Опасна близост

Десета глава

Джо не искаше да взима със себе си Джон Милър, докато разнася закуската и проверява гостите в двете бунгала, но Портър предложи и нямаше избор, освен ако не откажеше грубо.

Тя влезе в кухнята в осем без петнайсет.

– Е, къде е малкият ми помощник?

Портър я погледна и даде на Трикси две чинии.

– Дръж здраво.

– Няма да ги изпусна – троснато отвърна тя и излезе.

– Вече е навън – отговори старецът, докато наблюдаваше как Трикси отива да сервира на Клив и Кристи Джонстън, които седяха в официалната трапезария в отсрещната страна на фоайето. – На верандата. Трябва да размишлява.

– С всички е така. Говорих с Тайлър и в девет часа ще тръгна към изоставената ферма на Кимбъл, веднага щом си свърша работата тук. Искам да доведа Бен Уорд, преди отново да завали сняг, а от Метеорологичната служба прогнозират, че най-късно в два ще започне.

– Трябва да вземеш някого, поне докато не научиш повече за опасенията на Тайлър. Мисълта за избягали затворници в района никак не ми харесва.

– Не знаем къде са. Може да се в Монтана, Айдахо или Уайоминг. Възможно е да са стигнали дори до Канада и би било умно да го направят, като се има предвид лошото време. Пък и имаме снимките им, и знаем кого търсим.

– Да. – Портър се обърна и Джо видя, че в колана му отзад е затъкнат пистолет.

– Портър...

Той мразеше оръжията. Беше служил два пъти във Виетнам и бе станал наркоман и алкохолик. Просеше и така се бе запознал с Карл Уебър в Боузмън преди трийсет години. Карл беше дошъл да чете лекции в университета за една седмица и когато се върна, доведе Портър.

Тогава Джо беше седем-осемгодишна и си спомняше, че той беше едър, чернокож и много тъжен.

А сега беше член на семейството. Не можеше да си представи живота си без него. Не знаеше всичко за него, преди Портър да се премести в Долината и да стане дясната ръка на дядо ѝ, но беше разбрала, че ненавижда оръжията и че когато излиза, носи само спрей против мечки.

Тя докосна ръката му.

– Всичко ще бъде наред, Портър.

– Ще се чувствам по-добре, ако не си сама. Аз ще дойда, ако не искаш непознат.

Тя поклати глава. От няколко години Портър имаше проблеми със сърцето и взимаше лекарства, и затова не желаеше да го претоварва.

– Ще взема Джон.

– Благодаря. Ще ми олекне, когато шерифът пристигне.

"И на мен" – помисли си тя.

Десет минути по-късно тя си сложи скиорския екип и любимите си ботуши. Не изгаряше от желание да вземе Джон Мюгър, но не искаше Портър да се тревожи. Милър стоеше на верандата и гледаше в далечината, към мястото, където се виждаше езерото Ъпър Ред Рок, ако видимостта беше добра. Сега обаче всичко беше сиво.

– Готов ли си? – попита Джо, като се престори на весела, и го поведе към бараката, където държаха моторните шейни. Небето беше мрачно и температурата беше минус седем градуса, но не валеше и видимостта беше прилична. – Карал ли си моторна шейна?

– Много отдавна– отвърна той и тя оцени искреността му.

– Като карането на велосипед е. – Обясни му набързо за какво служат контролните уреди.

– Да, спомням си. Всичките ли бунгала ще обиколиш? – попита Джон, когато потеглиха. Нямаше проблеми с управлението на шейната.

– Не, само двете, в които има гости. Вчера сутринта им предложих да се преместят в хижата, но те предпочетоха усамотението. Във всяко бунгало има печка с дърва, храна и газов котлон. Не са свързани с генератора, но имаме много газени лампи.

Младоженците се намираха на двеста метра право на запад от хижата. Бунгалото им беше най-хубавото в имота и имаше фантастична гледка към Долината и малка, уединена веранда. Двамата студенти бяха на стотина метра над тях – лесно достъпни по добре отъпканата пътека, но по-трудно достижими през зимата.

– Хайде да се разделим – предложи Джо. Беше започнал да прехвърча сняг и времето бързо можеше да се влоши. Надяваше се, че ще завали чак следобед и искаше да тръгне колкото е възможно по-скоро, за да се срещне със скаутите. – Аз ще отида в онова бунгало. – Посочи това, в което бяха студентите. – Ти отиди при семейство Троцки, Грег и Вики. Дай им кошницата, попитай ги дали се нуждаят от нещо и провери дали имат достатъчно дърва.

Мъжът се колебаеше.

– Може да отидем заедно – добави тя, – само че времето отново се променя и не знам дали няма да се развали, Преди да се върнем.

– Къде отиваш?

– Виждаш ли бунгалото там горе? – Джо посочи към трудно забелязващото се бунгало сред дърветата. – Там са настанени двама студенти от Мичиганския университет. Миналата седмица дойдоха да работят върху научния си доклад по биология на дивата природа. Смятам да отида пеша, но ти можеш да караш моторната шейна до бунгалото на Троцки. Движи се покрай редицата маркирани дървета и ще го намериш.

– Добре. Благодаря, Джоана.

Арън насочи шейната към бунгалото. Грег и Вики Троцки. Хвърли поглед през рамо и видя, че Джоана се плъзга със снегоходките.

Не беше сигурен в кое бунгало е Дъг, но определено не беше заето и като че ли се намираше много по-нататък. Арън прочете брошурата, оставена в стаята му, и знаеше, че в имението има седем? Бунгала.

НО ако грешеше? Не можеше да рискува. Ослушваше се внимателно, докато Джоана се катереше нагоре по склона към бунгалото на студентите. Беше сигурен, че Дъг не е там, защото мястото беше твърде гористо и стръмно.

Ако Чапман ѝ стореше нещо, Арън трябваше да го убие. А не искаше да убива никого. Прибягваше до убийство само когато нямаше друг избор. И вината Не беше негова, когато се наложеше да убива.

По-лошото обаче беше, че ако се стигнеше до сблъсък, тя щеше да разбере кой е, а той не можеше да си го позволи. Снощи двамата се бяха сближили, докато пиеха кафе и разговаряха. Наслаждаваше се на всеки миг от времето, което бяха прекарали заедно. На всяка споделена дума. Големите ѝ кафяви очи го гледаха. Интересуваше я какво има да ѝ каже. Докосна ръката му в знак на съчувствие, когато ѝ каза, че е загубил Ребека.

– Обичам те, Джоана – промълви Арън в тихото, студено утро.

Дъг обаче можеше да развали всичко. Добра идея беше да позволи на Джоана и другите да видят снимката от полицейското му досие. Това означаваше, че може да го принуди да стои настрана. Арън можеше да не отиде с Джоана да пресрещнат бойскаутите, колкото и да му беше неприятна мисълта да я остави сама и да пропусне възможността да станат още по-близки. Но трябваше да каже на Дъг, че тя има снимката му и знае как изглежда. Чапман трябваше да стои настрана. Надалеч.

Той потропа на вратата на бунгалото на младоженците.

– Кой е? – чу се отвътре.

Познаваше гласа.

– Дъг?

Вратата се отвори. Чапман стоеше полугол в антрето. Лицето му беше зачервено, а гърдите му бяха издрани. На бузата и на тялото му имаше охлузвания.

Зад него по очи лежеше мъж. Гърбът на тениската му беше напоен със засъхнала кръв. Беше по анцуг. На леглото тихо хлипаше жена. В устата ѝ беше напъхан шал. Ръцете ѝ бяха завързани за рамката с риболовно влакно. Китките ѝ бяха изранени и кървяха. Беше гола и на леглото нямаше завивки. На вътрешната страна на бедрата ѝ имаше тъмни петна. Дюшекът беше изцапан с кръв.

– Какво си направил? – попита Арън, затвори вратата и спусна резето.

– Храна ли е това? Чудесно. Умирам от глад. – Дъг взе кошницата от ръцете му и се приближи до масата, без да обръща внимание на трупа, който прекрачи, за да стигне дотам.

– По дяволите, Дъг! Казах ти да не напускаш бунгалото.

– Щях да полудея. Направо щях да се побъркам затворен вътре.

– Не са минали и двайсет и четири часа.

– Имах чувството, че отново съм в "Куентин". Трябваше да изляза. – Чапман отвори кошницата. – Горещо кафе. Хубаво. – Той напълни чашата от термоса.

– Съзнаваш ли, че ще разберат какво се е случило тук?

– Дотогава ще бъдем далеч оттук. – Дъг изпи половината кафе.

– Собствениците идват в бунгалата всеки ден и носят храна и припаси. И когато снегът се стопи...

– Дойде ли някой, ще го очистя.

– Не можеш да убиеш всички! Чакай да помисля.

– Ти мисли, а аз ще ям.

Арън погледна жената на леглото. Очите ѝ не бяха завързани. Щеше да разпознае и двамата. Налагаше се да я убият. Това не му се нравеше, но щеше да накара Чапман да го направи.

И утре щеше да настоява отново да придружи Джоана. Щеше да отложи откриването на труповете, докато я отведеше далеч оттам. Искаше повече време – поне седмица, за да спечели сърцето ѝ, но сега осъзна, че ще трябва да действа по-бързо. Особено след като шерифът беше тръгнал насам.

Внуши си, че всичко ще бъде наред. Джоана се държа много внимателно с него снощи. А днес го помоли да я придружи, докато разнася храната на гостите. И да ѝ помогне с бойскаутите. Щеше да бъде прекрасно да ръководят това място с нея. Двамата заедно. Да работят като екип. Любовници и приятели.

Главната героиня в романа ѝ "Всяко малко нещо" живееше в голям занемарен дом в Сан Франциско. Другият главен герой, архитект, бе купил сградата да я ремонтира и превърне в луксозна минерална баня, но двамата работиха заедно, създадоха очарователен старомоден хотел, влюбиха се и се ожениха.

Арън се виждаше на мястото на героя. Как работи с Джоана и поддържа в прекрасно състояние хижа "Лосова глава". Дядо ѝ беше стар, вероятно на осемдесет, и тя не можеше да се справи сама. Нуждаеше се от мъж. От него. Арън Дохърти.

Джон Милър.

– Хей, Арън?

– Ще трябва да я убиеш.

– Тя ме забавлява, приятелю. Искаш ли и ти да ѝ се порадваш? Аз се уморих – засмя се Дъг.

Какъв грубиян. Как се забърка с това зло човешко същество? Арън нямаше да прави секс с друга жена освен с Джоана. И нямаше да я обладае против волята ѝ. Тя щеше да му предложи тялото си свободно, от любов и страст, а не от страх.

– Джоана ще дойде тук всеки момент.

– Искаш ли да ти помогна да я обуздаеш?

Арън сви пръсти, удари е юмрук по масата и събори термоса с кафето, без да го забележи, че се изля на пода.

– По дяволите.,.

– Ако я докоснеш, ще те убия – прошепна, Чапман примига, отстъпи назад и започна да почиства разлятото кафе.

– Само предложих.

– Убий жената и се върни там, където те оставих вчера. Не излизай. Шерифът е изпратил по факса снимката от полицейското ти досиета.

Дъг престана да бърше и гневно се втренчи в него.

– Ами твоята?

– Машината се задръсти. Помогнах да я изчистят и изтрих паметта – с лекота излъга Арън, – Но твоята страница вече беше излязла. Всички знаят как изглеждаш.

– Не мога да повярвам! Ти каза, че сме сами тук, насред дивата пустош, и никой няма да ни търси, но ченгетата знаят къде сме? Как са разбрали, по дяволите? Кой им е казал? Кой ни е видял?

И Арън си задаваше същите въпроси. Поклати глава.

– Може би служителката в бензиностанцията, откъдето купих картата.

– Това е глупаво – отсече Чапман. – Защо ще те помни? Знаеш колко много хора влизат в бензиностанциите и купуват карти.

– Харесвате ли Джоана Сътън? – попита тя, когато видя, че Арън купи любовен роман,

– Да – отвърна той.

– Аз също. Прочитам ги веднага щом ги публикуват.

– Може би не си се погрижил за О'Брайън – предположи Дъг.

– Мъртъв е.

Всъщност О'Брайън не беше мъртъв, когато Арън го остави в канавката. Кървеше от корема. Никой не можеше да оцелее от такава рана без медицинска помощ. Едва ли го бяха открили на онова затънтено място. Само след няколко часа валеше толкова силно, че сигурно бе умрял от студ, ако първо кръвта му не беше изтекла.

Не беше необходимо да казва това на Чапман.

– Няма друг начин. Направи го.

Навън се чу шум от моторна шейна. Арън скочи, разтвори леко завесите и надзърна. Джоана току-що бе запалила моторната шейна и гледаше към бунгалото.,Дръпни се. Стой далеч."

– Трябва да тръгвам. Направи, каквото ти казах, Дъг.

– Или какво? Ще ме убиеш като О'Брайън? – Чапман бе сложил ръка на пистолета си.

Арън погледна Вики Троцки. Почти му стана мъчно за нея. Тя не си го беше търсила за разлика от някои други жени.

– Убий я, преди да излезеш. Тя може да разпознае и теб, и мен.

Вики се опита да изпищи и да се развърже. Арън се обърна и отключи вратата.

– Ако нещо се обърка, мъртъв си, Дъг.

– Я виж ти. Много ме уплаши – рече Чапман, но думите му не прозвучаха предизвикателно. Знаеше, че Арън говори сериозно. – Добре. Но имам цял ден, нали?

– Ще се погрижа довечера никой да не идва тук. Напусни утре сутринта преди седем.

– Ще имам предостатъчно време да се забавлявам още.

Жената изхленчи и се помъчи да се развърже. Риболовното влакно се впи още по-надълбоко в китките ѝ.

– Ако продължаваш така, сама ще се убиеш – каза ѝ Арън и после се обърна към Дъг: – Нея карай да страда.