Опасна близост

Двайсет и четвърта глава

Тайлър и Мич бяха в едната шейна, а помощник-шерифите Гросман и Дънкан – в другата. Караха по пресните следи в снега, оставени от двамата убийци, които бяха отвлекли Джо и Трикси. Специалните части бяха тръгнали, но щяха да пристигнат след два часа. Тайлър не можеше да чака толкова дълго. Не знаеше защо Дохърти излъга къде се намират. Или може би беше казал, че са в базата и щеше да се обади в последната минута да изпратят хеликоптера на друго място.

Ханс Виго щеше да ги предупреди по предавателя, ако шейните започнеха да се движат. В момента бяха в ранчото на Сам Наш. Не можеха да използват други превозни средства. Джипът на Наш не можеше да върви по дебела снежна покривка.

Наш имаше и снегорин, но се движеше бавно. Дори ако Чапман, който имаше технически познания, разбереше как да го подкара, Тайлър не мислеше, че биха рискували да тръгнат с нещо, движещо се толкова бавно.

Дохърти или смяташе да се срещнат в базата, след като разбереше, че хеликоптерът идва, или нямаше намерение да се срещат и печелеше време, за да избяга.

Престъпниците нямаха оръжия, но в дома на Наш можеха да си набавят цял арсенал. Наш имаше няколко пушки. Беше взел само една, когато дойде в хижата вчера.

Небето беше по-скоро синьо, отколкото сиво и въпреки че езеро Ъпър Ред Рок се намираше на няколко километра, Тайлър виждаше как слънцето се отразява в спокойните води. Езерото беше дълбоко и през зимата замръзваха само два-три сантиметра от повърхността.

Макар че водата беше идеална, с температура около плюс един градус според прогнозите, Карл Уебър каза, че вероятно скоро ще се разрази буря. От Метеорологичната служба я предвиждаха след двайсет и четири часа, но той вярваше на преценката на Карл, защото бе преживял безброй изненадващи бури.

Стигнаха на три километра от ранчото на Наш, спряха и слязоха от шейните. Дойдоха бързо, защото видимостта беше добра и Чапман и Дохърти бяха оставили ясни следи.

Четиримата мъже сложиха ските. Всички имаха предаватели, а Тайлър носеше и преносимата радиостанция, за да поддържа връзка с хижата. Не можеха да се движат бързо като с моторните шейни, но се пързаляха с десетина километра в час. Тайлър се зарадва, че е опреснил уменията си в зимните спортове, откакто се премести в Монтана, иначе щеше да се влачи отзад.

След двайсетина минути видяха ранчото на Наш. Прецениха положението и измислиха план за нападение, без да поставят Джо и Трикси в по-голяма опасност, отколкото вече бяха.

Бим!

Джо подскочи, когато стенният часовник във всекидневната на Наш обяви часа. Плътният звук отекна в главата ѝ. Разбира се, беше идвала много пъти и бе чувала печалния звук, но днес ѝ прозвуча особено зловещо.

– Време е да тръгваме – каза Дохърти и развърза пленничките.

Дали Тайлър бе имал достатъчно време да проследи джипиеса в моторната шейна и да стигне до ранчото? Стори ѝ се, че чу бръмчене на моторни шейни в далечината, но после спря или може би завиха.

Бам!

Беше ли повярвал Тайлър на Дохърти, когато му каза, че иска хеликоптерът да ги вземе от Научната база? Натам ли се бяха отправили? Може би не бяха включили проследяващото устройство или нямаше сигнал.

А вероятно дядо ѝ беше забравил, че са монтирали джипиеси на шейните, а Портър беше сериозно ранен и не си спомняше.

– Моля ви, пуснете ни! – обади се Трикси. – Ще заминете, а ние няма да кажем на никого. Оставете ни тук и тръгвайте.

– Само ще ви забавим – добави Джо.

– Вие сте заложнички, сладурани – ухили се Дъг Чапман. – Няма да ви освободим скоро.

Арън се загледа в Джо. На лицето му беше изписано странно изражение. Беше ли издала неволно истинските си чувства?

Бим!

– Всичко ще бъде наред – каза ѝ той.

– Не! – извика Трикси, когато Чапман я сграбчи.

Дохърти я изгледа с отвращение.

– Ти не ни трябваш – заяви и насочи пистолета си към нея.

Джо изкрещя и се опита да застане между Дохърти и оръжието, но той я стисна за рамото толкова силно, че кръвообращението ѝ се забави.

– Какви ги вършиш?

– Наистина не знаеш какво е направила, нали? – попита Арън.

Бам!

– Арън – рече Джо. Очите ѝ се стрелкаха между Дохърти и Трикси. Защо искаше да убие сестра ѝ? Толкова ненормален ли беше, че убиваше наред, без да му мигне окото?

"Какво си мислиш, Джо? Убил е Ребека Оливър, защото не е отвърнала на чувствата му. Ще убие и теб. Не можеш да вярваш на всичко, което ти казва."

– Трикси? Ти ли ще ѝ кажеш или аз?

– Престани, Арън – заповяда Джо.

Чапман се наведе и я удари. Джо щеше да падне, ако Дохърти не я беше хванал.

– Нея докосвай отново – каза Арън и насочи пистолета към Дъг.

– Позволяваш на кучката да те командва? – попита Чапман, разгневен, че е на прицел.

Бим!

– Не я наричай кучка. Ще се държиш с нея с уважение.

– Тя те мами, Арън. Разиграва те цял ден.

Дохърти замига бързо.

– Всичко ще се оправи, след като се махнем оттук.

– Тогава какво чакаш?

– Искам Трикси да каже истината поне веднъж в живота си.

Бам!

Трикси поклати глава.

– Ти не ме познаваш. Не знаеш нищо за мен! Остави ме на мира!

– Бях съсед по килия на Линкълн Барне. Знам много за теб, Трикси. Повече, отколкото си разказала на сестра си.

– Млъкни! – Тя се нахвърли върху него, но Чапман я сграбчи и я задържа.

– Какво правиш, Арън? Да се махаме оттук.

– Не и докато Трикси не каже на Джоана истината.

Джо поглеждаше ту Дохърти, ту сестра си. Лицето на Трикси изразяваше нещо. На Джо ѝ се догади и към гърлото ѝ се надигнаха киселини. Не искаше да вярва на Дохърти. Той беше убиец и я бе отвлякъл, но...

Не. Нямаше да се поддаде на желанието си да притисне Трикси.

– Остави я на мира – тихо каза тя. – Моля те, Арън.

Бим!

Дохърти се обърна към нея и докосна лицето ѝ с дулото на пистолета. Изражението му беше нежно, почти любящо.

– Не желая да има тайни между нас, Джоана.

– Престани, Арън. Да тръгваме.

В съзнанието ѝ прозвуча тънко гласче. Искаше да разбере каква тайна знае Дохърти за сестра ѝ. Всичките ѝ съмнения и страхове се завърнаха.

"Не, Джо, не го прави. Тя е твоя сестра. Майка на Лия. Не можеш да върнеш миналото и да си вземеш отнетото. Просто забрави..."

Но съмненията, които изпитваше от четири години, се засилиха. Тя погледна Трикси, без да пророни дума.

По лицето на сестра ѝ се стичаха сълзи.

– Съжалявам, Джо.

Вам!

– Кажи ѝ! – изкрещя Дохърти и Джо подскочи. – Кажи ѝ, че си била омъжена за Линкълн Барне!

Джо се втренчи в Трикси, но изпита огромно облекчение. Отдавна питаше Трикси дали се е омъжила за него, когато са били в Лос Анджелис, но сестра ѝ отричаше. Имаше леки намеци от време на време, но Джо не настояваше, защото не беше важно.

– Всичко е наред, Трикси. Всичко е минало. Линк е наранил много хора. Не ме е грижа дали си била омъжена за него. Тогава ти беше различна и го напусна. Предпази Лия и това е най-важното – заяви Джо.

Вместо да се успокои, Трикси изглеждаше още по-ядосана:

– Защо ми прощаваш толкова лесно? Защо, Джо? След всичко...

– Кажи ѝ! – прекъсна я Дохърти.

Бим!

– Аз... аз...

Трикси се разрида неудържимо и се свлече надолу, а Чапман я пусна да падне на пода.

– Да изчезваме, Арън – извика Дъг. – Искам да тръгваме. Всичко е готово и губим време, защото се занимаваш с тъпи игрички.

Бум! Бум! Бум!

Джо отвори широко очи, когато Дъг Чапман политна назад. Пистолетът му стреля веднъж и куршумът се заби в тавана, откъдето като сняг се посипа мазилка. Нямаше кръв, защото Чапман беше облечен в дебело скиорско яке и сцената беше още по-сюрреалистична. След миг отдолу потече кръв и започна да капе на земята.

Устните му се раздвижиха, но от гърлото му не излезе звук. Строполи се тежко на пода и не помръдна повече.

Бам

– Кажи ѝ, Трикси! – Гласът на Дохърти беше толкова тих, че Джо едва го чу.

Сестра ѝ поклати глава.

– Не, не, не!

– Всичко е наред, Трикси – каза Джо. Сърцето ѝ биеше като обезумяло, а очите ѝ се стрелкаха ту към трупа на Чапман, ту към ужасеното, обляно в сълзи лице на сестра ѝ.

– Кажи ѝ, Трикси!

– Прощавам ти – рече Джо. Изпита желание да отиде при сестра си, но Дохърти я държеше здраво. – Миналото няма значение.

– Кажи ц! – изкрещя Дохърти.

– Аз съм виновна – изхлипа Трикси. – Аз съм виновна, че Кен и Тими умряха.

Джо искаше да каже, че вината не е нейна и не я обвинява за действията на Линкълн Барне, дори Трикси да е била омъжена за убиеца, но думите не излизаха от устата ѝ. Имаше нещо друго, което сестра ѝ не казваше.

– Питала ли си се как Линк ви е открил? – обърна се Дохърти към Джо. – Как е разбрал къде живеете?

Джо си беше задавала този въпрос, но след като Тими умря, това ѝ се стори без значение. Трябваше да попита, но беше замаяна от шока. А после дойде процесът... и така и не се разбра. Всъщност ѝ беше все едно. Съпругът ѝ и синът ѝ бяха мъртви и това беше достатъчно.

Тя погледна сестра си. Сега всичко придобиваше логика. Самообвиненията на Трикси, фактът, че се върна в Долината, въпреки че там не ѝ харесваше. И защо не ѝ беше приятно Джо да бъде с Лия, докатб в същото време ѝ я натрапваше.

Вина.

Бим!

– Няма значение – промълви Джо, макар че имаше значение. И сега, след като въпросът беше повдигнат, как можеше да го пренебрегне?

"Дохърти застреля съучастника си хладнокръвно. Ще убие и теб. Трябва да се махнеш и да измъкнеш Трикси. Нищо друго няма значение."

– Има – изплака Трикси и я погледна. Лицето ѝ беше изкривено от болка. – Аз му се обадих. Казах му да се срещнем в ресторанта на магистралата. Исках да замина с него. Знаех, че не мога да взема Лия, но трябваше да бъда с Линк. Той не дойде, но явно ме е проследил. Искаше Лия повече от мен. Проследил ме е до дома ти. Съжалявам, Джо. Нямах представа, че ще нарани някого.

Да нарани някого? Барне уби и мъж, и малко момче. Защото Трикси го беше завела в дома им.

– Съжалявам, Джо. Иска ми се да бях умряла в онзи ден.

Бум!

Джо изпищя. Устата на Трикси се отвори и от ъгълчетата потече кръв.

– Не!

Дохърти пусна Джо да отиде при сестра си.

– Радвам се – промълви Трикси. – Радвам се, че умирам. Грижи се за Лия. Ти си добра майка.

– Дръж се, дръж се! – извика Джо и я прегърна. Главата и сърцето я заболяха. Не можеше да мисли за онова, което Трикси бе направила. Обичаше я. – Моля те, не умирай.

– По-добре да е мъртва – рече Дохърти. – Отмъстих за теб. А сега да тръгваме, само ти и аз.

Бам!

Беше дванайсет часът на обяд и животът на Джо никога нямаше да бъде същият.