Опасна близост

Девета глава

Мич познаваше Ханс от петнайсет години. Бяха се срещнали в транспортния самолет за Косово като членове на екипа за намиране на доказателства, за да откриват масови гробове и да помагат за разпознаване на жертвите. Двамата бяха станали добри приятели. Оттогава работиха по няколко случая. Ханс му беше кум на сватбата, въпреки че бракът му бързо се разпадна.

Гневът под спокойното изражение на Ханс накара Мич да бъде нащрек. Ханс насочи пръст към него.

– Трябваш ми за минута.

Мич тръгна след него по коридора.

– Ти ме излъга – заяви Ханс още преди вратата да се затвори. – Говореше тихо и ядосано като човек, който напълно владее чувствата си и е съвсем уравновесен.

– Беше важно.

– Използва ме.

– Ханс, ти не разбираш...

Той повдигна вежди в недоумение. Мич преглътна и започна да крачи напред-назад. На този свят имаше малко хора, които уважаваше повече от специален агент на ФБР Ханс Виго. Предимно защото Ханс не се беше отказал от оперативната работа и продължаваше да ходи там, където се нуждаеха от него. Настоя да му възложат случая Тиодор Глен. Настояваше за много неща и винаги ги получаваше.

– Ти използва козовете си, Мич. По-добре говори бързо или ще те изпратя с първия самолет обратно в Сакраменто.

Мич трябваше да вземе предвид приятелството на Ханс с Мег, но се нуждаеше от дипломатичността и влиянието му, за да стигне толкова далеч.

Беше съвсем близо до Томас О'Брайън и като хищник предвкусваше плячката. Представяше си как го залавя... и после всичко отиде по дяволите.

– Човекът спаси живота ми.

– О'Брайън.

– Изпратиха ме в регионалния отдел в Сан Франциско. Нуждаеха се от помощ, след като бяха избягали толкова много затворници, и местните сили на реда се съсредоточиха върху безопасността на населението и спасителните операции след земетресението. Възложиха ми случая О'Брайън, но почти веднага след това ме изтеглиха. Обадих се на Мег. Не била тя. Било разпоредено от по-високо място и не от ФБР. Мег ми каза да се оттегля. А тя кога се е оттегляла?

– Меган играе по правилата.

Мич сдържа язвителната си забележка. Отношенията му с Мег бяха сложни и отначало мислеше, че оттам идват неприятностите му. Сега обаче не беше сигурен.

– Преследвах беглец.

– Протоколът изисква да информираш местния оперативен отдел за всички улики. Шефът изрично ти каза да не ходиш в Солт Лейк Сити.

Той не отговори.

– И после ми се обади и поиска да се срещнем. Имах ти доверие, Мич. Не ти зададох въпроси. А след това Мег се свърза с мен и ми каза, че не си се подчинил на пряка заповед и не си отговорил на обажданията ѝ.

– Помисли колко сме близо!

– Трябва да се върнеш.

– Не. По дяволите, Ханс! Нуждаеш се от мен. Знаеш какво имам предвид. Аз съм най-добрият и ще ги намеря.

Виго не каза нищо.

– Може да говориш с Мег и да ѝ обясниш – добави колегата му.

– Какво по-точно да ѝ обясня? Виждам само един арогантен агент на ФБР, който си мисли, че не трябва да отговаря пред никого. Действаш необмислено, не казваш на шефа си, на никого, и смяташ, че ще ти бъде простено? Поставяш Мег в неудобно положение.

– Не намесвай Мег. – Бившата му съпруга беше последният човек, на когото искаше да бъде задължен.

– Предпочиташ аз да говоря с нея и да ми наредиш какво да ѝ кажа. В момента съм готов дори да те изпратя в затвора. Не желая да ме лъжат и да ме използват и няма да позволя на теб, човек, когото смятам за приятел, да ми заповядва да манипулирам Мег, която харесвам и уважавам.

Мич не отвърна и той продължи:

– Бях кум на сватбата ти и бях до теб, когато бракът ви се разпадна.

– Знаел си, че ще стане така.

– Наречи ме ясновидец.

На Ханс му писна. Рядко беше долавял ирония през годините, когато се познаваха.

– Добре, проследих О'Брайън в Сан Франциско. И после той ми се обади. Нямах представа откъде знае телефонния ми номер и как ме е открил. Предполагам, че ме е следил, докато се опитвам да намеря следите му. Разказа ми за бандата на Гьоте и къде се крият. И че се готвят да извършат поредния си обир, но ще се върнат и ще чакат сигнал от него. Устроихме засада и той се оказа прав. Те се върнаха. О'Брайън беше с тях. Въоръжен. И тогава си помислих, какво пък, по дяволите? Щяха да го убият. Или да ни заложи капан. Той обаче спомена нещо, което ме накара да изчакам. Специалните части искаха да влязат веднага щом имат възможност да стрелят, но О'Брайън ми каза, че ще залови тримата бегълци. Признавам му, че е смел. И не исках да умре, а да го разпитам. Знам ли. Изтеглиха ме от случая, а после О'Брайън ми се обади. Инстинктът ми каза да изчакам, затова забавих всички. Чаках, чаках, а той е видял къде се крия. И знаеш ли какво направи? Изкрещя: "Хвърлете оръжията! Полиция!" – Мич поклати глава, докато ясно си припомняше сцената. – О'Брайън намери укритие. Специалните части нахлуха и изведоха всички. От бандата на Гьоте загинаха двама. Влизам на местопроизшествието с изваден пистолет и изневиделица върху мен се нахвърля жена с нож. Приятелката на Черния. – Той нави ръкава си и показа на Ханс пресния белег до десетината други. – Разряза ръката ми. О'Брайън я застреля и Черния се прицели в него. О'Брайън не се поколеба. Стреля и после изчезна. – Мич не знаеше дали да му се възхищава или да съжалява за факта, че десетина ченгета са го изпуснали. – Още не проумявам как го направи.

Ханс дълго мълча.

– Имаш чувството, че му дължиш живота си. Знаеш, че е убиец.

Мич кимна.

– Защо излъга? Мен, Мег и всички, с които работиш?

– Не искам да го убият. Мога да го убедя да се предаде.

– Избягал е от специалните части в обезопасена сграда. Няма да се предаде.

– Мисля, че търси нещо.

– Всичко ли ми казваш?

– Всичко, което знам – отвърна Мич, но си помисли: "Не съвсем."

– Мег е бясна.

– Знам. – От два дни не отговаряше на обажданията ѝ. – Съжалявам, че те въвлякох в това.

Ханс седна на ръба на масата.

– Ако не харесвах теб и Мег толкова много, сега нямаше да съм тук. Това обаче не променя факта, че си нарушил протокола и може да бъдеш временно отстранен или уволнен. – Вдигна ръка, преди Мич да успее да каже нещо. – Ще говоря с Мег, но само ако се върнеш в Сакраменто.

– Но...

– Никакво "но". О'Брайън не е с Чапман и Дохърти. И двамата го знаем. Съдейки по думите, анонимният информатор трябва да е бил О'Брайън. Бих отбелязал, че този човек има девет живота.

– Няма да те оставя сам тук.

– Оперативният отдел в Хелена ще осигури подкрепления, а шерифът Макбрайд е стабилен човек. Снощи го проучих. Може да се разчита на него, че ще удържи положението.

– Няма начин подкрепленията от Хелена да пристигнат тук за двайсет минути, преди да тръгнеш.

– Но ще дойдат скоро. Обещах на Мег, че ще бъдеш в първия самолет за Сакраменто.

– В това лошо време?

Ханс сви рамене.

– Е, следващият самолет може да излети след два дни. Постарай се да бъдеш полезен и да ни помогнеш да намерим бегълците.

– Благодаря, Ханс. – Мич изпита облекчение и понечи да отвори вратата.

Виго я затвори и се втренчи в него.

– Не бързай да ми благодариш, Мич. Ти измами доверието ми и няма да го забравя скоро.

Арън слезе на долния етаж рано, докато всички, с изключение на Портър Уд, спяха. Предишния ден Портър го беше разтревожил. Начинът, по който старият чернокож го погледна във фоайето, задейства предупредителен сигнал.

Десетина минути по-късно Арън научи, че Портър Уд се отнася подозрително с всички. Когато обаче му предложи да помогне със закуската, старецът му връчи касапски нож и му каза да нареже купчина картофи.

– Идваш отдалеч, Джон. Чак от Лос Анджелис.

– Да.

– Какво те води тук?

Арън не отговори веднага, сякаш се замисли, въпреки че вече беше съчинил обяснение.

– Трябва да взема важно решение.

– Промяна в живота?

– Да.

– Тук е хубаво място за размисъл. Понякога идваме да размишляваме и така и не си тръгваме.

– Откога живееш тук?

Портър отпи от кафето си.

– Трийсетина години.

– Много е тихо.

Това беше първото, което Арън забеляза, когато се събуди рано сутринта. Мъртвешка тишина. Половината нощ духа вятър, но сега беше спокойно. Някои биха го нарекли покой.

Покоят го изнервяше.

– Така е – съгласи се Портър.

– И размишляваш от трийсет години?

Портър се засмя. Гърленият звук накара Арън да си помисли, че чернокожият не се смее често.

– Когато престанем да размишляваме, умираме, млади човече. Но навремето разсъждавах сериозно. Сега мисля за по-малко злини, отколкото в миналото. Например колко време ще ти отнеме да нарежеш един килограм картофи.

Арън се залови за работа, леко обезпокоен, че Портър го преценява, но с желание да му угоди, което не разбираше.

Бегло си спомняше баща си. Майка му го наричаше копеле и се местеха толкова често, че той не виждаше баща си месеци наред. Дори когато отидеше при дядо си и баба си, баща му невинаги го посещаваше.

Не го беше искал. Така каза Джинджър Дохърти.

В живота на Арън имаше няколко мъже и никой не се беше задържал повече от няколко месеца. Дядо му от бащина страна беше неприятен човек и Арън не можеше да му се довери, нито да поиска съвет. И за последен път видя Джозеф Досън, когато беше на шест-седем години.

– Не го води повече тук. – Дядо се втренчи гневно в майката на Арън. – Няма да ти позволя да накараш Лоти да преживее всичко отново. Плаче по няколко седмици, след като вземеш момчето.

– Той ти е внук. Твоята плът и кръв – отвърна майка му.

Никой не знаеше, че Арън подслушва. Умееше да се крие. Хората не го забелязваха дори когато не се криеше.

– Казах ти, че ще го вземем, ако престанеш да идваш.

– Няма да ви дам сина си!

– Но бързо би го продала, нали?

Баба Лоти влезе в стаята. Очите ѝ бяха насълзени.

– Джинджър, обичам Арън. Моля те, нека остане при нас. Ние ще се грижим за него. Ще му дадем хубав, стабилен дом.

– Ами аз? Той е мой син!

– Не си се държала като майка от деня, в който го роди! – обвини я баба Лоти. – Оплакваше се, че си напълняла, и после си направи операция да ти приберат корема!

– Как да се грижа за сина си, когато нямам съпруг? Не сте научили сина си да се грижи за онова, което е негово.

– Не намесвай Джо.

– Той се забавлява няколко минути и после се измъкна от отговорността, но аз трябва да плащам до края на живота си, така ли?

– Отсега нататък ние ще се грижим за Арън. Ще ни отстъпиш родителските права.

Арън седеше в ъгъла, увил ръце около краката си, облегнал гръб на стената и затаил дъх. Не знаеше какво иска. Майка му страхотно му липсваше. Обичаше уханието ѝ и му харесваше да го прегръща и да го хвали, че е голям мъж. Дядо му обаче беше умен, а баба Лоти му разрешаваше да оближе лъжицата, когато правеше курабии със захар. И му казваше, че е най-добрият ангел в училищния хор...

Мама дори не дойде на концерта.

Искаше да бъде с майка си, но не желаеше и да се разделя с дядо и баба.

Какво означаваше родителски права? Баба и дядо понякога разговаряха, когато мислеха, че той спи. Говореха лоши неща за майка му. Особено дядо. Защо мразеше мама? Защо не можеше всички да живеят заедно и да бъдат щастливи? Защо мама го караше непрекъснато да се мести и да живее с непознати?

– Колко?

Баба Лоти изхлипа.

– Нямаме много пари, Джинджър! Ще купим на Арън храна и дрехи и ще започнем да събираме пари за колеж...

Майка му се изсмя:

– Колеж? Аз не съм учила в колеж. Обичам Арън и той е мой. Арън е единственото нещо, което е изцяло мое, и няма да ми го отнемете, освен ако нямате убедителна причина да ме накарате да се откажа от родителските си права.

Последва мълчание.

– Махай се – рече дядо му. Гласът му беше едва доловим, но Арън се разтрепери.

Не, мамо, не искам да тръгвам.

Баба Лоти се разплака. Хукна към ъгъла и видя Арън. Очите ѝ се отвориха широко и го грабна в прегръдките си.

– Обичам те, Арън. Винаги ще те обичам. – Сълзите ѝ намокриха лицето и ризата му. Искаше да ѝ каже, че и той я обича, но от устата му не излезе звук.

– Арън! – извика майка му.

Баба Лоти понесе момчето към всекидневната.

– Джозеф, може да я съдим за родителските права. Ще се борим за него.

– Никой съдия няма да даде родителски права на баба и дядо, когато бебето има жива майка – изсмя се майка му.

– Арън вече не е бебе, Джинджър – възрази баба Лоти. – Той е малко момче и ти ще съсипеш живота му.

В очите на мама блесна гняв.

– Да съсипя живота му? Както вие съсипахте живота на вашия син? Дайте ми момчето.

– Джозеф! – извика баба Лоти.

– Дай ѝ го!

– Не!

– Лоти, моля те – каза дядо с такъв глас, сякаш щеше да се разплаче. – Мисли за Арън. Това не е хубаво за него.

Баба ридаеше. Мама го издърпа от ръцете ѝ.

Двамата тръгнаха, без да проронят нито дума повече.

– Добре ли ги нарязах? – попита Арън. Не разбираше защо гласът му е дрезгав.

Портър сложи ръка на рамото му.

– Много добре, синко.

В стаята влезе Джоана. Погледна го и леко се усмихна.

– Станали сте рано, господин Милър.

– Джон.

– Джон, Да, извинявай. – Тя си наля кафе и добави сметана и захар. – Ще занеса закуска и обяд на семейство Троцки и на студентите и ще проверя дали се нуждаят от нещо друго. От метеорологичната служба очакват още снеговалежи следобед, а искам да отида да пресрещна Уайът и момчетата, колкото е възможно по-скоро.

– Аз ще отида да видя гостите – предложи Портър.

– Няма проблем. Ще ми отнеме само няколко минути.

– Защо не вземеш Джон?

– Няма да се бавя...

– Малко се безпокоя за факса от шерифа, Джо.

Арън погледна Джоана:

– Какъв факс?

Тя махна с ръка, сякаш не беше нещо важно.

– Двама избягали затворници. Тайлър... шерифът Макбрайд мисли, че са в района, но в това лошо време никой не може да се добере дотук.

– Имаш ли описание?

Портър извади снимките от полицейските досиета от чекмеджето.

– Ето ги.

Арън погледна снимките и се намръщи.

– Виждал ли си ги? – попита чернокожият.

Гостът поклати глава.

– Съжалявам. Бих искал да помогна.

Старецът прибра снимките.

– Джо, внимавай!

– Взела съм спрея против мечки.

Не искаше ли да я придружи? Арън се вгледа в очите ѝ и се опита да прочете мислите ѝ. Защо не го харесваше? Какво се мъчеше да скрие? Имаше ли връзка с шерифа Тайлър Макбрайд?

Съобщението беше подписано "С обич, Тайлър."

Много ли се обичаха? Той се втренчи в ножа до нарязаните картофи.

От върха капеше кръв. Арън го държеше в ръката си. Под него беше Ребека Оливър. Раменете и гърдите ѝ бяха разрязани. Кръвта попиваше В чаршафите. Големите ѝ сини очи го гледаха.

"Защо, Арън, защо?"

Той затвори очи и преглътна.

– С удоволствие ще помогна.

Портър се ухили.

– Добре. Ще ти дам скиорски екип. Мисля, че някой от старите ми екипи ще ти стане. След това напълнях десет килограма. – Той потупа корема си, който не изглеждаше чак толкова голям. – Джо?

Тя кимна и се усмихна.

– Чудесно.

Напрежението напусна тялото на Арън. Кръвта по ножа изчезна.

В края на краищата, Джоана го искаше.

Тайлър разказа на Уайът за избягалите затворници и после се обади в хижата. Телефонът иззвъня няколко пъти, преди задъханата Трикси да отговори:

– Хижа "Лосова глава".

– Трикси, обажда се Тайлър Макбрайд.

– Здравей, Тайлър.

– Там ли е Джо?

– Разнася закуска на гостите в бунгалата.

Сърцето му се сви.

– Сама?

– Сама? – учуди се тя, сякаш я попита дали е гола. – Какво искаш да кажеш?

– Разказа ли ти за разговора ни вчера?

– За затворниците ли? Показа на дядо, на Портър и на мен снимките, които си ѝ изпратил по факса. Не са тук.

Тайлър се почувства малко по-добре, но стомахът му все още се беше свил от страх, а винаги вярваше на инстинктите си.

– За всеки случай не се отдалечавайте от хижата.

– Добре. Знаеш, че Джо ще отиде да пресрещне Уайът, нали?

– Да. След малко тръгвам, но може да ми отнеме цял ден да стигна дотам.

– Ще се погрижа да има обяд за теб.

– И за двамата ми помощници.

Гласът ѝ изведнъж престана да звучи весело.

– Защо толкова много?

– Трябва да приберем момчетата в домовете им. Това е първото ни задължение. И няма да си тръгна, докато не разберем къде са избягалите затворници.

– Но защо ще идват тук?

Тайлър разбра, че Джо не им беше разказала всичко. Може би беше по-добре да не знаят колко лично е посещението за единия убиец.

– Не сме напълно сигурни – отвърна той. – Реагираме на анонимно обаждане. Би трябвало да науча повече, когато дойда при вас. – Нямаше намерение да казва на Трикси по телефона за бившия ѝ приятел. Тя мислеше, че е умрял и се е отървала от него, но трябваше да се грижи за Лия. И ако федералните агенти бяха прави, и Арън Дохърти го беше убил, Тайлър искаше да ѝ го каже лично.

– Бъди предпазлива, Трикси – добави той и затвори.

Бони влезе в кабинета.

– Сам Наш те търси на втора линия.

Тайлър вдигна слушалката:

– Наш, Били ми каза, че ще ни дадеш най-хубавите си шейни. Благодаря ти.

– Някой е разбил вратата на бараката ми и е откраднал две моторни шейни.

Шерифът се вцепени.

– Две?

– Вчера ми се стори, че чух нещо, но помагах на стария Бъд Ландри да внесе храната за добитъка си. Доставката се забавила и камионът минал покрай Монида, затова с Пит я докарахме с шейните на Ландри. Мислех, че младите Уъртингтън отново се състезават, но се оказа, че съм чул моите моторни шейни.

– Може ли да поберат повече от един човек?

– Едноместни са, но може да се поберат двама. Страхотно. Това не му говореше нищо – нито дали и тримата бегълци са в Долината, нито дали непознатият по телефона е прав и са само двама.

– Тръгвам след десет минути. Ако имаш нужда от мен, Бони ще те свърже по радиостанцията.

Той затвори и отново набра номера на хижата. Телефонът дълго звъня.

След двайсет позвънявания Тайлър тресна слушалката.

– Били! Тръгваме веднага!