Опасна близост

Първа глава

Арън Дохърти погали избелялата снимка, която беше изрязал от статия в списание преди повече от година.

Джоана.

Неговата любов беше красива. Имаше кестеняви коси със златисти кичури, големи, кръгли, шоколадовокафяви очи и две дълбоки трапчинки, които сигурно оставаха на бузите ѝ дори когато не се усмихваше. Изгаряше от нетърпение да докосне гладката ѝ бяла кожа и червените ѝ устни и да я целуне.

Красотата на Джоана беше част от привлекателността ѝ. Тя беше единствената жена в света, която наистина го разбираше. И когато най-после се запознаеха, тя щеше да разбере, че Арън е любовта на живота ѝ.

Също както той го осъзна, когато видя снимката ѝ преди две години, докато четеше книгите ѝ, и научи всичко за нея.

Когато уби заради нея.

Двамата бяха сродни души. Всяка написана от нея дума беше предназначена за него. И всеки неин разказ беше написан за него. Като в "Дръж се естествено".

Арън извади измачканата книга от раницата си. Открадна я от библиотеката предишната седмица, скоро след земетресението. Изпита физическа болка, когато се наложи да остави всичките си книги от Джоана Сътън, но нямаше избор. Взе от библиотеката три, които лесно можеше да скрие в якето си, защото нямаха електронен код на гърба.

Отвори я на един от множеството подчертани откъси. Прочете романа два пъти, откакто избяга миналата седмица. Книгата направи чакането поносимо.

"Тя кръстоса крака и ги сви под себе си. Люлеещият се стол се заклати. Движението я успокояваше. Мислеше ли Гарет за нея, докато беше на хиляди километри в пустинята и служеше на родината си? Знаеше, че той е герой. Грейс извади вестника от джоба си. Беше измачкан и скъсан, защото го носеше навсякъде, но не можеше да се раздели с него. Заглавието на първата страница гласеше: "Местен герой спасява трима по време на бомбардировка".

Тя се загледа в необятното открито пространство около родния си дом и сълзите я заслепиха. Ръката ѝ неволно се отпусна върху леко закръгления ѝ корем. Как да му съобщи по телефона или електронната поща за новия живот, който бяха създали? Как можеше да се държи така, сякаш всичко е същото, когато целият ѝ свят се беше променил изведнъж?

– Върни се жив и здрав у дома, Гарет."

След това Гарет и Грейс заживяваха щастливо. Такава щеше да бъде съдбата и на Арън и Джоана. Чувстваше, че в момента тя мисли за него. Питаше се кога ще отиде при нея. Щеше да го познае като нейния герой веднага щом го видеше. Щеше да го целува, да го докосва и да го люби.

Той се възбуди и се размърда неловко на изтъркания пластмасов стол в мотела. Пъхна ръка в панталона си, за да облекчи неудобството, но само се възбуди още повече и изстена.

Започна да се масажира и се замисли за Джоана. Щяха да се оженят със скромна церемония и после щеше да я отведе в уединено убежище, където да бъдат заедно. Може би никога нямаше да излязат оттам. Щеше да я люби всяка нощ и да я гледа как пише през деня. Щяха да бъдат неразделни.

Арън отново изстена и докато се готвеше да изпита върховната наслада, погледна снимката на Джоана.

Ребека.

Лицето на Джоана се преобрази в жената, която някога го беше обичала. И наранила. Кучката го беше принудила да я убие.

– Обичам те, Ребека. Знам, че и ти ме обичаш.

– Нещата между нас не стоят така. Не те обичам по този начин. Моля те, не ми причинявай това.

– Как така не ме обичаш? Непрекъснато повтаряш, че ме обичаш! Лъгала ли си ме през цялото време? Играеше ли си с мен?

Тя се втренчи в него така, сякаш беше извънземен. Страх ли съзря в очите ѝ? Защо ще се плаши от него? Той я обожаваше. Страхът ѝ го ядоса.

– Арън, трябва да си вървиш.

– Не!

Бяха в дома на Ребека. Тя го беше поканила. Беше идвал много пъти.

"Само два пъти, и то защото ти я принуди да те покани. "

Арън заглуши мрачния глас и хвана Ребека за ръката.

– Някой ли те е накарал да отричаш чувствата си? Онзи тъпак, с когото работиш на снимачната площадка, Трент Лосън?

– Трент? – Тя бързо поклати глава. – Не знам за какво говориш, Арън. Плашиш ме. Много те моля, пусни ме.

Той я разтърси и косите ѝ се разпиляха на раменете.

– Не разбираш ли? Родени сме един за друг, Ребека.

– Пусни ме.

– Кажи, че ме обичаш!

По лицето ѝ започнаха да се стичат сълзи.

– Обичаш ме. Знам го. Миналата седмица заяви: "Не мога да си представя как бих живяла и един ден без теб. "

. Тя замига бързо.

– Какво? Това е реплика от филма, в който играя. Какви ги говориш?

– Познаваме се отдавна.

– Познаваме се, защото сме съседи. – Ребека се разрида и гласът ѝ стана истеричен. – Моля те, престани! – Тя отвори уста и Арън разбра, че ще изпищи.

Нещо стегна сърцето му толкова силно, че не можеше да диша и да разсъждава. Кръвта му се разгорещи и се опита да се движи по-силно и по-бързо.

Не разбра как ножът се озова в ръката му. Не си спомняше да го е носил в дома ѝ. Изведнъж на бузата на Ребека се появи дълъг червен разрез и тя извика от болка и страх.

Арън изпъшка, поклати глава и прогони от съзнанието си образа на окървавеното лице на Ребека. Членът му омекна, без да изпита облекчение. Смачка снимката на Джоана и я хвърли.

Джоана.

Втурна се към стената и взе листа с фотографията.

– Извинявай, извинявай, извинявай! – Внимателно разгъна снимката и се опита да изглади гънките. Сърцето му блъскаше в гърдите.

Джоана не беше Ребека. Не би го излъгала. Арън се беше досетил как е станало всичко. Някой бе казал на Ребека да скъса с него. По всяка вероятност Трент Лосън. Тя не искаше, но я манипулираха.

"Ти я уби, Арън."

Не желаеше да мисли за онзи ден. Изпадаше в депресия, защото не искаше да наранява Ребека. Обичаше я. Но тя излъга, а той мразеше лъжците.

"Ти не заслужаваш жени като Ребека и Джоана."

Арън прогони мрачните мисли от главата си, седна на неудобния стол и се загледа в изгорената от цигари маса, докато пулсът му се нормализира.

Някой пъхна ключ в ключалката и той погледна натам. Ако бяха ченгетата, щяха да нахлуят без предупреждение или да удрят силно по вратата и да крещят.

Беше Дъг. Носеше два големи пакета от ресторант за бързи закуски. Отначало след земетресението изглеждаше добра идея да стои близо до съкилийника си Дъг Чапман. Той имаше невероятни инстинкти, умееше да подкарва коли, без да има ключ за стартера, и им намери оръжие за двайсет и четири часа. Но след като живя до него осемнайсет месеца в килия два на три метра и не се отделяше от него от една седмица, Арън се изнерви. Трийсетте минути, през които Дъг излезе да купи храна, бяха единственият му покой от няколко дни.

– По дяволите, Арън, трябваше да отидем на юг за зимата. Защо ли те послушах? – Дъг остави храната на масата.

– Свободен си да заминеш – отвърна Арън. – Ще ти дам половината пари.

– Успокой се. Споразумяхме се да бъдем заедно и че двама са по-добре от един и така нататък.

– Къде е О'Брайън?

– Идва – отговори Дъг, съблече якето си и отвори пакетите. – Гледахме новините, докато чакахме. Мисля, че О'Брайън малко се уплаши. Вчера в Сан Франциско са хванали Черния и бандата му. – Той нервно приглади късата си коса, притеснен за пръв път, откакто бяха избягали от "Сан Куентин" след земетресението преди пет дни. – Онзи тип е спипал всичките.

– Двама се удавиха в залива в нощта на земетресението. Твоят призрак не е заловил всичките.

– Не ми пука за другите. Черния е арестуван. Мислех, че е умен.

Арън сви рамене. Дъг имаше теория за всичко. Арън беше научил това, откакто преди осемнайсет месеца станаха съседи по килии. След като Линкълн Барне умря. Новата теория на Дъг беше, че някой ги преследва – призрак или ангел-отмъстител.

– Трябва да се махнем оттук.

– Вече сме на хиляда и петстотин километра от "Куентин". Имаме нови дрехи и малко пари и не се набиваме на очи. Имаме и къде да живеем. Черния беше грубиян. Глупак. Обираше магазини и изчезваше. Не се ли радваш, че не ти позволих да се включиш в бандата му?

Дъг повдигна рамене и продължи да говори, докато дъвчеше:

– Да, но се кълна, че ще отида в проклетото Мексико веднага щом стане безопасно. Там не вали сняг и е плюс двайсет градуса! Защо трябва да се разделяме? – рече Дъг. Пъхаше картофи в устата си и беше навел лице към масата, сякаш някой щеше да грабне храната му всеки момент.

– Ако федералните агенти довтасат, може да търсят нас тримата. Затова аз ще замина пръв, а ти и О'Брайън ще дойдете по-късно. Ще кажете, че сте имали проблеми с колата. Излезли сте от пътя или нещо друго. – Арън разопакова сандвич и отхапа залък. "Къде се бави О'Брайън?"

– Сигурен ли си?

– Ще разберем какво е положението, когато стигнем до хижата. Може би там има и нещо друго...

Почукването на вратата прекъсна разговора им. Дъг извади пистолета, който бяха откраднали предишния ден. Арън му махна с ръка да го остави.

– Вероятно е О'Брайън.

Той предпазливо открехна вратата. Нямаше му доверие. Не го познаваше добре. Бяха прехвърлили О'Брайън от Северния сектор за осъдените на смърт в Източния блок на "Сан Куентин" само седмица преди земетресението. Знаеха само, че е убил жена си и любовника ѝ и вече няма право да обжалва присъдата си. Смъртната му присъда щеше да бъде изпълнена след шест месеца, но организацията "Проект невинност" се заинтересува от него.

Невинен. Всички имаха причини – адски основателни причини в случая на Арън – да убият. Пък и от "Проекта", изглежда, нямаше да могат да направят нищо за О'Брайън. Защо да бяга, ако имаше вероятност да го освободят след няколко месеца поради някакъв процедурен пропуск?

Арън и Дъг все още имаха време и възможност да обжалват и нямаха намерение да умират. Щеше ли О'Брайън да поеме риска, защото така или иначе нямаше значение – убит в престрелка или умрял от смъртоносна инжекция през лятото? Арън не искаше да рискува. Той имаше бъдеще – живот с Джоана – и не смяташе да умира. О'Брайън обаче имаше сериозно желание да се сдобри с дъщеря си, която не му говореше и не му беше писала, откакто го бяха осъдили преди петнайсет години.

– Къде беше? – попита Арън.

О'Брайън показа скиорско яке.

– Видях отключена кола и реших да си взема по-дебели дрехи. Умирам от студ. – Той извади чорапи от джобовете си и хвърли по един чифт на Арън и Дъг.

– Да – измърмори Дъг, докато пиеше газирана вода. – Благодаря.

– Ще дойдеш ли с нас в Дилън или ще отидеш да видиш хлапето си?

О'Брайън се намръщи.

– Още не мога да се върна. Ченгетата са там. Трябва да се крия и да чакам, докато престанат да ни търсят. След това ще отида при дъщеря си.

– Тогава разбираш, че това е моето момиче и моите правила.

О'Брайън кимна.

– Абсолютно. Кога тръгваме? – Той седна на свободния стол и взе сандвича си.

– Утре сутринта преди разсъмване. – Лицето на Арън беше безизразно. През деветте години в затвора беше научил много неща – и че нещо в Том О'Брайън не беше наред, но не можеше да определи какво.

– Ами бурята, за която съобщиха по новините? – попита Дъг.

Арън махна с ръка, за да прогони безпокойството му.

– Ще я изпреварим. Пък и въпреки че е студено, е ясно. Тази вечер се виждат милиони звезди.

О'Брайън и Дъг продължиха да се оплакват от студа. Арън слушаше, без да казва нищо. Имаше нещо в очите на О'Брайън. Беше познато, но той не знаеше защо. Видя го за пръв път, когато го преместиха миналата седмица и си бяха разменили само една-две думи до земетресението.

В затвора беше най-добре да не разговаряш с непознати.

Но... чувството за нещо хищническо остана. Арън нямаше да се обръща с гръб към О'Брайън.

"След по-малко от двайсет и четири часа ще бъда с Джоана. И най-после ще намеря покой."