Опасна близост

Четиринайсета глава

Сутринта Дъг бързо се насити на Вики Троцки и преряза гърлото ѝ с един замах.

Арън не искаше тя да страда.

Искаше и Дъг да се върне в първото бунгало, и вероятно да седне, да свие опашка и да се качи на задната седалка на автобуса. Тъпак.

Омръзна му да приема заповеди от Арън. Преди повече от час Дъг чу, че моторните шейни потеглиха. Не знаеше какво става, но това означаваше, че в хижата са останали по-малко хора и ще бъде по-лесно да ги контролира.

Но Дъг постъпи глупаво. Забрави пистолета си в бунгалото. Нямаше начин да вземе заложник с помощта на нож. Може би щеше да успее да наръга един-двама, но имаше ли смисъл да убива някого, ако въпреки това го заловяха?

Оръжията контролираха хората. Щеше да се вмъкне незабелязано, да намери някого и да го вземе за заложник, да затвори всички в една стая, да ги накара да се завържат един друг и да ги командва. Ще стои на топло в голямата къща и ще яде до насита. И щом скапаното време се оправи, ще вземе кола и ще се махне оттам. Ще накара някой заложник да шофира, защото нямаше представа къде се намира, нито как да се измъкне оттам.

Той погледна през прозореца. Не видя нищо и никого. Проклетият вятър разпръскваше сняг навсякъде и беше адски шумен, Как беше възможно вятърът да вдига такъв шум? Винаги бе мислил, че снегът пада безшумно, но виелицата изобщо не беше тиха.

На дневната светлина видя, че към хижата и между дърветата има ясно очертани пътеки. Някои дървета бяха маркирани. Това щеше да го заведе до бунгалото и пистолета.

– Благодаря за страхотния купон, кукло – каза той на мъртвата жена и излезе.

Ако Арън не дойдеше в бунгалото вечерта, както беше обещал, Дъг Чапман щеше да нахлуе в хижата и да избие всички един по един.

Тайлър и хората му пристигнаха в дома на Наш край Южния път десет минути след разговора му с Джо и агент Виго веднага използва мобилния си телефон. В Стогодишната долина нямаше покритие, но в Лейквю имаше няколко места с връзка, които местните жители наричаха "телефонни кабини".

Наш начерта карта как да заобиколят лавината. Пътят беше засипан и поради скалите и дърветата не можеха да минат върху нея, но лесно щяха да я заобиколят за петнайсет до трийсет минути.

Натовариха нещата си в моторните шейни, които Наш вече бе заредил с гориво, и Тайлър направи знак на Вито да приключи с разговора. Трябваше да тръгват. Вятърът навяваше снега и скоро щеше да завали отново.

– Обадих се на свръзката ми в Сиатъл, Куинси Питърсън. Разговарял е с Ани Ериксън, една от временните настойнички на Арън Дохърти – съобщи Виго.

Бианки се приближи до тях и помощниците на Тайлър сложиха екипировката си в четирите моторни шейни.

– Тя потвърди всичко в досието му – добави агентът. – Дохърти е отгледан от приятели и роднини. Майка му го е взимала, когато е била в настроение, Джинджър Дохърти е изчезнала, когато хлапето е било на шестнайсет години. Оставила го при леля му и отишла да работи на екскурзионен кораб. Така и не се върнала. Питърсън проучва тази следа.

– Мислиш, че ако доведем майка му тук, ще помогне да го хванем? – попита Тайлър. – Нямаме време.

– Мисля, че тя е мъртва – рече Ханс.

– Защо?

– Питърсън е проверил социалната ѝ осигуровка и откакто е изчезнала, няма нищо. Получавала е чекове от "Кинг Круз Лайне" в продължение на три месеца, след като е оставила Арън при осемдесет и две годишната си леля Дороти Майлс. Тя е починала три години по-късно и е завещала всичко на детето. Къща и пари. Ако госпожа Ериксън казва истината, Джинджър Дохърти е хойкала с мъже и може би някой от тях я е убил.

– Няма ли никаква информация за нея? Смъртен акт?

– Не открихме нищо, но Питърсън е предупредил полицейските участъци. Може би някъде има жена с неустановена самоличност, която отговаря на описанието.

– Как това ще ни помогне да го заловим? – попита Тайлър.

– Трябва ни всичката информация, която можем да намерим – отвърна Виго. – Колкото повече знаем за миналото на Арън Дохърти, толкова по-голяма е вероятността да предвидим какво ще направи по-нататък.

– Знам какво ще направи. Ще отвлече Джо Сътън, ако не стигнем първи до нея.

Виго погледна Бианки.

– Питърсън има писма, които Арън Дохърти се е опитал да изпрати на Джо чрез госпожа Ериксън. Първото писмо ѝ е било изпратено. Тя не видяла нищо лошо, защото било писмо от почитател. Джо му изпратила стандартен отговор – нещо от сорта благодаря, че ми писахте. Радвам се, че книгите ми ви харесватЕриксън го дала на Дохърти. Той написал друго писмо, което тя не изпратила.

– Защо? Какво пише?

– Загатва се, че имат връзка и Дохърти знае, че Джо пише романите си за него, защото единствено по този начин могат да бъдат интимни.

Тайлър удари с юмрук по стената на гаража.

– Ериксън не пуснала другите му писма и Дохърти обезумял, когато Джо не му отговорила. След това написал писмо, в което признава, че е убил Линкълн Барне, за да докаже, че е достоен за нея. "Сега аз съм твоят герой."

– Извратен тип.

– Всичко това съвпада с моите изводи. Той страда от самозаблуди, но не каквито се очакват от наркоманите по улиците или психично болните, които обикалят из някои големи градове.

Той се свърза с хижата по радиостанцията и Портър отговори веднага.

– Портър, отиди в бунгалата и...

– Говори ли с Джо или с Уайът?

– Какво искаш да кажеш?

– Намерих снимката от полицейското досие на Арън Дохърти.

– Изпратих я по факса заедно със снимките на Дъг Чапман и Томас О' Брайън.

– Видяхме само онези на O' Брайън и Чапман. Открих снимката на Дохърти в стаята на Джон Милър, сгъната в един от романите на Джо. Дохърти и Милър са един и същ човек.

Тайлър мигновено осмисли думите на Портър:

– Джон Милър е единият от мъжете, които са отишли с Джо да доведат бойскаутите на Уайът.

– Да.

– Джо знае ли?

– Преди малко ѝ се обадих и ѝ казах.

По дяволите! Щеше да бъде по-безопасно да оставят Дохърти да си мисли, че не знаят кой е, и да се върне в хижата с Уайът и момчетата.

– Ще се свържа с тях. Прибери всички в хижата и ги дръж там.

Тайлър затвори и набра честотата на Уайът. Никой не отговори. Опита отново и отново, но не чу нищо.

И после от радиостанцията се разнесе глас:

– Ало?

– Аз съм шерифът Макбрайд. С кого говоря?

– С Кевин Сампсън.

– Кевин, дай ми Уайът.

– Той е ранен.

– А госпожа Сътън?

– Не е тук. Господин Милър я отведе,

– Господин Милър? – повтори Тайлър и кръвта му се вледени.

– Той я отвлече и простреля господин Макбрайд.

– Как е Уайът?

– Мисля, че е добре. Не знам. Господин Ман му прави нещо.

– Дай ми Джейсън.

– Не мога.

Безпокойството на Тайлър нарасна.

– Дай да говоря с него, синко.

– И той замина.

– Как така замина?

– Тръгна след госпожа Сътън и господин Милър. Мисля, че ги следи.

Тринайсетгодишният му син преследваше убиец по време, когато се задава буря.

"Убиецът е хванал Джо."

– Дай ми господин Ман. Веднага.

– Добре.

– Говори Шон Ман – чу се след миг друг глас. – Баща ми се опитва да спре кървенето на господин Макбрайд.

– Какво се случи?

– Не съм съвсем сигурен, но някой се обади на Джо по радиостанцията и господин Милър превъртя. Извади пистолет и заяви, че тя ще тръгне с него. Господин Макбрайд направи крачка към него и той го простреля.

– Как е господин Макбрайд?

– Прострелян е в дясното рамо. Татко каза, че вероятно ще се оправи, ако го закараме на лекар.

Тайлър огледа Долината. Нямаше начин медицинският хеликоптер да кацне там. Видимостта беше твърде малка. Наш беше ветеринарен лекар. Не беше най-подходящият, но нямаха по-добър от него.

– Трябва да закарате Уайът в хижата.

– Имаме само две моторни шейни, а сме осем души. Няма да се съберем.

По дяволите! Тайлър трябваше да стигне до хижата и да намери Джо и Джейсън. И да заведе момчетата в хижата.

– Ето какво искам да направите. Ти или баща ти закарайте Уайът и Бен Уорд в хижата. Ще уредя лекар да ви посрещне там. Другият трябва да остане при четирите момчета, докато някой дойде при вас.

– Добре.

– Ще се справите ли?

– Шерифе, говори Крейг Ман. Чух молбата ви. Аз ще закарам Уайът и момчето. Мисля, че за другите е по-безопасно да останат тук, докато разберем къде са избягалите затворници. Има много храна и вода и подслонът е солиден.

– Накъде се отправи Милър?

– На запад.

Хижата се намираше на югоизток от фермата на Кимбъл. Къде я водеше Милър? Не бе имал време да разузнае района. Може би имаше карта, но там не бяха обозначени къщите. Ваканционните вили бяха или на север, или на юг и до тях се стигаше по Северния или по Южния път. Вероятно щеше да се изгуби.

Температурата беше минус десет градуса. Арън Дохърти и Джо нямаха необходимото, за да изкарат нощта. Резервоарите на повечето моторни шейни съдържаха трийсет литра, които щяха да стигнат за сто и трийсетина километра.

Тайлър трябваше да ги намери, И единственият начин беше да върви по следите им.

– Ман, закарай Уайът и Бен. Шон да остане при момчетата. Ще дойда във фермата и ще проследя Милър оттам. Ще изпратя моя помощник и лекар в хижата. – Щеше да бъде по-добре Ман да дойде в Лейквю, но човекът не познаваше добре района, а и хижата беше по-близо.

– Ами, ако някой от другите бегълци е там?

– Освен Дохърти, има само още един, Дъг Чапман. Смятаме, че е въоръжен и опасен.

– Ясно.

– Как е Уайът?

– Спрях кървенето, но е изгубил доста кръв. В съзнание е. Куршумът е в рамото. Знам как да окажа първа помощ, но не съм хирург.

– Ще дойда, колкото е възможно по-скоро.

Тайлър изключи предавателя. Очите на всички бяха вперени в него.

– Наш, можеш ли да отидеш в хижата?

– Разбира се. И ако трябва да доведеш скаутите тук вместо в "Лосова глава", направи го. Питър ще дойде с теб.

Питър беше синът на Наш, трийсетгодищен военен ветеран, който не говореше много и през цялото време стоеше настрана.

– Добре. Когато стигнем до фермата, ще се свържем с хижата и ще проверим дали е безопасно да заведем момчетата там. В противен случай ще дойдат тук. Бианки и Били, елате с мен и Питър във фермата. Питър ще ни води, защото познава по-добре Долината.

– Ние отиваме в хижата – рече Виго.

– Бъдете внимателни. Не знаем дали Чапман е жив или мъртъв.

Въоръжен с пистолет, Портър изкатери склона до бунгалото, където бяха отседнали студентите. Почука на вратата и после отстъпи назад.

– Кой е?

– Портър Уд от хижата.

– Откъде да знаем?

– Погледнете през прозореца.

Портър се премести надясно. Щорите се отвориха и Брайън Бейтс погледна през стъклото.

Вратата се отвори миг по-късно.

– Извинявай, но Джо каза, че може да имаме неприятности, затова да не пускаме никого.

– Шерифът иска да дойдете в хижата. Тръгнал е насам с подкрепления.

– Налага ли се? Наистина ли има проблем? Мислех, че е само предпазна мярка.

Хубавата дребна Мари прегърна Брайън.

– В опасност ли сме? – попита тя. Големите ѝ сини очи се стрелкаха ту към приятеля ѝ, ту към Портър.

– Шерифът смята, че избягалите затворници са тръгнали насам. Може да са намерили подслон по време на виелицата през нощта в някоя от ваканционните вили край пътя или да са умрели от студ. Надявам се да е станало второто, но трябва да бъдем предпазливи.

– Добре. Дай ни няколко минути да съберем багажа си.

Старецът кимна.

– Ще отида да говоря със семейство Троцки. Ще се срещнем долу след десетина минути.

Брайън затвори вратата. Портър се спусна по стръмния склон. Снегоходките не му позволяваха да се подхлъзне. Дърветата го предпазваха от силния вятър, но едва забелязваше бунгалото долу. Беше прекарал тук двайсет и девет зими и не ги харесваше особено много. Великолепното лято обаче компенсираше суровата зима. Нищо на света не можеше да се сравни със спокойствието и блясъка на Стогодишната долина през юни и юли, когато долитаха птиците.

Мисълта за лятото го крепеше през зимата. Той се приближи до бунгалото на Троцки и се заслуша.

Воят на вятъра. Падащият от дърветата сняг. Припкането на гризачи по клоните. Чу моторните шейни отдалеч. Бяха на няколко километра. Не можеше да определи дали идват от североизток, където бяха скаутите, или от запад, откъдето идваше шерифът. Но в Долината звукът се чуваше надалеч.

Той почука на вратата. Отвътре не се чуваше нищо, но може би младоженците спяха. Портър не се беше женил, но някога беше млад и влюбен. Преди войната.

Той потропа по-силно. Отново тишина. Извади пистолета. Щорите на двата прозореца бяха спуснати и не виждаше вътре. Бавно превъртя валчестата дръжка на вратата.

Беше отключено.

Бутна вратата и се отмести встрани. В съзнанието му прозвуча фантомна стрелба и Портър се обля в пот. Стисна оръжието и надзърна през пролуката.

Вики Троцки беше гола, завързана за леглото и от шията ѝ течеше река от кръв. Тялото ѝ беше покрито със синини и рани. Очите ѝ бяха втренчени в небето, сякаш молеха за пощада.

"Грег ли ѝ е сторил това?"

Мисълта беше отблъскваща и Портър изпита вина, когато видя Грег Троцки мъртъв на пода.

В бунгалото нямаше друг човек. Старецът тресна вратата. Причерня му пред очите. Той ли беше виновен? Като изпрати Арън Дохърти с Джо?

Дохърти обаче не бе имал достатъчно време да изнасили и да убие Вики. През нощта ли го беше извършил? Затова ли беше толкова нетърпелив да тръгне с Джо?

Джо. Мили Боже, тя беше с психопат!

Портър се вцепени. Когато Дохърти бе оставил снимките на другите двама убийци във факс машината и бе взел своята, Портър беше предположил, че те са мъртви или са отишли другаде.

Не можеше обаче да проумее как Арън Дохърти е убил семейство Троцки. През по-голямата част от нощта бушуваше виелица. Вики е била убита неотдавна, защото тялото ѝ още беше топло. Трупът на Грег беше стегнат и твърд, признак на вкочанясване. Портър беше виждал много мъртъвци във Виетнам и разбра, че Грег е бил убит преди съпругата си.

Това означаваше, че наоколо обикаля убиец. И никой не знаеше къде е.