Опасна близост

Двайсет и трета глава

Тайлър седеше в антрето и чешеше санбернара зад ушите. Мислеше. Работеше само една шейна, а той искаше да намери Джо.

Позволи на Наш да заведе Уайът от другата страна на прохода Ред Рок, където щеше да ги посрещне спасителният хеликоптер и да закара брат му в най-близката болница.

Това беше най-трудното решение, което беше взимал през живота си. Но ако скоро не получеше медицинска помощ, Уайът щеше да умре. Вдигна висока температура и от време на време изпадаше в безсъзнание.

Снощи разговаряха, а сега...

– По дяволите – измърмори той.

Ханс излезе от кабинета.

– Дохърти се обажда.

Тайлър скочи и стресна кучето.

– Какво каза? – попита и тръгна към кабинета.

– Иска да говори с теб.

Тайлър кимна, пое дълбоко дъх и взе предавателя.

– Шерифът Макбрайд.

– Искам транспорт – хеликоптер – да ни изкара от Долината.

– Знаеш, че не мога да го направя.

Ханс Виго бе доближил ухо до предавателя, за да слуша разговора.

– Нямаш избор. Имам две заложнички и докато двамата с Дъг сме на свобода, няма да ги видиш отново.

– Искам да говоря с Джо.

– Джо? Така ли я наричаш? Защо не госпожа Сътън?

– Не знам какво имаш предвид.

– Стой далеч от нея, шерифе. Тя не е твоя.

– Джо не е на никого. Тя не е имущество.

– Моя е. И го знае. Написа книги за мен. И сега иска да бъде с мен, особено след като разбра какво съм сторил за нея.

Ханс направи знак на Тайлър да накара Дохърти да говори на тази тема.

– Убил си Линкълн Барне заради нея – рече шерифът.

– Той беше зъл. Неандерталец. Обвиняваше Джоана, че му е отнела Трикси. Но аз разбрах истината. Една жена се нуждае от мъж, който да се грижи за нея. Да я обича. Да ѝ дава каквото иска. Линк беше лош и склонен към насилие човек. Хубаво е, че е мъртъв. И без това все някога щеше да умре. Аз само ускорих нещата.

– Разбирам.

– Съмнявам се.

– Наистина разбирам. И аз бих убил Линкълн Барне заради онова, което направи. Ти не си като него, Арън. Много по-добър си. Все още не си убил никого. Това ще бъде в твоя полза пред властите на затвора.

– Искаш да ме изпратиш там. Още имам смъртна присъда. Ще бъда мъртъв до две години.

"Предложи му сделка" – написа Ханс на лист хартия.

– Ами, ако издействам да те преместят другаде? Във федерален затвор? Някое място, по-хубаво от "Куентин".

– Не искам да се връщам в никой затвор, а да живея спокойно с Джоана.

Тайлър стисна предавателя, но гласът му остана безизразен.

– Трябва да говоря с нея, за да се уверя, че е жива, преди да преговаряме.

– Не. Нямам ти доверие. Можеш да говориш със сестра ѝ.

Миг по-късно от предавателя се разнесе пискливият, нервен глас на Трикси:

– Тайлър?

– Добре ли си? А Джо?

– Добре сме.

Беше ужасена, но Трикси беше много по-напрегната от Джо. По дяволите, Тайлър искаше да чуе Джо и да се увери, че е невредима.

– Докоснаха ли ви? Нараниха ли ви?

– Не...

Дохърти грабна предавателя:

– Достатъчно. Знаеш, че са живи и здрави и няма да нараня Джоана. Простих ѝ, въпреки че вчера се опита да ме убие, защото така постъпваш, когато обичаш някого.

Сърцето на Тайлър се сви. "Така постъпваш, когато обичаш някого."

– Какво искаш? – тихо попита той.

– Хеликоптер. След два часа. В Научната база "Ред Рок".

– Ще пуснеш ли Джо и Трикси?

– След като напуснем Долината.

Тайлър знаеше, че той няма намерение да пуска Джо.

– Имам предложение.

– Не си в положение да преговаряш, шерифе.

– Аз ще ви бъда заложник. Пуснете Джо и сестра ѝ и вземете мен.

– Не съм глупак, шерифе. Ако хеликоптерът не дойде, Трикси Уебър ще умре.

– Арън, слушай...

Престъпникът изключи предавателя.

Тайлър удари с юмрук по масата.

– Не мога да позволя да качат Джо и Трикси на хеликоптера. – Той прокара пръст по картата на стената и намери Научната база-. – Това е била крайната цел на Дохърти вчера. Тръгнаха преди по-малко от два часа, но тъй като времето е ясно, се придвижват по-лесно с шейните. Бързо ще стигнат до Научната база.

– Не са там – обади се Ханс.

– Защо мислиш така?

– Защото "Поларис" е в Лейквю – отвърна Карл Уебър. – Системата за сателитно проследяване обхваща радиус само от три километра и те са в ранчото на Наш.

– В дома на Наш? – учуди се шерифът. – Осигуряват си подслон, храна, вода и припаси. Може да заредят с гориво и да отидат навсякъде, дори извън Долината. Докато ние се мотаем и изпращаме всички в базата, те имат време да се измъкнат.

– Освен ако не смятат да отидат в базата, когато разберат, че хеликоптерът е излетял.

Тайлър поклати глава.

– Дохърти не желае други хора около себе си. Не вярва на никого – на пилота, на мен, нито дори на Джо. Иска да се измъкнат от Долината и да поеме контрола в свои ръце. Джо няма да рискува живота на Трикси или на някой невинен свидетел и се преструва, че участва в играта му.

– Може би – съгласи се Виго – тя го е убедила да отидат в дома на Наш, защото знае за джипиеса. Докато се преструва, че играе по свирката му, нищо лошо няма да ѝ се случи. Но ако Дохърти заподозре, че го лъже...

Не беше необходимо да довършва мисълта си. Тайлър знаеше, че ако Дохърти се вбеси, Джо ще умре първа.

– Мич, на какво разстояние можем да се приближим до Лейквю с шейната?

– На не повече от три километра. Ако чуят мотора, ще помислят, че отиваме в базата, но ако се приближим, ще разберат, че ги преследваме.

– Карл, остани на линия с джипиеса. Искам да знам, ако шейните потеглят. Мич, с теб ще тръгнем с първата шейна, която е на разположение. Караш ли ски?

– Отдавна не съм карал.

– Вземи един чифт и ще се упражняваш. Ще се приближим със ски на три километра. Гросман и Дънкан могат да вземат втората шейна, ако успеят да я поправят. Ханс, ще останеш ли тук; хижата ще бъде нещо като команден център?

– Да. От Хелена ми съобщиха, че са тръгнали. Ще бъдат тук след по-малко от два часа.

– Добре. Поддържай връзка с мен и ще ти кажа къде да кацне хеликоптерът. Крейг и Шон Ман могат да се грижат за децата. Искам всички да стоят в апартамента на Карл. Да отидем да видим докъде е стигнал Портър с шейните.

Дохърти и Чапман се караха за всичко. Спореха дали да завържат Джо и сестра ѝ. Дохърти отказа, но Дъг държеше на това. Искаше да ги заключат в мазето, но Арън не се съгласи с думите "Нуждая се от Джоана". Дохърти настояваше да тръгнат незабавно, а Чапман заяви, че трябва да имат сигурен план, преди отново да излязат. "Навън е минус шест градуса, по дяволите!" – възрази Чапман, след като погледна термометъра.

Дохърти отстъпи и завързаха пленничките си гръб до гръб на столове в кухнята, но продължи да убеждава Дъг да потеглят веднага.

– Трябва да заредим бензин и се нуждаем от план – заяви Чапман.

– Ти зареди шейните, а аз ще разгледам картите. И когато се върнеш, ще имам план и ще тръгнем.

– По дяволите, Арън, не искам отново да излизам навън.

– Все някога ще се наложи да излезем, при това скоро. Трябва да изминем петдесет и пет километра, за да стигнем до Монида, който е нещо като запустял град. Но сигурно ще успеем да откраднем кола там.

– Да, този план ми харесва.

Арън не преставаше да крачи напред-назад.

– Щом вземем кола, ще се отправим на юг.

– Да, на юг. На топло. А откъде ще намерим пари?

– Ще претърся къщата. Трябва да има нещо ценно. Може би пари или бижута.

– И оръжия – добави Дъг.

– Е, споразумяхме ли се? Ти зареди с бензин, а аз ще намеря пари, и тръгваме.

Чапман с нежелание облече скиорското яке.

– Стига никога повече да не виждам, усещам или вдишвам сняг.

Докато излизаше, прокара ръка по гърдите на Трикси.

– Хубави са, кукло – отбеляза и ѝ намигна.

– Кретен – измърмори под нос Дохърти, когато Чапман се отдалечи.

Джо следеше разговора с привидно безразличие, но всъщност се опитваше да измисли начин да настрои двамата мъже един срещу друг. Дохърти не харесваше Дъг. Дали заради мръсните му приказки? Или заради склонността към насилие? Начинът, по който се държеше е Трикси? Беше чула разговора по предавателя между Арън и Тайлър. Вярно, Дохърти не беше убил никого. Простреля Уайът, но това беше, защото той се опита да му попречи да вземе Джо. Чапман беше убил Грег и Вики Троцки без определена причина, просто защото скучаеше.

Как можеше да използва информацията в своя полза? Тайлър и другите сигурно още не бяха тръгнали. Щяха да им трябват най-малко четирийсет минути с бясна скорост с моторните шейни, за да стигнат до дома на Наш, но нямаше да се приближат. Щяха да изминат останалото разстояние пеша или със ски, за да не ги чуят, и това щеше да добави още минути. Тя нямаше представа каква беше повредата в шейните. Вероятно нямаше да могат да ги поправят и щеше да се наложи да изминат със ски целия път и да изгубят твърде много време.

Джо трябваше да забави престъпниците и да осигури на Тайлър време да стигне до тях.

– Арън? – попита тя.

Той престана да разглежда картата, приближи се, приклекна до нея и докосна лицето ѝ. Джо преглътна, положи усилия да не се отдръпне и се усмихна.

– Дъг не ми харесва.

– Той е много полезен в определени ситуации.

– Груб е. Докосна неприлично Трикси. Не ми харесва начинът, по който я гледа. Мисля, че ще я нарани.

Трикси изохка. Не се преструваше, защото трепереше неудържимо, но моментът беше подходящ.

– Няма да му позволя. Но защо те е грижа за нея?

– Тя е моя сестра.

– Ти прощаваш много по-лесно от мен.

Джо искаше да му каже, че не знае нищо за семейството им, но престорено смирено наведе глава.

– Не ми харесва и начинът, по който гледа и мен.

Дохърти настръхна. Сграбчи крака ѝ и го стисна.

Съдейки по изражението му, той не съзнаваше, че я наранява. Тя пренебрегна болката.

– Гледа те? – бавно попита Арън.

– Да.

– Ще го убия, преди да те е докоснал. Знаеш го, нали?

Джо повдигна рамене.

– Искам да ти вярвам, но...

Той се намръщи.

– Говоря истината от самото начало.

– Каза, че името ти е Джон Милър.

– Защото исках да ме опознаеш, преди да ти разкажа всичко.

Тя не беше сигурна къде е сгрешила, но Арън вече не се държеше толкова приятелски с нея. Какво каза, че го ядоса? Какво можеше да каже, за да го превърне отново в мил и загрижен любим?

– Вярвам ти. Само исках да знам.

Той кимна и я погледна в очите. Наведе се и устните му почти докоснаха нейните. Джо извърна глава. Направи го инстинктивно, не можа да се сдържи. Ако беше предупредена, вероятно щеше дори да го целуне, но той я изненада.

Дохърти хвана главата ѝ и я обърна с лице към себе си.

– Няма да ми отказваш онова, което е мое. Вероятно разбираш, че така е най-добре. Тук си обвързана с много неща и хора. Трябва да избягаме, за да бъдем заедно. Но сега, когато сме сами, няма да извръщаш глава.

Той я целуна. Джо не се отдръпна, защото се уплаши, че Дохърти ще направи нещо по-лошо. Китките ѝ опънаха въжетата. Пръстите ѝ се опитаха да развържат възлите, които обаче бяха здраво стегнати.

– Няма да те нараня – прошепна в ухото ѝ Арън, – освен ако отново не ми измениш. Простих ти за вчера, но няма да ти простя за днес. Няма да ти дам трети шанс.

Стана и излезе от кухнята.

– Трикси – промълви Джо, когато чу, че той слиза по стълбите, – можеш ли да разхлабиш възлите?

– Какви ги вършиш? Играеш си с него. Не го прави. Не си играй. Те ще ни убият. Първо ще ни изнасилят и после ще ни убият! – Сестра ѝ щеше да изпадне в истерия.

Джо не се съмняваше, че Дъг Чапман ще изнасили едната или и двете. Вярваше обаче, че Арън Дохърти не иска да ги изнасили. Желанието му беше Джоана да бъде негова приятелка и съпруга. Докато играеше тази роля, тя беше в безопасност.

Не беше сигурна какви са всичките правила на играта, нито дали той ще ги промени неочаквано, но беше убедена, че Тайлър ще ги открие, ако останат в дома на Наш, а ако тръгнат, шансовете им за оцеляване ще намалеят.

– Трикси, слушай – продължи, като се ослушваше за движение по стълбите или звук от отваряне на врата. – Тайлър ще ни намери, но трябва да забавим престъпниците.

– Той мисли, че сме в базата!

– Тихо. "Поларис" има сателитна система за проследяване. Инсталирахме я миналата година, спомняш ли си?

– Наистина ли мислиш, че ще ни намерят? – попита Трикси след дълго мълчание.

– Да. Но трябва да се преструваме, че се подчиняваме на убийците. Още съвсем малко. Можеш ли да разхлабиш възлите? Помогни ми. Трябва да се развържем. Ако успеем, знам къде Наш държи оръжията си.

– Ще се опитам.

– Ако не можем, не се съпротивлявай и ги бави.

– Не знам дали ще мога да го направя. Онзи тип е толкова противен. Но Арън ме плаши още повече. Говори нормално, но погледът му е безумен.

Джо знаеше какво има предвид сестра ѝ. Арън Дохърти беше безличен и говореше спокойно, но думите и видът му... Надяваше се, че ще успее да се справи с него. Припомни си какво беше научила предишната нощ от агент Виго. Как Арън много пъти е бил изоставян от майка си при роднини и приятели в цялата страна.

Коя майка би постъпила така с детето си? Можеше ли да бъде толкова студена, че да го оставя седмици и дори месеци?

Джо никога не бе оставяла сина си. Опита се да си представи как се е чувствал Арън, докато расте без баща и с майка, която се появява и изчезва от живота му, когато поиска, и отсъства от рождените му дни и училищните празници. Тими обичаше футбола и Джо и Кен ходеха на всеки мач. Джо присъстваше и на повечето му тренировки. Разбира се, когато крайният срок за предаването на поредния ѝ роман наближеше, носеше лаптопа си на игрището и пишеше, докато момчетата ритаха топката или се боричкаха, но обичаше да гледа сина си.

Опита се да изпита съчувствие към Арън, но ѝ беше трудно. Той простреля Уайът и го остави насред дивата пустош. Отвлече нея и Трикси не само като заложници, но и защото беше обсебен от Джо. И беше убил Линкълн Барне от погрешно разбрано чувство, че отмъщава за нея.

Не ѝ беше приятно, че убийството на Линк я радва. Когато го осъдиха на смърт, изпита смесени чувства, предимно заради Лия. Детето не беше виновно за нищо и не заслужаваше да носи позорното клеймо, че баща ѝ е убиец.

Ето защо не говореше на тази тема. Не говореше с Лия и за Кен и Тим, с изключение само на няколко думи. Не беше честно към Лия. Момиченцето обичаше Кен и обожаваше братовчед си Тим. Имаше и хубави, и лоши спомени.

Джо трябваше да споделя повече хубави спомени с племенницата си, за да запомни Тим не като момчето, застреляно от баща ѝ, а като братовчеда, с когото е играла футбол и видеоигри.

И Джо трябваше да си спомня хубавите мигове, а не последния ден.

– Извинявай – каза на Трикси.

– За какво? Ти си силна. Не знам как го правиш.

– Съжалявам, че те накарах да се чувстваш виновна за убийството на Кен и Тим. Вината не е твоя, но мисля, че подсъзнателно съм те обвинявала. Не е честно. Не си искала Линкълн Барне да е насилник и убиец, нито да идва в дома ни. Ти се криеше, за да спасиш живота си, но той те намери. Аз съм виновна.

– Не, Джо, моля те...

– Слушай, Трикси. Говоря сериозно. Линк е бил обсебен от теб. Осъзнах го едва сега, докато наблюдавах Арън. Това не е нормално. Линк е бил психопат. Щял е да те преследва, където и да отидеш. Ако се беше върнала в Долината, щеше да дойде тук. Трябваше да изведа децата или да бъда по-внимателна... – Потрепери и си пое дълбоко дъх. – Ти си моя сестра, Трикси. Обичам те.

– Господи, Джо, не заслужавам прошката ти...

– Тихо. – На Джо ѝ се стори, че вратата се отвори. Миг по-късно се тресна и двете с Трикси подскочиха.

– Арън! – извика Чапман.

– Горе съм – чу се приглушен отговор. – Намерих оръжия.

– Добре.

Чапман влезе в кухнята.

– Виж ти! Двете сестри самички.

Той възседна Джо на стола. Тя усети противния му дъх и студените му ръце на врата си.

– Хубавица си, Джо. Красавица. Хубав задник, хубави гърди и красиво лице. Арън не иска да те споделя, но може би няма да е непрекъснато тук, по дяволите! Може да се позабавляваме, само ти и аз. – Чапман потърка пениса си в нея и я целуна по устните. Тя извърна лице и той се изсмя в ухото ѝ. – И без това не обичам много да се целувам. Но определено обичам завързани и безпомощни жени.

Бръкна под пуловера ѝ и ощипа зърната на гърдите ѝ. От очите на Джо потекоха сълзи от болка.

И двамата едновременно чуха стъпките по стълбището. Чапман скочи и направи същото с Трикси. Целуваше я, когато Дохърти влезе.

На лицето на Арън се изписа отвращение.

– Стани от нея, Дъг. Почакай, докато се измъкнем оттук. Готови ли са моторните шейни?

– Заредени са и чакат в гаража.

– Защо не ги докара пред къщата?

Чапман стана. Трикси хлипаше.

– Всичко е наред – прошепна Джо, въпреки че не го вярваше напълно.

"Забави ги, по дяволите! Измисли нещо!"

– Защото съм ужасно уморен и ми е студено – отговори Дъг. – Хайде първо да ядем и да съберем сили, щом ще пътуваме още час и нещо.

– Арън, неприятно ми е да ти го кажа, но съм съгласна с него – обади се Джо. – В Монида няма нищо. Вероятно дълго време няма да намерим храна или нещо друго. – Той, изглежда, не беше съгласен с нея и тя добави: – Не съм яла цял ден, Арън, и най-после апетитът ми се възвърна.

Той докосна леко лицето ѝ и тя се усмихна. Надяваше се, че има сърдечен и приятелски вид, но всъщност искаше да се изплюе в лицето му.

– За теб, моя любов. Двайсет минути. Само толкова. И после трябва да тръгваме.