Опасна близост

Петнайсета глава

Дохърти беше заровил лице във врата ѝ и на Джо ѝ трябваше още съвсем малко, за да блъсне моторната шейна и да приключи с всичко.

Нямаше представа какви са плановете му, защо е обсебен от нея и къде я води. Видимостта беше лоша, но поне снегът не ги заслепяваше.

Не искаше да умре и реши, че разбиването на шейната в някоя преспа няма да бъде умен ход, особено със скоростта, с която се движеха. Караха твърде бързо за лошите условия. Може би не трябваше да прави нищо умишлено, защото Арън Дохърти щеше да убие и двамата.

Молеше се Уайът да е добре. Имаше много кръв, но когато си припомнеше сцената, той, изглежда, беше ранен в дясното рамо. Крейг Ман умееше да оказва първа помощ и да спре кървенето, ако е възможно, но раненият се нуждаеше от медицински грижи. Крейг трябваше незабавно да го закара до хижата и да се обади на Наш. В Айланд Парк имаха лекар и можеше да го повикат, стига бурята да не се разразеше до вечерта.

Поне момчетата бяха в безопасност. Всъщност това беше най-важното. Шест момчета, пред които беше животът. Ако Джо умреше, докато се опитва да ги спаси, нямаше да бъде напразно.

Щеше да отиде при Тими.

"Но повече няма да видиш Тайлър и да му кажеш, че го обичаш."

Трябваше да вземе решение и да избере своя живот, след като четири години живееше само с героите в романите си. Или да предпочете смъртта. Беше се отдала на нещастието си и едва когато видя шерифа Тайлър Макбрайд в дома на Наш, за пръв път се почувства жива, откакто съпругът ѝ и синът ѝ бяха убити.

Трябваше да оцелее, за да каже това на Тайлър. Да му се извини, че избяга от него в Деня на благодарността. Да му обясни, че се е уплашила, че ще замени Тими с друг син.

Но дължеше на Тайлър и най-вече на себе си да се изправи пред страха си.

– Обичам те, Джоана. Винаги съм те обичал – шепнеше Дохърти в ухото ѝ.

Догади ѝ се. Ако искаше отново да види Тайлър и Джейсън, трябваше да остане жива. А това означаваше да разбере какво е намислил престъпникът. И да спечели време.

– Движим се твърде бързо – обади се тя. Трудно ѝ беше да надвика бръмченето на мотора на шейната.

– Знам какво правя.

– Не си живял тук. Преспите може да се появят изневиделица.

Вятърът беше утихнал, но от време на време снежни вихрушки закриваха гледката.

– Караме по пътека.

– Това невинаги помага.

– Знам къде отивам.

– Къде?

– Не е твоя работа.

– Арън, моля те, ти не искаш да ме нараниш.

– Никога не бих те наранил, Джоана. Аз съм твоят герой.

– Щом си моят герой, трябва да ме пуснеш.

Искаше ѝ се да му каже, че има друг герой, шерифът, който идва да я спаси, но инстинктът ѝ подсказа, че няма да бъде разумно. Не знаеше защо Дохърти е бил в затвора, но ѝ беше ясно, че има снимката ѝ и е обсебен от нея. Въобразяваше си, че я обича.

Веднъж приятелката ѝ Минди ѝ разказа за проучванията си за книгите си за серийни убийци. Джо не слуша много внимателно, защото Минди разказваше изключително образно за неща като убийства и побоища, но запомни някои от обясненията ѝ.

– Убийците психопати мислят, че щом не могат да те имат, никой друг не може да те притежава. Почти същото е като с малтретираните съпруги. Мъжете им ги бият от липса на контрол и от гняв и ако жените ги заплашат, че ще ги напуснат, не могат да го понесат. Никоя жена и съпруга не може да си тръгне ей-така. Първо трябва да умре. Това може дори да не е обмислено добре, а да бъде дълбок психически подтик.

Минди не беше психиатър, но Джо свързваше обясненията ѝ с взаимоотношенията на сестра си Трикси с Линкълн Барне. Той не понасяше мисълта, че Трикси може да го напусне. Джо смяташе, че Линкълн не толкова иска да убие Трикси, колкото да я пребие, за да се подчини и да се върне при него.

Догади ѝ се от мисълта да се преструва, че е съгласна с извратените фантазии на Арън Дохърти, но ако това щеше да ѝ помогне да се измъкне, беше готова да го направи.

Не беше сигурна къде отиват, но се движеха по обозначена пътека, която водеше към Научната база. Дохърти вероятно знаеше за Центъра за изследване на дивите животни – тристайна научно изследователска база на северния бряг на езерото Ъпър Ред Рок.

Изведнъж обаче се сети, че във всяка стая в хижата има карта на района със забележителностите. Научният център беше отворен през лятото и имаше постоянен персонал от Горската служба, а също колежани и студенти, които идваха да вършат проучванията си и заминаваха. Така се запозна с Кен, когато той прекара първото си лято там.

После дойде отново през зимата и отседна в хижата, защото искаше да спечели сърцето ѝ.

Дохърти сигурно беше изучил картата и пътеките, но въпреки това познанията му бяха ограничени. Ако излезеха от пътеката, трудно щяха да я намерят отново. Можеха да се лутат дни наред в Долината в това лошо време и да обикалят в кръг. Шейната имаше вграден компас и Джо трябваше да го използва, ако искаше да се измъкне от похитителя.

– Студено ли ти е? – попита Арън.

– Да – искрено отговори тя.

– Нали шейната има отопление?

– Да, но ще изразходваме горивото по-бързо, а резервоарът вече е наполовина празен.

– Скоро ще пристигнем. – Той включи отоплението. В лицето ѝ лъхна горещ въздух и стопли ръцете ѝ.

Дохърти вероятно беше запомнил разстоянието по пътеките, защото дори Джо не беше сигурна колко е от фермата на Кимбъл до Научната база, може би двайсет или по-скоро двайсет и пет километра заради завоите на пътеките.

Първата снежинка падна върху предното стъкло. И после друга. Времето отново се променяше и щеше да се развали като предишната вечер.

Тя трябваше да намери начин да избяга.

Приготви се да накара Дохърти да говори, когато чу нещо. Долавяше звука с прекъсвания от известни периоди. Беше моторна шейна и отначало ѝ се стори, че е ехото на нейната "Поларис", но тонът определено беше различен и поради лошото време не се чуваше надалеч. Приличаше на "Арктик Кет", каквато Шон Ман бе карал до изоставената ферма.

Преследваше ли ги? Лесно можеше да се движи по дирите им в снега.

Това ѝ вдъхна надежда, защото знаеше пътеки, които не бяха обозначени на картата, маршрути да се върне в хижата, като използва компаса и познанията си за Долината.

Но не знаеше на какво разстояние се намира Шон. Може би само ги следваше. Или беше взел радиостанцията и съобщаваше на Тайлър къде са? Но как би могъл да се ориентира? Насред Долината всичко изглеждаше еднакво – бяло и сиво и преспи навсякъде, флуоресциращите маркери се виждаха и показваха пътя.

И все пак може би щеше да ги преследва до крайната им цел и когато спряха, щеше да се обади на Тайлър. Само че щеше да разбере, че са спрели, едва когато се приближеше до тях. А тогава щеше да бъде късно. Щом угасеше мотора на "Поларис", Дохърти щеше да чуе "Арктик Кет".

Джо не можеше да понесе мисълта, че Шон Ман е в опасност, защото бе постъпил благородно и геройски, като беше поел след тях. Трябваше да намери начин да отвлече вниманието на Дохърти, но какво щеше да прави, когато звукът се приближеше?

Арън Дохърти не се държеше като глупак. Вярно, беше безразсъден и вманиачен, но не и психопат с безумен поглед. Когато нахлу в дома им в Плейсървил, за да отвлече Трикси и Лия, Линкълн Барне беше докаран до умопомрачение и очите му се стрелкаха насам-натам като на заловен в капан звяр. Гневът му беше насочен към Трикси, но‘ в яростта си би убил всички по пътя си.

Дохърти не Проявяваше такъв гняв, поне засега. Изглеждаше почти спокоен, сякаш бяха тръгнали на разходка в Долината. "Поне Джейсън е в безопасност." Ако Тайлър загубеше сина си... "Престани, Джо." Трябваше да спре да мисли за това. Всеки път, когато го правеше, се сещаше за Тими. Ставаше ѝ все по-трудно да владее чувствата си, а моментът не беше подходящ да се размеква.

Дохърти дишаше тежко във врата ѝ. Зави надясно и увеличи скоростта.

– Ухаеш хубаво.

Тя потрепери. Чувстваше се омърсена, докато Дохърти бе увил ръце около нея, караше шейната и дишаше във врата ѝ. Слава Богу, че си беше сложила скиорска маска, иначе нямаше да успее да прикрие погнусата си.

Хрумна ѝ да скочи от шейната. Движеха се с четирийсет километра в час, но лесно можеше да падне накриво и да си счупи врата. И да остане зашеметена. Дохърти щеше да има предостатъчно време да обърне шейната и да я намери.

Джо беше с яркочервен скиорски костюм за безопасност, но сега можеше да бъде убита заради него.

Можеше ли да намери начин да изхвърли Дохърти от шейната и да продължи сама? ТоЙ я държеше толкова здраво, че тя едва дишаше, още по-малко да скочи. И имаше пистолет. Ако я простреляше, щеше да умре, без да има кой да ѝ се притече на помощ.

Шейната се наклони и Джо се замисли дали да не го изблъска назад, но Дохърти се беше вкопчил в нея и Щеше да я повлече със себе си.

– Караш твърде бързо – повтори тя.

– Не ми казвай какво да правя – отвърна той, но намали скоростта.

Джо усети напрежението в тялото му. Беше ли измислил План? Или я беше отвлякъл, защото тя вече знаеше кой е?

Шейната отново се наклони.

– Трябва да намалиш – настоя Джо. – Ще пребиеш и двама ни.

– Ако ще умирам, предпочитам да умра с теб.

Господи, Дохърти не се страхуваше от смъртта. Нямаше да му мигне окото да убие и двамата.

– Моля те, Арън, не го прави. Не познаваш района. Не искам да умра.

– Защо?

Той спря, но не угаси мотора. "Арктик Кет" се приближаваше. Джо погледна уредите. Горивото намаляваше.

– Кажи ми, Джоана, защо искаш да живееш? – Дохърти обърна лицето ѝ към себе си. Черните му очи, които я гледаха изпитателно на фона на неземната сивота на падащия сняг, я уплашиха. Изглеждаше нормален и погледът му беше спокоен. Прекадено спокоен. Владееше напълно чувствата си.

Джо не отговори веднага и той стисна челюстите ѝ.

– Защото тук ми харесва. Това е най-спокойното място на земята. Моят дом.

– Искаш да живееш заради някакво място?

– И заради дядо ми. Сестра ми. Племенницата ми. Приятелите ми. – "Заради Тайлър" – помисли си тя, но не го каза. Припомни си думите на Минди и заподозря, че ако Дохърти научи за Тайлър, ще я убие веднага.

– Но ти нямаш никого – възрази той.

– Какви ги говориш?

– Съпругът ти и синът ти са мъртви.

– Не говори за сина ми.

– Какво те крепи? Защо искаш да живееш, след като Линкълн Барне изби семейството ти?

И Джо си беше задавала същия въпрос през седмиците след убийствата. Нощем я обземаше силно отчаяние и един Господ знаеше как не се самоуби.

Но всъщност никога не го беше обмисляла сериозно. Не. Кен не би искал да го направи. И съпругът ѝ, и синът ѝ обичаха живота толкова много, че беше немислимо да отнеме своя.

По гърба ѝ полазиха тръпки. Откъде Дохърти знаеше за Линкълн Барне?

– Познаваше ли Линкълн Барне? – попита тя.

– Много добре.

"Арктик Кет" се приближаваше. Джо се уплаши, че Дохърти ще чуе шейната.

– Аз убих Линкълн Барне – заяви той. – Убих го заради теб, Джоана. Защото той ти отне семейството. Обичам те и намерих справедливост за теб.

– Убил си Линк? – изненада се тя. – Защо?

– Той беше в съседната килия. От него чух за теб. Обвиняваше те, че държиш Трикси далеч от него. И после намерих книгите ти в библиотеката на затвора. Прочетох ги и веднага разбрах, че ти си единственият човек в света, който ме разбира. Помниш ли "Утре никога не се знае"? Джон Милър е главният герой в романа. Майка му го оставя при дядо му и баба му, за да води бурен живот. Моята майка беше такава. Джон не намира любов, защото не знае как. Ти ме научи какво е любовта.

– Любовта означава доверие. Ти простреля Уайът. Как бих могла да ти вярвам?

– Ще се научиш.

Дохърти вдигна глава. "Арктик Кет" беше съвсем близо.

– Някой ни е проследил. Спря, защото си знаела! – Той я удари.

– Ти спря... – започна тя, но Дохърти не ѝ позволи да довърши изречението, угаси мотора и прибра ключовете в джоба си. – Не мърдай.

Той скочи от шейната, стисна в ръка пистолета и тръгна по посока на звука. Ботушите му затъваха дълбоко в снега. Бързо разбра какво става и пое по дирите на "Поларис".

Джо не можеше да позволи още някой да бъде прострелян или убит заради нея. Шон Ман беше млад човек и имаше баща, който щеше да бъде съсипан, ако убиеха сина му. Тя не можеше да причини това на никой родител. Независимо дали детето му беше на девет или на деветдесет години, на всеки родител беше трудно да се прости с него.

Слезе от шейната, замоли се бръмченето на мотор! На идващата "Арктик Кет" да заглуши действията ѝ, на дигна седалката и извади спрея против мечки, След това безшумно тръгна след Дохърти, който беше толкова съсредоточен, че не я забеляза.

"Арктик Кет" заобикаляше преспите, Джо не вижда? Ще шейната, а само разпръсквания от нея сняг.

– Арън, недей! – извика тя. Намираше се на четири метра от него.

Дохърти се обърна и я изгледа изненадано.

– Казах ти да не мърдаш! – Той направи крачка към нея и Джо вдигна ръка и го напръска със силно концентрирания лютив спрей, който за секунди спираше нападението на мечка гризли.

Не беше виждала въздействието на спрея върху човек. Дохърти падна на колене и изкрещя от такава силна болка и агония, че за миг тя изпита вина.

"Арктик Кет" заобиколи близката преспа. Джо трескаво размаха ръце с надеждата човекът да спре.

Дохърти зарови лице в снега и после вдигна глава. Очите му бяха зачервени, подути и притворени. Беше изпуснал пистолета.

– Джоана – изкрещя той – Вятърът духаше от север и разнасяше лютивия спрей на юг. Джо тръгна препъвайки се по преспата. Затъваше в снега, но се радваше, че водонепроницаемата подплата не позволява снегът да напълни ботушите ѝ.

Шейната спря, но човекът не слезе. Изглеждаше твърде дребен, за да е Шон Ман. Беше облечен в светлосив скиорски екип със зелена светлоотразителна ивица на гърба.

Джейсън.

– Джейсън? Какви ги вършиш?

Той махна каската и скиорската си маска. Много приличаше на баща си, само че черната му коса беше малко по-дълга и разрошена. Беше хубаво момче и щеше да стане красив млад мъж,

– Той простреля чичо ми. Не исках да нарани и теб.

Джо не можеше да го накаже. Щеше да остави това на баща му, въпреки че Джейсън Макбрайд беше най-смелото и благородно момче, което познаваше. Щеше да помоли Тайлър да бъде снизходителен и да му прости безразсъдството. Джо беше убедена, че Джейсън е спасил живота ѝ.

Тя го целуна по бузата.

– Сложи си каската. Трябва да тръгваме. Той скоро ще се съвземе.

Дохърти щеше да бъде зашеметен най-малко двайсет минути, вероятно дори по-дълго, но тя не можеше да му позволи да ги настигне. Снегът се усилваше.

Прецени къде се намират. Можеха да се върнат във фермата на Кимбъл, до която имаше един час път, или да се отправят на юг и да минат по брега на езеро Ъпър Ред Рок. Проблемът беше там, че от онази страна на езерото нямаше пътеки за моторни шейни. В преспите се криеха препятствия като огради и скали и тъй като отново започваше да вали, Джо не можеше да рискува да затънат някъде без радиостанция.

Как би постъпил Тайлър? Крейг Ман сигурно му се беше обадил и му бе казал, че Уайът е прострелян. Нямаше да могат да закарат всичките момчета в хижата само с две моторни шейни. Арън Дохърти беше взел една, а Джейсън – друга. И когато научеше, че Джейсън е тръгнал след нея и Дохърти, Тайлър щеше да ги последва. Това означаваше, че трябва да отиде във фермата и да потегли оттам.

Тя седна зад Джейсън и бавно обърна шейната. Дохърти извика. След това се разнесе изстрел. Беше намерил пистолета.

Джо подкара бързо по пътеката. Трябваше да се измъкне от обсега на Дохърти, колкото е възможно по-скоро. Завиха зад преспата и тя намали на трийсет километра в час.

– Благодаря, Джейсън – рече и примига, за да прогони сълзите.