Опасна близост

Двайсет и шеста глава

Специалните части на ФБР се приземиха в имота на Наш трийсет минути по-късно. Тайлър остави Джо в къщата с Дънкан и Гросман и отиде да разговаря с командосите.

Бианки не се беше върнал и не отговаряше по предавателя. Честотата на полицейските предаватели обхващаше цялата долина, но може би Мич преследваше Дохърти по-надалеч, отколкото Тайлър предполагаше.

От хеликоптера слязоха десет въоръжени командоси. Командирът се приближи до Тайлър и свали шлема си.

– Агент Хънтър Блекстоун. Вие трябва да сте шерифът Макбрайд.

Тайлър стисна ръката му.

– Тайлър.

– Агент Виго каза, че единият престъпник и един цивилен са мъртви, а другата мишена е на свобода.

– Да. Арън Дохърти избяга с моторна шейна. Единият от вашите хора го преследва.

– От моите хора?

– Федерален агент Мич Бианки.

– Бианки е тук?

– Ханс не ти ли каза?

– Не с толкова много думи.

– Има ли проблем?

– Не, няма. Бианки е един от най-добрите, но помислих, че е заминал за Сакраменто.

– Ако е така, пътува с шейна. – Той се намръщи. – Не съм го чувал от трийсет минути.

– Ще изпратя пилота и половината си хора да разузнаят и да видят дали ще забележат беглеца. Накъде тръгнаха?

– На запад. Сигурно ще видите шейните. Разпръскват много сняг.

– Добре е да го знаем – рече Блекстоун и тръгна обратно към хеликоптера. Тайлър не чу думите му, но шестима мъже се качиха отново и хеликоптерът излетя. Блекстоун се върна. – Пилотът ми е притеснен заради времето.

Тайлър погледна облака, който помрачаваше синьото небе.

– Ще се развали ли скоро?

– От югоизток се задава силна буря. Ще се разрази силно и бързо. Ще загубим видимост след три-четири часа. – Той никога нямаше да свикне с времето в Монтана. – По-добре да намерим Мич и Дохърти, преди да бъдете принудени да се приземите.

– Погрижихте ли се за труповете?

Тайлър поклати глава.

– Още са в кухнята. Едната жертва е сестра на оцелялата.

– Съжалявам – промърмори агентът. – Хората ми ще се погрижат за тях. – Той се огледа. – Къде можем да ги сложим?

– В гаража. – Тайлър посочи надолу по склона. – Имате ли чували?

Блекстоун кимна.

– Може ли да използваме къщата като команден център?

– Да. Собственикът кара брат ми на лекар от другата страна на планината.

– Брат ти?

– Той е водачът на скаутите, когото простреляха вчера.

– Да. Ще обезопасим мястото. Никой няма да може да влезе без наше разрешение. А ти си отдъхни. Агент Виго каза, че дежуриш по двайсет и четири часа от три ДНИ.

Начинът, по който Блекстоун произнесе думите "агент Виго", показа, че колегите на Ханс много го уважават.

– Няма да си отдъхна, докато не разбера какво е станало с Мич – заяви Тайлър.

– Ще го намерим. В хеликоптера имаме свръхмодерни сензори.

– Добре. След като го намерите, открийте Дохърти. Имам лошото предчувствие, че ще се върне за Джо.

– Ще бъдем готови за него.

Арън следваше пътя по картата към къща, близо до водохранилището "Лима".

Чу хеликоптера, който търсеше него или мъртвото ченге. Нямаше значение. Колкото по на запад отиваше, толкова по-надалеч бръмчеше хеликоптерът.

Когато отиде в хижата, той използва информацията, която намери в кабинета, за да разпознае къщите в района, и внимателно ги отбеляза на картата. Тогава не беше сигурен дали ще се нуждае от тях, но знаеше, че трябва да отдели Джо от семейството ѝ, за да я убеди в благородството си.

Но сега беше сам.

Стъмняваше се, а още нямаше три следобед. Караше от четири часа и преди малко включи на резервното гориво. Изразходва много бензин, докато бягаше от ченгето, затова караше с не повече от трийсет километра в час, след като разбра, че ченгетата в хеликоптера са го забелязали.

Синьото небе беше станало тъмносиво. Облаците се събираха като във филм на ужасите. В далечината се разнесе гръмотевица, която прозвуча много по-заплашително в Долината, отколкото в голям град като Лос Анджелис.

Арън спря, когато видя първите снежинки, и извади картата. Не беше сигурен къде се намира и макар да знаеше, че е изминал сто и двайсет километра, криволичеше. Предполагаше, че е на няколко километра от водохранилището "Лима", но ако грешеше?

Снегът се сипеше измамно леко около него. По дяволите, нямаше представа къде се намира.

Не, не беше вярно. Беше се движил предимно на североизток. Наблюдаваше компаса. И това означаваше, че е... тук.

Той погледна картата и после наоколо. Ами, ако грешеше?

Не можеше да си позволи да се лута, докато намери къщата. Ако бензинът свършеше насред дивата пустош...

"За всичко е виновна Джоана."

Арън удари с юмрук по контролното табло на "Поларис". По дяволите! Трябваше да я вземе със себе си.

"Тя не искаше да идва с теб. Не те обича. Излъга те. През всичките тези години ти беше палячо. Животът се шегуваше с теб."

Преди осем години, когато отиде при Ребека да ѝ обясни и да я помоли за прошка, той осъзна, че тя го смята за палячо.

Арън безшумно се вмъкна в дома ѝ. Ребека имаше алармена система, но той знаеше кода. Изненада се, че не го е сменила, но вероятно не подозираше, че Арън го знае.

При нея имаше някакъв мъж. Актьорът, който злословеше по негов адрес. Той беше виновен, а не Ребека. Арън твърдо вярваше в това, докато не подслуша разговора им...

– Скъпа Ребека, как се чувстваш? – Гласът на Трент Блейк беше превзет и снизходителен.

Защо го беше пуснала в дома си? В спалнята си?

– Добре съм.

Какъв хубав глас. Арън затвори очи и си представи, че Ребека говори на него така нежно и с обич.

Разнесе се шум от движение.

– Така по-добре ли е? – попита Блейк.

– Много по-добре.

Звук от целувка.

Арън настръхна. Блейк беше целунал Ребека. Докосна я с устни. Това изобщо не беше хубаво.

– Бог те изпрати, Трент – въздъхна тя. – Нямаше да се справя без теб през последните седмици.

– Все още се тревожиш.

– Разбира се. Полицията не го е открила.

– Търсят го. Едва ли е толкова глупав, че да дойде тук.

– Не знам. Той не е в ред.

– Естествено, че не е! Нарани те. Човекът е психопат.

– Мисли, че между него и мен има нещо.

– На кого му пука какво мисли?

– Нямаше нищо. Поне тогава.

– Какви ги говориш?

– Ти си твърд като скала, Трент. Не мислех, че с твоята репутация...

– Не вярвай на всичко, което чуваш, скъпа.

Целувка. Тишина.

– Благодаря ти, че седиш при мен – каза Ребека.

– Ще остана, колкото искаш.

Арън не си спомняше да ги е убивал. Видя сцената в мъгла, сякаш гледаше някъде отдалеч, на забавен каданс. Влезе в стаята на Ребека. Трент Блейк се нахвърли върху него и той го посече с три замаха.

Ребека изпищя.

Наръга я. Полицаите казаха, че я е наръгал трийсет и два пъти. Не си спомняше. Помнеше само първия удар. След това извади ножа, погледна го и видя стъписването ѝ.

"Обичах те, обичах те, обичах те, обичах те."

Той изпъшка. Ръката го заболя така, сякаш току-що бе наръгал някого трийсет и два пъти. Вгледа се в картата.

Щеше да намери фермата на Винцети, да зареди бензин, да открие Джоана и да изтръгне сърцето ѝ.

Така както тя бе изтръгнала неговото.

И всеки, който се опиташе да му попречи, щеше да умре.