Опасна близост

Пета глава

Арън Дохърти слушаше разговора между Джоана и мъжа на име Тайлър.

Тя говореше тихо и той не можа да разбере думите, но гласът ѝ звучеше притеснено.

Никой не знаеше, че Арън ще отиде в хижата. Дъг се криеше, а О'Брайън беше мъртъв.

Но тя беше разтревожена от нещо.

Някой ли ги беше видял, когато уби О'Брайън в покрайнините на Покатело? Но дори да ги беше видял, не знаеше къде отиват. Може би някой бе открил изчезналата моторна шейна, която откраднаха в онова пикливо градче покрай Южния път. Дъг искаше да нахлуят в хижата и да избият всички там, но Арън не му позволи. Имаше твърде много неизвестни.

Беше ли се обадил някой на ченгетата?

Дори да беше така, нямаше начин ченгетата да стигнат дотам. Арън чу шума от свличането на лавината. Си-. Гурно беше опустошителна. Вероятно до хижата имаше и друг път, но щеше да им отнеме повече време. Пътят, по който беше дошъл, изглеждаше най-краткият на картата.

Трябваше да измисли как да прекъсне телефонната линия. Предполагаше, че телефоните няма да работят заради бурята, но Карл Уебър му обясни, че кабелите са в земята.

– Нямаме електричество и ползваме генератор, но имаме телекомуникации – пошегува се той. – Телефонната служба съществува от трийсет години и никога не е имало цовреди.

Това не беше хубаво. Единственият телефон беше в кабинета заедно с радиостанцията и факс машината. Довечера, когато всички заспяха, Арън трябваше да намери начин да реши проблема. Искаше му се Дъг да е с него. Той вероятно знаеше как да прекъсне телефонната линия, без да предизвика подозрения. В края на краищата, Дъг беше инженер, или поне беше такъв, преди да убие трима души.

Арън се вмъкна в друга стая, когато Джоана затвори телефона. Помещението беше малко, тъмно като в рог и миришеше на тютюн за лула и хубав коняк. Напомни му за дома на леля Дороти сред хълмовете на Глендейл. Не познаваше чичо си Бени, който бе починал, преди Арън да се роди, но гостната бе запазила мириса му. Леля Дороти сядаше там, отваряше кутията и въздухът се изпълваше с ухание на тютюн за лула. Пиеше коняк и не помръдваше часове наред.

Леля Дороти обичаше чичо Бени и бе превърнала гостната в мавзолей.

Изглеждаше някак подходящо, че тя умря там. И без това сигурно отиде на по-хубаво място. Все повтаряше, че няма търпение да умре, за да бъде отново с Бени.

И сега беше при него.

Арън чакаше в стаичката и се ослушваше. Сърцето му блъскаше в гърдите.

Мислеше, че всички спят или са си легнали, защото наближаваше единайсет през нощта, но когато излезе от стаята си, чу Трикси в кухнята и глас в кабинета. Огънят в камината беше изгаснал и Портър Уд и Карл Уебър не се виждаха.

Арън искаше да се запознае с обстановката и да научи повече за Джоана. Но трябваше да чака.

Заслуша се. Скоро не се чуваше нищо друго освен вятърът. Арън чакаше. Беше търпелив.

Сутринта застреля О'Брайън и го остави в снега в канавката извън Покатело, после двамата с Дъг се отправиха към Монида. Утрото беше ясно и красиво, но веднага щом свърнаха в Стогодишната долина, небето помръкна и от Националната метеорологична служба предупредиха за бързо придвижваща се и силна буря.

Арън настоя да продължат. Джоана беше само на няколко километра. Не можеше да се приближи толкова много и да не я види.

Дъг измърмори недоволно, но не се оплака на глас, докато пълзяха с двайсет и пет километра в час в ослепителния сняг. Камионетката затъна в западната страна на Лейквю и Дъг изпита желание да убие спътника си.

Арън обаче съзря удобна възможност. Отпред имаше някакви сгради. Убеди Дъг да тръгне с него, но сградите се оказаха изоставени.

И после видяха светлини.

Дъг се развълнува.

– Да влезем и да очистим всички. Ще останем две седмици. Наоколо няма жива душа. Никой няма да се сети да ни търси тук.

В първата сграда имаше моторни шейни. На Арън му хрумна по-добра идея.

– Да отидем с шейните при Джоана.

– Не. – Дъг беше категоричен.

Но той го придума. Истината беше, че Арън не знаеше как се кара моторна шейна. Нямаше да може да я поправи, ако нещо се случеше. А спътникът му разбираше от всякакви механизми.

– Джоана има сестра – добави Арън.

– Вероятно някоя стара вещица – измърмори Дъг.

– По-малка е от нея. Много е хубава. Мисля, че ще те хареса.

Той беше сигурен, че Трикси Уебър ще се влюби в Дъг. Той беше противен, тъп грубиян като Линкълн Барне. Биеше жените. На Трикси ѝ харесваше да я бият. Иначе защо е имала връзка с отрепка като Линк?

Арън не би оставил белег върху безупречната кожа на Джоана. Като си помисли, че Линк я беше наранил, му се прииска да убие копелето отново.

Никой не трябваше да докосва Джоана Сътън. Нито да я наранява. Арън беше готов да умре, но да не позволи това.

– Не ме лъжи. Тук не ми харесва. По-студено и по-влажно е от "Куентин" и едва чувствам пръстите на краката си.

Арън намери дрехи в една барака. Бяха му по мярка, но Дъг беше по-едър и скиорското яке му беше тясно. Дъг продължи да мърмори недоволно, но запали моторните шейни и потеглиха.

Никой не ги проследи.

Беше по-трудно да убеди Дъг да остане в едно от най-отдалечените бунгала. Едва не загинаха в лавината. Шумът беше оглушителен. Арън не беше чувал подобно нещо и за пръв път през живота си помисли, че ще умре.

Усетиха я, но лавината беше най-малко на осемстотин метра зад тях.

Продължиха. И първото бунгало беше идеално за Дъг. Имаше храна, дърва и печка. И спокойствие. На Арън му хареса. На Дъг... не толкова много, но той настоя спътникът му да изчака там един-два дни.

И сега се радваше, че го е сторил. Двамата заедно щяха да предизвикат по-голямо подозрение. Арън не искаше Джоана да се усъмни. Особено след странния телефонен разговор, който беше подслушал.

Тя беше по-красива в действителност, отколкото на снимката. Когато влезе в хижата, видя статията, която носеше в себе си навсякъде. Беше поставена в рамка и окачена в антрето.

Около статията бяха наредени няколко снимки, включително на любимата му – Джоана, застанала на широката веранда на хижата, и планината зад нея. Ветрецът развяваше дългите ѝ кестеняви коси. Очите ѝ блестяха, съвършеният ѝ профил беше аристократичен, а кожата ѝ беше чиста и гладка.

Кожата ѝ изглеждаше още по-мека в действителност.

Косата ѝ беше по-гъста.

Очите ѝ бяха по-тъмнокафяви.

Устните ѝ бяха сочни и съблазнителни.

Арън беше нейният спасител. Искаше да ѝ каже веднага щом се запознаеха, че е нейният герой, но знаеше, че трябва да почака. Благородните герои в романите ѝ не се появяваха на сцената и не казваха на красивата героиня колко са прекрасни, а го показваха с дела.

И той щеше да ѝ покаже. А в подходящия момент щеше да ѝ каже, че е убил Линкълн Барне заради нея.

Въпреки че кой мъж не би защитил любимата си? Съпругът ѝ не беше герой, а глупав и безсилен мъж и бе убит. Джоана очевидно беше по-добре без онзи жалък тип.

Арън се увери, че наоколо няма никого, видя, че ръчният часовник, който бе откраднал от мъртвия О'Брайън, показва 23:38, и тихо излезе от стаичката.

Тишина.

Вмъкна се в кабинета, безшумно затвори вратата и запали лампата на бюрото. Коленичи на пода и потърси контакт под леглото. Не, не можеше да изключи радиостанцията. Щяха да забележат и отново да я включат. Същото беше и с телефонните линии.' Налагаше се да излезе навън и да намери разпределителната кутия. Но дори тогава не беше сигурен какво да направи. Дъг щеше да знае. Трябваше да го накара да прекъсне линията.

Неочаквано телефонът иззвъня пронизително и той подскочи. Завъртя се и осъзна, че е факс-машината, а не телефонът. Бутонът за силата на звука беше отстрани и той го намери. Надяваше се, че никой не е чул. Машината иззвъня отново, този път по-тихо.

И после започна да излиза факс.

Първата страница беше с печата на полицията, а по-нататък беше напечатано:

"Шерифският отдел на окръг Бийвърхед Тайлър Макбрайд, шериф."

Тайлър. Човекът, с когото Джоана бе разговаряла.

Съобщението беше написано с дребни, черни, печатни букви.

"Джо, това са снимките, за които говорихме. Бъди внимателна. Ще дойда веднага щом мога. С обич, Тайлър."

С обич, Тайлър.

Кое ченге подписваше служебното си съобщение "с обич"?

Какви точно бяха взаимоотношенията на Джоана с ченгето?

Лицето на Арън пламна. Не виждаше нищо освен съобщението.

"Ще дойда веднага щом мога. С обич, Тайлър,"

Седна на стола зад бюрото. Сърцето му сякаш беше пронизано със скалпел. Беше ли му изменила Джоана с друг мъж? След всичките писма, които ѝ написа? И след като уби заради нея?

"Тя е прекадено добра за теб. Знаеш го, Арън. Джоана е красива, ти не си нищо особено. Тя е преуспяваща, а ти си нищожество. Никога няма да бъдеш нещо. Къде ти беше умът, когато дойде тук? Няма начин да те обикне. Никой не може да те обикне."

Млъкни.

Арън не беше такъв. Разбира се, че беше достоен за Джоана. Беше умен и красив и двамата бяха родени един за друг. Имаха страхотно бъдеще. Тя непрекъснато щеше да повтаря, че ще живеят дълго и щастливо заедно.

факс машината изпиука. Той разтърси глава и прогони мислите си. Видя, че три страници последваха заглавната.

" С обич, Тайлър."

Първата беше снимката от полицейското досие на Дъг Чапман. Беше същият грубиян, с черна брада на два дни, разрошена коса и малки, черни очи. Фотографията му напомни за съперника на моряка Попай в старите черно-бели анимационни филми, които Арън гледаше като дете. Но Дъг не беше дебел като Блуто, нито толкова зъл на вид.

Външността очевидно лъжеше.

Под снимката имаше физическо описание.,Дъглас Харолд Чапман, роден през 1971 година, коса: кестенява, очи: кафяви, ръст: метър осемдесет и пет, тегло: 110 килограма. Отличителни белези: татуировка на лявото рамо – роза и името "Таня". Татуировка на орел на дясното рамо."

Следващата снимка беше на Томас О'Брайън. Не беше много ясна, явно копие с лошо качество. Изглеждаше много по-млад, отколкото Арън го помнеше. "Томас Майкъл О'Брайън, роден през 1953 година, коса: черна, очи: сини, ръст: метър осемдесет и три, тегло: деветдесет и два килограма. Отличителни белези: рождено петно с формата на ягода с диаметър два и половина сантиметра на дясната плешка."

И после излезе последната страница.

Снимката от полицейското досие на Арън.

Той извади четирите листа от факса и се обърна към вратата, но спря.

Джоана може би ги чакаше. Ако не бяха там, щеше да се обади на шериф Тайлър Макбрайд.

" С обич, Тайлър."

И той щеше да ги изпрати отново. Арън не беше сигурен дали ще успее да повреди машината дотогава. Поне така, че да не бъде очевидно.

Той върна заглавната страница и снимките на Дъг и О'Брайън в машината. Сгъна своята фотография и я пъхна в задния си джоб, а след това угаси лампата на бюрото и излезе.

Качи се на горния етаж и закрачи пред стаята на Джоана. Под вратата ѝ се процеждаше светлина. Какво ли правеше? За какво мислеше? За онзи мъж?

" С обич, Тайлър."

Арън сви юмруци, притисна ги до стената с ламперия до вратата и едва устоя на желанието си да почука. Как можеше Джоана да му причини такова нещо?

Щеше да я попита и тя щеше да му каже. Тя беше откровена. Само откровен човек можеше да напише романи като нейните. Всяка дума беше като да изтръгнеш истината от патологичен лъжец, болезнена, но пречистваща.

Вдигна ръка да почука, но се отказа.

"Не бързай."

Щеше да постъпи по-добре, ако изчака до закуската. Осъзна го, докато гледаше вратата. Лампата на стената осветяваше коридора. Не искаше да я плаши, нито да я кара да се чувства неудобно, а ако се появеше посред нощ, щеше да направи и двете.

Той бавно тръгна по коридора и се опита да измисли основателна причина да почука на вратата ѝ.

Беше гладен? Не, това беше тъпо, В стаята му имаше малък хладилник с вода, сирене, бисквити и грозде. Старецът, дядото на Джоана, му каза, че ако се нуждае от нещо друго, в трапезарията има бюфет с надпис "Закуски" и може да си вземе каквото желае.

Ами, ако кажеше, че не може да заспи и иска да поговорят?

Не, думите щяха да прозвучат като на ученичка.

Вероятно можеше да повреди нещо от стаята си и да помоли Джоана да го поправи. Но тя щеше да си помисли, че не е способен да се грижи за нея.

Отчаянието му нарасна. Трябваше да я види, но не искаше да се проваля и да я уплаши.

"С обич, Тайлър."

Желанието се засили и Арън отмина и слезе по стълбите, а сетне пак се качи и се приближи до вратата ѝ. Бавно. Крадешком. Едва не почука.

Не.

Върна се долу.

Някакъв шум го накара да спре. Мина през фоайето, насочи се към голямата стая и видя момиченцето, Лия Уебър, което тичаше, следвано от големия санбернар. Беше с червена памучна пижама и червен халат. Дългите ѝ коси бяха прибрани на плитка на гърба. На хубавото ѝ лице не се изписа страх от срещата с непознатия в коридора.

– Късно е да си будна – каза той.

Бъкли размаха опашка и Арън го почеса по гърба. Никога не бе имал куче. Леля Дороти имаше два пудела, които едва ли заслужаваха да се наричат кучета. Приличаха по-скоро на грамадни плъхове. Бъкли обаче беше истинско куче и като дете той би се гордял да го има.

Момиченцето се засмя.

– Тихо. Не казвай на мама. Искам да си взема още едно парче кейк. Портър прави най-хубавия шоколадов кейк на света и знам, че леля Джо ще изяде всичкия през нощта.

– Да, кейкът беше чудесен – съгласи се Арън.

– Трябва ли ти нещо? – попита Лия и облиза пръсти.

Беше малка и невинна. Той обичаше децата. Имаше чувството, че много добре познава Лия Уебър.

Баща ѝ често бе говорил за нея. Беше залепил снимката ѝ на стената в килията си. На нея тя беше много по-малка. На пет или шест години.

Лия бе пораснала и се беше превърнала в красива девойка. На колко ли години беше сега? Предположи, че е па единайсет. На прага на съзряването, но все още дете и се нуждаеше от закрила.

Арън се беше погрижил за нея. Баща ѝ беше груб, глупав и склонен към насилие човек и беше по-добре, че с мъртъв, фактът, че едва не отвлече момиченцето, обезпокои Арън. Какво би направил Линкълн Барне на такова симпатично дете? Със сигурност нищо добро. Той бе убил едно друго дете и не можеше да му се има доверие дори за дъщеря му. Насилническите инстинкти не можеха да се контролират дори когато жертвата беше от собствената ти плът и кръв.

"Стана случайно. Нямах намерение да убивам момчето. Исках своето. Жена си и дъщеря си."

Думите на Линкълн Барне отекнаха в съзнанието на Арън. Угризения от убиец? Арън искаше кръв, защото Барне беше убил дете.

Арън бе отмъстил за смъртта на детето. Един ден Джоана щеше да го разбере, да падне на колене и да му благодари.

– Не – отвърна той. – Само се разхождам. Не мога да заспя.

– Знам – каза Лия и завъртя очи така, както само малките момичета правят. – Мама ме кара да си лягам в десет и аз я питам защо. Следващия месец ще навърша дванайсет и не трябва да имам вечерен час. Утре няма да ходя на училище.

– Хапни си от кейка, а аз ще поседя край камината.

Огнището беше в огромна ниша. Пламъците танцуваха бавно и безшумно и в стаята беше топло и уютно.

– Ще се видим сутринта. – Тя забърза към стаята си и повика Бъкли да я последва.

Срещата с Лия беше непредвидена, но Арън научи нещо много важно за Джоана.

Той седна на пода пред огъня. Щеше да чака своята любов, докато ѝ се доядеше нещо сладко.