

– Какво се случи? – тихо го попита, отпи от чая си и заряза плана си да го пие сама в стаята си.

– Автомобилна катастрофа. Живя един ден и през нощта умря.

Това ѝ напомни нещо, но не знаеше какво точно. В думите му имаше нещо познато, но не можеше да го определи.

– В статията прочетох, че си загубила съпруга си.

Тя кимна. Не искаше да говори за Кен с Джон Милър, нито с някой друг. Той все още беше неин съпруг и не желаеше да го обсъжда.

– Съжалявам. Не трябваше да го казвам...

– Няма нищо. Не ми се говори много за това. – Тя отново отпи от чая си. – Е, какво те накара да решиш да дойдеш в Стогодишната долина посред зимата?

– Получих предложение за работа и го обмислям. Ще бъде голяма промяна в кариерата ми, но се колебая дали да приема.

Това пак ѝ напомни нещо. Преди години беше написала книгата "Не можеш да ми купиш любов", в която се разказваше за мъж, направил почти същото. Беше си взел отпуск от напрегната работа на компютърен специалист, за да обмисли промяна в кариерата си към нещо по-удовлетворяващо, но не толкова доходно. Главният герой Джош Грант се беше изгубил в Монтана и вместо да намери вилата на богатия си приятел в долина Битърут, се бе озовал в ранчо в Стогодишната долина, където бе открил любов и надежда.

Но, разбира се, Джо ставаше смешна. Имаше някои коренни различия. Джон Милър си беше запазил стая преди седмица. Беше планирал пътуването си за разлика от измисления Джош Грант.

Най-добрата ѝ приятелка, писателка на криминални романи от Сиатъл, бе споделила, че непрекъснато вижда измислените серийни убийци от книгите си в реални хора. "Но се оставящ течението да те носи, Джо – добави Минди, – защото въображението ни е по-буйно, отколкото на повечето хора. Знам, че зад всеки ъгъл не дебне сериен убиец, така както и че щастливият край никога не трае дълго."

Джо въздъхна. Минди беше голяма песимистка. Беше изумително, че успешно вплита романтика в книгите си за убийства.

– Нещо лошо ли казах? – попита Джон.

Тя поклати глава.

– Замислих се за една моя приятелка.

Той се намръщи и за миг ѝ се стори, че се ядоса. Ръката му стисна чашата.

И в следващия миг изражението му се промени.

– Благодаря за чая, госпожо Сътън.

– Може да ме наричаш Джо.

Милър стана.

– Мисля, че най-после ще мога да поспя, Джоана. Нека ти помогна... – Той започна да разчиства.

– Не, аз ще прибера. Благодаря.

– Сигурна ли си?

– Разбира се. Ти си наш гост – усмихна се тя, изненадана, че трябва да положи усилия, за да го направи.

– Добре. Благодаря за гостоприемството, Джоана. – Той ѝ намигна. – Ще се видим от другата страна на нощта.

Милър излезе и Джо се облегна назад на стола.

"Другата страна на нощта."

Друг от героите ѝ беше употребил същия израз. Когато го написа, мислеше, че е сладникав, но редакторката го хареса и го остави.

Джон Милър наистина беше чел романите ѝ. И ги беше запомнил.

На Джо ѝ харесваше, когато почитателите оценяваха произведенията ѝ, но изпита страх от него.

Тайлър ѝ беше казал, че може би я търси избягал затворник. И има нейна снимка.

Тя чу, че Джон се качи по стълбите и отиде в кабинета. По факс-машината се беше получило съобщение. Джо издърпа листа.

Първата страница от Тайлър.

,Джо, ето снимките, за които говорихме. Бъди внимателна. Ще дойда веднага щом мога. С обич, Тайлър."

Имаше две снимки. Джо не познаваше мъжете на тях. Тя въздъхна. Помисли, че Джон Милър е избягал затворник само защото бе цитирал откъси от романите ѝ. Забележката на Тайлър, че някой носи снимката ѝ, я беше изнервила повече, отколкото съзнаваше.

Изпита облекчение, че Джон Милър е такъв, какъвто казва. Може би беше малко странен, но това не беше престъпление.

Тя тръгна нагоре, но после се върна да провери предната врата. Беше заключена. Сетне обиколи хижата и провери всички врати. Отвори кабинета и запали лампата. Дядо ѝ пазеше там оръжията си в заключен шкаф. Повечето бяха ловни пушки. Имаше и няколко флакона със спрей против мечки. Тайлър искаше Джо да вземе някакво оръжие в стаята си, но тя не смяташе, че някой ще се вмъкне в хижата, преди той да дойде. Получи снимките и щеше да разговаря с гостите и да ги предупреди да бъдат предпазливи, но истината беше, че навън бушуваше зимна буря.

Джо взе флакон със спрей против мечки. Беше много лютив и силен. Можеше да отблъсне гризли и тя не излизаше без него. Не ѝ се беше налагало да го използва, но на един излет в гората баща ѝ беше спасил живота им с него.

Спреят против мечки беше по-силен от спрея с лютив пипер, използван за самозащита. Ако видеше някой от мъжете на снимките, Джо щеше да пристъпи към действие. Щеше да го обезвреди за десет-двайсет минути – достатъчно време, за да повика помощ или да избяга.

Уверена, че това е най-безопасното решение, тя се качи на горния етаж. Утре щеше да има много работа – да се погрижи за гостите, да се срещне с Уайът и момчетата и да придружи Бен Уорд обратно до хижата. Нуждаеше се от сън.

Беше затворена твърде дълго в хижата и това породи предишните ѝ опасения. Не, в Джон Милър нямаше нищо странно. Всичко се дължеше на безпокойството ѝ.