Опасна близост

Четвърта глава

Минаваше осем вечерта, когато Джо най-после се настани на удобното си бюро да пише.

Чуваше се само воят на вятъра, който навяваше сняг около хижата. Сутринта щеше да има огромни преспи. Тя се надяваше, че четиримата гости в бунгалата се чувстват добре. Беше ги проверила, когато снегът заваля. Бунгалата бяха най-близките до хижата и нямаха генератори, а се отопляваха с газени печки и камини с дърва. Бяха уютни убежища, идеални за младоженците и за двамата студенти – Брайън Бейтс и приятелката му Мари Уилямс – в най-южното бунгало, които смятаха да правят проучване за съвместния си научен доклад за лавините в курса по биология на дивата природа в Мисула. Бяха дошли предишния ден и тя подозираше, че възнамеряват повече да се любят, отколкото да работят, след като времето се беше развалило.

Извади на екрана романа, който пишеше, "Плачи, мила, плачи". Всичките ѝ книги носеха заглавия на песни на "Бийтълс". Идеята беше на редакторката, когато преди осем години озаглави първия си съвременен роман "Дръж се естествено". Този разказ обаче беше много по-различен от другите.

Джо бе изпускала крайния срок единствено след убийството на Кен и Тими. Загуби цяла година и мислеше, че никога повече няма да пише.

Но един ден, след като се върна в хижата, седна пред компютъра да поръча нещо за дядо си и в главата ѝ се появи идея. Музата ѝ се завърна и в писането намери по-голяма утеха, отколкото през годината на мизерно съществуване.

Сега, след като отново пишеше, нямаше да пропадне в мрачната емоционална пропаст. Можеше да контролира болката и мъката.

Беше си спечелила чудесни почитатели със завладяващите си романтични истории и семейни саги. Надяваше се, че няма да ги разочарова с нещо малко по-различно. Не беше писала роман като "Плачи, мила, плачи". Работеше с лекота, но се опитваше и да се съобрази с плана си.

Историята обаче не ѝ съдействаше. Джо за пръв път реши да остави разказът да я води.

Беше погълната от историята и пишеше трета страница, когато единайсетгодишната ѝ племенница се втурна в стаята ѝ, без да почука.

Внезапното движение я стресна.

– Лия – упрекна я тя. – Всичко наред ли е?

– Мама каза да те повикам. Уайът Макбрайд се обажда по радиостанцията и пита за теб.

Джо запамети И затвори файла.

– Случило ли се е нещо?

– Не знам. Мама не ми каза. Мисля, че е бясна, защото той те търси.

Трикси се беше влюбила в Уайът, който беше една година по-голям от Джо и три години по-голям от нея. Джо обаче знаеше, че сърцето на Уайът принадлежи на Грейс Уъртингтън. А Грейс пътуваше по света. Стоенето в Стогодишната долина не ѝ се нравеше. И на Джо не ѝ харесваше, но след като Кен и Тими бяха убити, това беше единственото място, където се чувстваше в безопасност.

Тя прегърна слабите рамене на Лия и двете слязоха по стълбите. Много обичаше племенницата си, но понякога не смееше да го показва. Трикси винаги се държеше странно, когато сестра ѝ поискаше да заведе Лия да правят нещо в Долината, например да се пързалят със ски или да карат моторна шейна в прохода Ред Рок. Джо предполагаше, че тя се разстройва, защото не може да прави тези неща с Лия, затова не настояваше.

Влезе в кабинета, където Уайът и Трикси бъбреха по високочестотния предавател.

– Джо дойде – каза Трикси.

Джо и Уайът се познаваха отдавна. Години наред той се срещаше с най-добрата ѝ приятелка Грейс Уъртингтън. Грейс отиде да учи в колеж на Източното крайбрежие и Уайът изпадна в отчаяние. Когато Джо се върна от Калифорния след убийството на Кен и Тими, двамата с Уайът подновиха приятелството си. От дълго време бяха доброволци към спасителната служба, и преди, и след като Джо живя в Калифорния. Уайът смяташе Кен за един от най-близките си приятели. Дори дойде в Калифорния за погребението му. Живееше в Енис, на около час път от хижата, когато нямаше буря.

– Хей, Уайът, какво става?

– Имам малък проблем. Намирам се в изоставената ферма на Кимбъл в северния край на езерото с шестима бойскаути. Бурята се разрази по-бързо, отколкото очаквах. – Говореше така, сякаш той беше виновен, че не я е предвидил.

– Бурята изненада всички ни.

– Винаги става така. – И наистина се случваше често, защото дори метеоролозите даваха грешни прогнози. – Бен Уорд си счупи крака. Имаме подслон и храна и сме добре, но трябва незабавно да го прегледа лекар.

– Ще се обадя на спасителната служба. Кажи ми точно къде сте...

– Тази вечер няма да ходим никъде. Виелицата се усили и тук сме в безопасност. Сложих на Бен временна шина и момчетата правят шейна. Но се надявах, че можем да дойдем в хижата.

– Толкова ли сте близо? Мислех, че... – Тя погледна картата. – Кимбъл. Да. На двайсет и пет километра сте, ако вървите по пътеките.

– Бинго.

– Не мести Бен. Утре сутринта ще дойда при вас. Трикси и Портър ще се погрижат за него.

Портър беше служил в армията като медик, а Трикси имаше богат опит в оказването на първа помощ.

– Сигурна ли си? Може да се срещнем някъде по средата...

– Не. Ако времето се проясни, ще бъда при вас за по-малко от час. Ако все още е лошо, ще ми отнеме повече. Ще приготвя моторната шейна. Движи се бързо.

– Чудесно. Благодаря, Джо. Оценявам жеста ти.

– Няма проблем. Утре в седем сутринта ще се свържем по радиостанцията. Ще ти дам по-добра информация за обстановката. Ще се обадя в централата на резервата и ще проверя дали са разпространили предупреждения.

– Първо ще попитам шерифа.

– Имаш предвид брат ти.

Мисълта за Тайлър Макбрайд я накара да се изпоти. Не го беше виждала от два месеца, от обяда по случай Деня на благодарността в дома на Уайът. Тя и Тайлър бяха в кухнята. Сами.

И той ѝ предложи да се омъжи за него.

Джо облиза устни. Сърцето ѝ заблъска в гърдите. Беше права, че му отказа. Всичко стана прекалено бързо и неочаквано. Кога се промени от хубаво, удобно и спокойно приятелство в... брак?

Не беше готова. Не знаеше дали някога ще бъде готова. Защо Тайлър трябваше да избързва? По дяволите, не можеше ли да бъде доволен така, както стояха нещата? Тя беше доволна. По-доволна, отколкото през последните четири години. И сега...

Той ѝ липсваше.

Уайът изпъшка.

– Не ми напомняй. Не съм срещал по-наперен и арогантен всезнайко...

– Погледни в огледалото, Уайът – прекъсна го тя и се засмя.

– Нямам думи, Джоана.

Тя изтръпна, като чу цялото си име. Никой не я наричаше така.

– Ще чакам да ми се обадиш. Бъди внимателна.

– Ти също.

Джо затвори. Мислеше за Тайлър вместо за Уайът и момчетата. След като миналата зима се запознаха по време на спасяването на Кайл Уъртингтън, те бяха започнали да се срещат. Тя знаеше, че той е предпазлив, защото бившата му съпруга е починала неотдавна, преди да се премести в Монтана, за да бъде по-близо до брат си. Джо също беше предпазлива, защото... все още обичаше съпруга си. Той беше мъртъв, но не можеше да забрави чувствата си към него.

Отиде с Тайлър и Джейсън в ранчото на Уайът в Енис. Уайът беше купил сто занемарени акъра и сам бе ремонтирал къщата. Оставаше му още работа, но свършеното беше хубаво. Всяка стая имаше гледка към обширни пространства, но в ясен ден от кухнята се виждаше Стогодишната планина.

В Деня на благодарността беше ясно и след късния обяд слънцето бе започнало да залязва на югозапад. Планината сякаш бе оживяла от багри и Джо спря, докато изхвърляше остатъците от храната в кофата за храна на животните на Уайът.

Както винаги дъхът и секваше, когато погледнеше Стогодишната планина от който и да е ъгъл.

Но тази вечер... необятната планина я порази с пустотата и самотата си и тя беше в емоционалната пропаст, в която се намираше след смъртта на Кен и Тими.

Понякога миналото се прокрадваше. Джо знаеше кога ще я обземе тъга и се подготвяше. Сега обаче я връхлетя силно и болезнено. Виждаше само лицето на Тими. И Джейсън, сина на Тайлър.

Как можеше да замени Тими и Кен? Обичаше ги толкова много, че сърцето ѝ се свиваше от загубата. Нейната загуба. Да, знаеше, че това е егоистично, но те бяха семейството ѝ, по дяволите! Избра да се омъжи за атлетичния биолог, който я караше да се смее като никой друг. Роди му красиво момченце, което трябваше да има по-голям шанс да живее. Девет години не бяха достатъчно.

И деветдесет нямаше да бъдат достатъчно, ако все още беше жива и гледаше как синът ѝ умира.

Около кръста ѝ се увиха ръце и Джо едва не изпусна чинията.

Тайлър я целуна по врата. Беше по-висок, с по-широки рамене и по-мускулест от покойния ѝ съпруг. И когато се любиха за пръв път онази събота през септември, след като Уайът заведе Джейсън на скаутска екскурзия, тя си позволи да помисли, че може би отново ще намери любов.

Сърцето ѝ обаче се затвори.

Тайлър я обърна към себе си.

– Нещо не е ли наред, Джо?

Тя поклати глава. Как да му обясни? Той беше мил и търпелив. И това беше хубаво. Докосна лицето му и го целуна.

– Къде е Уайът?

– Заведе Джейсън да вкарат конете.

– Джейсън, изглежда, се приспособява добре.

Тайлър не отговори.

– Не мислиш ли?

– Мисля, че Уайът го подлага на голямо напрежение. Опитва се да докаже нещо. Не знам какво.

– Джейсън би казал, ако не му харесва.

– Не мисля. Той не споделя с никого.

– Прилича на баща си. – Джо се усмихна и се опита да се изплъзне от обятията му, защото изведнъж се почувства препалено близка и интимна с него. Разговаряше за неговия син, а не за нейния. – Трябва да почистим...

Тайлър я притисна до себе си и я целуна. Обхвана с ръце лицето ѝ. Джо се отпусна. Всичко беше наред. Приятно. Само тя и Тайлър, без напрежение и думи. Тялото ѝ се разгорещи, както ставаше винаги, щом той я докоснеше. Тайлър беше истински мъж. Запита се дали той ще се чувства удобно гол на снега. Представи си, че се любят в снега, и се изкикоти.

Тайлър се дръпна назад и устните му се извиха в усмивка. Зелените му очи заискриха. Тайлър Макбрайд беше красив мъж, каубой по сърце, и Джо не можеше да отрече, че я привлича.

Той беше първият, който започна да си проправя път към сърцето ѝ след смъртта на Кен.

– Обичам те, Джо.

Тя примига и тялото ѝ се скова. Любов. Беше прогонила тази дума от съзнанието си. Той не можеше да каже това. Залогът беше твърде голям, когато в картината се намесеше любов.

– Ще се омъжиш ли за мен? – попита той и отново я целуна, сякаш вече се беше съгласила.

Джо зяпна от изненада.

Тайлър я погледна и тя видя в очите му, че знае какъв ще бъде отговорът ѝ.

– Не мога.

Той се напрегна и се втренчи в нея.

– Съжалявам.

Джо избяга от кухнята. Трябваше да му даде обяснение и да му каже какво изпитва към него и Кен.

Към Тими.

Но от очите ѝ бликнаха сълзи при мисълта за тях и не можа да изрази чувствата си с думи. Не можеше да го обясни на себе си, а още по-малко на Тайлър.

Оттогава не го беше виждала.

Телефонът иззвъня.

– Хижа "Лосова глава" – с дрезгав глас отвърна тя и се престори, че се закашля.

– Обажда се Бони Томпсън от отдела на шерифа. Кой е на телефона?

– Здравей, Бони. Джо е.

– Ще изчакаш ли шерифа?

"Да изчакам шерифа?"

– Нещо не е ли наред?

– Не. Минутка, моля.

Знаеше ли Бони за връзката ѝ с Тайлър? Едва ли, но в окръг Бийвърхед живееха само девет хиляди души. И всичките се познаваха. Джо не беше демонстрирала взаимоотношенията си с него, но не ги беше и крила.

Но защо се тревожеше за това? Всичко беше свършило. Тайлър се обаждаше за Уайът и момчетата.

– Джо.

Гласът му беше плътен и секси, въпреки че той се държеше официално. Може би затова я привличаше. Нямаше представа какво ѝ причинява.

– Здравей, Тайлър.

– Говори ли с Уайът?

– Да. Утре сутринта ще отида до изоставената ферма на Кимбъл и ще докарам Бен Уорд. Уайът ще ни последва с останалите момчета.

– Благодаря.

– Не е необходимо да ми благодариш, Тайлър. Правя го от години. – Защо говореше така, сякаш се оправдаваше?

– Джейсън е е тях.

– Сигурна съм, че всичко е наред. Той е добро дете и Уайът знае какво прави.

Джо знаеше, че Тайлър не покровителства сина си, а бди над него. И с пълно право. Светът беше опасно място. Трудно беше да постигнеш равновесие и да прецениш кога трябва да окуражиш децата и кога да ги защитиш.

– Аз... – Какво щеше да каже? Какво можеше да каже? – Ще помоля Джейсън да ти се обади, когато дойдат тук.

– Много ще ти бъда благодарен. Наш се обади за лавината. Не е близо до теб, нали?

– Не. Паднала е на три километра източно от Лейквю. Чухме я. Сякаш се сгромоляса в двора ни, но говорихме с Наш и той вече беше ходил да я огледа.

– Как сте там, в хижата?

– Добре. Няма проблеми.

– Имате ли гости?

– Една двойка. Не очакваха огромната самота тук. Мисля, че вече не ги свърта на едно място. – Джо говореше за незначителни неща и се почувства неудобно.

– Ако някой се появи изневиделица, обади ми се.

– Защо?

– Човек никога не знае. Намирате се на затънтено място, Джо.

– Всички тук имат резервации, Тайлър. Понякога хората искат да бъдат на затънтено място.

– Освен ако не отиват някъде.

Тя стисна зъби.

– Това беше неуместно.

– Нима? – тихо попита той.

– Нещо друго?

– Спомняш ли си интервюто, което даде за онова списание преди две години? Окачено е във фоайето на хижата ви.

Внезапната смяна на темата на разговора я обърка.

– Да – предпазливо отвърна Джо. – Защо?

– Как си облечена на снимката?

– Важно ли е?

– Просто питам.

Тя нямаше представа какви мисли се въртят в главата му.

– Ами, медночервен пуловер и джинси. Не, джинсова пола. Защо?

– Някой го спомена и не можах да си спомня.

– И те интересува с какво съм била облечена на снимка отпреди две години?

– Джо, ако в хижата неочаквано дойдат непознати, обади ми се незабавно.

– Нещо не е наред. Какво става, Тайлър?

Последва дълго мълчание.

– Не искам да те плаша.

– Вече ме уплаши.

– Днес ми се обади някакъв странен човек, който описа снимката. Смята, че някой може би иска да те нарани.

– Да ме нарани?

– Утре ще дойда в хижата.

– Не е нужно да... – Джо млъкна. Искаше Тайлър да бъде близо до нея. Той ѝ липсваше. Но бяха изминали почти два месеца и Тайлър не ѝ се беше обаждал, откакто отказа на предложението му за брак. Не го обвиняваше. По дяволите, не знаеше дори дали иска да го види, Въпреки че свиването на стомаха ѝ говореше противното. – да вземеш Джейсън.

– Искам да те видя и да се уверя, че всичко е наред.

– Кой е човекът с моята снимка? Сериозно ли мислиш, че е опасен? – Той не отговори и тя продължи: – Бурята няма да премине скоро. Довечера или утре никой няма да дойде в хижата.

– Разчитам на това. Бъди внимателна.

– Не ми казваш всичко, Тайлър. Какво има?

Той се намръщи и погледна информацията, която имаше за Дохърти, Чапман и О'Брайън. Колко да ѝ каже? Не искаше да я плаши излишно. Тя беше права, че никой няма да успее да мине през Лейквю. Вече беше говорил с Наш, който следеше дали някой ще дойде оттам. Истината обаче беше, че към Долината не водеше само един път и се влизаше по-лесно през Айланд Парк " в Айдахо, поне след като престанеше да вали сняг.

– Не искам да те плаша – внимателно каза Тайлър, – но спомняш ли си за земетресението в Калифорния миналата седмица?

– Съобщиха по новините.

– Някой е видял избягали затворници в Покатело.

– Това е на магистралата. Вероятно отиват в Канада.

– Свидетелят каза, че единият беглец има снимка на жена. От списание. Мисля, че си ти.

Последва мълчание. По дяволите, не искаше да я плаши, но какво друго можеше да стори? Джо трябваше да бъде подготвена.

– Джо? Добре ли си?

– Затова ли попита как съм била облечена на снимката?

– Да.

– Но не знаеш дали избягалият затворник идва насам.

– Не.

Тайлър си припомни думите на непознатия: "Макбрайд, трябва да ми повярвате. Жената е в опасност."

– Все още трима затворници са на свобода – тихо добави той. – Мъжът по телефона говори само за двама, но не знаем къде е третият и дали са заедно или са се разделили.

– Кои са? – попита тя. Гласът ѝ беше спокоен и безпристрастен, но Тайлър предположи, че се е намръщила съсредоточено.

– Арън Дохърти, Дъглас Чапман и Томас О'Брайън. Всичките са от Калифорния и са избягали от "Сан Куентин" по време на земетресението. Не знам дали са се отправили към хижата, но трябва да внимаваш. Обадих се на Наш и го предупредих. Той следи какво става в Лейквю. Никой не може да мине през лавината, поне тази вечер.

– Благодаря, че ми каза. Трябва да предупредя гостите...

– Почакай, Джо.

– Защо?

– Не казвай на никого.

– Не мога да запазя информацията за себе си.

– Можеш ли да гарантираш за всекиго от гостите си? Познаваш ли ги лично? Всичките ли са в хижата от двайсет и четири часа?

– Не, но...

– Ако кажеш на един, ще се разчуе. Хората ще изпаднат в паника, Джо. Знаеш го. Кажи само на дядо ти и на Портър, но на никого другиго. Поне докато получим снимките от полицейските им досиета. Интернетът ти работи ли?

– Не. Включва се от време на време, но последния път, когато проверих, нямаше. Засега ще го пазим в тайна между нас. Дядо и Портър вече са си легнали. Утре сутринта ще им кажа.

– Ще ти изпратя снимките им веднага, щом ги получа. Ще бъде скоро. Вече разговарях с федералните власти.

– Ще чакам.

– Заключи вратата си, Джо. И вземи пушка, като си легнеш.

– Наистина ли е необходимо?

– Предпазна мярка.

– Добре.

Тя затвори. Тайлър се втренчи в телефона. Защо не ѝ каза, че я обича.

Искаше да говори с Джо и да я накара да му обясни, но не по телефона. Какво можеше да ѝ каже, за да я убеди, че да го обича, че връзката им не означава да измени на покойния си съпруг?

Телефонният разговор нямаше да оправи нищо. Щяха да говорят, когато се видеха утре. Може би не беше изяснил, че не се опитва да замени Кен Сътън.

Поне щеше да ѝ го обясни, ако успееше да проникне през лавината и в дебелата глава на Джо.

И щом отидеше там, нямаше да я остави, докато не се увереше, че тримата избягали затворници не са близо до хижата.