Опасна близост

Втора глава

Джо се беше върнала в Стогодишната долина преди четири години специално заради тишината и спокойствието и с надеждата да намери начин да продължи да живее след убийствата на Кен и Тими.

Понякога обаче самотата в Долината беше още по-болезнена. Затова се залавяше да проверява генератора и да върши нещо, за да се разсейва.

Облаците се бяха сгъстили и натежали след един от най-красивите изгреви, които беше виждала през живота си в Стогодишната долина в Монтана. Силната буря докара сняг. Валеше от обяд и снежната покривка беше двайсеттрийсет сантиметра. Беше почти тъмно, въпреки че до залез слънце оставаха двайсетина минути. Тя отиде да провери дали генераторът работи добре. Имаха два генератора – основен и резервен в случай на повреда в първия. Толкова навътре в Долината нямаше електричество. Когато се премести в Калифорния, след като се омъжи за Кен, някои хора не вярваха, че е израснала на място в Америка, където няма електричество и използват генератор.

Вятърът разпръсна снега около нея и я блъсна. Джо отвори вратите на бараката с генератора.

Всичко беше наред за предстоящата нощ.

Наветият от вятъра сняг почти беше заличил следите ѝ, но тя се хвана за перилата, тръгна нагоре по стъпалата и повика Бъкли, двегодишния санбернар. Всички в Долината имаха кучета за по-безопасно. С острото си обоняние кучетата предупреждаваха за приближаваща се опасност – мечки гризли, лосове или вълци.

– Бау! Bay! Bay!

Лаенето беше развълнувано и това означаваше, че идва човек. Ако надушеше диво животно, Бъкли беше дресиран незабавно да отиде при стопанина си и да изръмжи предупредително.

– Бъкли! – извика Джо и докосна флакона със спрей против мечки, закачен на колана ѝ. Вихрушката ѝ пречеше да види кучето и какво го е развълнувало.

Някакво движение привлече вниманието ѝ. Отначало помисли, че е лос, но хищникът не беше четириног. Беше човек и се бореше в снега. Нямаше да го забележи, ако прожекторите не бяха включени. Бъкли обиколи около краката ѝ и отново излая.

– Хей! – извика Джо и се приближи до човека.

Беше се увил в скиорско яке и имаше маска на лицето, но носеше джинси. "Кретен" – помисли си тя, но после реши, че не е честно. Сдържа ироничната си забележка и го покани да влезе. Мъжът сигурно беше премръзнал. Зъбите му тракаха.

– Елате. Ще ви стоплим. – Тя го прегърна през кръста. Усети, че тялото му трепери, докато му помагаше да измине последните метри до стълбите на верандата. Бъкли хукна пред тях и залая пред вратата. Непознатият се хвана за перилата. Едва влачеше краката си. Беше с ботуши, но нямаше апрески и мокрият сняг беше влязъл вътре.

Кучешкият лай докара Портър до вратата, преди Джо да отвори. На черното му лице се изписа загриженост. Той помогна на мъжа да влезе в преддверието.

– Карл! – извика Портър и дядото на Джо, висок, слаб, белокос, осемдесетгодишен старец, изскочи от стаята си.

– Имам рррезервация – смутолеви непознатият.

– Ти ли си Джон Милър? – попита Карл.

Човекът кимна.

– К-камионетката ми заседна в снега.

Карл съблече мокрото яке на Милър и го настани на пейката в антрето.

– Трябва да свалим ботушите – рече Джо и коленичи пред него. – Къде заседна камионетката ви? – Тя издърпа единия ботуш. Чорапите му бяха мокри и леденостудени.

– Ще донеса сухи дрехи – предложи Портър.

– П-преди час. Спря и не искаше да продължи. Колелата се въртяха на празни обороти. И после бързо се мръкна.

– Вървял си цял час, синко? – учуди се Карл.

– Виелицата се разрази бързо.

– Така е – съгласи се дядото.

Джо събу ботушите и чорапите на госта.

Кучето се опита да завре муцуна в тях.

– Долу, Бъкли – заповяда тя и кучето послушно легна на пода. Ако някое животно можеше да се мръщи, това беше Бъкли. Искаше да помага. Джо го потупа по гърба, когато кучето захапа ръкавиците на Милър.

Трикси, сестрата на Джо, донесе голяма чаша кафе. Майчинските ѝ инстинкти заработиха с пълна сила. Портър донесе дрехи.

– Заповядайте чаша горещо кафе – рече Трикси.

Джо затопли с дъха си лявата ръка на госта, а дядо й се зае с дясната. Бяха студени, но нямаше следи от измръзване. Джо беше член на доброволния спасителен екип от четиринайсетгодишна, с изключение на десетилетието, прекарано в Калифорния.

– Нуждаете се от гореща вана.

Портър нахлузи топли чехли на краката на Милър.

– С Карл ще ви настаним в стаята ви.

– Ще донеса топла храна – добави Трикси.

Милър гледаше само Джо, сякаш тя беше единственият човек в стаята. Това я накара да се почувства малко неудобно, но бързо се овладя. Човекът беше почти премръзнал.

– Видяхте ми се като ангелспасител, когато се приближихте към мен – каза той. – Не знам как да ви се отблагодаря. Ако не ме бяхте намерили... С всяка крачка ставаше все по-трудно. Помислих, че светлината е мираж.

– Благодарете на Бъкли – отвърна тя и отново погали кучето. Бъкли се размърда, когато се озова в центъра на вниманието, и положи топлото си тяло върху краката на Милър. – Смятам, че бързо ви доведохме вътре. Не сте стояли навън достатъчно дълго, за да премръзнете, и не виждам признаци на хипотермия, но е добре, че бяхте наблизо.

Портър кимна.

– Преди две години двама студенти се изгубиха в северния край на Долината. Премръзнаха до смърт в колата си. Заспали и не се събудиха.

Той извика Бъкли да стане от краката на господин Милър и после двамата с Карл помогнаха на госта да се изправи.

– Ще го настаним в първата стая, Джо.

– Ще стопля яхнията – рече Трикси и отиде в кухнята.

Джо взе ботушите, якето, ръкавиците и чорапите на господин Милър и се зачуди защо е с джинси в студената зима. Бурята наистина се беше разразила бързо, но се надяваше, че гостите знаят какво може да им се случи и Милър е трябвало да сложи скиорски екип в багажа си.

Тя мина през кабинета и прегледа книгата за гости. Джон Милър се беше обадил предишната седмица и си беше запазил стая.

Лос Анджелис.

Това обясняваше всичко. Вероятно за пръв път идваше по тези места. Трикси беше приела регистрацията. Почеркът беше нейният. Обикновено питаше дали гостът има опит в зимни условия и знае какво да очаква. През лятото имаха помощници, но през зимата идваха малко хора. Карането на ски и моторни шейни в Стогодишната долина бяха съвсем различни преживявания, отколкото повечето туристи очакваха. Само най-опитните се осмеляваха да ходят там.

Тя отиде в кухнята. Трикси приготвяше поднос. Бъкли изприпка покрай нея и влезе в сервизното помещение, където беше леглото му.

– Още десетина минути и щяхме да намерим трупа му утре сутринта или през пролетта, като се има предвид колко сняг е наваляло – отбеляза Джо.

Трикси се намръщи и крадешком погледна по-голямата си сестра.

– Говориш така, сякаш той е виновен.

– Не съм толкова груба.

– Нямах предвид това.

Джо невинаги знаеше какво има предвид Трикси. Между тях все още се усещаше напрежение, откакто Линкълн уби Кен, но тя правеше всичко възможно да го разсее. Сестра ѝ не беше виновна, че бившият ѝ приятел е нарушил ограничителната заповед и я е открил.

– За теб Монтана е ясно синьо небе сутрин и после изведнъж – буря. Човекът е от Лос Анджелис и вероятно не съзнава колко бързо се променя времето тук.

Трикси сбърчи нос, но нищо не каза. Джо често се чудеше, че тя и сестра ѝ, които бяха израснали в хижата с едни и същи родители, са толкова различни. Там беше домът на Джо, а Трикси предпочиташе да е другаде.

Допреди четири години.

Джо прогони мислите за миналото.

– Ще занеса подноса на господин Милър.

– Аз мога да го направя – зае отбранителна позиция Трикси. Докуца до бюфета, където бяха чиниите. Понякога старите ѝ рани едва се забелязваха, но когато времето беше студено, куцането ѝ се засилваше и очевидно изпитваше силна болка.

– Знам, че можеш, но...

– Не съм инвалид, Джо.

Трикси не я погледна. Всеки път, когато станеше дума за куцането или за случилото се преди четири години, тя се настройваше войнствено. Джо знаеше, че това е защитен механизъм. Сестра ѝ мразеше да не може да прави, каквото иска.

– Знам – промълви Джо.

Трикси сипа яхния в чинията, хвана подноса с двете си ръце и бавно излезе от кухнята.

Джо съзнаваше колко нещастна се чувства сестра ѝ, но трябваше да бъде благодарна, че е жива. Двама души умряха в деня, когато я простреляха, и Джо никога нямаше да го забрави. Не обвиняваше сестра си. Тя не беше виновна, че Линкълн Барне я беше открил. Но ѝ се искаше да не бъде толкова докачлива за нараняването си. Тя беше жива. Дъщеря ѝ също.

– Можеше да е по-лошо – измърмори Джо. – Много по-лошо.

Някакъв трясък я стресна и я изтръгна от спомените и тя изскочи от кухнята, мина през хола и отиде в главния коридор. Трикси беше паднала. Подносът беше на пода и дълбоката чиния се беше счупила.

Портър изтича от кабинета. Джо се опита да изправи сестра си.

Трикси блъсна ръцете ѝ.

– Престани!

Подпря се на стената и се изправи. Пуловерът и джинсите ѝ бяха изпръскани с яхния. В очите ѝ блестяха сълзи. Тя погледна Джо, а после се обърна и тръгна по коридора, където двете с дъщеря ѝ Лия и дядо ѝ Карл бяха стояли, докато бурята премина. Джо тръгна след нея да ѝ помогне, но Портър сложи ръка на рамото ѝ. Бялата ѝ кожа ярко контрастираше на черната му ръка.

– Остави я – каза.

Джо знаеше, че той има право. Трикси се чувстваше неудобно и все още не можеше да приеме, че няма подобрение след последната операция. Лекарят ѝ беше казал, че няма какво повече да направи и трябва да се радва, че изобщо може да ходи. Времето и физиотерапията щели да облекчат състоянието ѝ, но винаги щяла да накуцва.

Трикси беше член на малкото семейство на Джо. Съпругът ѝ и синът ѝ бяха мъртви, родителите ѝ се намираха на другия край на света да учат на земеделие хората от бедния Трети свят, а дядо ѝ остаряваше и губеше сили с всеки изминал ден. Бяха ѝ останали само Карл, Трикси и Лия и Джо не искаше да ги загуби.

"Можеш да си създадеш друго семейство."

Можеше, би трябвало, трябваше. Но не беше в състояние да пренасочи чувствата си от Кен и Тими и да обикне друг мъж и друг син.

Откъде се появи тази мисъл? Не беше виждала, нито беше разговаряла с Тайлър от месеци. И така беше най-добре.

"Защо трябваше да насилваш нещата, Тайлър?"

– Ще приготвя друг поднос – каза Джо. Гласът ѝ беше дрезгав. Изкашля се и излезе, преди Портър да попита нещо. Познаваше го, откакто се помнеше. Той ѝ беше като баща, но тя не искаше да говори с него, нито с някой друг.

Сипа яхния, отряза дебела филия от наскоро изпечения хляб, добави чаша вода и кафе и занесе подноса горе.

Стая номер шест беше първата вляво. Стаите за гости на горния етаж бяха шест. Нейният апартамент се помещаваше в седмата, на ъгъла. По-рано там живееха баба ѝ и дядо ѝ. Само две стаи, но заявиха, че не се нуждаят от повече. Когато баба ѝ почина преди десет години, дядо ѝ се премести долу. Там бяха живели родителите ѝ и бяха отгледали двете си дъщери, докато се включиха в земеделската мисионерска група, когато Джо навърши осемнайсет години.

Тя почука леко на вратата.

– Вечерята, господин Милър.

След миг гостът отвори вратата и стъписано се втренчи в нея.

– Надявам се, че сте се стоплили.

Джон Милър беше висок метър и осемдесет и мършав, макар и с широки рамене. Вероятно беше на възраст между трийсет и четирийсет години. Според Джо нямаше трийсет и пет. Имаше къса кестенява коса, спокойни сини очи и безлично лице. Изглеждаше приятен човек.

Точно когато мълчанието му започна да я изнервя, той се усмихна и разтърси глава, сякаш да се отърве от паяжини.

– Аз... Заварихте ме неподготвен. Извинявам се.

Тя се усмихна.

– Не се безпокойте. Може ли да оставя храната?

– Влезте. – Милър затвори вратата след нея.

Тя прекоси помещението и се приближи до масичката в ъгъла. Стаите за гости бяха с едно или две легла, маса с четири стола, диван и бюро.

Джо сложи подноса на масата.

– Как се чувствате?

– По-добре. Провървя ми.

– През целия път от Лос Анджелис ли шофирахте?

– Аз... – Той млъкна, сякаш не знаеше какво да каже, а после се изчерви. – Да. Трябваше да мисля за много неща и реших, че шофирането ще ми се отрази добре. Тръгнах от Айдахо фолс сутринта и беше много красиво. Имах карта и не предполагах... Но бурята се разрази много бързо. И после затънах в снега от падналата лавина.

– Близо до Лейквю. – Джо беше разговаряла с Наш, собственика на по-голямата част от процъфтяващия преди години град. Част от пътя между Лейквю и хижата беше затрупана от лавина, но Наш нямаше време да отиде да види. Бяха чули лавината, въпреки че се намираше на петнайсет километра. Звукът в Долината се разпространяваше надалеч.

– Стъмни се много бързо. Джипът ми има и предно, и задно предаване, но това не помогна и когато включих радиото, чух само атмосферни смущения. Не знам точно къде затънах, но мислех, че съм по-близо до хижата, отколкото се оказа в действителност.

– Извадили сте късмет, че сте жив, господин Милър.

– Джон, моля.

Тя се усмихна.

– Добре, Джон. Времето е непредсказуемо през зимата, а ти си с джинси.

– Не помислих. Леля ми казваше, че ще си забравя главата, ако не беше закрепена на врата ми.

– Ще ти намерим подходящо облекло и когато виелицата премине, ще отидем до камионетката ти и ще вземем багажа ти. Но защо си минал през Лейквю? Ние изпращаме указания на гостите си да дойдат откъм Айланд Парк, особено през зимата.

– Забравих напътствията у дома. Приготвих ги, но бях много зает. Купих карта от бензиностанцията в Айдахо и този маршрут ми се стори най-краткият. Яденето ухае чудесно. Едва сега осъзнах колко съм гладен.

– Нахрани се и се стопли. Закуската е в седем. Съжалявам за неприятностите ти и се радвам, че пристигна жив и здрав.

Джо се обърна и тръгна към вратата.

– Ти ли си... Джоана Сътън?

Тя се стресна, спря и го погледна. Милър изглеждаше безобиден.

– Да.

– Чух, че живееш тук. Голям почитател съм ти.

Джо се усмихна.

– Не познавам много мъже, които четат любовни романи – рече тя, въпреки че беше изненадана от големия им брой, съдейки по читателската си поща.

– Чета много неща. Радвам се, че най-после се запознах с теб.

– Аз също. Не се дръж като непознат. Запомни, че закуската е точно в седем и Портър затваря кухнята в осем.

– Знаеш ли, и аз пиша книга.

Джо едва се сдържа да не завърти очи от досада. Ако се занимаваше с всеки, който искаше да напише книга...

– Дано я довършиш. Понякога най-трудното е да стигнеш до края.

– Надявам се, че ще имам време, докато съм тук.

– Мястото е хубаво за писане. Пък и като има буря, няма какво друго да се прави. Съжалявам, че ваканцията ти се провали.

"Провали?" Но Арън беше там, с Джоана Сътън. И разговаряше с нея. Можеше да се пресегне и да я докосне. Ръцете му тръпнеха от желание да почувстват кожата ѝ. Искаше да целува пръстите ѝ. Да падне на колене и да ѝ предложи да се омъжи за него. Устоя, но кръвта му закипя.

– Не мисля, че се провали. Напротив, чудесна е – каза той. "Като теб. И ти го разбираш, нали? Донесе ми храна, събу ботушите ми. Стопли с дъха си ръцете ми и сгря кръвта и душата ми."

Арън се втренчи в устните ѝ, които се извиха. Накара я да се усмихне. Той, Арън Дохърти, накара Джоана Сътън да се усмихне.

Сърцето му заби толкова бързо, че тя сигурно го чу. Кръвта му стана по-гореща от душа, който Карл Уебър му беше приготвил, и Арън се обля в пот. Усмивката на Джоана можеше да разтопи сърцето на всеки мъж. Но се усмихна единствено на него.

– Възползвай се от спокойствието тук – добави тя с лиричния си глас. – На твое място бих го сторила. Имаме много дърва за огрев и гориво за генератора. Всяка година става така и тъй като не мога да излизам, съм принудена да пиша повече. Забавлявай се.

Той я изпрати до вратата и отвори.

– Непременно. Може би... Не знам дали съм добър. Би ли прочела нещо, написано от мен?

Усмивката ѝ помръкна и той се паникьоса. Нещо лошо ли каза?

– Обикновено не чета произведенията на други хора...

– Разбирам: – Опита се да прикрие разочарованието си. "Не я притискай– Не се проваляй, Арън." – Пък и писането ми е само хоби. Имам друга работа. Обичам да пиша само през свободното си време.

Джо кимна. Той видя в очите и усмивката ѝ, че тя го разбира точно какво говори. Връзката между тях се задълбочи и Арън се отпусна. Това беше добро начало. Така и трябваше да бъде. Непринудено. Приятелски.

– Много хора започват така. Желая ти късмет, Джон.

– Не вярвам в късмета. Късметът е фалшива представа за хора, които не искат да работят за желанията си. – Изведнъж осъзна, че цитира от романа ѝ "Всяко малко нещо". Сърцето му заби по-силно и Арън се втренчи в лицето ѝ. Джоана сякаш не го чу или поне реши, че няма нищо лошо.

Той се успокои.

– Добре го каза. Приятни сънища – рече тя и излезе.

Арън се облегна на вратата, допря чело до гладкото, хладно дърво и протегна пръсти към любовта на живота си.

Джоана.

В действителност беше още по-красива. Положи неимоверни усилия да не я прегърне, задържи и никога да не я пусне., Джоана.

Тя му донесе храна – приготвена с обич яхния от собствените ѝ ръце. Арън се обърна и погледна обилното ядене, нарязания хляб, кафето, сметаната и захарта. Не беше вкусвал сметана и захар от години. Имаше късмет, ако му дадяха хладката помия, която наричаха кафе в "Куентин".

Гласът ѝ.

Лиричен. Прекрасен. Като нея.

Дядо ѝ го нарече синко. Вече го смяташе за член на семейството.

Арън можеше да бъде щастлив тук. Заслужаваше дълъг и щастлив живот и Джоана щеше да му го даде.

Никога нямаше да си тръгне.

Защо бе повярвал, че Ребека е единствената му истинска любов? Беше очевидно, че Джоана е родена за него. Всичко случило се през последните две години го водеше към нея.

Ако Линкълн Барне не беше в съседната килия, Арън нямаше да научи за Джоана.

Ако не беше станало земетресението и ако той не беше на подходящото място в двора в подходящия момент, нямаше да бъде свободен да я намери.

Ако беше тръгнал от Айдахо фолс трийсет минути по-късно, нямаше да успее да мине, преди лавината да падне.

Беше му предопределено да бъде с Джоана. Завинаги.

Донесе раницата си от камионетката, защото там бяха най-ценните му притежания.

Трите книги, които открадна от библиотеката.

Снимката ѝ.

И пистолетът.

Арън отвори "Дръж се естествено" и започна да чете от първата страница.

ДрейсДъглас погледна мъжа под капака на колата ѝ и си помисли, че ако отново закъснее за работа, ще убие някого."