Опасна близост

Двайсет и първа глава

Арън държеше Джоана пред себе си, докато моторната шейна препускаше по Южния път. Стана му смешно, че го наричат път. Никой не можеше да се движи по него, когато беше затрупан с трийсетина сантиметра сняг.

Тя трепереше и той включи отоплението на "Поларис" на максималната степен. Не беше облечена подходящо за студеното време. Беше излязла от хижата по джинси, пуловер и къси ботуши, а Арън не искаше да ѝ е студено. Той се притисна до своята любов, за да я предпази.

"Кучката се опита да те убие!"

Дохърти се намръщи. Болката от нападението със спрея против мечки се превръщаше в далечен спомен, но си спомняше, че не можеше да диша. И мислеше, че ще умре.

Гърлото му още пареше.

Той разтърси глава и прогони мисълта да убие Джоана. Не искаше да я убива. Обичаше я. Тя дойде с него. Съжаляваше. Арън беше убеден, че Джоана съжалява. Иначе защо тръгна с него днес, ако не се разкайваше за стореното вчера?

Времето беше ясно и не след дълго щяха да стигнат до пожарната кула в Лейквю. Дотам имаше трийсет и пет километра и се движеха с шейсет километра в час. Шейната можеше да вдигне сто и петдесет километра в час, но това беше опасно и Арън нямаше да рискува живота на Джоана.

Пожарната кула щеше да им осигури скривалище, да попречи някой да се промъкне към тях и да им спечели време. Той смяташе да нахлуят в някоя необитаема къща, но само двамата с Дъг щяха да охраняват входовете и щеше да бъде трудно да разберат колко души са ги проследили, и да ги видят да се приближават. От пожарната кула се откриваше широка гледка към Долината, особено сега, когато небето беше безоблачно.

Беше на седмото небе, че успяха да излязат от хижата с Джоана и сестра ѝ пред очите на всичките онези ченгета. Нямаше да го направят, ако тя не обичаше толкова много Трикси.

Арън не разбираше защо ѝ пука за кучката. Тя трябваше да знае истината.

Дохърти се беше опитал да каже истината на Бриджит, първата му истинска любов, но тя не искаше да слуша.

Бриджит Харт. Красиво име[2]. Срещаха се в гимназията. Бяха "двойка". Гаджета. Излизаха повече от година. Обичаше я. Беше готов да ѝ даде целия свят. И тя призна, че го обича. Отдаде му се и обеща, че щом завършат, ще се оженят и ще имат деца.

Излъга. Дълго го лъга, защото един ден го заряза.

Как може да оставиш някого, когото обичаш? Как е възможно да си тръгнеш и да заявиш, че вече не го обичаш?

Бриджит му каза, че е прекадено властен. Нуждаела се от пространство и всичките други изтъркани клишета, които означават: "Лъжа те от четиринайсет месеца. Всичко беше лъжа."

Месец по-късно – само двайсет и седем дни, след като скъса с него, тя започна да се среща с един футболист. Тревър Кийн беше умен и атлет и Арън знаеше, че няма шанс.

Но Бриджит обичаше Арън. Трябваше да ѝ напомни този факт. Той беше достоен за любовта ѝ, по дяволите! Тя не разбираше ли това? Игра ли беше, за да го накара да тича след нея? Искаше ли да се бори за нея? Арън можеше да го направи.

Ето защо започна да я следи. Трябваше да я убеди, че той е единствената ѝ истинска любов, но научи, че е нищожество.

Тревър правеше всичко за Бриджит. Отваряше ѝ вратата. Държеше ръката ѝ. Помагаше ѝ с домашните. Какво предимство имаше Арън, за когото всички учители казваха, че не използва потенциалните си възможности, пред звездния атлет и отличник Тревър Кийн?

Никакво.

Обзе го отчаяние, силна, пронизваща душата болка от провала. Разбира се, че Бриджит го беше оставила заради един по-добър човек.

Майка му го беше оставяла много пъти заради по-добри мъже.

Едва не се самоуби. Искаше да го стори. Имаше стар револвер на чичо си. Можеше да се застреля в главата и да сложи край на мъките си.

Майка му беше далеч. Не можеше да се самоубие в къщата, защото леля Дороти щеше да го намери, а Арън не искаше да я разстройва. Тя се държеше добре с него, както и Ани Ериксън, когато майка му го остави при нея преди много години.

Мимолетно, като мисъл, която идва и отлита, а той се опитва да я улови, Арън се запита какъв ли щеше да бъде животът му, ако Ани му беше майка. Или леля Дороти. Ако Джинджър Дохърти не присъстваше в живота му. Ако не я обичаше толкова много, че сърцето му го болеше.

Не се самоуби и дори не се опита да го стори, като зареди револвера, но в сънищата му се роди идея.

Бриджит беше красива. Щеше ли Тревър да я обича, ако не беше красива? Арън пак би я обичал. Би я обичал дори ако беше обезобразена и грозна.

И го доказа. Когато лицето на Бриджит бе обезобразено, Тревър я заряза. Е, не веднага, защото би било нетактично, но го направи. Остави я, отиде в колеж и не я взе със себе си.

Арън беше готов да я приеме отново, макар че бе отдала тялото си на онзи кретен, който не я обичаше. Щеше да я приеме отново, защото истинската любов го изискваше, и все още обичаше Бриджит въпреки обезобразеното лице, изневярата, черната ѝ, извратена душа, защото го изостави... и не я обвиняваше. Всички го зарязваха. В него имаше нещо, което отблъскваше хората.

Тя обаче го предаде. Каза на полицията, че той е обезобразил лицето ѝ. Тогава Арън беше непълнолетен и се яви пред съдията. Жената го съжали и му определи изпитателен срок и консултант психиатър. Той каза, че не е искал да го стори, и наистина беше така. Не искаше да наранява Бриджит, а само да я накара да го обича като преди.

Арън разтърси глава и си спомни къде се намира. Джоана. Тя беше с него, защото искаше. Не бягаше и той дори не опря пистолет в главата ѝ, за да я принуди да му се подчини. В края на краищата, имаше надежда. Арън щеше да направи така, че нещата да потръгнат.

Трябваше да успее. Джоана беше последната му надежда.

Той погледна Дъг, който возеше Трикси Уебър, съпругата на копелетоубиец Линкълн Барне. Това доказваше, че жените не знаят какво е добро за тях. Тя трябваше да му помогне да спечели сърцето на Джоана. Не беше ли доказал, че е достоен за тях? Барне беше прострелял Трикси! Едва не я беше убил. Щеше да ѝ отнеме Лия. Той беше отрепка и Арън се погрижи за него. Не само заради Джоана, но и заради Трикси и дъщеря ѝ. Защити ги. Барне вече не можеше да ги нарани, защото Арън му видя сметката. Той беше мъртъв.

Дохърти захапа ръкавицата си и я изхлузи. Трябваше да докосне Джоана. Тя беше красива като Бриджит и Ребека. Кожата ѝ беше мека. Прокара пръст по брадичката и нежната извивка на шията ѝ. Тя не трепна, нито помръдна. Дишането ѝ се учести. Той отметна настрана косите ѝ и я целуна по врата.

Планът му щеше да се осъществи. Щяха да се обадят на шерифа Тайлър Макбрайд и да му кажат да приготви хеликоптер за бягство. И да поискат пари за всеки случай.

Дохърти не възнамеряваше да бъде наблизо, когато хеликоптерът кацнеше. Щом ченгетата разберяха, че са измамени, двамата с Джоана щяха да са напуснали Долината и да започват новия си живот заедно.

Увеличи скоростта, изпревари Чапман И му направи знак да спре.

– Угаси мотора.

Дъг изпълни заповедта.

Дохърти се ослуша. Никой не ги преследваше. Бяха повредили моторните шейни в хижата. Гениална идея, въпреки че беше на Дъг.

– Е, да тръгваме. – Той отново запали мотора и този път излезе Начело.

Карл Уебър влезе в кабинета, където Тайлър слушаше разговора между Ханс Вито и отдела в Хелена. Екипът на специалните части щеше да потегли след по-малко от час.

Но щяха да им трябват два часа да стигнат до Долината. Къде ли Дохърти беше отвел Джоана?

– Тайлър, имам новина.

Тайлър се приближи до агента.

– Работят ли моторните шейни?

– Не, но "Поларис" е изчезнала. Трябва да са я взели бегълците.

– Вчера Дохърти отиде с нея до изоставената ферма на Кимбъл.

– Това е личната шейна на Джо. Има глобална позиционна за проследяване.

Макбрайд изпита слаба надежда.

– Трябва да я включим.

– Ще се обадя.

Тайлър направи знак на Ханс Вито да приключи разговора. В хижата имаше само една телефонна линия.

– С Джордж Уъртингтън решихме да поставим джипиеси на всичките ни шейни, след като синът му Кайл се изгуби миналата година. Не знаех, че ще се наложи да проследявам похитител.

Карл Уебър се беше състарил за една нощ и Тайлър сложи ръка на рамото му. Някога Карл беше едър и силен и въпреки че беше в добра форма за осемдесетгодишен старец, очите и бузите му бяха хлътнали. Не изглеждаше така, когато Тайлър ходи в хижата последния път.

– Ще намерим Джо и Трикси. Обещавам.

Старецът кимна. Тайлър беше решил да му съобщава само добри новини.

Ханс затвори и Карл се свърза с компанията доставчик на сателитно проследяване.

– Има проблем – съобщи той, докато чакаше. – Услугата често прекъсва тук, в Долината. Може само да зърнем къде са бегълците и после връзката да се разпадне. И тъй като интернетът не работи, ще трябва да разчитаме на фирмата за проследяване да ни кажат къде са.

– Ще се възползваме от всяка информация, която получим, стига да можем да изпратим екипа на специалните части на мястото.

Тайлър беше нервен. Искаше да излезе и да тръгне след убийците, но нямаше начин да го направи без моторна шейна.

– Има ли надежда за шейните?

– Престъпниците са повредили захранването. Лесно и ефикасно – отвърна Карл. – Въпросът е да се свърже всичко правилно. Агент Бианки е там с Портър, Наш и двамата Ман. Работят бързо.

Тайлър искаше да работят още по-бързо. С периферното си зрение забеляза, че Джейсън стои на прага на кабинета. Момчето се приближи.

– Трябва да бъдеш с приятелите си, Джейсън. – Той го беше изпратил с другите деца в апартамента на Карл Уебър. Не искаше да се тревожи за тях.

– Искам да помагам.

Баща му го потупа по гърба.

– Знам, но в момента не можеш да направиш нищо.

– Моля те! Не ми се седи със скръстени ръце.

– Да, но... – Тайлър млъкна и си представи, че е дванайсетгодишно момче и има желание да се държи като мъж и да помага, но няма опит и умения. – Как е Лия? Държи ли се?

– Добре е, но преди малко плака.

– Заведи я да поговорите с Уайът. Чичо ти се побърква, докато лежи, и не искам да направи някоя глупост, като например да стане. И Лия трябва да се поразсее, за да не мисли за майка си.

Джейсън не изглеждаше много убеден.

– Важно е Уайът да не се движи.

– Добре, татко. Ще отида.

Той излезе и тръгна по коридора да намери Лия. "Джейсън е добро момче" – помисли си Тайлър.

Карл вече говореше по телефона.

– Включиха системата за проследяване, но още няма сигнал. Ще я наблюдават. Мога да чакам до телефона. Ще се обадят и от ФБР.

– Благодаря, Карл. Ще отида в гаража да видя дали ще мога да помогна с шейните.

Тайлър излезе навън. Небето се проясняваше. Температурата се беше повишила до минус един градус и прогнозата беше за плюс пет. Това беше изумително, след като вчера не надхвърляше минус десет, а понякога спадаше до минус осемнайсет. В Далас също имаше застудявания, но съвсем не бяха като мразовитите зими в Долината. Студът беше достатъчен да го накара да иска да се върне в Тексас.

Семейството му обаче беше тук. Уайът. Джейсън растеше и ставаше чудесен младеж. Беше подновил взаимоотношенията си с брат си, след като не бяха разговаряли години след смъртта на Шарън.

И Джо. Вчера в нея настъпи промяна и макар тя да не говореше много, той подозираше, че най-после се примирява със смъртта на покойния си съпруг и ще може да се посвети на друг. На него.

Първо обаче трябваше да я отърве от убиеца.

– Има ли напредък? – попита, когато влезе в гаража.

– Работим – отвърна Банки.

– Няма да ви притеснявам, но животът на две жени е в опасност.

Мич го изгледа гневно и Тайлър мигновено съжали за думите си. Не трябваше да бъде толкова ироничен. Те знаеха много добре какъв е залогът.

– Да помогна ли с нещо?

– Разбираш ли от техника? – попита Бианки.

– Не.

– Тогава ни остави ние да се справим с проблема. Наш има златни ръце.

Сякаш по даден знак, Наш превъртя ключа на стартера на едната шейна и моторът забръмча.

– Да се залавяме с друга – оптимистично настроен, предложи Мич.

Предавателят на Тайлър изпиука.

– Виго до Макбрайд.

– Казвай.

– Открихме едната шейна. Движат се на запад по Южния път. В момента се намират на половината разстояние между нас и Лейквю.

– Къде мислиш, че отиват? Към камионетката?

– Може би. Или смятат да откраднат кола в Лейквю. Там ще трябва да заредят гориво, иначе няма да могат да напуснат Долината. Според Карл между Лейквю и водохранилището "Лима" няма нищо, освен ако не знаеш къде отиваш, а те не знаят.

– Не, връщат се по следите си. Искат да се измъкнат, но не знаят, че най-прекият път е на изток.

– Казаха, че ще се обадят за хеликоптер.

– Не знам дали да им вярвам, но трябва да бъдем подготвени за всичко.

– Карл каза, че сателитната система за проследяване ги е изпуснала, но продължават да се движат към Лейквю.

– Благодаря – отговори Тайлър и се обърна към Наш: – Има ли по-бърз маршрут до Лейквю от Южния път?

– Не.

– Тогава да поправим още една шейна и да тръгваме. Имам лошо предчувствие.