Опасна близост

Тринайсета глава

Ани Ериксън наля кафе на добре облечения агент на ФБР, който седеше до малката дъбова маса в кухнята ѝ.

– Благодаря, че се съгласихте да разговаряте с мен – каза той.

Тя погледна служебната му карта.

"Куинси Питърсън, помощник-специален. Агент, ФБР, Регионален оперативен отдел, Сиатъл."

– Искате да говорим за Арън.

– Да, госпожо.

– Намерихте ли го?

– Така предполагаме, но се нуждаем от допълнителна информация, която да ни помогне да определим местонахождението и начина му на мислене.

Госпожа Ериксън наведе глава. Въпреки че федералният агент беше приятен, хубав мъж, немного по-голям от Арън, работата му беше да върне горкия Арън зад решетките.

– Госпожо Ериксън, вие дадохте показания на процеса срещу Арън Дохърти. Помолихте за снизходителност поради нанесени травми в детството.

– Съдията не ме послуша. Но той не беше там и не гледаше как онази жена съсипа момченцето.

– Вие обаче бяхте там.

– От деня, в който Арън се роди, Джинджър го оставяше при приятели и роднини, докато ги изреди всичките. Исках да го осиновя и да го отгледам като свой син. Тя знаеше, че го обичам, но ми го отне. Обичах го повече, отколкото майка му беше способна да обича! – Ани се вгледа в чашата си с кафе, докато си спомняше последния път, когато бе видяла Арън. Тогава той беше тринайсетгодишен. Джинджър го остави и Ани разбра, че повече няма да го вземе.

– Знаете ли къде е майка му сега?

Госпожа Ериксън поклати глава:

– От приятели чух, че когато Арън бил в десети клас в гимназията, колкото и да е учудващо, че не е напуснал училище, след като Джинджър го местеше през няколко месеца, тя го оставила при леля му в Лос Анджелис. Мисля, че по-точно в Глендейл. Трябвало да го вземе след две седмици и казала на всички, че си е намерила работа на екскурзионен кораб, но така и не се върнала. Това не ме учудва. Джинджър никога не се появяваше, когато обещаваше.

– Не знаете ли какво се е случило с нея?

Жената бавно поклати глава.

– Реших, че или е забравила за него, или се е свързала с друг мъж, който не иска деца. Арън живя при мен осем месеца, когато Джинджър се събра с някакъв богаташ във Флорида. Негодникът не обичал деца и тя не му казала за сина си. Тогава той беше на седем и това беше единствената стабилна година в живота му. И знаете ли какво направи Джинджър? Появи се една сутрин две седмици преди края на учебната година и го взе. Скъсала с онзи тип и искала известно време да бъде със сина си. След това приятели ми казаха, че само след седмица то оставила на майка си. – Гласът ѝ стана дрезгав. Разстройваше се всеки път, когато мислеше за Арън или Джинджър. – Ето защо разбирате, че съдията не беше прав, когато издаде смъртна присъда на горкото момче. Не се съмнявам, че е извършил онези неща, защото имаше доказателства, но бих желала съдебната система да го беше възприела като наранен човек.

Агент Питърсън си водеше записки. Лицето му беше сериозно и безпристрастно.

– И не сте чували нищо за Арън, след като майка му го е взела, когато е бил на тринайсет години?

– Видях го едва когато го посетих в затвора след ареста му за убийството на горката Ребека Оливър. – Ани въздъхна. – Много ми е мъчно. Нямах пари да съдя Джинджър за родителските права. Но предполагам, че не бяха само парите. Какво право имам аз върху него? Защо училищата не направиха нищо? Дядо му и баба му? Баща му?

– Баща му изобщо появяваше ли се?

– Не. Името му е Адам Сандърс. Само толкова знам за него. Вече е имал едно незаконно дете, когато е станал баща на Арън, и не е искал да има нищо общо с нито едно от двете. Родителите му обаче са свестни хора. Уорън и Лоти Сандърс. Живееха във Флорида, но не съм говорила с тях от години. Обаждаха ми се веднъж седмично винаги когато Арън беше при мен, но забраниха на Джинджър да го води в дома им, освен ако не се съгласи да им даде родителските права.

Агентът записваше всяка нейна дума.

– Познавате ли Джоана Сътън?

– Писателката на любовни романи? – Жената отново наведе глава. – Той ме помоли да му занеса книгите ѝ. Прочел една в затвора и искаше още. Каза, че били чудесни семейни романи. Реших, че е разбрал какво е любовта и че майка му и животът ѝ не са типични, и дори са ненормални.

– Знаете ли, че Арън ѝ е пишел писма?

– Аз... – Тя преглътна с усилие.

– Изпращахте ли писмата? Получавахте ли ги?

– Ще имам ли неприятности?

– Не, госпожо.

– Знам, че наруших правилата, но само веднъж. Когато Арън ме помоли да пусна второто писмо, първо го прочетох и така и не го изпратих. Осъзнах какво прави.

– Какво?

– Превръщаше я в друга Ребека Оливър. Беше си внушил, че актрисата е влюбена в него. Нямах представа какви мисли се въртят в главата му. И после Арън започна да пише, че двамата с Джоана Сътън са приятели чрез писма, тя пише книгата му и управата на затвора им е издала специално разрешение да бъдат заедно. Повярвах на това едва след като прочетох второто му писмо, но не исках да го обидя и' не споменах нищо за фантазиите му. Арън беше в затвора. Не можеше да нарани никого. Защо ме питате за нея? Господи, да не би да ѝ е сторил нещо, след като е избягал?

– Още не, госпожо Ериксън, но каквато и информация да имате за чувствата му към нея, ще ни помогне да определим какъв ще бъде следващият му ход.

Ани преглътна риданието си. Представи си Арън като малък. Големите му кафяви очи, които гледат през прозореца и чакат майката, която никога не идва навреме. Как се изкъпваше, гладеше дрехите си и си сресваше косата в случай, че майка му дойде. Джинджър не обичаше мръсни момченца.

– Аз съм виновна.

– Моля?

– Госпожа Сътън отговори на първото му писмо. Не го изпратих от затвора, а написах моя адрес. Щях да му го занеса, но след като прочетох второто писмо, се отказах. Реших, че няма да стане нищо лошо.

– Кога беше това?

– Преди по-малко от две години.

– Спомняте ли си нещо от писмата?

– Пазя ги всичките.

Портър се качи на горния етаж да смени хавлиите в стаите на гостите. Стори му се странно, че на бюрото в стаята на Джон Милър има няколко романа на Джо. Приближи се и видя, че имат каталожен номер от библиотека и буквата "С" за Сътън, залепена на гърба. Дали ги беше купил от благотворителна разпродажба на някоя библиотека? Може би. Всички изглеждаха четени много пъти.

Отвори ги и забеляза подчертаните абзаци. Кой би маркирал текст в любовен роман?

Не знаеха почти нищо за Джон Милър. Беше се обадил от Лос Анджелис и преди седмица ненадейно си беше запазил стая. Никой не беше споменавал нищо за него. Каза, че се нуждае от време да мисли, но това не изненада Портър. Не приличаше обаче на човек, който отделя време за мислене. И бързо се залепи за Джо.

"Ти изпрати Джон с нея."

Беше ли направил грешка?

Той огледа стаята. Нямаше други лични вещи освен дрехите, с които беше вчера. Днес бе облякъл дрехи на Портър и скиорски екип. Беше взел от камионетката си единствено любовни романи? Любовните романи на Джо?

От най-долната книга се подаваше къс хартия. Портър я взе, извади прегънатия на четири лист и внимателно го разгърна. Имаше чувството, че страховете му са неоснователни, и изпита желание да върне книгата на мястото ѝ.

На листа имаше снимка на Джон Милър. Фотография от полицейско досие с метър за ръста зад него. Беше изпратена по факс и най-отгоре пишеше "Отдел на областния шериф, окръг Бийвърхед, Дилън, Монтана."

Шерифът Макбрайд беше изпратил снимки на трима избягали затворници, а на не двама.

Джон Милър или Арън Дохърти беше откраднал своята фотография.

Портър трябваше да предупреди Джо.

Тя беше насред дивата пустош в компанията на убиец.

Джо беше доволна от напредъка им. Бяха стигнали до запустялата ферма на Кимбъл за малко повече от час. Движеха се с трийсет километра в час през повечето време с изключение на две забавяния. Нямаше обаче да могат да поддържат същата скорост, докато теглеха Бен Уорд и със скаутите в шейните. Малко се притесняваше за горивото. С допълнителната тежест щяха да изразходват бензина много по-бързо, но щеше да стигне. Моторната ѝ шейна имаше осем литра резервен запас, който можеше да използва, ако се наложеше.

Уайът стоеше навън, когато тя се приближи.

– Отдалеч те чух, че идваш.

– Моторните шейни не са направени за безшумно промъкване.

Той погледна тримата мъже, които слязоха от другите шейни.

– Времето в момента не ми харесва – обясни Джо. – Мисля веднага да ви закараме в хижата и никой да не върви пеша. Ако времето се развали, ще ни отнеме цял ден.

– Трябва да помисля за това. Предполагам, че исках хлапетата да научат как да се справят в трудни условия.

– Мисля, че вече са научили. Няма да можем да вземем екипировката ви. С всеки възрастен ще има по две деца, освен при мен. Ще тегля Бен и се нуждая от допълнително гориво.

– Няма проблем. Ще дойда да я взема утре или вдругиден.

Джо извади кошница от ремъците отзад.

– Портър ви изпраща храна.

– Чудесно.

Тя представи Уайът на тримата мъже.

– Джон Милър от Лос Анджелис и Крейг и Шон Ман от Сиатъл. Идвали са и преди в хижата.

Уайът се ръкува с тях и им направи знак да влязат.

фермата на Кимбъл беше изоставено едностайно дървено бунгало, устояло на суровите зими в продължение на петдесет години предимно благодарение на назъбената скала на север, която го предпазваше от най-силните ветрове. Дупките бяха покрити, покривът беше сменен преди две лета от скаутите на Уайът и земята се използваше за тренировки по оцеляване в зимни условия, откакто Джо се помнеше.

Покривът и стените нямаха изолация и не предпазваха от студа. Вътре не беше много по-топло от минус дванайсетте градуса навън, въпреки че в камината от речни камъни гореше огън.

Тя се залови да разопакова сандвичите и горещия шоколад за момчетата и кафе за нея и мъжете и видя, че Джейсън седи до пострадалия Бен, облегнал се на стената близо до огъня.

Джейсън приличаше на баща си толкова много.

Тя се приближи, приклекна до двете момчета и им даде чаши с горещ шоколад.

– Здравей, Джейсън.

– Здравей, Джо. – Той не я погледна и се втренчи в чашата си. Не ѝ беше ясно какво точно знае Джейсън за връзката ѝ с баща му. Не беше говорила с него, откакто отхвърли предложението за женитба на Тайлър.

Последният човек, когото искаше да нарани, беше момче, което тъгува за майка си. Нямаше право да се натрапва на семейство Макбрайд. Защо не се замисли повече за Джейсън, когато започна да се среща с баща му?

Защото не искаше да мисли за Джейсън. Това неизбежно я караше да си спомня за Тими.

Синът ѝ щеше да бъде на тринайсет, само година по-голям от Джейсън.

Джо осъзна колко коравосърдечна е към сина на Тайлър, сякаш момчето беше нещо маловажно в живота му. А може би Джейсън беше важен за нея и затова отказа на баща му.

Тя стисна ръката му и го накара да я погледне.

– Грижиш се за пациента ни, а?

Той сви рамене и отпи от горещия шоколад.

– Аз съм виновен.

Бен поклати глава.

– Така беше. – Произнесе го с такъв категоричен тон, че каквото и да кажеха Бен или Джо, нямаше да промени решението си.

– Катерехме се по скалите над пътеката, която води към прохода Ред Рок – изхлипа Бен. – Кракът ми се заклещи и се счупи. А той се спъна.

– Станало е случайно – рече Джо.

– Той беше мой партньор – измънка Джейсън. – И идеята да отидем на скалите беше моя.

– Не си виновен.

– Трябваше да се грижа за него.

– Всеки е трябвало да се грижи за другия. Станало е случайно. Ако Бен не беше стъпил накриво в дупка, нямаше да си счупи крака. – Тя изпита желание да прегърне Джейсън, но подозираше, че ще му стане неудобно от другите хлапета. И при мисълта да прегърне дете като сина ѝ... нещо заседна в гърлото ѝ.

За последен път бе прегръщала момче, когато притискаше до себе си своя умиращ син, преди да го оперират.

– Мозъчното му налягане е толкова високо, че ще умре след по-малко от двайсет и четири часа, ако не го понижим. – Лекарят, четвъртит човек с очила с телени рамки, я погледна така, сякаш вината беше нейна.

А може би наистина беше така.

– Тогава го направете! – настоя тя.

– Не мисля, че ще преживее операцията.

Какво?

Джо не изрече въпроса. Какво означаваше това? Как така Тими нямаше да преживее операцията?

Лекарят я погледна, но тя не каза нищо и той продължи:

– Тими ще умре без оперативна намеса. Вътрешното кървене е силно и без да се спре, той няма да оцелее. Но поради мястото на кръвоизлива и голямата контузия на черепа не мисля, че ще можем да го спрем и да оправим увреждането навреме.

– Какви са шансовете? – промълви Джо.

– Двайсет процента е най-оптимистичната прогноза.

– Двайсет процента, че ще умре?

– Двайсет процента, че ще живее.

Времето беше от изключително значение и тя държа Тими, докато медицинските сестри го подготвяха за операцията. Той сякаш беше заспал. Лицето му беше спокойно, но ужасяващо бледо и бузите му бяха хлътнали.

– Време е.

Време. Джо имаше само няколко минути. Девет години, един месец, десет дни и минути...

Тя се обърна към Бен, усмихна му се и примига, за да прогони сълзите.

– Държиш ли се?

Момчето въздъхна тежко:

– Господин Макбрайд не ми позволява да правя нищо. Трябва само да седя тук и полудявам.

– Как е кракът ти?

Той повдигна рамене.

– Боли ме, ако помръдна, но вече е някак вцепенен. Господин Макбрайд ми сложи временна шина.

– Виждам. Свършил е страхотна работа. Знаеш, че ще се возиш безплатно до моя дом.

– Предпочитам да карам шейната.

Джо се засмя:

– Сигурна съм. Няма да чакаш дълго. Следващия сезон.

– Това не ми помага.

Тя им даде сандвичи.

– Яжте. Предстои ни два часа път и трябва да тръгваме след малко. Ще говоря с Уайът да задвижим нещата.

Джейсън сви рамене и захапа сандвича си.

Джо не добави нищо повече и изпита облекчение, докато се отдалечаваше. Уайът не беше в бунгалото.

– Къде отиде Уайът? – обърна се тя към Крейг Ман.

– Каза, че ще говори по радиостанцията.

Можеше да го направи и вътре, освен ако не искаше момчетата да слушат.

Тя излезе навън. Вятърът беше започнал да се усилва и малки снежни вихрушки се стрелкаха насам-натам като в силно разклатена стъклена сфера със сняг. По дяволите, появи се внезапно. Видя Уайът до шейните и се приближи до него.

Той говореше по радиостанцията. Погледна Джо и се намръщи.

– Какво има? – попита тя.

– Времето се влошава. Трябва да тръгнем веднага.

– Съгласна съм. С кого говориш?

– С Тайлър. Ето, кажи му кога горе-долу ще пристигнем, а аз ще подготвя момчетата. Искаш да теглиш Бен с твоята шейна, нали? Крейг Ман и синът му могат да вземат Кевин, защото е най-дребният, а ние с Милър ще вземем по две момчета. Ще се придвижваме бавно, но ще стигнем.

Тя кимна. Не беше идеалният вариант, но щяха да се приберат у дома.

Джо взе радиостанцията от Уайът.

– Тайлър?

– Джо. Успяла си да стигнеш до тях.

– Съмняваш ли се в мен?

Той беше сериозен.

– Затворниците са откраднали две от моторните шейни на Наш. В момента сме в Лейквю и той ще ни преведе около лавината. Блокирала е пътя, затова ще се отклоним осемстотин метра, но ще я преминем.

– Вятърът се засилва и навява сняг.

– От Националната метеорологична служба прогнозират още двайсет и пет сантиметра сняг през нощта. Ще започне да вали към пет следобед.

– Дотогава ще сме се върнали.

– Ще ни отнеме малко повече време. Бъди внимателна, Джо. Убийците имат моторни шейни и вече може да са в хижата. Знаеш ли, че телефонът ви не работи?

– Нашият телефон?

– Да. Говорих с дядо ти по радиостанцията.

– Сигурно връзката с къщата ни de е повредила. Ще проверя, когато се върна. – Не искаше да се плаши само защото виелицата беше прекъснала телефонната линия, тъй като това ставаше понякога, но не можа да не се запита дали е случайно.

– В имението има седем бунгала, нали?

– Да. И няколко ваканционни вили между Лейквю и хижата, но не са по пътя. Не мисля, че могат да бъдат намерени лесно, ако не знаеш къде са.

– По-късно ще проверим. Засега искам всички да се приберат живи и здрави в хижата. Ще бъде много по-лесно да пазим хората в безопасност, когато са под един покрив.

– Две бунгала са заети – изведнъж се сети Джо. – Не смятах, че съществува непосредствена опасност, за да преместим гостите.

– Кои са те?

– Грег и Вики Троцки са младоженци. Грег прекарва всяко лято тук, в хижата, от години. Баща му е биолог по дивата природа. Има и двама студенти, които работят върху голям проект.

– Ще се обадя на дядо ти и ще го помоля да ги премести в хижата, преди времето да се развали. Не мога да пазя хората, ако са разпръснати.

– Съжалявам. Вината е моя.

– Не си виновна, Джо. Не знаеше, че заплахата е непосредствена.

Уайът излезе заедно с Джон и Крейг и им даде указания.

– Трябва да тръгваме – каза тя и погледна часовника си. Беше десет и половина. – Ще се върнем към един. До скоро.

– Обичам те, Джо – рече Тайлър и затвори.

Тя се втренчи стъписано в радиостанцията. В гърлото ѝ заседна буца. Тайлър все още я обичаше. След като беше отхвърлила предложението му? И му бе казала, че все още се чувства омъжена?

"Спа с него, а не можеш да се омъжиш за него? Какво ти става, Джо?"

Тя погледна към бунгалото, замисли се за Джейсън и осъзна, че се страхува да поеме ангажимент не към Тайлър, а към сина му.

– Джоана! – Джон махна с ръка и се опита да привлече вниманието ѝ. Тя му направи знак да почака една минута и се върна в бунгалото да помогне за организирането на момчетата. Те бяха натрупали в ъгъла екипировката, която не можеха да вземат. Уайът беше сложил всичката храна в раницата си. Не можеха да я оставят на мечките гризли и вълците. Джо се увери, че момчетата са облечени подходящо, и ги изведе навън едно по едно.

Джейсън и Бен бяха последни.

– Наистина ли всичко с него ще бъде наред? – с наведена глава попита Джейсън.

– Да – отвърна тя. – Чичо ти знае какво прави. Шината е солидна. Ти си му помагал и не си му позволил да стъпва на ранения си крак. Ще го закараме в хижата и Портър, който е бил медик в армията, ще го прегледа. Нащ ще дойде от Лейквю и ще го оправи.

Джейсън я стрелна с поглед.

– Доктор Наш е ветеринар.

Тя се засмя и сложи ръка на рамото му.

– Лекува и хора. Акушира на раждането на сина ми... – Гласът ѝ постепенно заглъхна и лицето ѝ се изопна. Рядко мислеше за деня, когато Тими се роди. Очакваше, че ще почувства физическа болка в сърцето и главата.

Из тялото ѝ се разпространи притъпено пулсиране и изпита тиха мъка. Но не се разплака.

– Добре ли си? – прошепна Джейсън.

Джо кимна. И не излъга.

Уайът дойде при тях.

– Момчетата са готови. Ще изведа Бен.

Радиостанцията му изпиука. Джо отговори.

– Говорите с Джо Оътън.

– Джо, обажда се Портър.

– Пристигнахме благополучно и вече се готвим да се връщаме. Ще дойдем навреме за един късен обяд.

– Сама ли си?

– Може да се каже. Защо?

– Джо – съвсем тихо каза той.

– Ще трябва да говориш по-силно.

– Сложи предавателя до ухото си и слушай.

Тя изпълни молбата му.

– Джон Милър е Арън Дохърти.

Сигурно не чу добре.

– Какво?

– Да. Откраднал е снимката от полицейското си досие от факс машината. Намерих я в стаята му.

– Ще говоря с Уайът.

– Бъди предпазлива.

Предпазлива. Джо разговаряше с осъден убиец от двайсет и четири часа. Беше закусила с него. И го доведе тук, при невинните деца.

Тя се обърна и тръгна към бунгалото. Смяташе да каже на Уайът. Можеха да хванат Джон – или Арън, преди да нарани някого.

Защо беше дошъл там?

Джон Милър или Арън Дохърти се приближи до нея, когато Джо беше на половината път до бунгалото. Тя кимна на Джейсън да продължи.

– Кажи на Уайът, че искам да говоря с него за отоплението в шейната – рече Джо и си придаде безстрашно изражение. – Важно е.

Той не изглеждаше убеден.

– С кого говори?

– С Портър. Искаше да се увери, че сме пристигнали благополучно.

Тя говореше прекалено бързо. Трябваше да се усмихне.

Опита се.

Милър не ѝ вярваше.

– Ти знаеш.

– Какво?

Тя направи крачка към бунгалото. Ръцете ѝ трепереха. Повече от страх, отколкото от студ.

И после видя пистолета в ръката му. В същия миг Уайът излезе.

Джо понечи да побегне към него, но Джон я сграбчи за рамото и я дръпна към себе си.

– Недей... – Очите ѝ се стрелкаха наляво и надясно. Момчетата." – Не наранявай никого.

– Няма да нараня никого. Ела с мен. Трябва да бързаме.

– Какво?

– Ела с мен и няма да нараня никого.

– Да тръгваме – рече Уайът.

– Той е Арън Дохърти! – извика Джо.

Арън я притисна до себе си и опря пистолета във врата ѝ:

– По дяволите, Джоана! Защо трябваше да го правиш? Пак ли си играеш с мен?

– Не знам...

– Качи се в шейната.

– Няма да ходя никъде с теб! – заяви тя и започна да се дърпа.

Преди Джо да разбере какво смята да направи, Арън се прицели в Уайът и стреля.

"Господи! Уайът, не!"

Дохърти я повлече към моторната шейна, която се намираше на три метра. Джо продължи да се съпротивлява.

– Престани или ще избия всички, въпреки че не искам да го правя.

Той докосна лицето ѝ.

– Познаваш ме, Джоана. Знаеш, че не бих наранил никого. Обичам те. Не бих наранил никого, освен ако не ме принудиш.

Треперейки, тя прехвърли крак в шейната. Арън Дохърти не беше нормален и не се знаеше какво може да направи. Тя не го познаваше. За пръв път го видя вчера. Обичал я? Това беше нереално. Той беше психически лабилен и Джо трябваше да тръгне с него, и да го отдалечи от момчетата. Не можеше да изложи на риск живота им. Ами, ако Дохърти бе прострелял някой от скаутите? Джейсън?

Тя въздъхна дълбоко. "Господи, дано Уайът е добре. Уайът, моля те, живей."

Арън скочи на седалката зад нея, опря оръжието в тялото ѝ запали мотора.

– Карай.

Крейг Ман изтича от бунгалото. Джейсън го последва. Двамата се загледаха в Уайът, който се мъчеше да се изправи. Рамото му беше обляно в кръв.

Дохърти пое управлението на шейната. Потеглиха твърде бързо и едва не се преобърнаха. Той я овладя и след минута Джо изгуби от поглед Уайът, Крейг Ман и бунгалото.