Опасна близост

Шеста глава

Дъг Чапман беше затворен в едностайно бунгало от седем часа и десет минути и все едно се намираше в "Сан Куентин". Защо послуша Арън?

"Стой тук. По-добре да отида в хижата сам. Така няма да предизвикаме подозрение."

Арън се забавляваше в голямата хижа със сексапилна жена в леглото, а Дъг беше заврян тук само с консерва чили кон карни в килера и бисквитите и настърганото сирене, които взеха от крайпътния магазин, където Арън уби О'Брайън.

Поне взе и бутилка "Джак Даниълс". Нуждаеше се от алкохол, особено след като видя как Арън превъртя.

Дъг и О'Брайън останаха в камионетката, а Арън отиде в минимаркета да купи храна. Сутринта небето беше толкова поразително сито, че не можеше да се повярва на прогнозата за времето, според която вечерта щеше да има буря.

Но бяха насред дивата пустош.

– Не мога да повярвам, че го правя – измърмори Дъг.

– Кое? – попита О'Брайън, който седеше на предната седалка на форда с четири врати.

– Това, че послушах малоумния Дохърти и дойдох в шибаната Монтана.

– Момичето му е тук, Дъг се изсмя:

– Момиче. Друг път. Той не познава проклетата кучка Започна да чете книгите и и сега мисли, че е влюбен в нея.

– Какви книги?

– Любовни. Момче среща момиче, правят секс и заживяват щастливо. – Той се изсмя отново. – Мога да ти кажа, че сексът е нож с две остриета. Разбира се, известно време е забавно, но после ти го начукат на теб и на банковата ти сметка. Шибаните кучки не стават за нищо друго, освен за едно бързо чукане. Това е новият ми девиз. Бързо чукане и чупката.

– Той не познава жената?

– Не.

– Как ѝ е името?

Дъг го погледна. О'Брайън беше заинтригуван, дори прекалено. На Арън това нямаше да му хареса.

– Нали я видя на снимката?

О'Брайън кимна.

– Знойно маце. Там е с твърде много дрехи, но съблечеш ли я, няма да има грешка. Но не говори за нея пред Арън. Той обезумява, като чуе за нея.

– Не знаеш ли името ѝ?

– Просто не говори за нея, Арън превърта. Той е чекиджия. Ние с теб правим, каквото трябва да бъде сторено. Разбирам те напълно. Убил си жена си, защото се е чукала с друг.

– Не говори за жена ми – промълви О'Брайън – Не знаеш абсолютно нищо за мен.

Дъг го погледна отново,

– Хей, човече, тук всички сме приятели, нали? Не ми пука какво си направил, за да попаднеш в "Куентин". Сега ме интересува само да не се върна там. Разбираш ли какво искам да ти кажа?

О'Брайън не отговори и Дъг не настоя. Арън се вмъкна на задната седалка.

– Имам нова, много по-хубава карта.

– По новините съобщиха, че довечера ще има буря.

– Ще бъдем там само след два часа, много преди бурята.

– Къде отиваме? – попита О'Брайън и се обърна.

Арън се втренчи в него.

– Ако не ти харесва, можеш да слезеш.

– Не ми харесва да не знам къде отивам.

– Слез.

О'Брайън не каза нищо повече и не помръдна.

Арън започна да разглежда картата, сякаш нищо не се беше случило.

– Върни се на магистралата и се отправи на север към Дилън.

– Там ли отиваме? В Дилън? – обади се пак О'Брайън.

– Не е твоя работа, да ти го начукам.

Дъг не беше виждал Арън в такова състояние. Дохърти сложи чанта в средата на седалката между Дъг и О'Брайън. Дъг я отвори и надникна да види какво има вътре. Храна, "Джак Даниълс" и книга.

– Купил си още една книга? За какво ти е?

– Нямам я – отвърна Арън. – Тръгвай.

– Взел си уиски. Страхотно.

– Не и докато шофираш.

– Задник – измърмори Дъг.

Дохърти обаче беше в лошо настроение и Дъг престана да го закача. Изкара камионетката обратно на магистралата и се отправиха на север.

Арън бръкна в раницата си и извади снимката, която непрекъснато гледаше. О'Брайън надзърна през рамо.

– Хубавица.

Арън се наежи. Дъг се опита да разведри обстановката.

– Хей, вижте! Край пътя стои елен.

Не успя да отклони вниманието им.

– Дори не си помисляй за нея, О'Брайън – рече Арън.

– Изобщо не мисля за нея, нито ме интересува. Само смятам, че е хубава.

– Тя не е твоя.

– Не съм казал, че е моя. Има ли си име?

– Желаеш я, нали? – попита Дохърти и без да мига, се втренчи в него. Дъг видя пистолета в ръката му. О'Брайън обаче не го виждаше.

– Не искам момичето ти. Имам достатъчно неприятности с жените. Казах само...

– Какво? Смяташ, че е хубава?

– Да, хубава е.

– Мислиш ли, че има хубави гърди?

О'Брайън не отговори. Арън вдигна снимката.

– Хубави са.

– Ами задникът ѝ?

– Не го виждам на тази снимка. Имаш ли друга?

Дохърти натисна спусъка. Куршумът прониза корема на О'Брайън. Очите му се отвориха широко. Нямаше представа какво се е случило.

И Дъг не разбра.

– Отбий – заповяда Арън.

Дъг излезе от магистралата на следващото отклонение, на километър и половина от предишната отбивка.

Арън внимателно прибра снимката и затъкна пистолета в панталоните си. Дъг зави и намери черен път.

– Спри – нареди Дохърти.

Чапман изпълни командата. Не беше виждал такива разгневени очи. Дори в "Куентин", където половината типове бяха откачени, не беше виждал очи като на Арън Дохърти. Уплаши се за живота си. И той имаше пистолет, но го беше сложил под седалката. Не искаше да протяга ръка към него, защото не знаеше какво може да направи Арън.

Можеше да застреля и него и да го остави край пътя. Смяташе, че Арън Дохърти е щурав, но човекът беше направо ненормален.

Чапман се замисли за загадъчната му забележка за затворника, настанен в килията му преди него. Мъжът очевидно беше убит в столовата. "Заслужаваше си го."

Запита се дали го е убил Дохърти. Арън не приличаше на убиец. Не беше слабак, но не беше и здравеняк и не правеше гимнастика като някои други затворници. Държеше се по-скоро така, сякаш е в унес и не може да повярва, че е в затвора, но няма да говори за това. Приличаше на мъж, когото хомосексуалистите са превърнали в "кучка ", но Дъг знаеше, че не е така.

И този факт го накара да се зачуди какъв всъщност е Арън Дохърти.

И колко души – освен Томас О'Брайън, когото влачеше към канавката – е убил.

Арън се върна в камионетката.

– Тръгвай.

Дъг Чапман потегли, без да споменава нищо за Томас О'Брайън. И още по-малко за Джоана Сътън, писателката на любовни романи.

Не искаше да свърши в канавката.

Арън Дохърти уби човек, защото бе подхвърлил невинна забележка за жената на снимката. Дъг нямаше да повтори същата грешка и затова лесно се съгласи да остане в гнусното бунгало, докато той отиде в голямата къща.

Дохърти беше убиец и Чапман не искаше да го дразни.

Но беше затворен и не можеше да мръдне никъде. И не желаеше отново да отиде в затвора, само че имаше такова чувство, докато седеше в жалкото бунгало.

Е, да, имаше легло, камина, храна и "Джак Даниълс", но не можеше да излезе. Същински затвор...

Поне беше на топло. Как ли живееха хората в планината? Там беше адски студено. През януари "Куентин" му се струваше като айсберг, но в планината беше още по-мразовито. В затвора имаше влага и коварен студ, който изсмукваше енергията от костите му. Монтана обаче беше като шибания Северен полюс.

Трябваше да отиде на юг, може би в Сан Диего като ' Гиодор Глен. Някъде на топло.

Беше се преоблякъл и беше запалил огън, но не можа да се отърве от студа, който го пронизваше до мозъка на костите.

Искаше да намери страстна жена и да я изчука, да открадне пари и да се скрие. Харесваше му как Арън обмисля нещата, но изродът беше психопат. Правеше се на благороден рицар, а Дъг не искаше да участва в това. Арън уби О'Брайън ей-така, за нищо. След този случай Чапман не споделяше мнението си и дори не споменаваше, че писателката няма нищо общо с него.

И сега беше затворен в проклетата Монтана, без жена, пари и планове. Чакаше.

Но нямаше намерение да се връща в затвора. По дяволите, предпочиташе да умре, отколкото да попадне отново в онази адска дупка, наречена "Сан Куентин". Но не искаше и да умре.

Отпи още една голяма глътка уиски. Алкохолът го опари приятно. Чувстваше, че е свободен.

И щеше да направи всичко, за да остане свободен.

– Когато ние с Джоана тръгнем, ще те взема – обеща Арън.

– Мамка му! – измънка Дъг и загреба чили с голямата лъжица от тенджерата.

Чилито беше хубаво, но би дал всичко за една сочна пържола и няколко бири. Така вървяха. Изпи още малко уиски и си припомни деня, когато за последен път яде вкусна пържола.

Денят, в който ченгетата го арестуваха за убийство.

Чапман хвърли тенджерата в мивката и огъна неръждаемата стомана. Убийство. Това ли наричаха правосъдие? Сякаш проклетата кучка не заслужаваше да умре. Съпруга. Тя беше шибано бреме от мига, в който се запознаха. Не спираше да дърдори. Дъг разби устата ѝ един два пъти и какво спечели? Жена му го удари по главатар тиган, също като в анимационен филм. Но тя издейства ограничителна заповед да не я доближава. Ченгетата не ги интересуваше какво му е сторила.

– Отплатата е коварна, Таня – изсмя се на глас той Вярно, отиде в затвора, но тя беше мъртва и гниеше I земята. Дъг научи, че родителите ѝ са я погребали, и дълго се смя. Жена му все повтаряше, че не иска да бъде погребана, а кремирана. Мисълта, че червеите и буболечките ще я изядат, я плашеше.

Чапман не го каза на жалките ѝ родители. Надяваше се, че гадинките, които тя мразеше, ще пируват с трупа ѝ. Това беше справедливо.

Карлос Багатело заслужаваше да умре може би повече от Таня. Дъг обаче признаваше, че в този случай гневът му докара неприятности. Имаше свидетел. По дяволите, свидетелите бяха трима и ченгетата го арестуваха.

И не се погрижи за ножа, след като накълца Таня. Остави го в чекмеджето в кухнята. Ако тогава познаваше Арън, нищо от това нямаше да се случи. Дохърти имаше шесто чувство за тези неща. Беше умен. Щеше да се погрижи за ножа.

Чапман съжаляваше само, че уби Шантал. Тя беше хубава жена. Правеше го щастлив като никоя друга и винаги беше готова за него и го желаеше. Стана неволно. Дъг обясни на ченгетата, че не е искал да я убива...

– Полицаите днес разпитваха за нас – съобщи Шантал три дни след убийството на Таня.

– Какво им каза?

– Че бяхме заедно онази нощ. – Тя се намръщи. – Дъг, ти излезе в един и се върна чак след три. Ти ли я уби?

– Икакво, ако съм го направил? Сега можем да бъдем заедно, Шантал, както искахме. Таня беше шибана кучка.

Красивите кафяви очи на Шантал се напълниха със сълзи.

" Не, Дъг, не и по този начин. Обичам те, но ти си убил съпругата си! Как можа?

– Не беше така...

– А как?

Той падна на колене и хвана ръцете ѝ.

– Шантал, обичам те. Ще го преживеем. Обещавам. Имам хубава работа. Изкарвам добри пари и сега не трябца да плащам издръжка на кучката. Можем да си купим къщата, която искаш, и...

Тя клатеше глава и по лицето ѝ се стичаха сълзи.

– Вече не съм сигурна, Дъг.

Шантал опита да се извърне настрана от него, но той не пусна ръцете ѝ.

– Не. Не!

– Пусни ме. Моля те.

Тя не се уплаши. Още не.

– Шантал, изслушай ме!

– Слушала съм те много пъти, Дъг. Ти си страхливец. Винаги избираш лесния начин. Един истински мъж би поправил грешките си и не би убил.

– Не можеш да ме изоставиш!

– Пусни ме!

Тя издърпа ръцете си. Дъг сграбчи глезените йия събори на пода. Главата ѝ се удари в твърдите дъски.

– Не говориш сериозно.

– Напротив!

Шантал обичаше грубия секс и Дъг си помисли, че това е поредната ѝ игричка. Възседна я, а тя го заблъска.

– Всичко свърши, Дъг. Махни се от мен!

– Никъде няма да ходиш. Направих го заради теб, Шантал!

– Направил си го заради себе си, тъпако!

Той я удари. Главата ѝ клюмна на една страна и тя престана да се съпротивлява. На лицето ѝ се изписа изненада.

Тогава Дъг я удари за пръв път. Таня, да, защото кучката го заслужаваше. Шантал не. Хубавата Шантал. Неговата Шантал.

– Извинявай. Не исках...

Тя отвори уста и той разбра, че ще изкрещи. Запуши устата ѝ. Нямаше намерение да я души. Но пръстите му стиснаха врата ѝ, очите ѝ се изцъклиха и от устата ѝ не излезе звук...

И Шантал умря. Прекалено бързо и лесно. Дъг не искаше да я убива.

Обичаше я.

Но кучката щеше да го остави.

Той удари с юмрук по картината на стената. Ръката му я проби.

– По дяволите! – изруга Чапман, хвана ръката си и я разтърси. Нямаше нищо счупено.

Не можеше повече да стои в бунгалото. Щеше да се побърка. Продължаваше обаче да вали сняг и вятърът го навяваше около бунгалата. Можеше да го затрупа жив.

Дъг започна да се поти. Не можеше да си позволи да бъде заровен под снега. Кой щеше да го намери? Ами, ако храната и водата му свършеха, преди Арън да се върне? Или изобщо не се върнеше? Ами, ако смяташе да го убие като О'Брайън? Ако планът му беше такъв от самото начало? Да го остави да изгние там?

По дяволите.

Проклет да бъде Арън Дохърти. Дъг щеше да отиде в хижата и да поеме нещата в свои ръце. Да вземе момичето за Арън и да убие всички други. С изключение на един-двама заложници. Щеше да остави живи жените. Той се ухили. Да, можеше да се позабавлява.

Времето беше лошо и щяха да минат няколко дни и дори седмици, докато някой се появеше. Можеха да вземат храна, да се наситят на жените и избягат, преди да ги намерят. Имаха предостатъчно време.

Не можеше обаче да го направи, заврян в едностайното бунгало, само два пъти по-голямо от затворническата му килия.

Той отпи голяма глътка уиски и почувства, че планът му е страхотен. И ако Арън Дохърти имаше нещо против, можеше да върви по дяволите. Дъг с удоволствие щеше да го изпрати там.

Той облече всичките си дрехи и якето, което О'Брайън беше оставил в камионетката, след като Арън изхвърли трупа му, и затъкна пистолета в колана си, а после намери остър нож в чекмеджето.

Предпочиташе ножовете пред огнестрелните оръжия.

А най-вече предпочиташе ръцете си.

Не обичаше да чака. Винаги действаше пръв, защото беше нетърпелив. И това беше една от причините, поради които го заловиха, осъдиха и хвърлиха в затвора.

Но ако го хванеха сега, щяха да бъдат шайка тъпи селяндури и Дъг щеше да ги очисти.

Убиването беше лесно. Особено след като вече имаше опит.

Не можеше да стои нито минута повече в бунгалото.

Той облече якето, нахлузи ботушите, завърза снегоходките, които откри в килера, и излезе от бунгалото. Почти веднага съжали за решението си. Валеше обилен сняг. Вятърът го навяваше и мигновено заличаваше следите му. Беше преценил погрешно къде се намира хижата. За щастие вятърът вееше в гръб и му помагаше да върви. Сигурно скоро щеше да попадне на нещо.

Не виждаше нищо. Беше тъмно като в рог и би си помислил, че се намира в ада, ако не беше студено. Снегът валеше толкова силно, че ако спреше за миг да се ориентира, щеше да го превърне в снежен човек. Въпреки снегоходките краката му затъваха надълбоко и се страхуваше, че няма да може да ги измъкне, но успяваше.

Щеше да премръзне до смърт.

Помисли да се върне, но следите му бяха засипани. Трябваше да продължи.

Арън щеше да си плати. Тъпак.

Доколкото можеше, Дъг вървеше по права линия. Беше видял накъде тръгна Арън и се движеше по стъпките му. Умееше да се ориентира. Щеше да намери хижата.

И да пречука Арън само защото го постави в това положение.

Изведнъж едва не се блъсна в стена. Не виждаше нищо и после неочаквано се озова на крачка от стената. В ъгъла блестеше слаба светлина.

Беше спасен. Дъг се подпря на грапавото дърво, заобиколи бунгалото и намери вратата. Снегът я беше засипал до дръжката. Вятърът го блъскаше в гърба. Натисна дръжката, но беше заключено.

Вътре светеше, затова почука. Ако никой не отвореше, щеше да разбие или вратата, или прозореца.

След минута на прага застана мъж. Над рамото му Дъг видя изключително красива жена, която лежеше в леглото. Русите ѝ коси бяха разрошени, а раменете – голи. Гърдите ѝ бяха закрити с юрган.

Сигурно беше гола.

Мъжът се ухили накриво.

– Ти трябва да си от хижата. Не знаех, че някой ще дойде тази вечер.

Чапман кимна.

– Проверявах гостите, но снегът внезапно се усили и не мога да се върна.

– Влез.

Той затвори вратата зад Дъг.

– Искаш ли кафе?

– Звучи страхотно.

Мъжът се обърна с гръб и Чапман извади ножа.

– Ти ли си Портър Уд? Той е единственият, с когото още не сме се запознали.

– Портър – отвърна Дъг. Какво тъпо име[1].

– Готвиш превъзходно.

– Съжалявам, но не си спомням името ти. Изпратиха ме само да...

Мъжът се засмя и напълни с кафе голяма керамична чаша.

– Грег. А това е съпругата ми Вики.

Тя му махна от леглото.

Сигурно имаше огромни гърди, съдейки по очертанията под юргана.

Дъг се възбуди.

Взе чашата от Грег и отпи от кафето.

– Благодаря.

– Ще се облека – обади се Вики, уви се в чаршафа и влезе в банята.

– Жена ми е скромна – добродушно отбеляза Грег. – За пръв път идва тук.

– Но не и ти – предположи Дъг.

– Учех в Мичиганския университет и написах научен доклад за мигриращите птици в резервата. Прекарах месец в Научната база на походно легло. Реших, че бунгалото с истинско легло ще бъде подходящо за медения ни месец.

– Радвам се, че се забавляваш.

Грег се засмя и отпи от кафето си.

– Живеем в Сиатъл и мислехме утре да се приберем у дома, но заради лошото време ще удължим медения си месец два-три дни. Но не мога да кажа, че съжалявам.

"И аз не съжалявам" – помисли си Чапман и стисна ножа в джоба си.

Вратата на банята се отвори и Грег насочи очи към съпругата си, която беше облякла бял хавлиен халат. Дъг си представи, че отдолу е гола.

Това беше благоприятната възможност, от която се нуждаеше. Той извади ножа от джоба си и го заби в гърба на Гper.

Мъжът падна на колене и отвори уста.

Дъг измъкна ножа и Грег се строполи на пода. Устните му се движеха безмълвно. Чапман отново заби ножа само за да е сигурен, макар да беше убеден, че първият удар е убил младоженеца.

Вики изпищя. Викът беше пронизителен, по-силен от агонията на младия убиец, който беше изнасилен в нощта преди земетресението.

Дъг я погледна и се усмихна. Беше красива, но дори да беше грозна, пак щеше да я изчука.

Отдавна не беше правил секс с жена.

От Шантал.

– Сега сме само ти и аз – ухили се той.

Вики се разплака и хукна към вратата.

Докъде щеше да стигне в това време?

Тя отвори и в стаята нахлу студен въздух. Дъг прекоси помещението с три големи крачки и я събори в ледения сняг.

Вики се разтрепери и се опита да пълзи. Вятърът навяваше сняг около нея.

Ако Чапман затвореше вратата, тя щеше да умре от студ на няколко крачки от бунгалото.

Той обаче имаше други планове за нея.

Сграбчи я за гъстите руси коси, довлече я обратно вътре, тресна вратата и заключи.

– Не! – Вики се сви на пода от страх.

– Повече никакви игрички – изръмжа той и я вдигна.

Отначало тя не направи нищо. Все още си поемаше дъх.

След това започна да го удря.

Дъг се изсмя. Щеше да бъде забавно.