Опасна близост

Дванайсета глава

Тайлър стигна до Монида за трийсет минути. Щяха да им бъдат необходими най-малко още два часа до Лейквю. И при това, ако снегът не завалеше по-силно.

Той се приготви да се обади по предавателя на Бони, за да го свърже с хижата. Телефонът дълго звъня. Или беше повреден, или в големия кабинет нямаше никого. Единственият телефон беше там. Нямаше нужда от допълнителни линии. Телефонните кабели в Долината бяха подземни и Тайлър не беше чувал да има проблем.

Бони отговори почти веднага:

– Свързах се с Уайът.

– Дай ми го.

– Тайлър – минута по-късно се чу гласът на Уайът.

– Всичко наред ли е?

– Карл Уебър току-що ми се обади. Джо е тръгнала преди малко.

– Телефонните линии в хижата са прекъснати.

– Невъзможно. Никога не са се повреждали.

– Сега обаче са повредени. Преди да тръгна, два пъти се опитах да се обадя.

– Нямам представа каква е причината, освен ако проблемът не е вътрешен. Добре, че хората от телефонната компания ще дойдат преди пролетта. Ще проверя какво има, когато отида там. Нещо ново за избягалите затворници?

– Не – отвърна Тайлър. – Но Наш съобщи, че две от моторните му шейни са изчезнали.

– Откраднати ли са?

– Така изглежда. Исках да предупредя Джо още веднъж. Тя е умна жена, но малко твърдоглава.

– Вярно е – засмя се брат му.

– Има ли друго място, където може да заведе момчетата? Не се знае къде са двамата убийци.

– Долината е почти четиристотин хиляди акра. Вероятността да попаднем на тях граничи с нула. Чувам моторна шейна от километри. Тук звукът се разпространява надалеч. Ако чуя шейна, ще внимавам.

– Кажи на Джо, когато я видиш.

– Искаш ли да ѝ предам нещо друго?

– Не. Ще ѝ го кажа, когато я видя. Намираме се на шест километра от Лейквю. Би трябвало да пристигнем по едно и също време в хижата.

– Може да те изпреваря. Джо реши всички да пътуват заедно. Ще качим момчетата на моторните шейни. Ще трябва да се движим бавно, защото шейните ще бъдат претоварени и ще теглим Бен, но пак ще бъде по-бързо от вървене.

– Добра идея. Пък и времето няма да стане по-хубаво.

– Сериозно ли мислиш, че онези типове са заплаха?

Тайлър погледна Ханс Виго, който седеше до него.

Защо федералните агенти се бяха съгласили да дойдат с него, ако нямаше реална заплаха? Загрижеността им и опасенията му не бяха неоснователни.

– Отваряй си очите и ушите, Уайът.

– Добре, шерифе. – Той затвори и Тайлър изтръпна. Не искаше думите му да прозвучат толкова властно. Затова ли не можеха да си възстановят братските взаимоотношения, които имаха като малки? Защото и двамата бяха пораснали и бяха станали твърдоглави мъже със силна воля, и не обичаха да дават обяснения?

Тайлър се готвеше отново да се обади на Бони да го свърже с хижата, защото искаше да говори с Карл Уебър и да му каже, че Джо е в опасност, когато Мич Бианки извика от задната седалка:

– Спри!

Тайлър бавно натисна педала. Джипът би се плъзнал или завъртял, ако удареше рязко спирачки. И преди да спрат, видя какво е забелязал Бианки.

Покрив на кола.

Тайлър направи знак на всички да се движат безшумно, докато слизаха с извадени оръжия от полицейския джип. И да имаше някой в колата, едва ли беше жив. Ако обаче някак бе оцелял, убиецът беше в капан. А животните в клетка нападаха първи.

Приближиха се бавно. Снегът под ботушите им беше мек. Колата беше излязла от пътя. По всяка вероятност беше затънала. Тайлър си спомни, че според анонимния информатор по телефона убийците карат "Форд 250" с предно и задно предаване. Но дори тези коли затъваха в снега.

Превозното средство приличаше на камионетка. Товарната платформа беше пълна със сняг, кабината също бе покрита със сняг. Тайлър направи знак на Били Гросман да се качи в отзад, а Бианки отиде отпред. Шерифът се приближи отстрани и разчисти с пета снега от стъклото.

Вътре нямаше никого.

– Определено е същият вид камионетка, в която Чапман и Дохърти са били видени за последен път – отбеляза Бианки. – Какви са вероятностите?

– Тяхната е – заяви Тайлър и махна снега от вратата, за да я отвори.

– Откъде знаеш?

– Виж. – Посочи картата на пода. Беше на Източен Айдахо и Югозападна Монтана. И изпръскана с кръв.

Тайлър изчисти вратата, дръпна дръжката и отвори. Бианки заобиколи и задържа вратата, а шерифът взе картата. На таблото също имаше кръв. Повечето беше размазана, сякаш някой се бе опитал да я избърше. Бианки посочи задната седалка. Там бяха захвърлени изцапани с кръв салфетки от заведение за бързо хранене.

– Това потвърждава, че анонимният информатор по телефона е бил Том О'Брайън – каза Бианки.

– Защо мислиш така?

– Може би "злополуката", за която е споменал, е, че двамата му приятели са го нападнали.

– Нападнали са го? Не разбирам – рече Тайлър.

– Вчера ти казахме, че имаме основания да смятаме, че О'Брайън е издирвал бегълците и ги е задържал, докато властите пристигнат. Мисля, че е успял да се изплъзне, но може би е казал нещо, което не трябва да знаем. Чапман е избухлив. Подозираме, че е откраднал оръжие. О'Брайън се измъква, а Чапман го прострелва и го изхвърля от камионетката в покрайнините на Покатело.

– Копелето О'Брайън е извадил късмет – обади се Гросман. – Оцелял е с дупка от куршум няколко часа в мразовитото време.

– Възможно ли е да е бягал и да е умрял някъде, например в обществена тоалетна? Може би е откраднал друга кола. Не знаем – отвърна Бианки. – Но в предположението да е бил той има логика, включително, че е чакал дванайсет часа, за да се обади.

– О'Брайън каза, че е претърпял злополука – настоя Тайлър, докато разсъждаваше върху думите на агента и се опитваше да ги свърже с фактите, които знаеше.

– Злополука, друг път – възрази Бианки. – Злополука в смисъл, че се е изплъзнал случайно. Но не е уточнил, че е автомобилно произшествие, нали? Не, те са го нападнали и са го изхвърлили, като са мислели, че е умрял или умира. – Той удари с юмрук по покрива на кабината. – Ако бях в Покатело, можеше да го намеря!

– Мич – рече Виго. Другият федерален агент отстъпи встрани, свил ръце в юмруци, но не каза нищо. – Трябва да отидем в хижата колкото е възможно по-скоро.

– Качвайте се в джипа.

Изоставената камионетка се намираше само на три километра от дома на Наш, откъдето бяха откраднати двете моторни шейни. Убийците имаха предостатъчно време да стигнат до хижа "Лосова глава", освен ако не бяха ранени или не се бяха изгубили. Може би лежаха мъртви някъде в снега.

Виго не помръдна.

– Мислиш ли, че Чапман е там?

– Не. Заради камионетката. И защото го познавам.

– Познаваш го? Арестувал ли си го?

– Не. Проучих психологическия профил и престъпленията му. Той се нуждае от някого. За подкрепа. За да има правото да се хвали. Ако Дохърти го е изхвърлил, вече щеше да бъде забелязан или прибран.

– Освен ако Дохърти не го е убил.

– Тогава мисля, че трупът трябва да е тук – отвърна Виго и дълбоко замислен, се втренчи в кабината на камионетката.

– Ханс? – попита Бианки след минута.

– Чапман е шофирал. О'Брайън е бил на предната седалка до него, а Дохърти отзад. Той е прострелял О'Брайън.

Тайлър се вгледа в кабината и се опита да си представи какво е видял Ханс Вито. Старшият федерален агент обясни какво смята, че се е случило, и Тайлър си представи сцената.

– Чапман е шофирал, защото не може да седи спокойно на едно място. Трябвало е да кара. А Дохърти е бил доволен, защото е искал да мисли, да си фантазира за Джоана Сътън, да изгради връзката им във въображението си и когато се видят, да вярва, че и тя изпитва абсолютно същите чувства като него. О'Брайън е търсел възможност да поеме контрола върху положението. Не е можел да премахне и двамата. Затова се е обадил на Бианки, когато е хванал натясно бандата на Гьоте Черния. Знаел е, че не може сам да ги очисти всичките, съобщил му е информацията и е рискувал свободата си. Мислел е, че може да успее да раздели Чапман и Дохърти и да убие първо единия, и после другия.

– Какво се е случило? Какво се е объркало?

Ханс се качи в кабината и се прехвърли на задната седалка. Втренчи се в предпазните колани и седна в средата.

– Дохърти е седял тук. Така е виждал и Чапман, и О'Брайън. Не е имал доверие на Чапман, защото е луда глава, нито на О'Брайън, защото е умен и е изчезнал за два дни. Заминал е да устрои клопка на бандата на Гьоте Черния. Имал е извинение, което на пръв поглед е звучало убедително, но Дохърти е подозрителен по природа. Не му е вярвал. Искал е да го наблюдава, но не го е прострелял, защото е мислел, че О'Брайън ще го предаде.

– Прострелял го е заради Джо – намеси се Тайлър, тъй като изведнъж разбра как е станало всичко. – О'Брайън е бил на предната седалка до шофьора с картата.

– Точно така. Опитвал се е да разбере къде отиват и с кого смятат да се срещнат. Вероятно е подхвърлял шеги. Опитвал се е да спечели доверието им, но е казал нещо неподходящо за Джо Сътън.

– Мъжки приказки – добави Бианки. – Нещо безобидно, например, че е хубава.

– Знаеше как изглежда, но не и името ѝ – спомни си Тайлър. – Дохърти е имал снимка. О'Брайън е искал да я предупреди, но не е знаел коя е и е започнал да разпитва за нея.

– Задал е погрешните въпроси – продължи Вито. – Не са знаели, че О'Брайън се опитва да ги върне в затвора. Дохърти е решил, че О'Брайън иска да открадне момичето му.

– Джо Сътън не е неговото момиче – възрази шерифът.

Виго разтърси глава, сякаш да проясни съзнанието си.

– Съжалявам. Понякога се увличам в профилите на престъпниците.

Тайлър кимна, леко смутен от реакцията си. Джо беше неговото момиче. Ако само можеше да го осъзнае.

Той чу силно и ясно думите ѝ от онази вечер.

"Имам чувството, че все още съм омъжена."

Джо Сътън принадлежеше на мъртвец. И докато не го проумееше, и не се примиреше, че Кен е мъртъв, нямаше да може да се отвори напълно за Тайлър.

Той обаче нямаше да позволи на някакъв психопатубиец да се приближи до нея.

– Да тръгваме – предложи.

Агентът се измъкна от камионетката.

– Да върнем копелето в затвора.

– Планът ти е добър – отбеляза Тайлър и изпита облекчение, че отново се движат.

Арън караше точно зад Джоана, която водеше моторните шейни към мястото на двайсет километра, където чакаха бойскаутите. Движеха се с равномерна скорост от двайсет-двайсет и пет километра в час, предимно защото видимостта беше лоша. Но не валеше сняг. Само от време на време прелитаха снежинки.

Той не усещаше студа, нито вибрациите на мотора под себе си. Зъбите му бяха стиснати и се беше втренчил в яркочервеното скиорско яке на Джоана.

Защо бе поканила двама мъже да дойдат с тях?

Обяснението, че ще доведат всичките момчета наведнъж, прозвуча неубедително. Защо Джоана не се сети за това по-рано? Защо увърташе? Защо не искаше да бъде сама с него? Нима не бяха планирали тази любовна разходка, време да се опознаят, докато пътуват да спасят живота на седем души?

В гърлото му заседна изтерзан вик. Тя не го обичаше, както той нея. Как да повярва, че е достоен за такава красива и умна жена?

Арън беше осъден убиец и не можеше да се грижи за Джоана. Как щеше да я направи щастлива? Как можеше да ѝ осигури всичко, което иска, когато бягаха и непрекъснато поглеждаха през рамо? Как можеше да очаква, че тя ще живее така?

"Ще го направи, ако наистина те обича. А ако не те обича, убий я."

Не, не, не! Не искаше да я убива. Дъг Чапман би сторил подобно нещо – да убие жена, защото го е ядосала. Той бе убил съпругата си, за да се отърве от нея и да бъде с приятелката си, а после бе убил приятелката си, когато беше поискала да го напусне, защото е убил жена си.

Иронията го накара да се изсмее на глас. Никой не чу кикота му благодарение на силното бръмчене на моторните шейни. Съзнаваше ли Дъг какъв нелеп живот води?

Ами Арън? Той беше нищожество и Джоана сигурно разбираше това. Незначителността беше изписана на лицето му и личеше в думите му. Арън беше посредствен човек с посредствено тяло и посредствени умствени възможности.

"Ти си умен, Арън. Много умен. И ако тя не го разбира, трябва да умре."

Не! По дяволите, не искаше да я убива. Гърдите му се повдигаха и не можеше да си поеме дъх. Как би премахнал нещо толкова красиво и ценно?

"Кажи ѝ истината"

Че е убил Линкълн Барне? Тогава тя щеше да разбере, че Арън е един от избягалите затворници.

"Тя ще ти прости."

Или по-добре... да залови убиец. Да рискува живота си, за да спаси нейния. Да застреля Дъг Чапман, както беше направил с онзи нещастник О'Брайън, който се беше вторачил в гърдите ѝ на снимката.

Арън щеше да спаси живота ѝ и Джоана щеше да се влюби в него.

Трябваше внимателно да помисли как да уреди нещата. И бързо. Преди проклетият шериф Тайлър Макбрайд (С обич, Тайлър) да пристигне.

Джоана погледна през рамо и посочи с пръст на североизток. Завиваха. Арън нямаше представа къде се намират, но тя притежаваше отлично чувство за ориентация. Умно момиче.

Гърдите му се изпълниха с гордост. Тази жена му принадлежеше.