Опасна близост

Трета глава

В такива дни шерифът Тайлър Макбрайд искаше да си бъде у дома в Тексас.

Той приключи телефонния разговор с Бюрото по управление на земята.

– Няма изненади, но Стогодишната долина е изолирана. Може да се отиде само с моторна шейна, при това едва след като бурята премине.

Почти всяка зима голяма част от Стогодишната долина на изток от Дилън, Монтана, беше непроходима за превозни средства, но собствениците на ранчо и местните жители можеха да се грижат за себе си.

Тайлър се тревожеше повече за брат си, който беше на бойскаутски лагер някъде в природния резерват "Ред Рок". Бурята се беше разразила по-бързо, отколкото очакваха, и нямаше начин да се върнат, докато не преминеше.

И синът му беше там. Джейсън настоя да отиде, въпреки че не беше скаут и не бе преспивал повече от една нощ в лагер насред дивата пустош. И Уайът го нави, да го вземат мътните. Джейсън беше градско момче и не беше подготвен за такова време.

– Хората там са подготвени – отбеляза помощник-шерифът Били Гросман.

– Групата на Уайът е там горе – промълви диспечерката Бони Уорън.

– По дяволите, Тайлър, съжалявам. Не помислих за Уайът и Джейсън.

Той кимна.

– Говорих с Уайът сутринта. Закле се, че виелицата ще се развихри утре и ще стигнат до Лейквю.

Той не даде воля на гнева си. Уайът беше арогантен, наперен всезнайко.

– Никой не я очакваше толкова скоро – обади се Бони, миротворката.

Това не утешаваше Тайлър. Неговият син беше там пи минусоните температури и нулевата видимост. Нямаше значение. Че доведеният му брат и водач на скаутите е прекарал голяма част от живота си на този терен.

Тайлър би дал всичко, за да се върне в Тексас. Можеше да се справи с торнадо. Ураганът идваше и си заминаваше и човек трябваше да се оправя с последиците. Но трийсет сантиметра сняг за една нощ? В Тексас щеше да бъде пет-шест сантиметра и да се стопи за една седмица.

Монтана не беше Тексас, въпреки необятното небе.

– Свържи се с Уайът по радиостанцията – рече Тайлър и Бони се втренчи в него. – Моля те – добави той.

Забрави добрите си обноски. Уайът събуждаше най-лошото в него.

Детството им не беше традиционно. Баща им беше властен и отмъстителен и нещата се влошиха, когато майката на Уайът взе сина си и се премести в Боузман, Монтана. Тогава Уайът беше на девет, а Тайлър – на осем. Тайлър не обвиняваше Гейбриела. Баща му я беше принудил да се грижи за незаконния син от любовницата му.

Тайлър не помнеше майка си. Тя загина в автомобилна катастрофа, когато той беше на две години. Ако затвореше очи и се съсредоточеше дълго, понякога усещаше уханието на парфюма ѝ с лек аромат на цветя. Вероятно беше плод на въображението му, но му харесваше да мисли, че споменът е реален.

След като майка му почина, баща му го взе да живее в дома му със съпругата му и съобщи, че има дете от любовницата си, с която бе продължил да живее до смъртта ѝ. Не се извини. Тайлър не си спомняше ясно разговора, но познаваше баща си.

Когато напусна баща му, Гейбриела позволи на Уайът да ги посещава един месец през лятото и една седмица на Коледа и Великден. Тайлър нямаше представа защо баща му не се бори за родителските права. Ричард Макбрайд не даваше лесно своето. Искаше да попита Уайът, но така и не го направи.

Очакваше с нетърпение посещенията на Уайът и когато бяха малки, бяха приятели. И после изведнъж, щом навърши осемнайсет, брат му престана да идва. Тайлър знаеше, че той мрази баща им. Болеше го, че Уайът мрази и него.

Или поне тогава мислеше така. Връщането към спомените и зрелостта му подсказваха, че внезапното отдръпване на Уайът е свързано с баща им, а не с него, но пак се изненада, когато брат му съобщи, че се освобождава място за шериф, тъй като настоящият шериф изкарал тежък инфаркт и се налагало да се пенсионира.

Шарън беше починала и Тайлър трябваше да отглежда сам сина си, затова прие предложението. От семейството му бе останал само Уайът и искаше да си върне брата от детството. След двайсет месеца обаче все още не бяха постигнали голям напредък. Мъжете от фамилията Макбрайд не бяха приказливи, а за да решиш проблемите си, трябва да говориш за тях.

Той стана и отиде при Гросман, който правеше кафе.

– Наш кога каза, че ще разчисти пътя?

– Почистват го веднъж седмично от Монида до Лейквю, ако денят е ясен. Не могат да го сторят, докато виелицата не утихне.

Тайлър прокара пръсти през късо подстриганата си, черна коса. Изпита чувство на безсилие за пръв път, откакто бурята връхлетя следобед.

– Още не мога да свикна с времето тук – отбеляза той, сякаш това щеше да прогони безпокойството му. Можеше да вали сняг дни наред и после изведнъж небето да стане синьо, температурата да се повиши до плюс десет градуса и слънцето да превърне снега в киша.

– Бойскаутите са се срещнали в Лейквю и после са отишли със ски някъде край езерото Ъпър Ред Рок в някаква изоставена ферма – продължи той. – Проверка за тридневно оцеляване в зимни условия. Ще получат значки. Трябваше да се върнат утре, но времето се развали и остават там. – Съзнаваше, че казва очевидното, но думите го поуспокоиха. Помогнаха му да се съсредоточи. Уайът знаеше какво прави и щеше да пази момчетата, докато бурята преминеше. Имаха храна, вода и подслон.

"Джейсън е в добри ръце."

Мисълта обаче не го утеши.

– Северният път е затворен от три месеца – отбеляза Бони. – И няма начин да използваме моторните шейни в резервата, не само защото е защитена територия, но и е много блатисто. Въпреки че е замръзнало, сигурно има места с дълбока, незаледена вода. Но щом бурята премине, може да заобиколим с шейните падналата лавина на Южния път, да закараме припаси и лекар и да отидем във фермата или да се срещнем с Уайът някъде по средата на пътя.

– Дотогава следите на шейните ще бъдат заличени – рече Гросман. – Там има ограда. В зависимост от това къде са, ще трябва да минем по другия път, през прохода Ред Рок.

– Виелицата продължава – каза Тайлър. Усещаше всяка една от четирийсетте си години. – От Националната метеорологична служба съобщиха, че ще вилнее още два дни.

Теренът беше планински, предназначен за ски, лов и риболов. През най-красивите места в Америка лъкатушеха асфалтирани пътища и пътеки. Хората в Долината нямаше да бъдат изолирани дълго и бяха свикнали с капризите на времето през зимата. Обаче някой винаги изпадаше в беда. Миналата година – първата зима на Тайлър в Долината – един човек караше с бясна скорост моторната си шейна и се блъсна в ограда, затрупана от снега, когато неочаквано беше излязъл от пътеката. Нарани се и си счупи крака, не можеше да помръдне. Намериха го едва след два дни. Единственият начин да го измъкнат беше с моторна шейна.

Операцията беше паметна не само със спасяването на живота на Кайл Уъртингтън. Сега обаче Тайлър не можеше да си позволи да мисли за Джо. Тя беше закалена в много зими и можеше да се грижи за себе си. Той я прогони от съзнанието си и се загледа в картата, в мястото на северната страна на езерото Ъпър Ред Рок, където беше лагерът на Уайът, Джейсън и момчетата.

Групата можеше да се отправи на запад, да заобиколи езерото и да се върне в Лейквю по пътя, по който бяха дошли. Или пак на запад, към Елк Лейк Роуд. Там имаше няколко ранчо. Повечето жители на Долината заминаваха през зимата и в района оставаха десетина души. Уъртингтън живееха в североизточния край на Долината. Повечето земя в резервата беше тяхна собственост.

Или Уайът можеше да заведе момчетата на юг, край езерото, към хижа "Лосова глава", където живееха Джо и семейството ѝ.

Всеки преход щеше да бъде труден и можеха да потеглят едва сутринта. Уайът имаше богат опит в обучението по оцеляване в дивата пустош. Ако някой можеше да понесе отговорността за спасяването на сина му и другите момчета, това беше брат му Уайът Макбрайд. Но на Тайлър все още му беше трудно да повери безопасността на сина си на някого, особено на брат, когото не познаваше добре. Наперен, арогантен доведен брат, всезнайко.

Бойскаутите бяха подготвени за всякакви изпитания, но все пак бяха дванайсетгодишни момчета с един-единствен ръководител и се намираха в бедствено положение, на много километри от хора, които могат да им окажат помощ.

Били се приближи до картата и посочи:

– Ами тук? Може да прекосят потока тук и да стигнат до ранчото на Уъртингтън.

Тайлър се вгледа в картата. Очите му се задържаха на югозападната страна на езерото Ъпър Ред Рок.

Джо.

Искаше да ѝ се обади веднага, щом бурята се разрази, и да се увери, че тя и другите са добре. Джо обаче щеше да отговори, че няма страшно, защото е родена и израснала в Монтана и няма да се уплаши от "една лека буря".

Не че щеше да ѝ се обади. Тя му даде ясно да разбере, че между тях нищо няма да се получи. Тогава Тайлър не и повярва. Не ѝ вярваше и сега, но не можеше да я принуди да прозре истината. Тя живееше в измислен, трагичен свят и той не можеше да си съперничи с мъртвец. Отказваше да го стори.

И въпреки всичко не можеше да престане да мисли за нея. Тя му липсваше.

Ако обаче обаждането щеше да спаси сина му, Тайлър би пренебрегнал гордостта си и би се свързал с Джо. Миналата седмица Уайът му беше казал да го стори.

"Заварил си я неподготвена. Но не се отказвай от нея. Тя заслужава да бъде щастлива и колкото и да ми е неприятно да го призная, ти я правиш щастлива."

Уайът очевидно живееше в страната на чудесата. Тайлър бе разплакал Джо и се чувстваше ужасно.

– Бони?

– Опитвам да се свържа, шерифе.

И все още се ядосваше, че прибърза.

– Когато имаш възможност, би ли позвънила в хижа "Лосова глава"? – тихо попита той. – Уайът е само на няколко километра оттам. Вероятно утре ще се отправят към хижата, тъй като бурята няма да престане тази нощ.

Бони кимна.

– Разбира се, Тайлър.

В хижата имаше много място. Там щяха да се погрижат за момчетата, докато Тайлър пристигнеше и ги заведеше в домовете им.

– За колко време мислиш, че ще стигнат от изоставената ферма до хижа "Лосова глава"? – обърна се той към Гросман.

– Няма да тръгнат тази вечер. Трябват им най-малко четири часа, при това бърз ход.

– Всички имат ски.

– Да. Разстоянието е двайсет и пет километра. Зависи от времето. Ако се проясни, ще стигнат за няколко часа.

– Свързах се с Уайът – обади се Бони.

Тайлър се приближи до радиостанцията.

– Уайът, Тайлър е.

– Пак ли ме проверяваш?

Не реагира на въпроса му. Не си струваше да се заяжда с брат си. Беше все едно да спори с баща им и се опитваше да г© избегне, когато можеше. Уайът не беше жесток и отмъстителен като баща им, но обичаше да има пълен контрол и мразеше да го командват. Това не беше изненадващо, защото баща им беше шериф.

Тайлър съобщи на Уайът информацията за пътищата и преспите по пътеките, с която разполагаха.

– Прегледах картите и съм ти набелязал маршрут за утре.

– Аз също – отговори Уайът. Гласът му звучеше много отдалеч. – Отиваме в хижа "Лосова глава".

Тайлър се напрегна.

– Това е и моето предложение.

– Добре. Няма да се налага да оспорвам заповедите ти.

През двайсетте месеца, докато живееха в един и същи щат и се опитваха да подновят взаимоотношенията си, двамата приличаха на лосове, които си блъскат главите. Тайлър не знаеше как се стигна дотам. Когато бяха деца, те бяха приятели, въпреки че се виждаха само по няколко седмици в годината. И после... нищо.

– Как са момчетата?

– С висок дух. Накарах ги да работят. Ще изключа радиостанцията, за да пестя батериите, но на разсъмване ще се свържа с теб, преди да тръгнем. Ще вървим най-малко шест-седем часа, освен ако...

– Защо толкова дълго? Не би трябвало да ви отнеме повече от четири часа.

Бони вдигна телефона с първото позвъняване и направи знак на Тайлър.

– Шерифе – прошепна, – обажда се някакъв мъж. Не иска да каже името си и настоява да говори с шерифа.

Тайлър се намръщи. Вероятно беше някой луд, а в момента не искаше да отвлича вниманието си. Той вдигна пръст.

– Уайът, какво не е наред?

– Бен Уорд си счупи крака си. Сложих му временна шина и направих шейна да го теглим, но ще ни трябва време. Ще се обадя на Джо, ще я помоля да ни пресрещне и да качи Бен на моторна шейна.

– Ами ранчото на Уъртингтън?

– По-близо е, но не мога да закарам Бен там. Твърде стръмно и скалисто е. – Уайът се прокашля. – Налага се да се довериш, Тайлър.

Тайлър прокара ръка по лицето си. Доверие. "Доверието трябва да е взимно" – помисли си, но не каза нищо.

– Имам ти доверие, Уайът. Позволих ти да вземеш сина ми.

Само че Джейсън предпочиташе да играе видеоигри, отколкото да броди в дивата пустош. Донякъде все по-усамотеният му начин на живот, след като майка му почина, го накара да отиде сред природата. Тайлър искаше синът му да има семейство, а Уайът беше единственият им роднина. Но докато Тайлър и Уайът се оживяваха в суровите условия сред природата, Джейсън беше хлапе, израснало в Сан Диего и Далас и не познаваше природата.

– Ще се обадя точно в седем – добави Уайът.

– Ще бъда тук.

Тайлър изключи предавателя. Не разбираше защо реши да дойде тук и да създаде семейство. В Монтана той не само беше чужд човек, но и не се чувстваше близък с брат си. Защо се изненадваше? За последен път се бяха видели на погребението на баща им преди осем години, след други осем години, през които рядко бяха поддържали връзка. Тогава Тайлър се грижеше за малкото си дете, а Уайът правеше един Бог знае какво. Ясно беше обаче, че взаимоотношенията им не са същите, както когато бяха деца.

– Шерифе? Човекът на телефона.

Тайлър взе слушалката по-скоро за да не мисли за Уайът и Джейсън. Щом бурята утихнеше, щеше да отиде в хижа "Лосова глава" и да намери сина си.

– Шериф Макбрайд.

Последва дълго мълчание. Тайлър помисли, че връзката е прекъснала.

– Шерифе, В града ви има двама убийци.

– Убийци?

– Бегълци от "Сан Куентин".

– Кой се обажда?

Мъжът се закашля мъчително. Когато отново заговори, беше задъхан и не отвърна на въпроса.

– Не ми е ясно точно къде отиват, но знам, че е някъде близо до Дилън и търсят някаква жена.

– Коя?

– Не знам! Той не каза името ѝ. Но тя живее близо до Дилън.

– Това не ми помага много, господине. Градът не е чак толкова малък.

– По дяволите, важно е! – Непознатият отново се закашля.

– Къде се намирате в момента?

– В покрайнините на Покатело – след дълга пауза отговори мъжът и после пак млъкна. Говореше разсеяно и Тайлър беше убеден, че лъже. – Стана злополука.

– Претърпели сте злополука в Айдахо? Това е извън правомощията ми. Мога да ви свържа с...

– По дяволите, шерифе, ще ме изслушате ли? – Човекът дишаше тежко. – Двама мъже, избягали затворници от "Сан Куентин" на име Арън Дохърти и Дъг Чапман, са тръгнали да търсят жената, Дохърти каза, че тя го чакала, но не се познават. Красива е и е на около трийсет и пет години. Той има нейна снимка, изрязана от списание.

– Можете ли да я опишете?

– Бяла. Със светлокестенява коса и кафяви очи. Снимката е правена навън, на веранда. Вероятно къща. Зад жената се вижда огромна планинска верига. Облечена е в медночервен пуловер и джинсова пола. Шерифе, тя е в голяма опасност. Трябва да ги спрете. Арън Дохърти е извратен психопат. Страда от самозаблуди и ще я убие. А Чапман няма абсолютно никакви задръжки.

Тайлър записа имената и описанията. И мъжът говореше като душевноболен, но имаше и нещо друго. Изброяването на детайли говореше, че загадъчният човек казва истината, макар и не цялата.

– Господине, пътищата са затворени, с изключение на магистралата. Дори ако са тук, двамата не могат да стигнат до някое място, което не е близо до магистралата. И след като не знам коя е жената, не мога да я предупредя. Ще се обадя на...

– Изхвърлиха ме в девет. Колко е часът сега?

Тайлър погледна часовника си, намръщи се и почука с писалката си по бюрото.

– Седем и половина.

– Вечерта?

– Господине, нуждаете ли се от медицинска помощ? – Шерифът погледна Бони и ѝ направи знак да се приближи. – Веднага ще изпратя медицински екип. Моля ви,‘ обяснете ми къде се намирате. – Информацията не му трябваше, защото можеше да проследи обаждането, но искаше да държи човека на линията колкото е възможно по-дълго. Той подаде бележка на Бони. "Проследи обаждането."

– Макбрайд, трябва да ми повярвате. Жената е в опасност. Бил съм в безсъзнание по-дълго, отколкото мислех. – Отново настъпи мълчание. – Намерете я. Спасете я. Дохърти и Чапман са въоръжени и опасни. Имат най-малко два пистолета и нож. Обадете се на Магистралната полиция в Калифорния. На федералните власти. Казвам ви истината! Моля ви. Аз... – Непознатият пак се закашля. Гласът му се чуваше много отдалеч.

Връзката прекъсна Тайлър погледна телефона и се намръщи, а после описа жената на Бони.

– Познаваш ли я?

Тя поклати глава.

– Не мога да кажа. Мога да изброя десетина красиви жени под четирийсет години с кестеняви коси и кафяви очи.

Джо имаше светлокестенява коса и кафяви очи. Той отхвърли мисълта, въпреки че инстинктите му започнаха да го предупреждават.

– Снимката на коя от тях биха публикували в списание?

За Джо имаше статия в списание преди две години. Тайлър беше виждал поставените в рамка страници в хижата на дядо ѝ.

"По дяволите, как беше облечена на снимката?"

Не можеше да си спомни. Но фотографията беше правена навън, на верандата на хижата на дядо ѝ.

– Не знам. Какво списание? За ранчо? Ваканционна брошура?

– Мислиш ли, че ще можеш да отидеш в библиотеката и да видиш какво ще намериш?

Не, не беше Джо. Защо някакъв психопат от "Куентин" ще я търси?

– Затворена е, но съм убедена, че Сали ще ми отвори. Може да вляза чак утре.

– Направи го веднага, щом можеш. Благодаря ти. Не мога да сторя нищо, докато не разбера коя е мишената на убийците. Ако изобщо са тук. Ако са успели да пристигнат преди бурята.

Имаше много "ако", а в момента Тайлър трябваше да върши далеч по-важни неща. И все пак...

"Мислиш само за Джо. Знаеш ли колко много други жени в района имат светлокестеняви коси?"

– Разбери откъде се обади мъжът, а след това се свържи с хижата.

Беше му нужна повече информация, но още по-силно искаше да говори с Джо и да се увери, че всичко е наред.

Въпреки желанието си да ѝ се обади, не го направи. След последния им разговор...

– Не искаш ли ти да им позвъниш?

Бони не беше глупава. Знаеше, че той отбягва Джо.

– Ще говоря с тях, но първо трябва да проверя нещо, което непознатият каза.

Тайлър излезе от командния център и отиде в кабинета си. Разбира се, че беше чул за земетресението в Калифорния, но "Сан Куентин" се намираше на хиляда и петстотин километра и не смяташе, че бегълците от затвора са стигнали до Долината.

Имената им обаче му бяха познати.

Той прерови записките си и измъкна една от Федералното бюро за разследване. Избягалите затворници бяха дванайсет. Всички освен трима бяха убити или заловени.

Дъглас Реймън Чапман, трийсет и седем годишен, стар познайник на полицията. Осъден преди шест години за три убийства. Съпругата, приятелката и шефът му бяха убити в една и съща седмица. Чапман имаше дълъг списък с прояви на насилие – сбивания в барове, три ареста и шест месеца затвор за нападение. Един ден обаче, изглежда, беше превъртял. Чапман беше инженер от град Санта Клара и бе ударил шефа си с гаечен ключ, а после беше изхвърлил изпадналия в безсъзнание човек в басейна на завод за преработка на отпадъци. Мъжът се беше удавил и трупът почти се беше разложил, когато го бяха открили.

Арън Кристофър Дохърти, трийсет и три годишен, бивш строителен работник, осъден преди седем години за убийството на актрисата Ребека Оливър. Беше я обезобразил два месеца, преди да я убие пред дома ѝ в Малибу, Калифорния.

Имаше пространна биографична справка за Чапман и Дохърти – известни съучастници, градовете, в които са родени, и подробности за престъпленията им. Но за третия избягал затворник, който все още беше на свобода, нямаше почти нищо.

"Томас Джеймс О'Брайън, петдесет и седем годишен, ръст метър и осемдесет. Тегло деветдесет килограма. Черна, прошарена коса. Сини очи. Осъден за две предумишлени убийства."

Нищо повече. Никакви подробности за престъпленията му, нито дори къде са извършени. Тайлър предположи, че са станали в Калифорния, тъй като О'Брайън беше затворен в "Сан Куентин".

Ако мъжът по телефона говореше истината, докъде бяха стигнали двамата бегълци в бурята вчера? Щеше да помогне, ако Тайлър знаеше накъде са се отправили – нещо конкретно, отколкото само "близо до Дилън".

Анонимният информатор говореше като душевноболен. Вероятно изпращаше Тайлър за зелен хайвер. Но ако казваше истината, Тайлър трябваше да открие и да опази не само групата бойскаути.

Бони почука на вратата и влезе.

– Имам информация за обаждането, шерифе.

– Казвай.

– Няма да ти хареса. Обаждането е било от мобилен телефон за еднократна употреба с кода на Айдахо фолс, но това е всичко, което знаем.

Мобилен телефон за еднократна употреба. Обща представа за района.

– Благодаря, Бони.

Тайлър отново погледна записките си от съобщението на ФБР, вдигна телефонната слушалка и набра номера за връзка с Бюрото.

– Обажда се шерифът Тайлър Макбрайд от окръг Бийвърхед, Монтана. Трябва да разговарям с дежурния агент за вероятно забелязване на избягал затворник.

"Кестенява коса, кафяви очи."

Докато чакаше да го свържат, той се опита да си представи Джо Сътън такава, каквато я видя за пръв път. Никога нямаше да я забрави.

Беше първата му официална операция по издирване и спасяване, откакто стана шериф.

Кайл Уъртингтън караше новата си поларис драгън 700 и се беше блъснал в ограда, почти затрупана от снега. Беше излетял от шейната и си бе счупил крака. Моторната му шейна се беше разбила на стотина метра и цял ден бе пълзял до нея, за да се обади по радиостанцията. Беше останал без сили и от време на време губеше съзнание.

Тайлър поддържа връзка с него няколко часа. Караше го да говори, докато шофираше към Лейквю, за да се срещне със спасителния екип в ранчото на Сам Наш. Наш беше кореняк, внук на един от основателите на града. Повечето жители на някога процъфтяващата общност се бяха преместили и бяха останали шепа хора. Наш беше единственият, който му помогна, когато Тайлър стана шериф.

Джо Сътън вече беше там. Стоеше в кухнята на Наш и издаваше заповеди. Светлокестенявите ѝ коси бяха прибрани на тила и падналите около лицето ѝ къдрици омекотяваха изражението ѝ. Очите ѝ бяха тъмни като разтопен шоколад. Нещо в нея...

– Кайл е някъде тук – Тя забоде карфици на закачената на стената карта, – Екип А, който ще водя аз, ще се приближи от изток. Екип Б под ръководството на Уайът Макбрайд ще подходи от запад и единият от нас ще го намери. Трябва ми лекар във всеки екип.

Джо срещна погледа на Тайлър и наклони глава на една страна.

– Вие трябва да сте новият шериф. Бих ви познала навсякъде.

Изведнъж всички се втренчиха в него и той смутено пристъпи от крак на крак. Петнайсет години беше служил като горски пазач в Тексас, но в момента се почувства абсолютно неопитен.

Жената продължаваше да го гледа. Тъмните ѝ очи го пронизваха. Усмихваше се.

– Макбрайд – измърмори тя. – Знаете ли да карате?

Той не разбра за какво говори тя, затова не отговори.

– Моторна шейна.

Тайлър кимна.

– Освен това мога да оказвам първа помощ.

Тя учудено повдигна вежди.

– Може да дойдете с моя екип.

Уайът, който стоеше в отсрещната страна на кухнята, се засмя. На Тайлър не му харесваше да бъде външен човек.

– Проблем ли имаш, Уайът? – неочаквано попита Джо. – Мислех, че ще предадеш командването тази година или си го искаш обратно? Знам, че ти е трудно да отстъпиш контрола.

Уайът се прокашля.

– Не, скъпа. Ти се справяш отлично.

Тя завъртя очи.

– Всички са наясно къде отиват и какво трябва да правят, нали?

Останалите кимнаха и зададоха няколко въпроса, на които тя отговори компетентно. После Тайлър и Джо излязоха заедно с четирима други човека от екипа и започнаха да приготвят шейните.

– Джо Сътън. – Тя протегна ръка и той я стисна.

– Тайлър Макбрайд.

Джо се усмихна.

– Знам. Уайът ми разказа за вас.

– И въпреки това говорите с мен?

– Не обърнах внимание на някои от определенията му. Все едно си говореше сам, когато ви нарече арогантен всезнайко.

Тайлър се разсмя сърдечно за пръв път след пристигането си в Монтана преди осем месеца.

– Познавате брат ми.

– Приятели сме отдавна Добър човек е, въпреки че се перчи.

Той кимна. Двамата с Уайът бяха близки... някога. И всъщност какво друго освен времето и разстоянието ги бяха разделили? Надяваше се да възобновят приятелството си, но не тръпнеше в очакване. В края на краищата, сега бяха зрели хора и всеки имаше своите проблеми.

– Хайде да намерим Кайл. Знам пряк път.

Той се намръщи.

– Мислех, че екип А ще се приближи от изток.

– Да, но имам нова поларис. Изпробвам я за фирмата. Прототип. Трябва да проверя какво може.

– Ами ние, останалите?

– Ще ме настигнете. – Тя му намигна.

Да, в нея определено имаше нещо, което привлече Тайлър като пчела към мед. С удоволствие ѝ позволи да поеме командването по спасяването на Кайл Уъртингтън само за да я види как действа.

– Шерифе?

Тайлър разтърси глава, съсредоточи се върху телефонния разговор и погледна часовника. Чакаше вече осем минути.

– Обажда се Макбрайд.

– Специален агент Ханс Виго. Странно е, че се обаждате, защото съм в хотел в Айдахо фолс, на не повече от час и нещо път от вас.

– Странно е – мрачно се съгласи Тайлър. – Тогава знаете защо се обаждам, нали?

– От щаба казаха, че имате информация за трима избягали затворници, които проследихме от "Сан Куентин".

– Двама – поправи го той. – Дъглас Чапман и Арън Дохърти. – Той разказа на агента на фБР за анонимното телефонно обаждане.

– О'Брайън – измърмори Виго.

– Моля?

– Ще ви обясня всичко, когато дойда при вас. Ще пристигна рано сутринта, шерифе,

– Колкото е възможно по-рано, защото щом се съмне, тръгвам към Долината.