Опасна близост

Деветнайсета глава

Джейсън каза на помощник-шерифа Дънкан, че не може да заспи, и ще отиде да си вземе нещо за ядене.

Чу целия разговор между Джо и сестра ѝ.

Излезе от апартамента и тръгна към главната кухня на хижата. Мразеше Монтана, когато се преместиха тук. Нямаше какво да прави и скучаеше. Интернет връзката непрекъснато се разпадаше, сателитната телевизия не работеше през повечето време заради планините и в Дилън нямаше кино. Трябваше да пътуват с колата един час, за да гледат някой филм. В Далас, въпреки че живееха в предградията, кината бяха на десет-петнайсет минути път пеша.

Но нещо в това място му харесваше. Имаше чувството, че е у дома.

Знаеше, че мисълта му е глупава. Не беше ходил в Долината и когато баща му му каза, че ще се местят в Монтана, Джейсън изпадна в истерия. Не искаше да заминава. Всъщност не му се правеше нищо, защото животът стана много сложен, след като родителите му се разведоха и майка му го заведе в Сан Диего.

После тя се разболя и го върна. Умря, докато Джейсън седеше до нея и държеше ръката ѝ. Майка му беше красива, но ракът я разяде отвътре и заприлича на куха черупка. Не беше идеална, но го обичаше. И той никога нямаше да я забрави.

Преместването в Монтана беше като бягство от спомените за майка му и Джейсън не искаше да го прави. Хората там не му харесваха. Единственото изключение беше баща му, когото бегло познаваше. Обичаше плажовете в Сан Диего, но не му харесваха хлапетата, които му се подиграваха заради тексаския акцент толкова жестоко, че усилено се стараеше да се отърве от него.

Дълго време мрази баща си. Защо не ги беше посещавал по-често? Защо не бе позволил Джейсън да се прибере у дома?

Сега знаеше истината, макар че баща му не подозираше. Баща му мислеше, че Джейсън не обръща внимание и когато играе на компютъра, не чува нищо.

Съвсем не беше така.

Искаше да направи баща си щастлив, но не знаеше как. Знаеше само, че не трябва да му създава неприятности и да го тревожи, както когато баща му беше решил, че е изпаднал в депресия след смъртта на майка му.

– Искаш ли да поговориш с някого? – попита баща му една нощ, когато той се събуди в три часа през нощта. Очевидно и двамата не спяха добре през първите месеци, след смъртта на Шарън.

– Не – отвърна момчето.

– Ако искаш, кажи ми. Можеш да говориш с мен или с когото пожелаеш.

На Джейсън не му се говореше с друг, освен с майка му, за да му отговори на въпроси, които само тя знаеше, но беше мъртва.

Той отвори хладилника и погледна вътре. Всъщност не беше много гладен. Затвори вратата и подскочи, когато чу глас:

– Здравей, Джейсън.

До печката имаше малка лампа. Джо Сътън влезе в кухнята.

– Да ти дам ли нещо?

– Не. Не можах да заспя – отговори той и се почувства глупаво.

– Видях те да се измъкваш крадешком от апартамента на дядо ми.

– Не се измъкнах крадешком.

– Добре, не си.

– Къде беше? Не те видях.

– Седях до камината в голямата стая. И аз не можах да заспя.

– Къде е татко?

– В кабинета при Уайът. Заспа на стола. Нуждае се от няколко часа сън. Утре ще имаме много работа.

– И аз така чух.

Тя се приближи до хладилника и извади прясно мляко.

– Млякото ми помага да заспя. – Напълни две големи чаши и му даде едната. – Седни.

Джейсън седна, погледна млякото, надигна чашата и изпи половината.

– Няма нищо по-хубаво от студеното мляко.

– Съгласна съм. Добре ли си?

Той повдигна рамене.

– Ти постъпи смело днес, Джейсън. Определено си син на баща си.

– Мислиш ли?

– Да.

– Искам да стана детектив.

– Добра идея.

Двамата дълго мълчаха.

– За какво мислиш? – попита Джо.

– Татко каза нещо...

Тя не настоя да продължи и Джейсън се зарадва. Искаше да говори с нея. Тя вероятно беше единственият човек, който наистина разбираше чувствата му.

– Татко каза, че не искаш да се омъжиш за него, защото съпругът ти и синът ти все още ти липсват.

Джо не отговори и той се уплаши, че е казал нещо лошо.

– Извинявай. Не трябваше да говоря за това.

– Не, всичко е наред. Той е прав.

– И на мен ми липсва мама – промълви момчето.

Тя протегна ръка и докосна пръстите му.

– Знам. Болката не намалява, но постепенно става по-поносима.

– Сигурна ли си?

Тя кимна.

– Естествено е да ти липсва.

– Мама направи грешки.

– Всички правим грешки.

– Но се чувствам виновен, когато мисля за тях, защото тя е мъртва. Искам да се реванширам, но не мога.

– Опитай се да си спомняш само хубавите неща. Никой не е идеален, но майка ти те е обичала.

– Тя ме отне от татко. – Гласът му потрепери. – И той не се бори за мен.

Сърцето на Джо се сви. Джейсън беше сдържал много неща дълго време. Когато започнаха да се срещат, Тайлър ѝ разказа за бившата си съпруга Шарън. Тя му беше изневерила и той ѝ бе дал втори шанс. После му беше изменила отново и бе подал молба за развод.

Тайлър можеше да спечели родителските права, но не искаше да замесва шестгодишния Джейсън в съдебни битки. Шарън го беше заплашила, че ще се бори със зъби и нокти.

Но когато умираше от рак, тя се беше върнала и бе накарала Тайлър да я приеме в дома си. И преди бившата му съпруга да умре, той трябваше да опознае син, когото бе виждал само два пъти в годината. И на двамата им беше трудно в много отношения.

– Знаеш ли защо не се е борил за родителските права?

Джейсън поклати глава.

– Не ми е казвал.

– Трябва да го попиташ.

– А ти знаеш ли?

Тя кимна.

– Кажи ми.

Джо не искаше да се намесва, но Джейсън беше момче, а тя разбираше, че понякога момчетата не могат да разговарят с бащите си за чувствата си. Струваше им се, че това не подхожда на мъжете. Но с жените – с майките – беше по-лесно.

– Не е желаел да те въвлича в съдебни битки. А майка ти не е искала да те дели с него. Любовта на майката към детето ѝ е много силна.

– Тя ме използва.

– Не. Обичала те е.

– Знам, че ме обичаше, но... – Той не довърши мисълта си.

Може би Джейсън Макбрайд беше прекалено мъдър за годините си.

Стисна ръката му.

– Помни хубавите неща. Колко добре си се чувствал, когато майка ти те е прегръщала. Смеха ѝ. Кое беше любимото ѝ цвете?

– Червени рози.

– Когато се прибереш у дома, засади храст червени рози.

– Няма да оцелеят в снега.

– Има стайни рози.

– Наистина ли?

Тя кимна.

– И когато гледаш розите, ще си спомняш само хубавите неща. Само това си заслужава да си спомняш, Джейсън. Вече няма смисъл да мислим за другите неща и грешките.

– Това подейства ли на теб?

Джо наведе глава. Дълго време нямаше резултат. Забрави всички грешки и недостатъци до такава степен, че идеализира брака си и издигна съпруга си на пиедестал, който никой мъж не можеше да събори. Никой не можеше да се сравнява със спомените ѝ за него, защото В съзнанието ѝ Кен беше станал светец.

– Да. Но дълго време ми липсваха толкова много, че живеех в миналото. Не исках да ги забравя.

– И аз не искам да забравя мама.

– Никога няма да я забравиш. И аз никога няма да забравя Кен и Тими.

– Това означава ли, че няма да се омъжиш за татко?

– Не. Означава, че трябва да поставя всеки на мястото му и тогава ще бъда готова. Разбираш ли?

Джейсън кимна. Джо не беше сигурна, че я разбра. Не знаеше дали самата тя се разбира.

– Имаш ли нещо против да се върнеш в леглото? Утре ще бъде дълъг ден.

Той стана, заобиколи масата и непринудено я прегърна.

– Лека нощ, Джо.

Тя дълго седя и мълча.

"Обичам това момче."

И за пръв път се пребори с чувството за вина.