Опасна близост

Шестнайсета глава

Арън допълзя до моторната шейна. Беше заслепен. Очите му пареха. Имаше чувството, че хиляди мравки пъплят под кожата му. Едва дишаше.

Щеше да намери Джоана. Да увие ръце около врата ѝ и да я разтърси. "Защо, Джоана? Защо се опита да ме убиеш?"

Да, това беше намерението ѝ. Искаше той да умре. След всичко, което беше направил за нея. Уби заради нея. Отмъсти със собствените си ръце и поне веднъж в живота си постъпи правилно. Убийството на Линкълн Барне го направи герой. Държеше да го докаже на Джоана.

А тя го нарани.

Арън вдигна глава. Моторната шейна беше далеч. Вятърът го блъскаше в гърба и снежните вихрушки, сякаш му се подиграваха. "Джоана не оцени саможертвите ти. Виж какво направи за нея! А тя ти измени."

" С обич, Тайлър."

Шерифът на окръг Бийвърхед, Монтана.

Джоана не беше достойна за любовта и привързаността му. Не заслужаваше нищо. Измени му с ченге.

"Ти уби приятеля ѝ."

Той се беше опитал да го спре. Защо не го остави да замине? Защо трябваше да се намесва? Арън не искаше да убива никого. Единственото му желание беше Джоана да бъде с него. Толкова много ли искаше?

Може би трябваше да остане да лежи там и да чака нощта. Щеше да умре в снега, да премръзне до смърт. Той беше нищожество. Прашинка във вселената. На кого щеше да липсва? На никого. Никой не даваше пет пари за него. Арън не беше достоен за внимание.

Но продължи да пълзи.

Джоана го беше използвала, флиртуваше с него. Закачаше го. А после се обърна към ченге да ѝ даде обич.

Арън не заслужаваше такова отношение. Тя би трябвало да му благодари за всичко, което бе сторил за нея.

Какво направиха ченгетата? Можеха да убият Линкълн Барне заради нея, но имаха морални принципи. Арестуваха го, но Барне не пострада за убийството на бащата и сина Сътън. И по-рано бе излежавал присъда в затвора. Освободиха го и той отново уби.

Арън примига. Очите му още пареха, но виждаше малко по-добре. Изправи се и тръгна към моторната шейна. Свлече се на седалката и включи отоплението. Въздухът не беше горещ, но беше по-топъл от студа около него.

Щеше да ги избие всичките. Надяваше се, че мъжът, когото простреля, е мъртъв. Дано Джоана знаеше, че вината е нейна.

Въздържа се да не извика, но главата му запулсира от силна болка. Болката от измяната и любовта към неподходяща жена. Беше ли обречен на нещастен живот?

Той видя миналото си, което мислеше, че Джоана познава и разбира. Тя беше писала за живота му. Някога го обичаше. Също като майка му.

Арън навършваше девет години и майка му каза, че ще дойде за рождения му ден.

Той седеше във всекидневната на приятелката ѝ Ани. Тя беше добра, един от най-добрите хора, при които майка му го беше оставяла. Знаеше, че Ани иска да го задържи завинаги, но майка му отказва. Затова непрекъснато го местеше. Последния път стоя при Ани три месеца, а после майка му го взе и каза, че ще живее на друго място. Щял да се запознае с родителите на баща си. Ани плака, когато Арън тръгна. И той искаше да плаче, но не смееше.

Майка му щеше да го нарече ревльо и може би никога повече нямаше да го вземе.

– Изглеждаш много добре, Арън – весело каза Ани, но той четеше мислите ѝ и видя, че е тъжна.

Искаше да попита кога ще дойде майка му, но не го направи, защото не желаеше да знае истината.

– Скоро – щеше да отговори Ани.

Но това беше лъжа и двамата го знаеха. Не искаше тя да го лъже, затова не зададе въпроса.

За Джинджър Дохърти "скоро" означаваше няколко минути или няколко седмици.

Арън седеше с ръце, скръстени в скута, както майка му харесваше. Панталоните му бяха изгладени, ризата му чиста и косата, пригладена с гел назад. Беше представителен. Дори беше излъскал обувките си със слюнка, както един от чичовците му го научи.

Този път майка му щеше да го задържи.

Минутите се превърнаха в часове, а часовете в цяла нощ. Ани беше приготвила любимото му ядене и се опита да го накара да хапне нещо, но той не искаше да изцапа чистата си риза или изгладения панталон. Ами, ако майка му влезеше? Нямаше да го прегърне, а само щеше да му каже да отиде да се преоблече.

Беше го правила и преди. Арън бе научил, че трябва да е безупречен, за да получи обичта ѝ.

Но всичко беше наред. Умееше да се преструва на безупречен.

Чака цяла нощ. Не спа. Ани плачеше в стаята си. Чу я, че се обажда по телефона и оставя съобщения. "Джинджър, къде си? Обеща да дойдеш днес! Арън те чака. "

"Джинджър, по дяволите, вдигни слушалката!"

" Това е за последен път, Джинджър. Няма да гледам как отново разбиваш сърцето му. Нараняващ собственото си дете и си твърде голяма егоистка, за да го забележиш. "

След известно време Арън престана да обръща внимание на Ани. Тя не разбираше майка му. Не ѝ беше ясно, че майка му има безупречен живот и се нуждае от безупречно дете. Затова не може да го задържи при себе си.

Три дни по-късно Джинджър Дохърти се появи.

– Честит рожден ден! – Прегърна го и притисна главата му до гърдите си. Ухаеше на рози, сапун и чистота. – Красивото момче на мама! Днес ставаш на девет години!

Ани стоеше намръщена на прага.

– Рожденият му ден беше в понеделник.

Джинджър въздъхна театрално.

– Рожденият му ден е днес. Знам, защото аз съм го родила. Искам да се запознаеш с един човек. Ще отидем да вечеряме в луксозен ресторант. Върви да облечеш най-хубавите си дрехи, Арън. Сигурна съм, че ще се държиш добре.

Той хукна да се преоблече, но чу думите на Джинджър:

– Ани, не трябваше да го водя при теб. Довечера заминаваме.

– Моля те, Джинджър, нека го задържа. Обичам го.

– Той не е твой син, а мой, и не може да го имаш.

Майка му тръгна по коридора, докато Арън се преобличаше.

– Събери си багажа. След вечерята ще отидем на гости в едни приятели.

– Не го взимай, Джинджър – замоли я Ани. – Само ще го оставиш при някой друг, който не го обича като мен.

– Той не е твой, за да го обичаш – отвърна Джинджър.

Никой не го обичаше. Можеше да проследи шейната. Кой ги беше намерил? Не можа да го види добре. Сигурно беше единият от двамата мъже, Крейг или Шон Ман, които дойдоха с Джоана.

Щеше да ги убие и двамата.

Ами, ако шерифът "С обич, Тайлър" вече бе стигнал до фермата? Ако беше в хижата? Ако бяха намерили Дъг или скритите моторни шейни, които откраднаха, след като камионетката затъна?

Имаше твърде много "ако".

Трябваше да намери място да се съвземе. Арън погледна километража на моторната шейна. Следеше какво разстояние са изминали. Намираше се само на три километра от Научната база. Смяташе да спрат там, да се уверят, че никой не ги е проследил, и да отидат в Лейквю, близо до мястото, където беше затънала камионетката. Така щеше да стигне до Южния път на запад от водохранилището "Лима" и да открадне кола. Да отведе Джоана далеч от Долината и от всеки, който можеше да ѝ повлияе.

Но трябваше отново да я вземе. Ами, ако тя не искаше да тръгне с него? Тогава Арън щеше да започне да убива.

"Не ме карай да убивам, Джоана. Моля те, не ме карай да убивам никого."

Той продължи по пътеката към Научната база, но не спря, а зави на юг. Щеше да заобиколи езерото Ъпър Ред Рок и да се върне в хижата, преди да се стъмни.

Дано Чапман го чакаше.

Тайлър пристигна в изоставената ферма, увери се, че всички са в безопасност, и се обади в хижата. Отговори Карл Уебър.

– Ман дойде ли с Уайът и Бен?

– Да, преди двайсетина минути. Наш е при Уайът.

– Как е той?

– Жив.

– Не звучи окуражително.

– Нуждае се от лекар. Наш е добър, но не е хирург.

– Но ще се държи, докато го превозим през планината.

– Трябва да побързате.

– По дяволите! Карат ли го вече?

– Не. Няма начин да минат през прохода Ред Рок в това време. И ще се влошава. От Метеорологичната служба съобщиха, че ще продължи само десет часа. Утре сутринта ще го закарат.

– Искам да изведем и децата от хижата. Докато не разбера, че и двамата бегълци са задържани, никой не е в безопасност. Портър доведе ли гостите в хижата?

– Тайлър, говори Ханс Виго. Имаме проблем. Семейство Троцки са мъртви.

– Троцки?

– Младоженците. Портър ги е намерил. С Дънкан отидохме в бунгалото им веднага щом пристигнахме. Мъжът е мъртъв от петнайсет часа. Вероятно е убит между двайсет и три и два часа през нощта. Жената е мъртва от три часа. Изнасилвана е, бита е и е завързана за рамката на леглото с риболовно влакно, което е срязало плътта до костите. Но причината за смъртта е прерязване на гърлото.

– По дяволите! Дохърти ли го е направил?

– Чапман. Дохърти не е имал време да изнасили госпожа Троцки. Портър каза, че е дошъл в пет часа вчера вечерта. Имал запазена стая на името на Джон Милър. Твърдял, че камионетката му затънала и вървял пеша. Бил убедителен. Видели са го вчера късно през нощта, около полунощ. Сутринта помогнал на Портър със закуската. След това отишъл с Джо в бунгалото на Троцки. Влязъл вътре, но не стоял дълго. Трябва да е разбрал какво става. Предполагам, че Чапман е бил там и Дохърти го е прикривал. Може би е знаел дори още от самото начало и затова е отишъл с Джо да разнася закуски.

– Можел е да я отвлече – отбеляза Тайлър. – Защо сега, а не тогава?

– Искал е да я ухажва. Да я спечели. Когато не е успял и тя е открила истинската му самоличност, се е наложило да я отвлече.

– Някаква следа от Чапман?

– Не. От бунгалото излизаха следи, но вятърът ги е засипал със сняг. С Дънкан ги проследихме, но започнахме да се въртим в кръг.

– Хижата обезопасена ли е?

– Питър Наш, Крейг Ман, Портър и Дънкан пазят входовете. Всички са въоръжени. Карл Уебър стои до радиостанцията. Оправихме телефоните. Някой беше изтръгнал жиците от кутията пред къщата. За десетина минути свързахме отново всичко. Обадих се в оперативния отдел в Хелена и ги предупредих. Чакат подходящо време и ще докарат подкрепления с хеликоптер.

– Кога?

– Труден въпрос. Не по-рано от утре.

– С Мич тръгваме да търсим Джейсън, Следите са ясни, но нямаме много време. Ще изпратя Шон Ман и момчетата с помощника Гросман. Оглеждайте се за тях.

– Добре. Бъди внимателен.

Тайлър затвори. "Бъди внимателен." Беше казал същото на Джейсън, когато синът му тръгна на скаутския поход. Не "Обичам те" или "Забавлявай се", а "Бъди внимателен". Тревожеше се, че Джейсън ще се изгуби, ще се нарани или ще премръзне. И през ум не му минаваше, че синът му ще тръгне да преследва убиец при температура минус десет градуса и задаваща се буря.

Тайлър излезе от бунгалото. Виелицата започваше. Валеше все по-обилен сняг.

– Били, не се отделяй от момчетата. Заведи ги в хижата и не излизайте оттам. – Той разказа на помощника си за убийствата. – Бъди нащрек. Готов ли си? – обърна се към Мич Бианки.

– Да тръгваме.

Вятърът и снегът започваха да закриват пътеката, по която беше поел Джейсън, но очертанията ѝ все още се виждаха и можеха да се движат по нея. Джейсън сигурно бе карал по дирите на Дохърти и ги бе разширил. Беше постъпил умно, независимо дали го беше направил нарочно или по необходимост.

Десетина минути след като потеглиха Тайлър вдигна ръка и Мич спря до него. Шерифът посочи ухото си и му направи знак да слуша.

Чуха друга моторна шейна. Движеше се бързо. Трудно беше да се определи точно откъде идва звукът, но се приближаваше.

– Дръпни се встрани от пътеката – заповяда Тайлър. Двамата спряха след три метра и изгасиха моторите, за да се ориентират къде е шейната. – Идва...

Той не можа да довърши мисълта си. "Арктик Кет" се появи в полезрението им.

– Прикривай ме – нареди на Мич, застана на пътя на шейната и размаха ръце.

Шейната намали и спря. Човекът отзад скочи и каза нещо на другия. Тайлър се напрегна.

Вторият човек слезе и смъкна каската и скиорската си маска.

Джейсън.

Тайлър тръгна към него. Джо също махна скиорската си маска и последва момчето.

"Джейсън е жив и здрав. Джо е жива и здрава."

Тайлър щеше да направи всичко по силите си, за да запази живота им.

Той прегърна сина си. В очите му блестяха сълзи.

– Къде ти беше умът? – с пресипнал глас попита.

– Той ми спаси живота – рече Джо.

Тайлър я погледна. На лицето ѝ имаше синини.

– Нарани ли те?

Тя поклати глава.

– Не знам какво беше намислил. Струва ми се, че се беше отправил към Центъра – научноизследователската база, която е затворена през зимата.

Тайлър искаше да върне Джейсън и Джо, но сега, след като бяха в безопасност, залавянето на Арън Дохърти беше най-важната задача.

– Можеш ли да закараш Джейсън до хижата?

– Да, но...

– Трябва да намеря Дохърти.

– Бурята приближава, Тайлър. До Научната база има най-малко два часа път. Ами ако греша и той има други планове?

Мич излезе на пътеката. Снегът беше покрил раменете му през краткото време, докато бе стоял неподвижно.

– Тя е права, Тайлър. Не можем да се борим с природните стихии. Слънцето ще залезе след по-малко от три часа.

Тайлър искаше Дохърти, защото беше изложил на опасност жената, която обичаше. И защото простреля брат му.

– Как се измъкна? – попита той.

Джо се поколеба.

– Кажи ми истината.

– Чух характерния звук на "Арктик Кет". Помислих, че е Шон Ман, тъй като той я кара от хижата до фермата на Кимбъл. Нямах план, но се опасявах, че когато стигнем до крайната цел и спрем, Дохърти ще чуе шейната. Казах му да намали, защото караше твърде бързо, а после той неочаквано спря и ме попита защо не искам да умра. Призна, че е убил Линкълн Барне – човекът, който уби Кен и Тими. И тогава чу моторната шейна. Не знам защо ме остави сама. Предполагам, защото имаше пистолет. Тръгна по пътя, по който бяхме дошли. Не исках никой друг да пострада. Извадих спрея против мечки, повиках Дохърти и го напръсках. И сетне осъзнах, че в шейната е Джейсън. Не чакахме да видим какво ще направи Дохърти и потеглихме.

– Добре – с дрезгав от вълнение глас каза Тайлър. Отново прегърна сина си и протегна ръка към Джо. – Имаш право. Трябва да се върнем в хижата. – Не искаше да ѝ казва за семейство Троцки в присъствието на Джейсън.

Вятърът навя сняг около тях и го завихри. Видимостта намаля на няколко метра.

– Как е Уайът? – попита Джо.

– Вече е в хижата. Добре е, но се нуждае от хирург. Куршумът още е в рамото му. Сам Наш дойде с нас и се грижи за него, но каза, че Уайът трябва да бъде опериран.

– Но чичо Уайът ще се оправи, нали? – попита Джейсън.

– Така мисля – отвърна баща му. – Джейсън, искаш ли да се качиш при мен?

– Имаш ли нещо против, Джо? – попита Джейсън.

– Не. Върви с баща си.

Тайлър се наведе, целуна Джо съвсем леко по устните и прошепна в ухото ѝ:

– Благодаря, че опази сина ми.

Дъг Чапман се усмихна, докато потриваше ръце на помръкващата дневна светлина.

Мразеше снега и студа. И Монтана. Не можеше да повярва, че онзи фанатик го е убедил да отидат да се запознае с неговото момиче.

Лайнар.

Той наблюдаваше, скрит между дърветата. Двама мъже, които се движеха и държаха като ченгета, нахлуха в бунгалото с мъртъвците. Нямаха представа колко близо е Дъг. Въпреки че го мразеше, снегът си имаше своите предимства, особено когато вятърът го завихряше. Като камуфлаж.

Веднага щом заминаха, той се върна в първото бунгало, което двамата с Арън бяха намерили, когато дойдоха в тази ледена пустош. Цял ден разучава района на картата, която Арън му даде, преди да тръгне с кучката да доведе проклетите бойскаути.

– Виж как ще можем да се измъкнем оттук. Ще заминем веднага щом взема Джоана. Ще се срещнем в първото бунгало, където скрихме моторните шейни.

Дъг не даваше пукнат грош за кучката, освен ако Арън не я споделеше с него. Тя имаше хубав задник и той би го използвал, но чувстваше, че Дохърти няма да бъде щедър. Падаше си по кучката и рискуваше главата си заради нея. Какво говореше това за него? Несъмнено слугуваше на оная си работа.

Дъг не беше такъв. Придържаше се към плана, защото смяташе, че е умен, но щеше да убие мръсницата, ако се намесеше. Никоя жена не можеше да му попречи и той щеше да се измъкне от капана, в който Арън го беше вкарал.

Сутринта ченгетата щяха да обиколят бунгалата, но щяха да получат изненада.

Дъг отново се усмихна, докато допиваше уискито. Планът на Дохърти беше умен и щеше да се осъществи. Нямаше начин Чапман пак да се върне в пандиза. Играта беше на Арън и Дъг участваше, за да се измъкне от ръката на закона, но ако Арън не се върнеше до сутринта, щеше да удари на камък. Той нямаше да го чака.