Опасна близост

Единайсета глава

Джо остави на Брайън и Мари закуска, прясна вода и кафе. Каза им за избягалите затворници, но не описа положението в по-мрачни тонове, отколкото беше. Уведоми ги, че трима бегълци може би са в Долината и е възможно да си проправят път до хижата, но предположенията са много, а фактите малко.

– Бъдете внимателни. Имате флакон със спрей против мечки, който спира човек толкова лесно, колкото четириног хищник.

Остави ги и слезе по склона, но не видя Джон. Не забелязваше бунгалото на семейство Троцки в мъглата и се спусна по мекия сняг. Ако утрото беше ясно, щеше да бъде страхотно за пързаляне със ски. Обичаше да се разхожда след снежна виелица, да прекосява Долината и да отива при семейство Уъртингтън само за да поздрави най-близките си съседи, които се намираха на двайсет и пет километра.

Върна се на главната пътека, но Джон още го нямаше. Запали моторната шейна и се приготви да се насочи към бунгалото на Троцки, когато Джон Милър излезе оттам и затвори вратата.

– Всичко наред ли е? – извика Джо.

– Да – отвърна той и се качи в другата моторна шейна. – Готова ли си?

– Трябва да им се обадя. – Тя протегна ръка да изключи мотора.

– Не е нужно. Заварих ги да спят, така да се каже. – Джон се изчерви и наведе глава.

Джо се засмя, смутена заради него.

– Младоженци. Ще се отбия при тях по-късно.

Нещо я измъчваше, но не знаеше какво. Тя поклати глава и се понесе обратно към хижата.

Натовариха екипировка и влязоха в сервизното помещение. Джо се чувстваше чудесно, фактът, че ще бъде сред природата, я ободряваше.

– Гладна ли си? – попита дядо ѝ.

– Умирам от глад, но трябва да хапнем набързо и да потегляме. Искам да пресрещна Уайът, колкото е възможно по-скоро.

– Имението ви е фантастично, господин Уебър – отбеляза Джон.

– Благодаря, синко. С моята Джоана го създадохме почти от нищо.

Джон погледна Джоана.

– Баба ми – обясни тя. – Кръстена съм на нея, а сестра ми Трикси – на бабата на баща ни.

– Аз не познавам баба си и дядо си – рече той. – Сигурно е прекрасно да ги имаш в живота си.

– Така е – отвърна Джо и целуна Карл по бузата. – Аз ще поднеса закуска на господин Милър. Какво правят другите гости?

– Всички слязоха.

– Къде е Портър?

– Проверява генератора. Снощи намалихме тягата и отиде да я увеличи.

– Как сме с горивото?

– Имаме още четири резервоара. Всеки ще издържи по три дни. Ако пестим повече, ще спечелим за по още един ден.

– Следващата седмица ще ги напълня в Лейквю.

– Може да се наложи да отидем до Дилън. Единствено Наш все още продава бензин, но запасите му привършват.

Джо покани Джон да седне и се залови да приготвя бъркани яйца и препечени филийки. Извади наденички и картофи от горещата фурна и напълни две чинии.

– Не трябваше да си правиш труда – каза той.

– Глупости. Ти ми помогна и с удоволствие приготвям закуска. – Тя обичаше да готви, защото Кен имаше невероятен апетит, особено след като работеше навън по цял ден, но загуби интерес към кулинарното изкуство, когато се върна у дома.

Милър се наведе над чинията и яде така, сякаш не беше слагал залък в устата си от седмица. Не погледна Джоана. Съсредоточи се само върху храната.

– От сутрешния преход ли огладня? – весело попита тя, макар отново да изпита странното усещане, че нещо не е наред с Джон Милър.

Той се стресна и вдигна глава.

– Да. Предполагам, че не съзнавах колко съм гладен. Извини ме за лошите ми обноски.

Джоана махна с ръка.

– Харесвам мъже, които обичат да ядат.

Забележката беше лекомислена, без абсолютно никакъв сексуален контекст, но тя мигновено съжали за думите си. Все едно му се врече във вечна любов и Милър се приготви да каже нещо в отговор.

Джо стана, взе чинията си и бързо се приближи до мивката. Стана ѝ горещо и се почувства неловко. Очевидно имаше нещо повече в невинната забележка и невинния поглед, отколкото и двамата възнамеряваха.

– Да ти предложа ли нещо друго? – попита тя, без да го поглежда.

– Още малко кафе.

Положи усилия да се усмихне, докато пълнеше отново чашата му.

– Ако имаш всичко каквото искаш, ще отида да проверя някои неща, преди да потеглим към фермата на Кимбъл.

Лицето му помръкна, но той кимна.

– Ще се срещнем тук след половин час.

– Добре.

Защо разговорът я обезпокои? Имаше нещо... странно. Джон сякаш четеше сценарий. Всяко негово изречение беше премислено. Не трябваше да го съди толкова строго. Някои от гостите в хижата бяха пълни откачалки. Например Янси Изиари и Гленда Марсдън, които идваха всяка пролет за две седмици. Въпреки ритуалните медитации, навика им да се разхождат голи в гората и да ядат пръст те можеха да бъдат смятани за нормални. В края на краищата, двамата притежаваха фирма за софтуер в Силициевата долина. Обаче имаха странни навици и тя така и не се сближи с тях.

Напомни си, че работи в хотелиерския бизнес, и не е необходимо да харесва никого, а само да се държи учтиво и професионално с гостите.

Сблъска се с Портър, който влизаше през главния вход.

– Наред ли е всичко?

– Няма проблем – отвърна той.

– Шерифът обаждал ли се е? А Уайът?

– Мисля че Трикси говори с Тайлър, но оттогава радиостанцията мълчи. Тя е в мазето.

– Ще говоря с нея и после ще се обадя на Уайът, и ще му кажа, че тръгваме.

– Отивам да се изкъпя. Внимавай там горе, Джо. Ще вземеш Джон, нали?

– Да, Портър, обещах.

– Добре. Той има вид на изгубена душа. Разходката ще му се отрази добре.

Старецът тръгна по коридора към стаята си от другата страна на кабинета.

Джо настрои радиостанцията на честотата на Уайът и го повика, но не се чу звук. Може би батерията се беше изтощила. Въпреки това обаче трябваше да има поне атмосферни смущения.

Тя превъртя главните честоти и се опита да се свърже с някого.

Тишина.

Нещо не беше наред.

Огледа радиостанцията. Всичко, изглежда, работеше, но беше стара.

Вратата се отвори и Джо подскочи.

– Наистина не исках да те уплаша, Джо.

Тя се усмихна глуповато.

– Извинявай, дядо. Не мога да се свържа с Уайът. Пробвах и други честоти, но не се чува нищо.

– Дай да видя. Налага ли се да говориш с Уайът?

– Исках да му кажа, че тръгвам.

– Ще видя какво не е наред и ще му кажа, че си потеглила. Но първо ще помогнеш ли на Трикси в мазето?

Джо остави дядо си да се занимава с радиостанцията и слезе в избата да намери Трикси.

Там беше леденостудено. Изолацията предпазваше мазето от студа навън, но вътре нямаше отопление. За щастие беше добре осветено и тя забеляза сестра си, която пълнеше кашон с припаси.

– Защо не ме повика? – попита Джо и взе кашона от ръцете ѝ.

– Мога да занеса храната – троснато отвърна сестра ѝ. – Защо настояваш да се държиш с мен като с инвалид?

– Можеш да правиш всичко, Трикси, но защо да работиш с тази болка, ако не се налага? Стълбите могат да бъдат опасни. – Джо въздъхна. – Е, добре, не дойдох да се караме. – Погледна през рамо. Никой не я беше последвал. – Искам да говорим за факса от Тайлър. Ще отида да пресрещна Уайът и бойскаутите и смятам да...

– Ако ще ми казваш какво да правя, забрави.

– Престани да бъдеш толкова агресивна.

– Не мога да го превъзмогна!

Очите на Трикси се напълниха със сълзи.

– Какво има, Трикси?

– Всичко. Ти, дядо и дори Лия се държите с мен като с крехка кукла, която всеки момент ще се счупи.

– Не е така.

– Така е. Минаха четири години, Джо. Когато убиха Линк в затвора, реших, че най-после ще го преживея, но не мога. Аз съм виновна за всичко. Видях те, докато гледаше през прозореца сутринта. Мислеше за Кен и Тими. Моя е вината, че умряха.

Сестра ѝ я хвана за раменете и я разтърси.

– Не си виновна ти, Трикси! По дяволите, колко пъти да ти казвам, че не те обвинявам за случилото се? Линкълн Барне уби Кен и Тими. Едва не уби теб и не отвлече Лия. Той е единственият отговорен. Никога не го забравяй!

По лицето на Трикси потекоха сълзи.

– Как можеш да ми простиш, когато аз не мога да си простя?

Тя закуца нагоре по стълбите. Джо ѝ извика да се върне, но сестра ѝ продължи да върви.

"По дяволите."

Джо се облегна на рафта и няколко пъти си пое дълбоко дъх. Тя ли предизвика това? Дали мъката ѝ по Кен и Тим подсъзнателно бе подсказала на Трикси, че я обвинява? Наистина ли обвиняваше сестра си?

Може би донякъде... Трикси винаги бе правила каквото иска, без да се замисля за последиците. Избяга в Лос Анджелис. И преди всичко се свърза с Линкълн Барне. Имаше обаче добро сърце и никога не би наранила някого нарочно. Случилото се с Кен и Тим беше трагедия, която Джо нямаше да забрави. След смъртта им се промени. Не разговаряше с никого, дори с Трикси и дядо си. Едва след съдебния процес се върна в Монтана при сестра си и Лия и продължи живота си.

Никога не говореше за загубата на семейството си. Не искаше да изразява с думи болката си, сякаш това щеше да я накара да страда още повече. И може би защото се страхуваше, че ще хвърли вината върху сестра си.

Но щеше ли да е по-добре, ако и сестра ѝ беше умряла? Защото ако Джо бе взела друго решение и я бе оставила с Линкълн Барне и пистолета му, Трикси щеше да е мъртва.

А Тим щеше да е жив. "По дяволите!"

Тя взе продукти и ги занесе горе.

И попадна право на Джон Милър.

– Забави се и се разтревожих – обясни той.

Джо си помисли, че не е минало чак толкова много време, но нищо не каза.

– Помагах на сестра си. Ще занесеш ли тези неща в кухнята? Трябва да взема спрея против мечки и после тръгваме.

– Спрей против мечки?

– В случай че някоя гризли се появи. Рядко се случва по това време на годината, но понякога излизат. Ако вървях пеша, щях да взема Бъкли, но ще ходим с моторните шейни.

– Спрей против мечки – ухили се той и тя се отпусна. Може би притесненията ѝ за Джон Милър бяха неоснователни и беше нервна и напрегната. – Звучи страхотно – добави мъжът. – Само ти и аз и километри зимна страна на чудесата.

Той ѝ намигна и тръгна с кутиите, като си подсвиркваше.

Кръвта на Джо се вледени.

Кен ѝ беше казал абсолютно същото, когато се запознаха. Откъде знаеше Джон Милър? Случайно съвпадение? Изречението не беше особено оригинално, но...

"Докатоти дойде", един от по-старите ѝ романи, беше за двама млади влюбени, чиито семейства се ненавиждаха поради дългогодишен спор за земя в Стогодишната долина. Основаваше се не само на историята на района, но и на отношенията им с Кен. Двамата по дял ден се разхождаха по наскоро падналия сняг и по време на една от разходките сив книгата героят и героинята осъзнават, че се обичат и трябва да помирят семействата си.

"Само ти и аз и километри зимна страна на чудесата."

Кен бе изрекъл тези думи. Както и измисленият ѝ герой Джим Хедстром.

Джо вече беше поканила Джон Милър да я придружи на двайсет и пет километровото пътуване с моторни шейни до фермата на Кимбъл.

И сега дълбоко съжаляваше.

В следващия миг ѝ хрумна идея. Страхотна идея. Тя похлопа на вратата на Крейг Ман. Отвори осемнайсетгодишният му син Шон.

– Здравейте, госпожо Сътън.

– Баща ти тук ли е?

– Ето ме. – Крейг беше четирийсет и няколко годишен и в отлична физическа форма. Двамата с Шон идваха в хижата всяка зима от пет години да се пързалят със ски.

– Искате ли да ми помогнете да доведа няколко бойскаути, изпаднали в затруднение в планината?

– Това е по-вълнуващо, отколкото да седим в хижата цял ден – отвърна Крейг. – Ей-сега ще се облечем и ще се срещнем долу.

– Благодаря.

Четиримата – Крейг, Шон, Джон и Джо – можеха да вземат двуместните моторни шейни от фермата на Кимбъл. Щяха да теглят Бен, Уайът щеше да пътува с някой от мъжете, а Джо да вземе две от петте останали момчета.

Реши, че числеността е важна за безопасността.